Ребека Рос
Бунтът на кралицата (22)

Двайсет
Да застанеш пред крал

Територията на лорд Бърк, кралски град Лионес, Мевана

Октомври 1566 г.

Легендите твърдят, че мъглата била изтъкана от меванска магия от кралиците в рода Кавана. Че била предпазен плащ за Мевана и само безразсъдните, най-смели мъже плавали през нея. Тези легенди все още отекваха правдиво; магията спеше, но щом валенианският ситен дъждец милостиво отмина, прогонен от слънцето, над нас падна меванската мъгла, като глутница бели вълци, ръмжащи, докато се приближавахме към кралското пристанище в Лионес.

Прекарах по-голямата част от краткото пътуване, взирайки се в нея; тази вбесяваща бяла бездна, чувствайки как се събираше върху лицето ми и обсипваше с мънистени капчици косата ми. Не спах много в кабината си онази нощ, докато прекосявахме канала; полюшването на кораба ме караше да се чувствам, сякаш някакъв непознат ме държеше в прегръдките си. Копнеех за земя, слънце и ясни ветрове.

Най-сетне, на зазоряване, зърнах за пръв път Мевана през пролука в ситната мокра мъгла, сякаш мъгливите облаци знаеха, че бях дъщеря на севера.

Градът Лионес беше построен на гордо извисяващ се хълм; замъкът се беше разположил на върха, подобно на спящ дракон, чиито люспи бяха сиви камъни, куличките — подобни на рога по страховития гръбнак на влечуго, обвит в зелено-жълтите знамена на Ланън.

Загледах се в тези знамена — зелени като завистта, жълти като злобата, с герб, на който беше изобразен ревящ рис — и оставих погледа си да се прокрадне надолу през улиците, които се спускаха като малки потоци около каменни къщи с покриви от тъмни шинди, около огромни дъбове, растящи из целия град, ярки като рубини и топази в есенното си великолепие.

Връхлетя ни остър вятър и почувствах как очите ми се насълзиха, а бузите ми поруменяха, докато навлизахме в пристанището.

Платих на един от моряците да носи сандъка ми и слязох, слънцето напичаше раменете ми, жажда за възмездие гореше в сърцето ми, докато обработваха документите ми, за да ме пуснат. Първото място, където отидох, беше банката, за да обменят дукатите ми за медни монети. А после отидох в най-близкия хан и платих на една прислужница да ми помогне да се облека в една от най-хубавите си валениански рокли.

Избрах рокля с цвета на метличини — синьо, което тлееше, символизираше науките — обшита със сложна сребриста украса по подгъва и корсажа. Фустата беше бяла, посипана с мънички сини камъчета, които проблясваха на светлината. А отдолу носех бельо и корсет, за да ме държи цяла, да ме определя ясно и дръзко като валенианска жена.

С пръчица антимон нарисувах на дясната си буза звездоноса къртица — знакът, който ме бележеше като валенианска аристократка — и затворих очи, докато прислужницата грижливо прибра и вдигна половината ми коса със синя панделка; пръстите й внимателно дърпаха оплетените ми кичури. Почти не ми проговори и се запитах какви ли мисли пробягваха през ума й.

Платих й повече от необходимото, а после започнах изкачването си по хълма в наета карета, следвана от багажа ми. Минахме с тропот под дъбовете, през пазарите, подминавайки мъже с гъсти бради и сплетени коси, жени в броня и полуголи деца в опърпани дрехи, които търчаха насам-натам с боси крака.

Изглежда всеки носеше знак на своя Дом, било то чрез цветовете на облеклото си или емблемата, пришита в късите им палта и наметалата им. За да обявят на кой лорд и дама служеха, на кой Дом бяха верни. Имаше мнозина, които носеха цветовете на Ланън, риса на Ланън. Но пък имаше и такива, които носеха оранжевото и червеното на Бърк, червено-кафявото и сребърното на Аленах.

Затворих отново очи, вдъхвайки землистия мирис на коне, дима от ковачниците, уханието на топъл хляб. Заслушах се в децата, които напяваха някаква песен, в жените, които се смееха, в чука, който удряше по наковалня. През цялото време каретата трепереше под мен, все по-високо нагоре по хълма, където ни чакаше замъкът.

Отворих очи едва когато каретата спря, когато кочияшът ми отвори вратичката.

— Лейди?

Позволих му да ми помогне да сляза, като се опитвах да се справя със „своеволията“ на фустата си. А когато вдигнах поглед, видях отсечените глави, късовете от тела, набучени по стената на замъка, гниещи, почерняващи на слънцето. Спрях рязко, когато на най-близкия шип видях главата на момиче не много по-голямо от мен; очите й бяха две дупки, устата й висеше отворена, кафявата й коса се развяваше като флаг на ветреца. Изпитах отвращение, когато се препънах назад и се облегнах на каретата, опитвайки се да откъсна очи от момичето, опитвайки се да попреча на паниката да пробие външното ми самообладание.

— Това сигурно са предатели, лейди — обясни придружителят ми, виждайки потреса ми. — Мъже и жени, които са оскърбили крал Ланън.

Хвърлих поглед към мъжа. Той ме наблюдаваше със суров поглед, без емоция. Това сигурно му се случваше всекидневно.

Извърнах се и облегнах чело на каретата.

— Какво… какво е направила… за да оскърби краля?

— Онази на вашата възраст ли? Чух, че отхвърлила ухажванията на краля преди две нощи.

Светците да са ми на помощ… не можех да направя това. Бях глупачка да си помисля, че мога да поискам прошка за Маккуин. Приемният ми баща се оказа прав; беше се опитал да ми покаже това. Можех да вляза в кралската зала, но най-вероятно нямаше да изляза цяла.

— Да ви откарам ли обратно в хана?

Поех си накъсано дъх, почувствах как по гърба ми се стичаше студена пот. Погледът ми се отклони към кочияша и видях насмешката в бръчките на лицето му. Малка валенианска кокетка, сякаш казваха очите му. Върни се при възглавничките и празненствата си. Това не е място за теб.

Грешеше. Това беше моето място, наполовина. И ако избягах, още момичета щяха да свършат с глави, набучени на шипове. Затова си дадох само още миг да си поема дъх и да успокоя пулса си. После се оттласнах от каретата и застанах в сянката на стената.

— Ще ме почакате ли тук?

Той наклони глава и застана до конете си, като галеше гривите им с напуканата си ръка.

Потреперих, когато наближих главната порта, където двама стражи в блестящи брони от метални плочки стояха въоръжени до зъби.

— Тук съм да отправя молба пред краля — съобщих на съвършен деърински, като извадих отново документите си.

Стражите обхванаха с поглед само здраво пристегнатата ми талия, блестящия син цвят на роклята ми, осанката и грацията на Вадения, които смекчаваха остротата ми и отхвърляха всяко подобие на заплаха. Вятърът се заигра с косата ми и я преметна на рамото ми като златистокафяв щит.

— В тронната зала е — каза единият; очите му се задържаха върху деколтето ми. — Ще ви придружа.

Оставих го да ме поведе през арките, окичени с разклонени рога и с лози, през гол вътрешен двор, нагоре по стълбите до тронната зала. Вратите бяха масивни, украсени със сложна резба, изобразяваща възли, кръстове и митични зверове. Искаше ми се да постоя и да се възхитя на тези резбовани изображения, да послушам тихата история, която разказваха, но другите двама стражи видяха, че се приближавах, и безмълвно ми отвориха вратите; старото дърво и желязо изскърцаха за поздрав.

Влязох в езерце от сенки; роклята ми шумолеше елегантно по фигуралната мозайка, докато очите ми привикнаха към светлината.

Почувствах тежестта на древния прах, докато се приближавах към тази подобна на пещера зала. Долавяше се звукът от гласове, единият — умолителен, другият — унищожителен, отекващи от впечатляващо високия таван, поддържан от гравирани с пресечени щрихи дървени греди. Повдигнах се на пръсти и се опитах да погледна над главите на събраните. Едва различих подиума, където кралят седеше на трона си от споени еленови рога и желязо, но най-важното… там беше лорд Аленах. Зърнах тъмнокафявия цвят на косата му, проблясването на червеникавокафявия му жакет, докато стоеше край трона…

По костите ми се разля облекчение, че нямаше да бъда принудена да отлагам. Но преди да успея да вляза в залата, трябваше да спра пред белокос мъж, облечен в зеления цвят на Ланън; когато ме видя, очите му се разшириха при неочакваната гледка.

— Може ли да попитам защо е тук една дама от Валения? — прошепна ми той с тежък средношанталски акцент, майчиния ми език. Пред себе си имаше свитък, а в осеяната си с вени ръка — перодръжка; на листа бе надраскан списък с имена и цели на посещението.

— Да — отговорих на деърински. — Имам молба за крал Ланън.

— И каква е тази молба? — попита шамбеланът и потопи перодръжката си в мастилото.

— Това трябва да кажа аз, сир — отговорих възможно най-почтително.

— Лейди, чисто протоколно изискване е да съобщим името ви заедно с целта, с която търсите помощта на краля.

— Разбирам. Името ми е мистрес Амадин Журден от Валения. А целта трябва да бъде съобщена единствено от мен.

Той изпусна тежка въздишка, но отстъпи и записа името ми в списъка. После го записа върху късче хартия, което ми подаде, с указания да го предам на херолда, когато дойдеше моят ред.

След мен се проточи диря от тишина, докато влизах в дъното на залата, и вървях по пътеката. Можех да почувствам как очите на публиката се приковаха върху мен, как ме наквасваха като дъжд, а впоследствие тихите шепоти, които питаха защо бях дошла. Тези тихи въпроси се лееха по целия път до трона, където седеше крал Ланън с подпухнали клепачи, явно отегчен, докато мъжът пред него коленичи, молейки за удължаване на срока за изплащане на данъците си.

Спрях; между мен и краля имаше двама души, които чакаха да изложат исканията си. Именно тогава Ланън ме видя.

Погледът му веднага стана остър, докато ме оглеждаше. Сякаш острие на нож пробягваше по кожата ми, изпробвайки твърдостта й, пластовете на роклята ми, естеството на предстоящата ми молба.

Защо, наистина, една валенианка бе дошла при него?

Не трябваше да се взирам в него. Редно беше да сведа очи, както една благовъзпитана валенианка правеше присъствието на кралска особа. Но за мен той не беше кралска особа и отвърнах на погледа му.

Не беше какъвто очаквах. Да, бях виждала профила му върху медна монета, където беше изобразен като красиво подобие на митично божество. И наистина можеше да бъде красив за мъж в средата на петдесетте години, ако презрението не бе помрачило чертите на лицето му, ограничавайки израженията му до злобни усмивки и намръщени гримаси. Носът му беше изящен, очите му — в ярък и жив нюанс на зеленото. Косата му имаше блед, светлорус цвят, който се стапяше сред побеляването от старостта; тя опираше във върха на ъгловатите му рамене — няколко мевански плитки под извитите сребърни нишки и проблясващите диаманти на короната му.

Беше короната на Лиадан. Разпознах я от илюстрацията с нейното изображение, на която се бях възхищавала веднъж, преплетените клонки от сребро и цветни пъпки от диаманти — корона, която изглеждаше, сякаш звездите се бяха събрали около нея. И той я носеше. Едва не се намръщих, разгневена при гледката.

Извърни поглед — нареди сърцето ми, когато Ланън се размърда на трона, очите му възприеха гордостта ми като заплаха.

Погледнах наляво, право към Аленах.

Той също се взираше в мен.

Лордът беше елегантен, добре сложен и поддържан; върху широката гръд на късата му червеникавокафява дреха бе изобразен гербът му с елена и лаврите. Тъмнокафявата му коса беше прошарена с няколко сиви ивици; две малки плитки обрамчваха лицето му, а на челото му стоеше тънка златна корона, за да бележи благородния му произход. Челюстта му бе гладко избръсната, а очите му проблясваха като въглени — потрепваща синя светлина, която ме накара да потреперя. Дали той също ме възприемаше като заплаха?

— Почитаеми кралю, този печат беше намерен сред вещите на човека.

Отместих поглед от Аленах, за да видя какво ставаше при ниското столче в подножието на трона. Мъжът пред мен беше на колене, свеждайки глава пред Ланън. Изглеждаше към шейсетгодишен, сбръчкан, изнурен и треперещ. До мъжа стоеше страж, облечен в зеления цвят на Ланън, и обвиняваше човека. Оставих вниманието си да се насочи към тях, особено когато видях от пръстите на стража да виси квадратно късче син плат.

— Донеси ми това — поиска Ланън.

Стражът се изкачи на подиума, поклони се, а после подаде на краля синия плат. Гледах как Ланън се усмихна подигравателно като вдигаше плата, за да го видят придворните.

Там се виждаше кон, пришит с яркосребриста нишка върху синия плат. Лицето ми мигновено побеля като платно, сърцето ми заблъска силно в гърдите, защото знаех чий бе този герб. Беше знакът на лорд Морган. Лорд Морган, предрешен като Тео д’Арамис, който в момента беше в Дамхан за лова…

— Знаете ли с какво ще заплатите за това, че носите герба на предателя? — спокойно се обърна Ланън към коленичилия мъж.

— Почитаеми кралю, моля ви — изхриптя мъжът. — Аз съм верен на вас, на лорд Бърк!

— Ще заплатите с главата си — продължи кралят, с отегчен тон. — Палач!

От сенките изникна едър мъж с качулка и брадва в ръце. Друг мъж донесе дръвника. Бях смазана от шок, от ужас, когато осъзнах, че се готвеха да обезглавят мъжа пред мен.

В залата се бе възцарила мъчителна тишина и всичко, което чувах, беше споменът за думите на Журден… Аз гледах, боейки се да проговоря открито. Всички се страхувахме да му противоречим открито.

А сега гледах как старият човек бе заставен да коленичи и да положи глава на дръвника. Само след миг щях да пристъпя напред, да оставя цялата си фасада да рухне, когато един глас наруши тишината.

— Почитаеми кралю.

Очите ни се изместиха към левия край на залата, където един висок, белокос лорд беше излязъл напред. Носеше златен кръг на главата си и яркочервена къса горна дреха, върху която имаше герб, изобразяващ кукумявка.

— Бързо казвай какво те мъчи, Бърк — нетърпеливо каза кралят.

Бърк се поклони, а после вдигна длани:

— Този човек е един от най-добрите ми зидари. Загубата му ще навреди на домакинството ми.

— Освен това този човек държи знака на предателя — процеди Ланън и отново вдигна синия плат. — Да не би да искаш да ми казваш как да въздавам правосъдие?

— Не, кралю мой. Но този човек служеше на предателя отдавна, преди бунта. От победата през 1541 г. насам той служи под властта на моя Дом и нито веднъж не е изрекъл името на победения. Най-вероятно този герб е оцелял по случайност.

Кралят се подсмихна:

— Няма случайности, когато става дума за предатели, лорд Бърк. Бих ви напомнил любезно за това, а и ще добавя, че ако от вашия Дом се появят още предателски знаци, ще заплатите с кръвта си.

— Няма да се повтори, почитаеми кралю — обеща Бърк.

Ланън подпря челюст на юмрука си, с притворени очи и полуспуснати клепачи, сякаш отново бе отегчен.

— Много добре. Човекът ще получи трийсет удара с камшик във вътрешния двор.

Бърк се поклони в знак на признателност, докато извличаха неговия зидар от дръвника. Човекът изрази през плач благодарността си — благодарност, че щеше да бъде бичуван, вместо обезглавен — и аз гледах как минаваха покрай мен, отправяйки се към вътрешния двор. Лицето на лорд Бърк бе пепеляво, когато ги последва, и той леко докосна рамото ми.

Запомних изражението и името му, защото той щеше да стане мой съюзник.

— Лейди? — херолдът ми шепнеше, докато чакаше да му подам картичката с името си.

Подадох му я; устата ми пресъхна, пулсът ми се ускори и сякаш пронизваше ума ми. В името на светците, не можех да направя това. Не можех да направя това… Беше безумство да споменавам името на Маккуин веднага след това на Морган. И въпреки това… бях тук. Нямаше връщане назад.

— Позволете да представя Амадин Журден от Валения пред негова кралска светлост, крал Гилрой Ланън Мевански.

Пристъпих напред с колене, омекнали като вода, и го удостоих с грациозен, плавен поклон. Като никога, бях благодарна за твърдия корсет около талията си; той ме държеше изправена и ме преобразяваше от несигурно момиче в много уверена жена. Сетих се за Сибил и нейната маска на духовитостта; оставих такава маска да се спусне върху лицето и тялото ми, докато чаках краля да ме заговори; косата ми се разпиля около раменете, станала вълниста от океанския бриз. Скрих тревогата дълбоко в себе си, оставих увереността да завладее изражението и позата ми, точно както би направила Сибил.

При тази среща нещата нямаше да се объркат, както с лятното слънцестоене преди месеци. Тази среща беше плод на моите кроежи и интриги; нямаше да позволя на краля да ми я отмъкне.

— Амадин Журден — каза Ланън с опасна усмивчица. Изричаше името ми единствено за да усети вкуса му, докато подпалваше герба на Морган от една свещ наблизо. Загледах как синьо-сребристият кон гореше, след което се превърна в пепел и се свлече на каменния под до трона. — Кажи ми какво мислиш за Мевана?

— Вашата земя е прекрасна, кралю — отговорих. Навярно беше единствената истина, която някога щях да му кажа.

— От много време валенианска жена не е идвала да отправи молба към мен — продължи той и прокара пръст по устните си. — Кажи ми защо си дошла.

Бях съчинила тези думи преди дни, бях ги изковала в топлината на гърдите си. Грижливо ги бях подбрала, бях ги вкусвала и упражнявала. А после ги бях запаметила, бях ги изричала пред огледалото, за да видя как ще повлияят на изражението ми.

Въпреки това паметта ми изневери, когато се нуждаех от нея най-много; страхът, подобно на паяк, пропълзя в прелъстителките ми поли, когато единственото което можех да видя, беше главата на момичето, набучена на шипа, единственото което чувах, беше слабият звук от плющенето на камшика откъм вътрешния двор.

Сключих треперещите си ръце и казах:

— Дойдох да помоля ваша милост да разреши достъп до Мевана.

— За кого? — попита Ланън, ъгълчетата на устните му все още бяха изкривени от онази безочлива усмивка.

— Баща ми.

— И кой е баща ти?

Дълбоко си поех дъх, сърцето ми заблъска през вените. Вдигнах поглед към краля, повдигайки миглите си, и обявих достатъчно високо, за да го чуят всички уши в залата:

— Аз го познавам под името Алдерик Журден, но вие сигурно го помните като лорда на Дома Маккуин.

Очаквах да се възцари тишина, когато изрека името на победения, но не очаквах да продължи толкова дълго или да реже толкова дълбоко. Кралят се изправи с бавна, хищническа грациозност; зениците му се разшириха толкова, че очите му станаха почти черни, когато гневно сведе поглед към мен.

Запитах се дали щях да изгубя главата си точно тук в подножието на трона от разклонени рога и ковано желязо, който някога беше принадлежал на Лиадан. Този път лорд Бърк не можеше да го предотврати.

— Амадин Журден, името „Маккуин“ не е било изричано тук от двайсет и пет години — каза Ланън; думите се усукаха из залата като дълго трънливо растение. — Всъщност съм отрязал много езици, дръзнали да го изрекат.

— Милорд, позволете ми да обясня.

— Имаш три минути — каза Ланън и рязко направи знак с брадичката си на един от писарите, който седеше по-надолу на подиума. Очите на писаря се разшириха, когато осъзна, че му възлагаха да отчете колко време имах да запазя езика си.

Но аз бях спокойна и овладяна. Почувствах пулса на земята, заровена дълбоко под камъка и мозайката, страха и тиранията, ударите на сърцето на някогашната страна. Онази Мевана, която Лиадан Кавана бе създала толкова отдавна. Един ден ще се въздигне кралица — беше ми казал Картие.

Този ден се задаваше на хоризонта. Този ден ми даде кураж, когато се нуждаех най-много от него.

— Лорд Маккуин е прекарал двайсет и пет години в изгнание — подех. — Някога се е осмелил да ви се опълчи. Някога дръзнал да ви отнеме трона. Но вие сте били по-силен, кралю. Смазали сте го. Отнело му е почти четвърт век, за да превъзмогне гордостта си, да омекне достатъчно, за да признае грешката и измяната си. Той ме изпрати да ви помоля да го помилвате, да каже, че е платил прескъпо с изгнанието и претърпяната загуба. Изпрати ме да ви помоля да му позволите да се върне в родната си земя, за да ви служи отново. Да докаже, че освен свиреп, сте също милостив и добър.

Ланън стоеше неподвижен и безмълвен, сякаш беше издялан от камък. Но диамантите в короната му искряха тържествуващо. Бавно гледах как късата му кожена дреха прошумолява при всяко вдишване и той слезе от подиума; ботушите му почти не издаваха звук по мозайката. Той идваше — прокрадваше се — към мен, а аз не отстъпвах в очакване.

Едва когато бе само на една разтворена длан разстояние, извисяващ се застрашително над мен, попита:

— А защо е изпратил теб, Амадин? За да ме изкушиш ли?

— Аз съм негова приемна дъщеря, адепт като него — отговорих, безпомощно гледах към спуканите капиляри около носа му. — Изпрати ме, за да покаже доверието си във вас. Изпрати ме, защото съм част от неговото семейство, и дойдох сама, без ескорт, за да демонстрирам доверието му в неговия крал.

— Адепт, така ли? — Погледът му ме обходи от горе до долу. — В коя област?

— Владея науките, почитаеми кралю.

Едно мускулче потрепна на челюстта му. Не можех да предположа какви мисли се тълпяха в ума му, но не изглеждаше доволен. Науките, наистина, бяха опасни. Но той най-сетне се извърна и тръгна обратно към трона си; дългата му кралска мантия с цвят на кехлибар се влачеше зад него по пода, разливаше се като течно злато, докато изкачваше стълбите на подиума.

— Кажи ми, Амадин Журден — продължи той, като зае отново мястото си на внушителния трон. — Какво би направил твоят приемен баща-адепт при връщането си в родната земя?

— Готов е да ви служи във всяко отношение.

— Ха! Това е доста интересно. Ако си спомням правилно, Давин Маккуин беше много горд човек. Спомняте ли си, лорд Аленах?

Аленах не беше помръднал дори на сантиметър. Очите му още бяха приковани недоверчиво върху мен. Именно тогава си спомних това, което ми бе казал Лиъм за взаимодействието между краля и неговия съветник. Беше по-важно да спечеля благосклонността на Аленах, защото той влияеше на краля като никой друг.

— Да, милорд — проговори Аленах; гласът му беше плътен баритон, който премина през залата като тъмнина. — Давин Маккуин някога бе много горд човек. Но дъщеря му казва друго; че двайсет и петте години най-сетне са го излекували.

— Нима не ви се струва странно, че би изпратил своята приемна дъщеря-адепт да иска опрощение за него? — запита Ланън; пръстенът с аметист на показалеца му улавяше светлината, която се вливаше от прозорците отгоре.

— Не. Съвсем не — отвърна най-накрая Аленах; очите му още ме преценяваха, опитваха се да проникнат в мен. Бях ли заплаха или не? — Както изтъкна Амадин, той е изпратил най-ценното, с което разполага, за да илюстрира искреността на молбата си.

— А другите, Амадин? — попита рязко Ланън. — Другите двама лордове, двамата страхливци, които се измъкнаха през мрежите ми точно както баща ти? Току-що изгорих един от техните гербове. Къде са другите?

— Не зная за други, почитаеми кралю — отговорих.

— За твое добро се надявам, че казваш истината — каза кралят и се надвеси напред. — Защото открия ли друго, ще съжаляваш, че някога изобщо си влязла в залата ми.

Не се бях подготвила да бъда заплашвана толкова много пъти. А гласът ми беше изчезнал, превръщайки се в пясък по гърлото ми и затова отново му направих реверанс, за да потвърдя, че бях чула студеното му изказване.

— Значи смятате, че би трябвало да му позволим да се върне у дома? — Ланън кръстоса крака и хвърли поглед обратно към своя съветник.

Аленах пристъпи една крачка по-близо, после още една, докато застана на ръба на подиума:

— Да, кралю мой. Позволете му да се върне и нека чуем какво има да каже предателят. А докато го чакаме, ще задържа дъщеря му при себе си.

— Бих предпочел дъщеря му да остане тук — възрази Ланън, — където мога да я държа под око.

Стиснах челюст; напразно се опитвах да изглеждам любезна. Опитах се да си придам безгрижен вид, сякаш нямаше значение кой щеше да ме подслони. Но едва не паднах на колене, обзета от дълбоко облекчение, когато Аленах каза:

— Амадин Журден е валенианка, кралю. Ще се чувства по-уютно при мен, защото ловът на белия рогач започва в Дамхан, и се кълна да я държа постоянно под око.

Ланън изви почти незабележимата си вежда, като барабанеше с пръсти по подлакътника на трона си. Но после заяви:

— Така да бъде. Маккуин може да пресече границата невредим и ще дойде да ме помоли лично за помилване. Амадин, засега ще отидеш с лорд Аленах.

Насилих късмета си за последен път:

— Милорд, ще ми позволите ли да напиша писмото до баща си, за да знае, че може да прекоси канала? — В това писмо щях да използвам две фрази, които щяха да подскажат за гнева на Ланън от молбата ми и щяха да го уверят, че бях успяла да стигна до Дамхан. А в този несигурен и опасен момент не смеех да изпратя писмо през канала без разрешението на краля.

— Разбира се, че можеш. — Ланън ме вземаше на подбив, когато направи знак на писаря да донесе подвижното писалище, хартията и мастилото си при мен насред пътеката. — Всъщност, нека го направим сега заедно. — Кралят изчака, докато натопих перодръжката в мастилото, а после ме спря, точно преди да започна да пиша. — Ще ти кажа точно какво да му напишеш. Как ти се струва?

Не можех да откажа:

— Да, почитаеми кралю.

— Напиши следното: До моя най-скъп, малодушен баща… — поде Ланън с оживен тон. Поколебах се и мастилото покапа по пергамента като почерняла кръв, кралят изръмжа: — Напиши го, Амадин!

Изпълних нареждането му и в гърлото ми се надигна жлъчка. Ръката ми трепереше — целият му двор можеше да види как треперех като листо. Положението не се подобри, когато лорд Аленах дойде и застана до мен, за да се увери, че пишех точно каквото кралят диктуваше.

— „До моя най-скъп, малодушен баща“ — продължи Ланън. — „Негова всемилостива светлост, кралят на Мевана, се съгласи да позволи на предателските ти кости да пресекат канала. Смело уредих това за теб, след като осъзнах колко великодушен е кралят и колко си ме мамил с разкази за миналите си неволи. Смятам, че с теб ще трябва да обсъдим някои подробности, след като кралят говори с теб, разбира се. Твоя покорна дъщеря, Амадин.“

Подписах го със сълзи в очите, докато дворът се смееше и кискаше на унищожителната духовитост на краля си. Преглътнах горчилката; не беше тук мястото да изглеждам слаба или изплашена. А не смеех да си представя Журден да прочете това, не смеех да си представя как щеше да се сгърчи лицето му, когато прочетеше тези думи и осъзнаеше, че кралят се бе подиграл с мен и ме беше заставил да действам против волята си пред публика.

Адресирах писмото до склада за разтоварване на бъчвите с вино на пристанището в Изота, където Журден наглеждаше доставките. А после отстъпих назад и чувствах, че ще рухна, докато една силна длан се обви около ръката ми и ме задържа изправена.

— Писмото ще бъде изпратено утре — каза Аленах, впивайки пронизващия си поглед в бледото ми лице.

В ъгълчетата на очите му имаше ситни бръчици, които издаваха, че обичаше да се смее и усмихва. Миришеше на късчета карамфил и горящ бор.

— Благодаря — промълвих, неспособна да потисна още едно потръпване.

Той го почувства и внимателно ме изведе от залата.

— Наистина сте смела да дойдете тук заради човек като Маккуин. — Оглеждаше ме изучаващо, сякаш бях някаква сложна загадка, която трябваше да разреши. — Защо ви е да го правите?

— Защо ли? — Гласът ми ставаше дрезгав. — Защото е мой баща и копнее да се върне у дома.

Излязохме във вътрешния двор, на слънце; ярката светлина и хладният вятър едва не ме събориха отново на колене, облекчението накара ставите ми да омекнат. Докато не видях, че на няколко метра от мен все още бичуваха стареца, завързан между два стълба. Гърбът му беше разкъсан и кожата висеше на парцали, кръвта му заливаше калдъръма. Там стоеше лорд Бърк и наблюдаваше наказанието, студен и безмълвен като статуя.

Насила отместих очи, макар че плющенето на камшика ме накара да подскоча. Не още, казах си. Не реагирай, докато не останеш сама…

— Трябва да ви благодаря — казах на Аленах. — Задето ми предложихте място в дома си.

— Макар кралският замък да е прекрасен — отвърна той, — мисля, че в Дамхан ще ви бъде много по-приятно, отколкото да останете тук.

— Защо? — Наистина беше нужно да питам.

Той отново ми подаде ръка. Поех я, пръстите му вежливо държаха моите, беше наясно с валенианските порядки; едно докосване трябваше да бъде колкото елегантно, толкова и деликатно. Поведе ме надалече от двора, скривайки гледката ми към бичуването.

— Защото съм подслонил в замъка си четирийсет валенианци за лова на рогача. Ще се чувствате съвсем като у дома си сред тях.

— Чувала съм за рогача — казах, докато продължавахме да вървим напълно в крак един с друг. Внимавах да не докосвам прибрания в ножницата меч, поклащащ се на хълбока му, както и той внимаваше с бухналите ми поли. — Предполагам, че горите ви са пълни с тях?

Той изсумтя закачливо:

— Защо според вас каня валенианците всяка есен?

— Разбирам.

— Наистина ли сте дошла сама, без свита?

— Да, милорд. Но пред портите съм поръчала да ме чака карета… — Поведох го към нея, а кочияшът пребледня като платно, когато видя лорд Аленах с мен.

— Милорд. — Побърза да се поклони. Забелязах, че носеше зелен плащ, което означаваше, че беше от хората на Ланън.

— Бих искал да откарате Амадин в Дамхан — каза му Аленах, докато ми помагаше да се кача в каретата. — Вярвам, че знаете пътя?

Настаних се на пейката, докато лордът и кочияшът разговаряха. Изглеждах спокойна, когато Аленах се приведе и надникна в каретата.

— До Дамхан има няколко часа път — каза той. — Ще яздя зад вас и ще ви посрещна във вътрешния двор.

Благодарих му. Когато най-сетне залости вратичката и почувствах как каретата се друсна и потегли напред, потръпнах и се отпуснах по-дълбоко във възглавничките; целият ми кураж бавно рухна и стана на пепел.