Ребека Рос
Бунтът на кралицата (35)

Трийсет и три
Полята на Короган

Територията на лорд Маккуин, замъкът Фион

Три дни по-късно си почивах в шарената сянка на самотен дъб, прахта от пътуването все още беше полепнала по бричовете и ризата ми, а Неси пъхтеше до мен. Нивите наоколо току-що бяха ожънати, въздухът ухаеше на подсладена пръст, тревата беше златиста от песните, които мъжете бяха напявали, докато размахваха сърповете си.

Замъкът на Журден — на Маккуин — бе разположен в сърцето на ливадата; сенките на планината докосваха покрива единствено в ранното утро и късната вечер. Беше построен от бял камък; скромно владение, не така внушително или голямо като Дамхан. Но стените бяха закалени в огън и истории, приятелство и преданост.

Непоколебимост.

И законният господар най-сетне се беше прибрал у дома. Виждах как хората му го поздравяваха, докато се събираха около него в двора, който бе осеян с диви цветя, билки и панделки. Копнежът ми по Валения в този миг ме беше заварил неподготвена. Може би причината беше в панделките, в цветовете на различните влечения, усукани по калдъръма. Или може би се дължеше на виното, което ни донесоха и знаех, че бутилката беше прекосила канала.

Бях обходила полята и бях открила това дърво не дълго след като ни представиха и станах известна като дъщерята на Маккуин. Стигаше ми да гледам как слънцето продължава да описва дъгата си в небето и да увивам венец от дълги стръкове трева с вярно куче до мен, докато размишлявах върху всичко, което се беше случило.

— Мисля, че е най-добре да избереш източната стая — заяви Люк. Хвърлих поглед нагоре и го видях да се приближава към мен. — Просторна е, има лавици за книги и красива гледка към изгрева.

Усмихнах се, когато седна до мен, без да обръща внимание на предупредителното изръмжаване на Неси. Беше ми трудно да мисля коя стая да избера, когато все още предстояха толкова много събития… коронацията на Изолда, процесът срещу Ланън, опитите да поправим един свят, който все още бе подвластен на тиранията. Питах се как щяха да се стекат идващите дни, как щях да се чувствам, докато се опитвах да привикна към новия си живот.

— Макар че — каза Люк и леко бутна с пръст един бръмбар от ръкава си, — имам предчувствие, че няма да останеш задълго в този замък.

Стрелнах го с любопитен поглед. Той го очакваше и изви вежда към мен с онази арогантна, братска увереност.

— И какво означава това? — контрирах.

— Знаеш какво искам да кажа, сестро. Да го потормозя ли?

— Нямам представа за какво говориш. — Отскубнах ново стръкче трева и го усуках, чувствайки погледа на Люк върху себе си.

— Това не ме изненадва — каза той. — Старите легенди твърдят, че почти всички мевански лордове падат тежко.

— Хмм?

Люк въздъхна и отскубна една детелина:

— Предполагам, че ще трябва да го предизвикам на приятелски двубой. Да, това най-добрият начин да се справя с положението.

Побутнах го по ръката и казах:

— Мисля, че си сложил тигана на огъня, докато рибата е още в морето, скъпи братко.

Но усмивката, която ми отправи, ми подсказваше друго:

— Чувам, че Ейдън Морган си служи умело с меча. Вероятно е добре да се поупражнявам.

— Добре, достатъчно. — Засмях се и го смушках отново.

Не бях виждала Картие от три дни, които вече ми се струваха като цяла година. Но сега той беше лорд. Имаше свои хора и земи, които да възстановява. Напомнях си, че нямаше да го видя до процеса срещу Ланън, който щеше да се проведе в края на следващата седмица. А тогава щяхме да сме погълнати от задачата.

Преди Люк да успее да ме подразни допълнително, през полето притича група деца, които го търсеха.

— Лорд Лукас! — извика развълнувано едно малко момиченце, когато го забеляза в сянката на дъба. — Намерихме ви лютня! В залата е.

— О, отлично! — Брат ми се надигна, изтупвайки листчета детелина от дрехите си. — Искаш ли да се присъединиш към нас за малко музика, Бриена?

Музиката ме подсети за Мерей и това ме накара да се почувствам, сякаш гръдният ми кош бе твърде малък да побере сърцето ми. Въпреки това се усмихнах и казах:

— Отивай без мен, братко. Ще дойда след малко.

Той се поколеба; мисля, че се готвеше да ме помоли отново, когато малкото момиче дръзко го хвана за ръкава и го затегли като се кикотеше.

— Който стигне последен във вътрешния двор, трябва да изяде развалено яйце — отправи предизвикателство Люк и децата запищяха от удоволствие, когато хукнаха през полето, докато той ги гонеше чак до вътрешния двор.

Изчаках да се уверя, че той стигна последен до вътрешния двор — много щеше да ми хареса да видя как Люк изяжда развалено яйце, — но сърцето ми още беше неспокойно. Изправих се и тръгнах към редица дървета, които растяха покрай реката, Неси подтичваше до мен, докато следвахме сребърната нишка на водата и накрая стигнахме до обрасъл с мъх бряг.

Седнах на слънце и потопих пръсти в бързеите като се опитвах да определя защо изпитвах тъга, когато чух тихите му стъпки зад гърба си.

— Тук се ожених за съпругата си.

Хвърлих поглед през рамо и видях Журден, облегнат на една черна бреза, да ме наблюдава тихо.

— Без пищно празненство? — попитах, той пристъпи напред и седна до мен на мъха с леко пъшкане, сякаш го боляха ставите.

— Без пищно празненство — каза той и подпря лакът на коляното си. — Ожених се за Сив тайно чрез сключване на ръце на този речен бряг под светлината на луната. Баща й не ме харесваше особено, а тя беше единствената му дъщеря. Именно затова се оженихме тайно. — Усмихна се, докато си припомняше, взирайки се в далечината, сякаш неговата Сив стоеше от другата страна на реката.

— Каква беше тя? Съпругата ти? — попитах тихо.

Журден погледна надолу към водата, а после към мен:

— Беше грациозна. Пламенна. Справедлива. Вярна. Ти ми напомняш за нея.

Гърлото ми се стегна, когато хвърлих поглед към мъха. През цялото това време се бях тревожила, че когато ме гледаше, щеше да вижда Аленах. Но той ме гледаше, сякаш наистина бях негова дъщеря и бях наследила качествата и характера на съпругата му.

— Тя щеше да те обикне, Бриена — прошепна.

Вятърът леко разлюля клоните над нас и те прошумоляха, докато златни листа се носеха свободно и реката ги подхващаше, за да ги отнесе надолу по течението. Избърсах няколко сълзи от очите си като си мислех, че нямаше да забележи; нямаше много неща, които убягваха на един баща.

— И на мен ми липсва Валения — каза Журден и прочисти гърло. — Не мислех, че ще ми липсва. Но откривам, че копнея за онези лозя, за онази вежливост, за съвършено ушит копринен жакет. Липсват ми дори онези змиорки върху хляб, накиснат в соса им.

Засмях се и от очите ми капнаха още няколко сълзи. Змиорките наистина бяха отвратителни.

— Знам, че все още имаш близки там — продължи той отново сериозен. — Знам, че може да предпочетеш да се върнеш във Валения. Но винаги ще имаш дом тук с Люк и мен.

Срещнах погледа му, докато думите му се спускаха като лек дъждец върху мен. Имах дом, семейство и приятели от двете страни на канала. Помислих си за моята смела Мерей, която беше потеглила от Мевана, за да се върне във Валения, макар че я умолявах да остане. Все още имаше задължения, четиригодишен договор с Патрис Линвил, който да спази. Но когато тези четири години приключеха…

Бях споделила с нея една моя идея, с надеждата, че в крайна сметка ще я привлече да се върне. Беше цел, която бе започнала да разцъфва в далечните кътчета на ума ми, за която се страхувах да говоря на глас. Но Мерей се беше усмихнала, когато й казах; дори спомена, че можеше да се върне заради нея.

— Сега — каза Журден и се изправи на крака, като ми подаде ръка, за да стана заедно с него. — Чака те оседлан кон.

— За какво? — попитах, оставяйки го да ме изведе от дърветата.

— С кон пътят до дома на лорд Морган е съвсем кратък — обясни Журден и се кълна, че видях дяволито пламъче в очите му. — Защо не отидеш да го поканиш за празнично пиршество в голямата ни зала тази вечер?

Наложи се да удържа още един пристъп на смях, но той видя как безпомощно бърча нос. Изненадах се, че той също беше наясно за привличането между Картие и мен. Сякаш беше очевидно за целия свят, когато стоях близо до бившия си наставник, като че ли желанието беше като прилепчив пламък между телата ни. Но навярно не трябваше да съм шокирана; беше очевидно още преди слънцестоенето, преди самата аз да го осъзная.

Журден ме отведе до мястото, където бе оставил чакащия кон в прохладните сенки на конюшните. Качих се на седлото; почувствах златистия полъх на вятъра с мирис на сено и кожа в косата си, когато погледнах надолу към баща си.

— Хвани западния път — каза той и потупа кобилата по плешките. — Следвай короганските цветя. Те ще те упътят към Морган.

Точно се готвех да смушкам кобилата си да потегли, сърцето ми биеше нетърпеливо като барабан, когато Журден хвана поводите и ме застави да го погледна:

— И се върни преди смрачаване — предупреди ме. — Иначе ще се притеснявам.

— Не се тревожи, татко — отвърнах, но се усмихвах и той ми отправи строг поглед, който казваше, че беше по-добре да не се отклонявам и да не сключвам брак без негово знание.

Неси седеше покорно до него, сякаш знаеше, че трябваше да тръгна сама.

Кобилата и аз се отправихме към полята, преследвайки слънцето на запад, следвах обещанието на дивите сини цветя.