Александър Драганов
Последната хроника (6)

Откровения

Полетът до Гората на Сънищата мина меко и бързо, като се изключи странния тътен, който разтресе земята и бе забелязан дори от въздуха. Като че някаква тъмна сянка премина през цялата Ралмия, а Райлин, Алтан и Тамия се огледаха объркани.

— Нещо стана — неизречените им мисли долетяха от устата на Готлиб.

— Знаеш ли какво е? — въпросът бе на Тамия и бе отправен съм съпругът й.

Алтан поклати глава.

— Не — отговори той, — но не беше добро.

Лицето на Райлин посърна. Готлиб долови тревогата на своя ездач и ускори скоростта на своя полет, приближавайки Гората на Сънищата по-бързо от предвиденото. Тя бе все така красива, както я помнеха още от едно време, с красиви, могъщи дървета, разперили клони към слънчевата светлина.

Готлиб кацна навътре в леса, където тримата бяха посрещнати лично от владетеля на елфите, крал Леседил, обкръжен от стражи-кентаври. Той бе почти непроменен от времето, когато бе приютил бягащите от змиевиден убиец Алтан и Тамия, само бръчките между очите му се бяха увеличили, знак, че е измъчван от грижи.

— Добре дошли, скъпи приятели! — усмихна се той. — Райлин, радвам се да те видя. Предполагам, че присъствието на Алтан и Тамия е знак, че хората ще ни помогнат.

Усмивката, която се бе появила за миг върху лицето на драконовия ездач посърна.

— Уви, Ваше Величество, не. Крал Хоуфгар отказа помощ, решавайки да запази пълен неутралитет. Аз имам вина за това, бях невъздържан и груб.

Райлин сведе виновно глава.

— Вината е повече в свадливите кралски съветници, Ваше Величество — оправда приятелят си Алтан, — те насъскаха владетелят срещу елфите.

Леседил погледна магьосника.

— Тогава ти защо си тук?

— Аз няма да забравя как ни приютихте преди седем години — отвърна магьосникът, — с каквото мога, ще помогна.

— Аз също — добави Тамия, — във времето, прекарано в Замъка се научих да въртя меча не по-зле от кой да е мъж.

Леседил кимна и прегърна и двамата човеци.

— Вашата помощ ще е неоценима, макар и не тъй голяма, както се надявах от хората — рече елфическият крал. — Уви, вестите за агресията на барон Раксмаил стават все по-пагубни.

Леседил замълча.

— Рано тази сутрин върху Града на Оракула се стоварил камък от небесата, който унищожил и опустошил всичко — рече най-сетне кралят. — Заплахите на барона не се оказаха блъф, както предполагахме.

Алтан усети как го полазват тръпки. Оракула — унищожен? Не можеше да го повярва. Още помнеше добрата, мъдра старица, която го бе освободила от собственото си заклинание за защита и бе прогонила, макар и временно, змийският убиец от следите им. Тя знаеше всичко, виждаше бъдещето.

После си спомни странния тътен, разтърсил земята и притвори очи.

Слугите на Прокълнатия бяха унищожили и нея.

Както бяха ликвидирали чичо му, бащата на Райлин, красивия дракон Рилзан, стария гладиатор Регън.

Брутално и безжалостно.

Магьосникът стисна юмруци и предателската мисъл се появи в главата му:

„Всичко това е заради теб“.

Тамия долови чувствата му и постави нежно ръка около раменете му, докато Райлин казваше на крал Леседил изненадващите новини от планинските орки. Алтан виждаше реакцията на неверие, а после и на радост по лицето на краля, но не чуваше нито думите на елфите, нито успокоителните слова на Тамия.

— Вината не е твоя, мъниче — чу обаче Алтан познат глас и се обърна изненадан, за да види как Оракула излиза изпод сенките на две могъщи дървета.

— Барон Раксмаил подцени възможността на Оракула да вижда в бъдещето — усмихна се крал Леседил, — всички жители от Града са спасени.

И наистина, зад мъдрата старица стоеше и добре познатият страж Парт.

— Ехо! — поздрави той познатите си. — Големци станахте, хей!

Оракула обаче му махна с ръка.

— Тихо, Парт! — сетне вдигна набръчканите си ръце. — Райлин, Алтан и ти, хубава Тамия. Кралю Леседил. Добре сте се събрали, та да мога да ви кажа каквото имам да ви казвам.

Възрастната жена приближи тримата приятели и краля, погали ледения дракон по муцуната, при което той изпръхтя малко скреж, и каза:

— Фактът, че Прокълнатия, защото именно той дърпа конците на кръвожадния барон Раксмаил — започна тя, — унищожава моя град означава, че повече той няма нужда от мен и че моите пророчества не го интересуват.

Насред поляната настана тишина.

— Но, Оракуле — запита Алтан, — нали той по принцип не може да стъпи в Града?

— Не може, затова и пусна камък от небето — кимна бабичката, — но научаваше моите предсказания с помощта на слуги и емисари, слухтящи из цяла Ралмия. Е, в миналото това слухтене го накара да направи много грешки, както се вижда от историите на лорд Дакавар и великия крал Александър. Знаете ли, великия крал беше едно объркано момче, по-уплашено и от вас.

— Вие го помните? — зяпна Тамия. — Но това е било преди векове!

— Да — кимна Оракула, — но каквото помнят моите предшественици, помня и аз. Когато избраната жена стане Оракул, нейният предишен живот няма значение. В мен например вече няма нищо от Мака мелничарката, която бях преди предшественичката ми да почине и Оракула да ме озари с присъствието си. Но стига за мен…

Старицата се обърна към Алтан.

— Твоята поява ознаменува последното пророчество, момче — каза тя. — Предстои последната война за Ралмия и Прокълнатия или ще спечели завинаги, или ще изчезне и злото ще се разпръсне в дребните грехове на обикновените хора, а няма да има един могъщ център, както е сега.

— Но… — отвори уста Алтан, — в миналото всички опити Прокълнатия да бъде унищожен са се проваляли. Защо сега да е различно?

— Защото сега ще имате шанс самият му дух да бъде ликвидиран — отвърна Оракула. — Разбирате ли, лорд Дакавар, именно Дакавар, а не Алекс (не знам откъде това „велик крал Александър“, самият Алекс би го мразел), унищожи пръв физическото тяло на Черната Сянка и оттогава тя може да живее от манипулации през отвъдното. Прокълнатия се помъчи да излъже живота на два пъти, първо по времето на лорд Асмаил, втори път с твоята кръв, Алтан. И двата пъти обаче загуби, силата на приятелството го срази на остров Коболтник, а любовта на Тамия го пропъди от твоето тяло.

Магьосникът благодарно прегърна някогашната крадла.

— Но сега той е тук — обади се Райлин, — значи не се е провалил.

— О, провали се — поклати глава старицата, — сега само духът му е тук, но той няма собствено тяло и затова ползва това на най-подходящото студено сърце в Ралмия, а именно барон Раксмаил.

— Значи Раксмаил Е Прокълнатия! — отвори уста Тамия.

— И да, и не — поклати глава Оракула. — Раксмаил има своите спомени и своята личност, но магията на Прокълнатия му дава посока на действията и отприщва най-тъмните дебри на подсъзнанието му. Раксмаил не е бил добър по душа никога, но такава неестествена злоба може да бъде разпалена само от Черната Сянка.

— И тук — вдигна ръка старицата — е фаталната му грешка! Защото той смесва най-нагло света на живите с този на мъртвите! Казадар се провали в опита си да го върне, но Санарос (едно от любимите имена на Прокълнатия), не се отказа, тъй като знаеше, че това е последният му шанс! Духът му, получил все пак достъп до Ралмия най-грубо нахлу тук, но пропуска, че така отваря проход към света на мъртвите, а там може да бъде унищожен!

— Но как бихме могли да отидем в света на мъртвите, Оракуле — запита крал Леседил.

Старицата затвори очи.

— За да разберете, трябва да разберете истината и за Прокълнатия — очите на възрастната жена станаха тъжни. — Той казва, че е бог, равен на Създателя, но не е. Той е плод на най-големия дар и най-голямото проклятие, което някога сме имали. На свободния избор.

Оракула погледна наблюдаващите я и въздъхна.

— Прокълнатия е наша рожба. На хората.

* * *

Преди много, много векове, малко след като Създателят бил извадил света от Нищото, по земите на Ралмия се появили различните народи — хора, елфи, джуджета, великите дракони. Те започнали да строят своите цивилизации — елфите по горите, джуджетата по планините, хората из равнините, където издигали високи градове. Още от самото начало сред всеки от народите се появили такива, които изпъквали над другите било със сръчна ръка, било с пъргав ум, било с някое друго качество. А имало и такива, които им завиждали. Да, знам, сега ще попитате — защо Създателят позволил на хората — и под „хора“ аз разбирам всички тия народи — да завиждат? Та не могъл ли той да ги направи добри?

Отговорът, макар и шокиращ е — не. Той можел да ги направи безгрешни, но добри — това вече е друго нещо. Защото, за да се докажат като добри, те трябва да изберат да бъдат такива, а за да изберат да бъдат такива, те трябвало да познават и злото. Казано метафорично, Създателят бди над всеки, който подири помощта му. Но ако някой иска да страни от него, Той не би го спрял, макар сърцето му в такива случаи да се къса.

Случило се тъй, че завистливите и лоши хора станали много, а сред тях освен обикновените глупци се появили и люде с качества, които обаче не търпели някой да ги превъзхожда. В тяхното гнило съзнание те решили, че Създателят е несправедлив към тях, което не е вярно — той давал едни качества за сметка на други и тъй се случвало, че обикновено по-грозният бил по-умен, по-глупавият — по-красив или пък по-силен.

Но те решили, че Създателят ги ощетява и затова решили, че зад техните несгоди има някаква грандиозна космическа несправедливост, злина, която хвърля отражения в собствените им несполуки.

Те решили, че самият Създател е крадец и негодяй и откраднал могъществото си от друго божество, което те нарекли Черната Сянка.

Да, другите го нарекли Прокълнатия, но това станало много по-късно.

Защото историята на онези хора била лъжовна, нали разбирате, та такова нещо като Черната Сянка нямало, поне не и в началото. Въпреки това лошите хора се събрали далеко от другите, на далечен остров и построили Храм, където почнали да се кланят на своето измислено божество. Дори започнали да проливат кръв в негово име — така се появили първите жертвоприношения.

Тяхната злоба и пролятата кръв, уви, дали своят резултат. В началото отделената мрачна енергия се зародила в малко съзнание, тъмна предопределеност, която започнала да помага на служещите и, давайки им сила или лукавство и вредейки на враговете им.

Тези знаци не останали скрити от поклонниците, които с още по-голямо ожесточение започнали да се кланят на злото съзнание, а от тяхната вяра то станало по-крепко и по-силно. То постепенно се превърнало в зъл дух, а после и в нещо много по-лошо, в еманация на злото. Вече каквото лошо станело, давало сила на този дух, а всяка несправедливост го правила по-опасен, силен и зъл, дорде накрая не придобил и физическо тяло. Така се зародил Прокълнатия, върховния принцип на злото и кошмар на Ралмия вече хиляди години.

Неговите поклонници полудели и се изродили в расите, които с времето започнали да му служат — орки, гоблини, гноми. Някои от тях днес съжаляват за това минало, други като гномите дори не го помнят, но злото е сторено.

Мястото на първия храм на ужаса е там, където векове по-късно се настанил лудия майстор Юрген, известен с чудовищната си форма на Обитателя. Когато той бил там, духът на Прокълнатия го нямало, тъй като той от плът и кръв бил узурпирал властта в Ралмия.

Но сега същината на духа е там…

* * *

Оракулът привърши разказа си. Над гората бе изгряла луната, а през дърветата се чуваше чуруликането на птиците, необезпокоени от тази зловеща история.

Всички бяха притихнали — Алтан и Тамия прегърнати, Райлин — облегнал се на своя дракон, крал Леседил, замислено подпрял брадичка с лявата си ръка.

Старицата погледна Алтан и рече:

— За добро или зло, момче, ти носиш в себе си кръвта на Злия, след като той се омесил с човешкия род. Ти си и този, който трябва да го спре. Трябва да отидеш на пъкления остров и да се изправиш срещу Прокълнатия в решителен сблъсък, който да го унищожи завинаги.

Думите на старицата отекнаха в настъпилата тишина и като че от нищото се появи леден повей на вятъра. Нейде из гората тревожно се обади лисица.