Александър Драганов
Последната хроника (18)

Битката

Беше много трудно да убедят Лисия, че трябва да остави „ранения“ Райлин в битката. Тя до последно настояваше той да почива, ала драконовия ездач нежно, но твърдо я изпрати с останалите жени и деца.

— Той ще се върне, обещавам ти — рече й оркът Орджа, като с това сякаш я убеди.

Така в прохода под издигащия се връх Вълчи Зъб — тесен и враждебен, наистина идеален за засада, останаха само войните мъже от бегълците — кентаври, орки и джуджета, а елфите се скриха иззад околните скали и дървета, очаквайки армията на противника. Над всички кръжаха Райлин и Готлиб, очаквайки армията на противника.

Тя дойде след два дни, носейки се едновременно с погребалния покров от мрак, който носеше ужасния дъх на пепел и покриваше земята по-сигурно и от нощта. Най-напред крачеха орките от Саликарнас, зверове с ужасяващи изражения на лицата, носещи едновременно омраза и отчаяние, като че знаеха, че са на грешната страна, но бе твърде късно да оправят нещата. Зад тях вървяха благородниците черни елфи, майстори войни и магьосници, готови да сеят смърт. Най-отзад се издигаше грандиозната шатра на Раксмаил. В нея проблясваха странни червени светлини и отвътре се чуваше лудешки кикот. Пазителите на Планината потръпнаха, защото усетиха, че баронът готви някакво ново демонично проклятие.

Армията на барона се хвърли в отчаяна атака, като първите й редици орки бяха покосени от стрелите на скритите светли елфи. Войниците на Раксмаил умираха с въздишки на облекчение, като че са освободени от някакъв страшен товар. Немалко обаче и оцеляха и те се срещнаха със своите планински братовчеди, с брадвите на джуджетата и копитата на кентаврите. И умирайки орките на Раксмаил, обаче се биеха с неестествен плам, стремейки се да отнемат живот дори и със смъртта си. Зад тях черните елфи, изкусни в боя и магията, се хвърлиха към своите светли братовчеди и макар мнозина да погинаха, още преди да ги достигнат, скоро двете страни на най-мъдрия народ се срещнаха отново в люта битка, като скоро сред падналите имаше и красиви светли елфи, разделящи се завинаги с живота.

Тогава връхлетя Готлиб. Ледения дракон се спусна към противника като градушка, а залповете му от мразовит дъх, могъщите му нокти и плющяща опашка покосяваха като слама противника. Неговият ездач Райлин пък нанасяше удари с меча си, колчем Готлиб направеше лупинг и вярното му острие винаги отнасяше противник, било то орк или черен елф.

Орджа и Дъч бяха избрали добре мястото на засадата и скоро численото преимущество на войската на барона се стопи, а постепенно редиците му съвсем оредяха.

И тъкмо когато пазителите на Планината бяха готови да нададат победни викове, от шатрата на Раксмаил долетя нечовешки вой, който разцепи околния въздух и накара всички войни да замръзнат за миг. Сетне стените на юртата се издуха като от силен вятър и се разцепиха, а от нея се изля орда, която накара войниците и от двете страни да нададат писъци на ужас. От останките на шатрата запълзяха невиждани изроди, чиито форми бяха обида за съзиданието, митологични чудовища, забравени в най-древните легенди, мантикори, рогати демони и крилати изчадия, от които се носеше смрад на сяра, приведени уродливи войни с безлики глави, белезникави главоноги, светещи с гнусна фосфоресцираща светлина. А в центъра им стоеше самият барон Раксмаил, надигнал сложно инкрустираната си сабя и яхнал уродлив скелет на диво магаре, от чиито празни очни кухини грееше кощунствена червена светлина.

— Той е отворил проход към отвъдния свят! — чу се отнякъде гласът на Леседил.

— Значи трябва да върнем тварите му обратно там — отговори му сухо Дъч и джуджетата първи се съвзеха от ужаса, пристъпвайки с вдигнати брадви напред.

Изродите се хвърлиха към тях като порой и дребния народ спря устрема си, но не се огъна. Орките ги последваха заедно с елфите, а стана и чудо — дори войниците, борели се до преди мигове на страната на Раксмаил, като изтрезнели се обърнаха срещу чудовищната гмеж, която бе докарана в зримия свят като обида към творението на Създателя.

Но елфите и орките нямаха железния дух на джуджетата. Годините суеверия у зеленокожия народ го правеха безпомощен срещу такъв враг, а погнусата към мрака, вродена у светлите елфи ги правеше уязвими.

Скоро отстъплението на пазителите стана почти безредно и дори джуджетата се принудиха да се обърнат в бяг, при все, че всяка тяхна стъпка бе съпътствана от писъците на изроди, пратени обратно там, откъдето са дошли.

Райлин и Готлиб кръжаха нерешително над сражението, макар ледения дъх на дракона да поваляше мантикори и други, безформени крилати създания, надигащи се в небето. Младият елф обаче бе обзет от страх и макар да бе изгарян от унижение, не смееше да се приближи до Раксмаил и кошмарното създание, което той яздеше. То надаваше отвратителен магарешки рев всеки път, когато господарят му убиеше някого.

А Раксмаил се целеше в елфи.

Баронът надигна лумналите си в червен блясък очи към ездача и извика:

— Няма ли да се изправиш втори път срещу мен? Твърде бързо забрави кръвта на баща си!

Райлин поаленя от обидата и изтегли меча си, но така и не намери сили да накара Готлиб да полети към барона. Страхът бе стиснал сърцето му и по бузите му потекоха сълзи на срам и безсилие.

В този миг от мрачното небе се появиха огромни крилати фигури и от разтворените им челюсти потекоха пламъци.

— Дракони! — възкликна Готлиб и наистина от небето бяха дошли неговите роднини — червени, черни, сини, зелени, всевъзможни дракони, десетки.

Всички дракони, оцелели в Ралмия дойдоха на помощ и изродите на Раксмаил завиха от гняв и безсилие, когато диханията на могъщите зверове ги изпратиха обратно в отвъдното.

Раксмаил обаче посрещна атаката на драконите с чудовищен смях и запрати пурпурна светкавица към единия от летящите левиатани, която го повали на място. Сетне заломоти някакво ужасно заклинание и на мястото на разрушената му шатра отново грейна пурпурна светлина. Нови изроди запълзяха към живия свят.

— Моята армия е безбрежна, бедни глупци — проехтя гласът на барона — и Прокълнатия ме е направил неин командир!

— Щом си такъв командир, бий се с мен! — отвърна му обаче чудовищен рев и Райлин, който все още бе парализиран от ужас занемя, когато позна в гласа Орджа.

Оркът се появи от нищото и грамадния му ятаган разцепи черепа на ездитния звяр, върху който стоеше Раксмаил.

— Аз, Тролоубиеца, те предизвиквам на дуел! — изръмжа Орджа и се изправи срещу барона, който надигна сабя в отговор.

— Мога да те изпепеля за миг, жалко животно — дочу се хриптящият му глас, — но аз не крада от победите си.

И двете остриета се срещнаха със звън, а всички занемяха — елфи, били те черни или светли, вече нямаше разлика, орки, джуджета, великите дракони, дори уродите от отвъдното.

Пак и пак Раксмаил и Орджа срещаха своите оръжия, а трясъкът им огласи Планината. На няколко пъти оркът намери пролуки в защитата на Раксмаил и острието му засегна плътта, но излизаше от нея, като от течност, без да оставя рани. Тогава баронът успя на свой ред да нанесе удар и промуши Орджа право в гърдите.

— Неее! — извика Райлин от небето и понечи да пришпори Готлиб към битката, преодолял най-сетне страхът си. Раксмаил посрещна викът му с гръмък смях, който обаче прерасна в писък на изумление, когато Орджа изтръгна сабята му от ръката и я захвърли настрани.

— И аз мога така! — изрева орка и нанесе страхотен удар с ятагана си, разсичайки черния елф почти на две.

Гнусна черна слуз полетя навсякъде, а Раксмаил нададе ужасяващ крясък, който бе подет и от отвратителните чудовища, които бе призовал.

Двете половини на барона се обърнаха назад и побягнаха, а с него назад се дръпна и ордата от гадните му създания. Те отидоха на мястото на шатрата и се увиха в отвратителен облак черен дим, от който отново се чуха викове.

Готлиб кацна до Райлин, който се спусна към приятеля си. Оркът стоеше прав и не дишаше.

— Но… как… — попита елфа и в следващия миг оркът се свлече в ръцете му, а кръвта от страшната рана рукна.

— Стар трик — криво се усмихна той, — не е магия, но върши работа, ако си отчаян.

Райлин пое тялото на своя приятел и учител, а от очите му потекоха сълзи, капещи едновременно с изтичащата кръв на зеленокожия войн.

— Не си отивай… — прошепна елфа.

— Райлин… — изръмжа орка и надигна грубата си ръка, за да погали лицето на ездача — когато бях млад… имах син.

По грубата му брада потече кръв.

— Окултисти, вярващи в Прокълнатия го отвлякоха и принесоха в жертва. Оттогава ги мразя. Мислех, че животът ми е изгубил смисъл и оттогава само воювам с Прокълнатия… със сила заличих вярата в него. Убивах… но когато открих теб… не искам да те обидя, но ти бе като втори мой син. Сигурен съм, че ще спечелите накрая… и с Лисия… бъдете щастливи.

Орджа потръпна за миг и издъхна.

Райлин прегърна окървавеното зелено тяло и се разтресе от хлипове. Готлиб надигна глава и нададе печален рев, а към него се присъединиха и другите дракони. Гласовете им огласиха планината.

Джуджето Дъч, което някак бе оцеляло приближи плачещия елф и постави ръка на рамото му.

— Трябва да се махаме оттук. Оркът ни спечели време. Не обезсмисляй саможертвата му.

Райлин го погледна с мокри от сълзи очи, сетне кимна и се изправи.

Той яхна Готлиб уморено, а драконите наоколо подложиха шии за останалите войни, дори за тези, които бяха дошли от армията на врага — няколко орка и трима черни елфа с посърнали лица. Това бе останало от армията на Раксмаил.

И въпреки това, проходът под връх Вълчи Зъб също бе паднал.