Александър Драганов
Последната хроника (5)

Удар от небето

В Саликарнас утрото не носеше радост, утеха, изгрев или топлина, а още по-малко надежда.

В Саликарнас утрото носеше това, което носеха пладнето, вечерта, и нощта.

Смърт.

И още смърт.

В случая тя бе дошла под знака на чудовищно жертвоприношение, което барон Раксмаил извършваше под грамадна статуя на Прокълнатия, наскоро издигната край Замъка му, злокобна, грозна сянка, разперила ръце, сякаш искаше да заграби света. Поддържани с магия пламъци вечно горяха там, гдето бяха очите на статуята и под този ужасен поглед тръпнеха всички в града.

Освен Раксмаил, който сякаш се хранеше от смъртта и страха. Той отново и отново надигаше скъпата си, лъскава сабя, чието острие оставаше все така блестящо, незасегнато от потоците кръв, които се изливаха от жертвите на барона — хора, орки, гноми, гоблини, джуджета, дори провинили се черни елфи, от всякаква възраст, от всеки пол.

Баронът бе извикал публика, която да наблюдава кървавото зрелище, както от страна на благородните черни елфи, така и от всеки слой на обществото — търговци, занаятчии, работници, дори останалите разбойници.

Предишния ден баронът бе получил отказът на Града на Пророка от претенциите на неговата Империя.

Донеслият отрицателния отговор пратеник бе първият, който падна под сабята на приношението.

Колко трая кървавата жътва, никой от присъстващите не можеше да каже, макар движението на слънцето да посочи около два часа — два часа, в които си отидоха стотина живота. Душите на избитите потънаха в мрачната незрима паст на Прокълнатия, който бе наситил с невидимото си присъствие не само тялото на полуделия барон, но и целия площад, целия град.

Цялата Империя.

Днес всички щяха да разберат могъществото му.

В един миг кървавата жътва бе прекратена и барон Раксмаил, без да каже нищо, надигна ръце. Огромната пещ, която орките поддържаха, хвърляйки останките от мъртъвците в нея, грейна с неестествено пурпурно сияние, което изстреля лъч, тъй отвратителен за гледане, че сякаш самия въздух около него изглеждаше болен и изкривен. Стълбът удари небето и изчезна далеч над границите му, но минути след това от небето се спусна падаща звезда.

Никой обаче не си пожела нищо, всеки усети, че звездата не е на живот, а на смърт.

Когато земята изтръпна от удара, който звездата нанесе нейде далеч от прокълнатия град, барон Раксмаил се усмихна с усмивка, в която нямаше нищо весело.

— Градът на Оракула вече го няма — каза той на своите благородници. — Може да приготвите армиите ми за нападение срещу нашите скъпи светли братовчеди.

Докато говореше, очите му лумнаха в червени пламъци.