Александър Драганов
Последната хроника (9)

Армии

Орките на Орджа пристигнаха в заранта след като Алтан и Тамия си бяха тръгнали. Друг път такова множество от зеленокожите създания щеше да предизвика гневната реакция на елфи и кентаври, но този път Райлин и крал Леседил посрещнаха едрите войни с радост. Орките бяха предвождани от Орджа, тролоубиеца. Бяха само мъже в разцвета на силите си, войни.

— Оставихме жените, младите и старците в Планината — обясни предводителя на зеленокожите, след като се поклони на Райлин и Леседил. — Идваме само войни, готови да ви помогнат в битката със заблудените ни събратя. Имате ли представа колко са те?

Лицето на Леседил помръкна. Ударната сила на Орджа, която бе от около хиляда война, със сигурност щеше да е полезна и да подпомогне неговите също хиляда елфа и няколкостотинте кентаври — но беше капка в морето пред гмежта от гоблини и равнинни орки, които Раксмаил бе вдигнал на рат.

— Войските на противника са поне шест пъти повече — призна Кралят на Елфите.

Орджа плю.

— Стара тактика на нашия древен господар е да разчита на количествата ни, които безжалостно жертва. Ние поискахме помощ от пустинните орки — призна тролоубиецът, — но те предпочетоха да пазят своите сили.

Райлин въздъхна. Той самият бе прелетял заедно с ледения си дракон Готлиб, за да разгледа приближаваща орда. Битката с този враг щеше да е много трудна. Над пълчищата орки и гоблини стояха черните елфи, които макар и по-малко от светлите си събратя бяха значителна сила. Към тях се прибавяха тролове и някакви други уродливи създания, за които Райлин подозираше, че са чудовища за гладиаторските арени, така любими на тъмните му събратя. Самият Раксмаил се движеше в центъра на своята орда, в огромна шатра, закачена на платформа, носена от тролове. По ръбовете на тази платформа бяха закачени тънки метални колони, на върха на които се развяваха флагове със стилизираната буква „Р“ — символ на властта на барона на Саликарнас.

— Ще се бием колкото можем — рече драконовият ездач, — не бива да се предаваме.

— Няма! — гордо вдигна глава Орджа — ще победим.

Леседил не отвърна нищо, загледан в едрите фигури на някогашните си заклети врагове.

* * *

Нова приятна изненада посрещна Леседил и елфите по-късно на същия ден, когато от планините слезе нова въоръжена сила от бронирани ниски войни, въоръжени с кръгли щитове и брадви.

— Джуджета! — зарадва се Кралят на Елфите. — Не смеех да се надявам на вашата помощ!

Наистина, дребният народ бе разпръснат по различни градове из Планините на Забравата, не бе единен и поради саможивостта си малцина очакваха помощ от тях.

— Вас елфите, нещата все ви сварват неочаквани — каза излязло напред джудже. — Райлин тук ли е?

— Познаваш ли го? — учуди се Леседил. — Сега го няма, отиде с ледения си дракон да патрулира приближаваща се войска.

— Познавам го — кимна джуджето, — казвам се Дъч. Бях едно от джуджетата, което заедно с него се би с изродите на злия Казадар.

Внезапно очите на Дъч попаднаха на минаващ наблизо орк и се свиха.

— Тия какво търсят тук? — попита то.

— Дойдохме на помощ, Дъч — отвърна Орджа, който се бе приближил от сенките на някои от близките дървета.

— Хмм — джуджето изсумтя и се обърна към Краля. — Не им давай да пият. Стават ужасни.

* * *

Тихото ръмжене на Готлиб събуди Райлин на следващата сутрин. Елфът бе заспал в малка хралупа на вековен дъб, около която пък се бе увил леденият дракон.

Райлин отвори очи и подаде русата си глава навън. Още бе рано, но Готлиб се бе изправил, разперил криле и оголил зъби.

Райлин веднага видя причината за раздразнението му. На поляната пред хралупата му се бе появил тъмен ездач — черен елф с мъртвешки бледа кожа и отвратителна усмивка, която разкриваше изпилените му зъби, които придаваха на лицето му вида на гладна пираня.

— Скъпи сине на Райсил — процеди ездачът, — добра среща. Аз съм лорд Картат, пратеник на барон Раксмаил.

— Дай ми една причина да не те превърна във висулка веднага — процеди Готлиб, разтваряйки уста.

— И обясни как влезе тук неусетно — смразен добави Райлин, изтегляйки верния меч на баща си от ножницата, която бе оставил точно до входа на хралупата.

— Влезнал е с магия — дочу се познат глас и един стар кентавър се появи на поляната. Вотмос, разпозна го Райлин.

— За да демонстрирам колко е излишна съпротивата ви пред моя господар — рече лорд Картат, — той може да превзема тази гора когато си поиска и да избие всички в нея. Но не иска. Той ви предлага милостта си, в случай че го признаете за върховен суверен и приемете религията към Господаря Вземедушец.

— Върви си, черно същество — отговори Вотмос. — Нито кентаврите, нито елфите ще склоним глава пред касапина Раксмаил и демона, на който се кланя.

— Не мисля, че ще си върви — Готлиб си пое дълбоко въздух.

— Така ли се постъпва с пратеник! — извика бързо Картат, като по лицето му премина изплашена гримаса.

— Ако е толкова нагъл, да! — отговори Райлин, но махна с ръка на Готлиб. — Кажи на твоя барон да си върви. Никога няма да му се подчиним.

Картат облиза устни.

— Тогава умри! — процеди той и от ръкава му изхвърча кинжал. Райлин прокле, но майсторски надигна острието на меча си, отбивайки запратеното от черния елф острие.

Готлиб яростно изрева и от устата му изригна ледено сияние, което превърна за миг Картат в статуя, а сетне го пръсна на хиляди ледени късчета.

— Не биваше да говориш с него изобщо — изръмжа леденият дракон на ездача си.

— Такъв аматьор не е заплаха за мен — отговори Райлин привидно самоуверено, макар рязката атака на черния елф да го бе изненадала. Ездачът се обърна към Вотмос и каза:

— Предай за станалото на крал Леседил. Май първата ни битка ще е съвсем скоро.