Ребека Рос
Бунтът на кралицата (11)

Девет
Песен за Севера

Понеделник настъпи с дъжд и безпокойство. Вдовицата беше в кабинета си и през по-голямата част от деня разговаряше със заинтересувани покровители. Възпитаничките нямаха нищо друго за вършене, освен да обхождат втория етаж. Бяха ни казали да останем на разположение, защото Вдовицата скоро щеше да ни повика да обсъдим получените предложения.

Седях със сестрите си в стаята на Ориана и Сири и слушах как разговорите им развълнувано прелитат напред-назад, като мълниите, които проблясваха гневно навън.

— И тримата покровители ли се заинтересуваха от теб?

— Кого смяташ да избереш, ако е така?

— Колко мислиш, че ще предложат?

Така въпросите се въртяха около мен и аз слушах как моите сестри-възпитанички споделят преживяванията си, надеждите и мечтите си. Слушах, но не говорех, защото докато часовете се точеха непоносимо бавно и следобедът напредваше, започнах да се подготвям за оживяването на най-големия си страх; създание, излято от сенките на ужаса и провалите ми.

Когато часовникът удари четири, Вдовицата повика първо Ориана. Веднага щом тя излезе от стаята за срещата си, аз се оттеглих в библиотеката. Седнала в креслото до прозореца, с „Книгата на часовете“ в скута, гледах как дъждът се стича на вадички по стъклото. Страхувах се да прочета отново за Камъка на здрача, страхувах се, че можеше отново да се преобразя в безименния мевански благородник. И въпреки това исках да прочета за камъка и окованата магия. Исках да видя отново принцеса Нора, за да открия дали наистина е откраднала камъка от шията на майка си.

Треперех, докато четях, в очакване на преобразяването, впримчена между ужаса и желанието. Но думите си стояха върху старата, изпоцапана с петна страница. Чудих се дали някога отново щях да се върна в миналото, дали някога щях да го видя отново, дали някога щях да узная защо се беше случило на мен, и дали принцеса Нора наистина беше тази, която трябваше да предаде камъка.

Имаше толкова много въпроси и никакви задоволителни отговори.

— Бриена?

Томас, икономът, проговори в тъмнината на библиотеката. Стресна ме и се изправих с изтръпнали крака, когато го видях на прага.

— Мадам би искала да те види в кабинета си.

Кимнах и оставих „Книгата на часовете“ на учебната маса. Докато вървях след него, се опитвах да събера смелост. Съсредоточих се върху образа на Лиадан Кавана, представих си я как ми дава мъничко от своята храброст. И въпреки това пак потреперих, когато влязох в кабинета, защото бях прекарала седем години в опити да постигна именно този момент, а знаех, че съм се провалила.

Вдовицата седеше пред писалището си, стоплена от светлината на потрепващи свещи. Усмихна се, когато ме видя.

— Заповядай, седни, Бриена. — Протегна ръка към един стол пред себе си.

Отидох до него и седнах със схванати колене. Ръцете ми бяха ледени и аз ги скръстих на скута си, и зачаках.

— Как ти се стори слънцестоенето снощи? — попита тя.

Отне ми един миг да избера подходящия отговор. Дали да се държа, сякаш всичко беше наред? Или да покажа ясно, че знаех, че никой от покровителите не беше предявил претенции за мен?

— Мадам, трябва да се извиня — избълвах. Това със сигурност не беше отговорът, който бях подготвила, но щом се откъсна от устните ми, припряно продължих: — Зная, че не успях да заслужа посвещаването си снощи. Знам, че провалих вас и учителя Картие, и…

— Скъпо мое момиче, моля те, не се извинявай — прекъсна ме кротко тя. — Не затова те повиках.

Поех си дълбоко дъх; зъбите ме боляха, очите ми се спряха върху нейните. И тогава открих миниатюрно семенце кураж и признах страха си:

— Знам, че нямам предложения, мадам.

Както Николас Бабино, така и Брайс Матийо бяха открили грешки в познанията ми. Но преди тази истина да прекършеше окончателно увереността ми, Вдовицата каза:

— Не бяха отправени предложения, но не допускай това да те разстрои. Знам пред какви предизвикателства се изправи тук през годините, Бриена. Беше по-старателна от всяка друга възпитаничка, която някога съм приемала.

Попитай я сега, прошепна един мрачен глас в ума ми. Попитай я защо те прие, помоли я за името на баща си.

Тези въпроси биха изисквали повече смелост увереност, а моите бяха на привършване. Усуках роклята си на възпитаничка в ръце и казах:

— Ще си тръгна утре с другите. Не желая повече да бъда бреме за вашия Дом.

— Да си тръгнеш утре? — повтори като ехо Вдовицата. Изправи се и прекоси стаята по дължина, като спря да си почине до прозореца. — Не искам да заминаваш утре, Бриена.

— Но, мадам…

— Зная какво си мислиш, скъпа — каза тя. — Мислиш си, че не заслужаваш да бъдеш тук, че посвещаването ти зависи от това дали по време на слънцестоенето ще си осигуриш покровител. Но не всички изминаваме един и същ път. И, да, другите ти пет сестри избраха своите покровители и ще заминат на сутринта, но това не те прави по-недостойна. Тъкмо напротив, Бриена, вярвам, че у теб има нещо повече и не прецених правилно кои са подходящите покровители за теб.

Сигурно я бях зяпнала, защото тя се обърна да ме погледне и се усмихна.

— Искам да останеш с мен през лятото — продължи Вдовицата. — През това време ще ти намерим подходящ покровител.

— Но, мадам, аз… не бих могла да ви моля за подобно нещо — заекнах.

— Ти не ме молиш за нищо — каза тя. — Аз го предлагам.

Двете замълчахме, заслушани в собствените си мисли и многогласния рев на бурята. Вдовицата се настани отново на мястото си и каза:

— Не аз избирам да кажа дали си готова за посвещаване или не, защото това решение зависи от учителя Картие. Но наистина мисля, че още малко време тук ще ти се отрази неимоверно благотворно, Бриена. Затова се надявам, че ще останеш за лятото. До есента ще сме те поверили на грижите на подходящ покровител.

Не исках ли точно това? Още малко време да се ошлайфам, да преценя истинските дълбини на дарбата и влечението, които претендирах, че притежавах. Нямаше да ми се наложи да се изправя пред дядо си, който щеше да се срамува от недостатъците ми. Нито щях да съм принудена да приема клеймото „неспособна“.

— Благодаря ви, мадам — казах. — Бих искала да остана за лятото.

— Радвам се да го чуя. — Когато се изправи отново, разбрах, че ме отпращаше.

Отправих се бавно нагоре по стълбите към стаята си; болката нарастваше с всяка стъпка, когато започнах да осъзнавам какво щеше да бъде това лято. Тихо и самотно. Щяхме да сме само Вдовицата и аз, и няколко от слугите…

— Кого избра? — Въодушевлението на Мерей ме посрещна, щом ме чу да влизам. Тя стоеше на колене, заета да прибира вещите си в кедровия сандък в долния край на леглото си.

Собственият ми кедров сандък лежеше в сенките. Вече бях опаковала притежанията си в очакване да потегля утре с другите. Сега трябваше да го разопаковам.

— Не получих предложения. — Признанието беше освобождаващо. Почувствах, че най-сетне можех да се движа и да дишам, когато го бях изрекла.

— Какво?

Седнах на леглото си и се загледах в книгите на Картие. Не трябваше да забравям да му ги върна утре, когато щях да се сбогувам с него заедно с другите.

— Бри! — Мерей дойде при мен и се настани до мен на дюшека. — Какво стана?

Не бяхме имали възможност да поговорим. Снощи бяхме толкова изтощени и натъртени от корсетите си, че бяхме рухнали в леглата. Мерей бе захъркала моментално, макар че аз бях лежала в леглото и се бях взирала в тъмнината, чудейки се.

Разказах й всичко сега.

Споделих й това, което бях подслушала в коридора, за тримата покровители, за привличането на Сири към лекаря, за грешките си и за провалената ми вечеря. Разказах й за предложението на Вдовицата, за шанса си да остана през лятото, за това как наистина не бях сигурна какво изпитвах.

Единственото, което премълчах, беше онзи осветен от звездите миг с Картие в градините, когато ме беше докоснал и пръстите ни се бяха преплели. Не можех да разкрия решението му доброволно да наруши правило, въпреки че Мерей щеше да пази зорко една такава тайна заради мен.

Тя обви ръка около мен:

— Толкова съжалявам, Бри.

Въздъхнах и се сгуших в нея.

— Всичко е наред. Всъщност смятам, че Вдовицата е права, що се отнася до покровителите. Не мисля, че Брайс Матийо или Николас Бабино бяха подходящи за мен.

— Дори и да е така, знам, че си разочарована и наранена. Защото и аз щях да бъда.

Седяхме мълчаливо една до друга. Изненадах се, когато Мерей стана и донесе цигулката си; дървото лъщеше на вечерната светлина, когато тя я вдигна към рамото си.

— Написах песен за теб — каза тя. — Надявам се да ти помогне да съхраниш всички хубави спомени, които споделяхме тук, и ще ти напомня за всички прекрасни неща, които тепърва предстоят.

Тя засвири; музиката се извиси в стаята ни, поглъщайки сенките и паяжините. Облегнах се на ръце и затворих очи, чувствайки как нотите ме изпълват една по една, като дъжд, който капе в буркан. А когато стигнах точката на преливане, в ума ми се появи видение.

Стоях на билото на планина; под мен се стелеха вълнисти тучно зелени хълмове, подобни на морски вълни, долините бяха осеяни с искрящи потоци, наподобяващи тънки вени, а досами тях растяха гори. Въздухът беше сладък и резлив, като острие, чието порязване лекува, а мъглата висеше ниско, сякаш искаше да докосне простосмъртните, които живееха в ливадите, преди слънцето да я изгори и прогони.

Никога не бях идвала тук — помислих си — и въпреки това мястото ми беше тук.

Именно тогава усетих леко тежестта около врата си, жуженето над сърцето си, сякаш носех едра огърлица. Докато стоях на това било и гледах надолу, почувствах тъмното прокрадване на тревога, сякаш търсех място за криене…

Песента й свърши и видението избледня. Отворих очи и загледах как Мерей сваля цигулката си и ми се усмихва; погледът й блестеше от страст и плам. И повече от всичко друго ми се прииска да й кажа колко изящна бе музиката й. Това беше моята песен, а тя знаеше точните ноти, които да окуражат сърцето ми да издири мястото си.

Хълмовете, долините и обвитата в мъгла планина не бяха Валения.

Отново бях зърнала късче от Мевана.

— Хареса ли ти? — попита Мерей и се размърда смутено.

Изправих се и я обвих в прегръдка, с цигулката между нас като недоволстващо дете.

— Обожавам я, Мерей. Ти ме познаваш и ме обичаш толкова много, сестро.

— След като видях портрета, който Ориана ти направи — каза тя, когато я пуснах, — си помислих за наследството ти; ти си две в едно, север и юг, колко великолепно и предизвикателно, трябва да е това. Помолих учителя Картие да ми намери мевански ноти, което той направи, и ти написах песен, вдъхновена от страстта на Валения и куража на Мевана. Защото се сещам и за двете, когато помисля за теб.

Не бях от сълзливите. Фактът, че бях израсла в сиропиталище, ме беше научил да бъда силна. Но думите й, откровенията й, музиката й, приятелството й пробиха неподатливия бент, който бях издигнала преди десетилетие. Заплаках, защото бях изгубила някого, защото неочаквано бях открила друг, защото рухвах и се изцелявах. А тя плачеше с мен и двете се прегръщахме и се смеехме, и отново плакахме и се смяхме.

Най-сетне, когато не ми бяха останали повече сълзи, избърсах бузите си и казах:

— Аз също имам подарък за теб, макар да не е и наполовина толкова великолепен, колкото твоя. — Отворих капака на сандъка си, където лежаха шест малки книжки, всяка беше подвързана с кожа и с червена нишка. Бяха пълни със стихотворения, написани от анонимен адепт на науките, на която отдавна се възхищавах. И затова бях купила книжките с малката сума за харчене, която дядо ми изпращаше всеки рожден ден; по една за моите сестри-възпитанички, за да носят хартия и красота в джобовете си и да си спомнят за мен.

Поставих една от тях в ръцете на Мерей. Дългите й пръсти обърнаха страницата, докато се усмихваше на първото стихотворение и го четеше на глас, след което се прокашля, за да прогони сълзите, напиращи в гърлото й.

— „Как ще те запомня? Като капка вечно лято или като цветче на нежна пролет? Като искра от пламващия огън на есента или навярно като онзи скреж на зимата в нощта най-дълга? Не, няма да е като ни едно от тях, защото всички те са мимолетни, а ти и аз, макар да ни делят морето и земята, не ще изчезнем никога.“

— Отново — казах, — не толкова прекрасно, колкото твоя подарък.

— Това не означава, че ще ми е по-малко скъп — отвърна тя и затвори внимателно книжката. — Благодаря ти, Бри.

Едва тогава осъзнахме в какво състояние беше стаята ни, която изглеждаше, сякаш през нея беше минал ураган.

— Нека ти помогна да си приготвиш багажа — предложих. — И можеш да ми разкажеш за покровителя, когото си избрала.

Започнах да й помагам да събере нотните си листове и да си сгъне роклите, и Мерей ми разказа за Патрис Линвил и неговата трупа пътуващи музиканти. Беше получила предложения и от тримата си покровители, но беше решила да избере партньорство с него.

— Значи ти и твоята музика със сигурност ще видите свят — казах, изпълнена с благоговение, когато най-сетне приключихме с приготвянето на нещата й.

Мерей затвори кедровия си сандък и въздъхна:

— Не мисля, че все още съм осъзнала напълно, че утре ще получа наметалото си и ще напусна това място, за да се отправя на постоянно пътешествие. Знам единствено, че се надявам това да е било правилното решение. Договорът ми с Патрис е за четири години.

— Сигурна съм, че е правилно — отговорих. — И трябва да ми пишеш за всички места, които посещаваш.

— Ммм. — Издаваше този звук, когато беше разтревожена, неспокойна.

— Баща ти много ще се гордее с теб, Мер.

Знаех, че беше близка с баща си; тя беше единствената му дъщеря и беше наследила от него любовта към музиката. Беше отгледана с неговите приспивни песни, неговите шансони и звука на неговия клавесин. Така че, когато, при навършване на десет години, беше поискала да постъпи в Магналия, той не се бе поколебал да я изпрати, макар да ги делеше огромно разстояние.

Той й пишеше предано всяка седмица и Мерей често ми четеше писмата му, защото беше твърдо решена някой ден да се запозная с него, да посетя дома от детството й на острова.

— Надявам се. Хайде да се приготвяме за лягане.

Навлякохме нощниците си, измихме си лицата и сплетохме косите си. После Мерей се покатери в леглото при мен, макар дюшекът да беше тесен и започнахме да възкресяваме всичките си любими спомени, като например колко свенливи и тихи бяхме някога, в първата година, когато деляхме една стая. И как се бяхме покатерили на покрива с Абри една нощ да гледаме астероиден дъжд, само за да открием, че Абри изпитваше ужас от височини, и едва призори бяхме успели да я вкараме обратно през прозореца. И за всички чествания на празници, когато имахме по цяла седмица, свободна от занятия, а снегът падна точно навреме за битки със снежни топки, а по време на празничното веселие наставниците ни — и мъже и жени — ни се струваха по-скоро като наши по-големи братя и сестри.

— Какво мисли учителят Картие, Бри? — попита Мерей, като се прозяваше.

— За какво?

— За това да останеш през лятото.

Заиграх се с един измъкнал се конец в завивката ми, а после отвърнах:

— Не знам. Не съм му казала още.

— В такъв случай дали ще ти връчи наметалото утре?

— Вероятно не — казах.

Мерей примигна към мен през воднистата лунна светлина.

— Да не би нещо да се е случило между вас двамата снощи в градината?

Преглътнах; сърцето ми притихна, сякаш искаше да чуе какво щях да кажа. Все още можех да усетя онова агонизиращо чувство от преминаването на върховете на пръстите му надолу по ръката ми; меки като перце и влудяващо бавни. Какво се бе опитвал да ми каже? Той беше мой наставник, а аз бях негова възпитаничка, и докато не получех посвещението си, между нас нямаше да има нищо повече. Може би само се опитваше да ми вдъхне увереност, а аз бях изтълкувала докосването му напълно погрешно? Това ми се струваше по-разумното обяснение, защото това беше учителят Картие, строгият блюстител на закона, който никога не се усмихваше.

Докато все пак го направи.

— Нищо важно — промърморих най-накрая, а после се прозях насила, за да скрия лъжата в гласа си.

Ако не беше толкова уморена, Мерей щеше да ме притисне. Две минути по-късно тя вече похъркваше тихичко.

Аз, от друга страна, лежах будна и мислех за Картие, за наметала и за непредсказуемите дни, които предстояха.