Ребека Рос
Бунтът на кралицата (6)

Четири
Трите клона

В понеделник сутринта стигнах първа до библиотеката в очакване Сири и Картие да пристигнат за урока. Въпреки самоотверженото търкане на Мерей и една доза от терпентина на Ориана, все още имах бледи следи от синя боя по лицето. Затова реших да не връзвам косата си и да я оставя да пада свободно; тя се стелеше по гърдите ми, дълга и твърда, с цвят на махагон, но я чувствах като щит, зад който да се скрия, да предпазя лицето си и едва доловимите следи от цветовете на войната.

След това пристигна Сири и зае мястото си срещу мен.

— Още виждам боята — промърмори. — Но може би той няма да забележи.

Учителят Картие влезе само миг след нея. Престорих се, че си чоплех ноктите, докато той оставяше книгите си на масата; косата ми се спусна още по-напред. Осъзнах грешката си едва когато почувствах погледа му върху мен, а ръцете му застинаха неподвижно. Разбира се, че щеше да забележи, че косата ми беше пусната. За уроците винаги я връзвах на плитка, за да не ми влиза в очите.

Чух го как заобиколи масата и отиде до Сири, за да можеше да ме види по-добре.

— Бриена?

Изругах наум. А после се реших да вдигна лице и го погледнах в очите.

— Учителю?

— Може ли да попитам защо… изглежда, сякаш си боядисала половината си лице синьо?

Преместих поглед към Сири, която стискаше устни и се опитваше да сдържи кикота си.

— Може да попитате, учителю — отвърнах и сритах Сири под масата. — Позирах за портрет. Ориана реши да, а-а, ми изрисува лицето.

— Всъщност я преоблякохме като меванска кралица, учителю — припряно обясни Сири, а после я изгледах, унизена, как взе да прелиства учебника по история, за да открие илюстрацията, изобразяваща Лиадан Кавана. — Ето, това е въпросната.

Картие преобърна книгата, за да можеше да я види по-подробно. Взря се в Лиадан Кавана, а после се втренчи в мен. Не можех да предположа какво си мислеше, дали смяташе това за забавно или за оскърбително — дали смяташе, че бях дръзка, или мислеше, че се бях държала детински.

Той побутна внимателно книгата обратно към Сири и каза:

— Тогава ми разкажете за Лиадан Кавана.

— Какво за нея? — отвърна бързо Сири, винаги нетърпелива да отговори на всичко преди мен.

— Коя е била тя?

— Първата кралица на Мевана.

— А как е станала кралица? — Той заобиколи масата, гласът му възприе онази плътна, богата интонация, която ме караше да си мисля за обсипана със звезди лятна нощ. Беше глас, какъвто може би имаха разказвачите на истории.

— Ами, принадлежала е към клана Кавана — отговори Сири.

— И защо е важно това?

Сири се поколеба. Наистина ли не помнеше? Бях леко удивена от това, намръщено изражение набразди челото й, а сините й очи обходиха масата пред нас, сякаш отговорите се криеха в белезите по дървото. Тя никога не забравяше нещата, които Картие й казваше.

— Бриена? — подтикна ме Картие, защото тя се забави твърде дълго.

— Защото Кавана са потомци на дракони — отвърнах. — Магията се съдържа в кръвта им.

— Но не и в другите тринайсет Династии на Мевана? — запита той, макар да знаеше отговора. Това беше начинът, по който обучаваше Сири и мен; влизаше в разговори с нас, искаше от нас да разказваме малките късчета история, с които някога ни беше „нахранил“.

— Не — казах. — Другите Родове не владеят магия. Само семейство Кавана.

— Но защо кралица, в такъв случай, а не крал? — Той престана да крачи и спря пред голямата карта на стената; пръстът му докосна четирите страни, които съставляваха нашето полукълбо; острова Мевана на север, Гримхилдор към далечния замръзнал запад, Вадения и Бандека на юг; океанът ги разделяше на три парчета планински земи. Докато ги докосваше, каза: — Валелия има крал, Бандека има крал, Гримхилдор има крал. Всички страни в нашия район имат крале. Защо тогава Мевана — войнстваща, разделена на кланове страна — би изградила властта си, осланяйки се на кралица?

Усмихнах се и оставих пръстите си да проследят един белег в дървото.

— Защото жените Кавана са по природа по-силни в магията, отколкото мъжете. — И си спомних за онази великолепна илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана; спомних си гордата й осанка, синята боя от сърпица върху кожата й и кръвта по бронята й, сребърната корона с диаманти на челото й. Дали беше възможно да съм потомка на жена като нея?

— Права си, Бриена — каза Картие. — Магията винаги тече по-силно във вените на жена, отколкото на мъж. Понякога си мисля същото и за наклонността, и си спомням, че наклонността по никакъв начин не е магическа или наследена. Защото някои от нас избират наклонността си — и когато каза това, той ме погледна, — а понякога наклонността избира нас — тук погледна към Сири. Едва тогава осъзнах колко различни бяхме двете със Сири, колко гъвкав трябваше да бъде Картие в наставленията си, за да бъде сигурен, че двете му възпитанички учеха по методите, които бяха най-подходящи за тях. Аз предпочитах историите; Сири предпочиташе фактите.

— Така. — Той отново започна да обикаля бавно из библиотеката. — Казахте ми, че Лиадан Кавана владеела магия. Но защо била посочена за кралица преди триста години?

— Заради хилдите — побърза да каже Сири, включвайки се отново в разговора. — Грабителите от Гримхилдор извършвали набези по меванското крайбрежие.

— Да — добавих. — Грабителите нямали представа, че четиринайсетте клана на Мевана не са се разпръснали или сплашили. Всъщност жестокостта на хилдите ги е обединила под властта на кралица.

— А Лиадан била избрана, защото… — подтикна ни Картие.

— Защото владеела магия — каза Сири.

— Защото обединила клановете — отвърнах. — Не било само защото Лиадан владеела магията на предците си. А защото била воин, предводител, и сплотила народа си в едно цяло.

Картие спря да крачи. Беше сключил ръце зад гърба си, но очите му намериха моите през слънчевата светлина и сенките на утрото. За миг, един крехък удивителен миг, той почти ми се усмихна.

— Добре казано, Бриена.

— Но, учителю Картие — възрази Сири. — И двамата току-що казахте, че била избрана заради магията.

Всякакъв намек за усмивка беше изчезнал, когато очите му се преместиха от мен към нея:

— Владеела могъща магия, да, но нужно ли е да ви напомням как се проявявала магията на Кавана в битка?

— Отклонявала се е в грешна посока — казах тихо, но Картие и Сири ме чуха. — По време на битки и кръвопролития магията придобивала собствена воля. Обръщала се срещу рода Кавана, покварявала умовете и мотивите им.

— Затова какво направила Лиадан? — попита ме Картие.

— Не се сражавала срещу Хилдите с магия. Сражавала се с меч и щит, сякаш произхождала от друг Дом, сякаш изобщо не владеела магия.

Нямаше нужда Картие да потвърди отговора ми. Видях в очите му удоволствието от това, че бях запомнила един толкова отдавнашен урок, който вероятно бе преподал с мисълта, че не бяхме слушали.

Сири изпусна звучна тежка въздишка и мигът се развали.

— Да, Сири? — попита Картие с вдигнати вежди.

— Приятно е да слушам как двамата разказвате историята на първата кралица — започна тя. — Но за мен историята на Мевана не е толкова важна, колкото за Бриена.

— Е, в такъв случай, за какво би искала да говорим?

Тя се размърда смутено в стола си:

— Навярно можете да ни подготвите за слънцестоенето. Кои са покровителите, които ще присъстват? Какво можем да очакваме?

Колкото и да ми харесваше да разговарям с Картие за меванска история, Сири беше права. Отново бях впримчена в миналото, вместо да гледам към идващите дни. Защото познанията за меванските кралици вероятно не бяха от онези неща, които впечатляваха един валениански покровител. Доколкото ми беше известно, Мевана признаваше влеченията и наклонностите, но не ги приемаше с отворени обятия.

Картие дръпна стола си назад и най-накрая седна и преплете пръсти, докато ни гледаше:

— Опасявам се, че не мога да ви разкажа много за слънцестоенето, Сири. Не познавам покровителите, които Вдовицата е поканила.

— Но, учителю…

Той вдигна пръст и Сири млъкна, макар че видях как бузите й поруменяват от възмущение.

— Може би не мога да ви кажа кой знае какво — каза той. — Но мога да ви подскажа малко за покровителите. Ще бъдат трима и ще търсят по един посветен за всеки клон от науките…

— Клон ли? — повтори като ехо Сири.

— Припомнете си най-първия ни урок, преди много време — каза Картие. — Помните ли как ви казах, че науките са разделени на три клона?

— Историкът — промърморих, за да пробудя паметта й.

Тя хвърли поглед към мен; познанието се просмукваше бавно, като тънка струйка, обратно към нея.

— Историкът, лекарят и учителят.

Той кимна утвърдително:

— И двете трябва да подготвите различен начин, по който да впечатлите всеки един от тримата покровители.

— Но как да направим това, учителю Картие? — попита Сири. Тя почукваше неспокойно с пръсти по масата, и ми се искаше да й кажа, че нямаше причина за тревога; несъмнено щеше да впечатли и тримата покровители.

— За историка е добре да сте запаметили някое забележително родословие; би трябвало да можете да говорите за всеки член на това родословие. За предпочитане е да се съсредоточите върху кралските родове — обясняваше Картие. — За да впечатлите покровителя, свързан с медицината, би трябвало да сте подготвени да говорите за всяка кост, всеки мускул, всеки орган на тялото, както и за травми и рани. А за учителя… е, това е по-трудно. Най-добрият съвет, който мога да дам и на двете ви, е да покажете нагледно, че можете да овладеете всеки предмет, както и да обучавате всеки ученик.

Сигурно беше видял неразбиращия поглед в очите ни. Отново, почти се усмихна, когато кръстоса крака и каза:

— Затрупах ви с думи и ви обърках. И двете си починете през остатъка от сутринта и се подгответе за слънцестоенето.

Сири моментално се оттласна от стола си, нетърпелива да се махне и да размишлява над онова, което той току-що ни беше казал. Аз се надигнах по-бавно, отново изпитвайки онова странно противоречиво усещане… нуждата да остана с него и да го помоля да ме научи на още се бореше срещу желанието да седна сама и да се опитам да проумея всичко със собствени усилия.

Точно бях подминала стола му, отправяйки се към отворената врата, когато чух гласът му, тих и кротък, да изрича името ми.

— Бриена.

Спрях се. Сири сигурно също го беше чула, защото спря на прага и се намръщи през рамо. Проследи ме как отстъпвах обратно към него, преди да изчезне надолу по коридора.

— Учителю?

Той вдигна поглед към мен:

— Съмняваш се в себе си.

Дълбоко си поех дъх, готова да отрека, да се престоря на уверена. Но думите изгубиха смисъла си.

— Да. Тревожа се, че никой покровител няма да ме иска. Тревожа се, че не заслужавам наметалото си.

— И защо смяташ така? — попита той.

Помислих си да му разкажа всичките причини, но за това щеше да е нужно да се върна назад чак в онзи съдбовен ден, когато седях в коридора на Магналия и подслушвах. Денят, в който го бях видяла за първи път, когато неочакваното му влизане беше заглушило името на баща ми.

— Помниш ли какво ти казах — попита Картие, — в деня, когато ме помоли да стана твой наставник, да те обуча в науките за три години?

Кимнах.

— Да, спомням си. Казахте, че ще трябва да работя два пъти по-упорито. Че докато сестрите ми прекарват приятно следобедите си, аз ще уча.

— И направи ли го?

— Да — прошепнах. — Направих всичко, което ми казвахте да правя.

— Тогава защо се съмняваш в себе си?

Отместих поглед и се загледах към рафтовете с книги. Не ми се искаше да му обяснявам; това щеше да разголи твърде голяма част от сърцето ми.

— Ще те насърчи ли знанието, че ти избрах съзвездие?

Това прямо изказване ме накара отново да обърна очи към неговите. Взрях се настойчиво в него — принц на своя трон на познанието — и почувствах как пулсът ми се ускоряваше. Това беше неговият дар за мен, дар от наставник за неговия ученик. Той щеше да ми избере съзвездие, да поръча да го избродират отпред на мантията ми на посветена, там, където е сърцето. Звезди, които щяха да принадлежат само на мен, да бележат посвещаването ми.

Не беше редно да ми казва, че подготвяше наметалото ми. И въпреки това го бе сторил. А това ме беше подсетило за собственото му наметало, синьо като дивата метличина, и звездите, които му принадлежаха. Това беше съзвездието Верийн — верига от звезди, които вещаеха триумф въпреки загубата и изпитанията.

— Да — казах. — Благодаря, учителю Картие. — Понечих да си тръгна, но отново почувствах колебание между вратата и стола му.

— Има ли още нещо, което копнееш да ме попиташ, Бриена?

Отново се обърнах към него и срещнах погледа му:

— Да. Имате ли книга за Камъка на здрача?

Веждите му се повдигнаха:

— Камъка на здрача? Какво те кара да питаш за него?

— Онази илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана… — подех свенливо, спомняйки си как тя бе носила камъка на врата си.

— А, да. — Картие се надигна от стола си и отвори кожената си раница. Гледах как прехвърляше книгите, които носеше; накрая измъкна стар опърпан том, увит в предпазен лист велен. — Ето. Страниците от осемдесет до сто ще ти кажат всичко за камъка.

Поех книгата, като внимавах с крехките й корици.

— Винаги ли сте разнасяли тази книга? — Намирах за странно, че би го правил, защото видях върху нея знак, че е отпечатана в Мевана. А кой си правеше труда да мъкне със себе си том по история на Мевана?

— Знаех, че един ден ще я поискаш — отвърна Картие.

Не знаех какво да кажа. Така че му направих реверанс и си тръгнах безмълвно.