Александър Драганов
Последната хроника (4)

Отново в полет

— Съжалявам, че стана така — каза Райлин, докато Готлиб се издигаше високо във въздуха, яхнат от трима: своят ездач и неговите приятели, Тамия и Алтан.

— Тъкмо бяхте уседнали в Замъка — продължи елфът, — не трябваше да зарязвате всичко.

— Зарязахме само Ейнхард и Христизий, а те няма да ни липсват. Никак дори — горчиво се засмя Тамия.

— Жалко е, че кралят реши да се вслуша в тях — тъжно каза Алтан, чиито поглед бе вперен в полята надолу, — не можах да направя нищо. Понеже съм млад, не се ползвам с голямо доверие, а това, че съм магьосник само пречи.

— Това решение ще струва скъпо на краля — поклати глава Райлин, — но за съжаление може да се окаже пагубно за елфите.

— Не говори така — отговори Алтан, — все ще намерим начин да отблъснем барона…

— Не си виждал силите му, Алти — гласът на Райлин трепна и магьосникът с ужас установи, че приятелят му е изплашен.

— От векове никой не е събирал такава орда — продължи елфът. — Гоблини, орки, разбойници, гноми, всякаква измет се струпва под знамената му. Моят народ е силен и храбър, но малоброен. Дори с Готлиб не можем да преборим такива пълчища.

— Ще намерим начин — отговори Тамия, — когато тръгнахме срещу Казадар, всичко изглеждаше отчайващо, а се справихме. Ще успеем и сега.

Райлин не отговори, но Алтан за пореден път се възхити на куража и силата на жена си. Тя е най-силна от трима ни, помисли си той. Бе тръгнала след него, макар това да бе отнело мечтания й живот в Замъка и не бе казала нищо. А сега, макар че тя бе жена, от уж нежния пол, успокояваше тях!

* * *

Летяха до късно вечерта и вече отдавна се бе мръкнало, когато Готлиб намери пещера, достатъчно голяма, че да го побере и така изглеждаща, че да не съдържа неочаквани домакини — орки, тролове или други дракони.

Тримата седнаха там и уморено хапнаха от сушените плодове, които елфът носеше със себе си, докато дракона отлетя някъде навън да си търси храна. В планината времето бе мразовито, но Алтан реши проблема, като накладе огън с едно щракване на пръсти. Годините бяха полирали магическите му умения и сега той, макар и още много млад, бе могъщ вълшебник, а заклинанията, които ползваше бяха разнообразни и силни.

Готлиб се забави и тримата се заприказваха без него.

— Подвизите ти се разчуха надлъж и шир, Райлин — усмихна се Алтан, — разкажи нещо повече.

— Е, недей да скромничиш — отвърна Райлин — и ти стана известен. Мълвата из Ралмия е, че чрез магията си спасяваш посевите на обикновените хора, като пропъждаш опасните бури и градушките.

— Това са… ежедневни работи — поклати глава Алтан, — не ходя насам-натам, да се бия с разни чудовища. Докато ти с това си известен!

— Не е голяма битка — с престорена арогантност навири нос Райлин, — повечето от чудовищата са всъщност банди орки или обикновени бандити, които се разбягват щом видят Готлиб. Е, има и опасни.

— Какви? — запита Тамия.

— Черни окултисти — отвърна Райлин и шеговитото изражение изчезна от лицето му, — луди магьосници. Напоследък са се активирали много.

— Така ли? — вдигна вежди Алтан. — Странно е, че кралят не ми е казал. Все пак аз убих Казадар, а неговата сила бе значителна. Бих могъл да помогна срещу такива врагове.

— За да ти каже кралят за тях, на него първо трябва да му го кажат благородниците — отговори Райлин, — а те не са засегнати. Окултистите не нападат масивните крепости и сияйните рицари. Те тормозят простите хорица, плашат ги с магиите си и им искат жертви, за да извършват гнусните си ритуали.

Елфът потръпна.

— Говорят нещата, дето ги казваш и ти, Алти. Че Прокълнатия отново е тук.

Алтан въздъхна и стисна косата си с две ръце.

— Толкова съжалявам… ако не бях аз, нямаше да има как той да се върне.

Тамия приближи съпругът си и нежно го прегърна.

— Стига вече, говорихме за това, нямаш вина за Прокълнатия. Нито затова че Раксмаил се е вслушал в зова му.

— Тя е права, Алтан — каза Райлин, — единственото, за което си отговорен е смъртта на Казадар, а тя не е нещо, от което да се срамуваш.

Алтан се усмихна слабо.

— Благодаря ви.

Малко по-късно тримата заспаха.

* * *

Огънят пукаше в тронната зала на Ралмия, но някой бе поставил самият трон наобратно и Алтан не виждаше Хоуфгар, който стоеше на него.

— Кралю? — попита той и приближи тронът. Неусетно се озова до него, но вместо стария владетел, към него се обърна Прокълнатия.

— Бях забравил колко приятно е тук — рече той и се усмихна зловещо.

Алтан се отдръпна ужасен назад.

— Много мило, че ги оставихте на мен, скъпо момче — продължи Злият. — Явно все пак в теб има някаква подсъзнателна лоялност към дядо ти.

— Никога няма да се добереш до Кралството, отрепка такава — отговори младежът с изненадващо и за себе си ожесточение, — дори и да можеш да преодолееш елфите, Перлата на Феникса няма да ти позволи да стигнеш Замъкът.

— Пречи ли ми сега? — вдигна ръце Прокълнатия. — Трябва да разбереш, мило момче, че силата на Перлата е ненадеждна, както всичко това, което наричате „добро“. Тя може да бъде измамена. Към нея няма да доближи ужасния зъл дух, а баронът на черните елфи Раксмаил. Освен това кавгите, интригите, тесногръдието, всичко това, което в момента върлува в Кралския двор ме привлича така, както меда привлича мухата.

— Но ти ме привличаш най-много — Прокълнатия погледна младежа, — все още имаш шанс да ми служиш. Ако го направиш, мога да бъда щедър и да пощадя сладката малка Тамия…

— Не смей да я докосваш! — извика Алтан и запрати една светкавица по Черната Сянка. Прокълнатия я посрещна с грозен смях, а в следващия момент Алтан бе грубо разтърсен.

— Ъъ, какво? — изпъшка той, виждайки пред очите си разтревоженото лице на Тамия.

— Щеше да ме убиеш с тая проклета мълния! — отвърна Райлин, който се изправяше от земята, на която се бе претърколил.

Алтан пребледня.

— Скъпи Създателю — прошепна той, — съжалявам, Райлин.

Елфът остана намръщен, след което погледът му омекна.

— Няма нищо, сигурно си сънувал много лош сън.

— Напоследък често ти се случва, Алти — разтревожено каза Тамия.

— Знаеш, че не е от вчера — махна с ръка магьосникът.

— Да, но по едно време го бяхме преодолели, а сега сънищата ти се върнаха с нова сила — продължи съпругата му.

В залата настана тишина, нарушавана само от равномерното хъркане на Готлиб, който спеше навън, несъбуден от шумотевицата в самата пещера.

— Съжалявам — повтори глухо Алтан.

— Вината не е твоя — поклати глава Райлин, — когато утре стигнем Гората, ще говоря с елфите лечители. Сигурно имат нещо за такива случаи. Дотогава ще те помоля да останеш буден.

Макар клепките на Алтан да му тежаха като плътни завеси, той кимна.

* * *

Първите слънчеви лъчи прогониха умората от Алтан и той излезе навън, въпреки че въздухът в планината сутрин бе леден, а спящият наблизо Готлиб не помагаше изобщо заради издиханията си.

Алтан се загърна плътно в робата си и се загледа в скалистите възвишения наоколо. Планините на Забравата бяха красиви, макар и опасни за странниците, които замръкваха на открито и нямаха дракон със себе си. Магьосникът потъна в спомените си. Някъде по тези места за пръв път тъмната магия, която притежаваше, бе станала неконтролируема, когато орки бяха нападнали Тамия и вълшебството в него не бе реагирало с неподозиран бяс.

Именно любовта на Тамия го бе избавила от клопката на мрака в леговището на Казадар.

Щеше ли да го спаси и сега?

Алтан се обърна към пещерата и сърцето му се потрепна, когато видя как любимата му Тамия спи. В такива моменти изглеждаше крехка и нежна, но той знаеше, че това е измамно. Жена му бе силна, смела и винаги можеше да разчита на нея.

Както и на Райлин, въпреки че понякога елфът имаше твърде несериозно поведение. Алтан се усмихна като си спомни как двамата се бяха карали в началото. Дори се бяха сбили, под претекст да проверят кой колко струва в битка. Райлин бе имал надмощие в началото, но после Алтан бе задействал магията си и бе победил.

Проклетата магия, замисли се магьосникът и усмивката му изчезна, въпреки че със същата тази магия той бе направил и много добро на Кралството. Пазеше го от природни бедствия, например, помагаше при строенето на нови сгради или мостове.

Но бе имало и неща, които бе пропуснал, както Райлин отбеляза. Тъмни окултисти…

Алтан поклати глава. От малък бе учил при чичо си за тях, знаеше какви са те — жестоки и побъркани вълшебници, търсещи помощ от злите сили.

Злите сили… Сега Саликарнас явно бе под пълния им контрол.

Алтан въздъхна, когато чу зад себе си плахо прокашляне. Магьосникът се завъртя мигновено, вдигнал ръце, в случай че се наложи да произнесе отбранително заклинание.

А може би щеше да се наложи.

Пред него стояха пет огромни орка, най-големият от които бе пристъпил малко пред другите. Ръцете им бяха отпуснати и не носеха оръжие, но Алтан нямаше доверие на проклетите същества.

Нито Готлиб, ако се съдеше по ръмженето на събудилия се внезапно леден дракон.

— Идваме с мир! — вдигна ръце оркът.

— Какво искате? — отвърна Алтан, без да прикрива враждебността си.

— Търсим великия герой Райлин — отвърна оркът.

— И го намерихте — долетя гласът на елфът, който също се бе събудил и излезе навън. — Надявам се не е за някой почетен дуел, с който да се прочуете в племето си. Нямам време или търпение за глупости.

Райлин бе взел меча си в ръка и оголеното му острие хвърляше отблясъци на утринното слънце. Зад него Тамия се бе изправила.

— Всичко наред ли е, Алтан? — долетя гласът й.

— Така мисля — отвърна магьосникът.

Очите на орка се разшириха.

— Вие сте кралският магьосник Алтан? — попита той.

— Вече не кралски — хладно отговори младежът. — А вие кои сте?

— Ледена закуска, вероятно — лениво вметна драконът, прозявайки се. От действието най-близката скала се покри със скреж, а орките преглътнаха, като видяха грамадните, подобни на ледени висулки зъби на звяра.

— Аз съм Орджа, предводител на планинските орки от Сивия масив — каза най-едрият зеленокож най-накрая.

— Всички масиви наоколо са сиви — присмехулно отвърна драконът.

— Ние искаме да помогнем — не му обърна внимание Орджа.

— Искате помощ? — не разбра Алтан, но свали ръцете си.

— Не, ние искаме да помогнем — поправи го Орджа.

— На кой? — развесели се Райлин. — На мен?

— Не — поклати глава Орджа, — на елфите.

Усмивката изчезна от лицето на Райлин.

— Как така? — попита той.

— Прокълнатия се завръща — простичко отвърна оркът.

— Това и ние го знаем — отвърна Алтан. — Какво общо има той?

— От няколко месеца в Планините пристигат емисари от Саликарнас, Градът, превърнал се в Империя — отвърна оркът. — Искат съюз от нашите племена срещу народа на елфите. Идеята е ние да нападнем Гората на Сънищата от Планините, а от другата страна барон Раксмаил да удари със силите си в Града.

Райлин пребледня като платно и изтръпна.

— Ще ни приклещите от две страни, за да не се измъкне никой — каза той. Не бе въпрос, а констатация.

— Няма — тихо отвърна Орджа, — ние убихме пратениците.

Райлин зяпна.

— Но орките от древни времена…

— Служат на Прокълнатия, да — кимна Орджа — и много от нас, онези, слезли по крайбрежните градове, още му служат. Но ние в Планините помним. Помним неговата милост, на него и на злия му рицар, лорд Дакавар. По времето на могъщия магьосник Дракал, орките се върнали в черната вяра, но с помощта му се разбунтували и сринали храма на Черната Сянка, където открили зловеща тайна. Зад машинациите на оркския първожрец стоял черен елф на име Вайлъс. Сега отново черен елф движи силите на Мрака.

Орджа се озъби.

— Народът на планинските орки не желае повече да търпи тиранията на Прокълнатия и неговите слуги! Нашите пустинни братовчеди са на същото мнение. Ние искаме да помогнем на елфите в битката им с барон Раксмаил.

Райлин погледна орка.

— Как? — запита той.

— Ако ни допуснете — каза Орджа — ще се сражаваме на ваша страна в Гората на Сънищата.

— Аа, не! — отговори Райлин. — Как да знаем, че това не е капан. Влезете ли в Гората, може да направите всичко.

Лицето на Орджа се натъжи.

— Трябва да ни повярваш, елфе! Ако паднете вие, слугата на Прокълнатия ще завладее и нас, а отмъщението му ще е страшно!

— Или възнаграждението богато — не остана длъжен Райлин, — не ти вярвам, Орджа.

Оркът погледна умолително към Алтан.

— Няма ли начин да провериш истинността в думите ми, магьоснико?

Алтан се обърна към орка.

— Това, което искаш — отвърна той, — изисква еликсир, който няма как да приготвя на бърза ръка.

Действително Алтан знаеше рецептата за тази отвара — чичо му я ползваше върху него, когато направеше беля, но тя отнемаше много време да бъде приготвена, а половината й съставки бяха от екзотични билки или странни риби, които нямаше как да намери тук.

Орджа започна да маха с ръце:

— Трябва да ми повярвате! — почти отчаяно извика оркът. — Ако исках да умрете, щяхме да ви нападнем от засада! Или щях да призова наистина елфа на дуел и да опитам да го убия!

— И в двата случая щеше да умреш — процеди леденият дракон, — бях буден още щом до ноздрите ми достигна оскърбителната ви миризма. Ако бе опитал нещо срещу Алтан, сега щеше да почиваш в търбуха ми. Що се отнася до комичната идея за дуела, моят господар е елфически майстор на меча и ти щеше да загубиш позорно.

Орките се разшумяха, а един от тях каза:

— Да си вървим, Орджа. Те не желаят нашата помощ.

— Аз също съм могъщ войн — не помръдна обаче Орджа, — мога да победя елфа в дуел и то без да го нараня, така, че да докажа лоялността си.

— Впечатляващо самочувствие, орко — отвърна Райлин и надигна меча си.

Орджа протегна ръка към гърба си и изпод коженото му наметало изникна дълъг закривен ятаган.

Алтан надигна ръце, а Готлиб си пое дълбоко дъх.

— Не, не се месете — поклати глава Райлин и нападна. Остриетата на меча и ятагана се сблъскаха със звън, който отекна в Планините, а останалите орки отстъпиха назад. Острието на елфа летеше с изумителна скорост, подобно на мълния, която удряше отново и отново по противника. Орджа обаче въртеше ятагана си майсторски, образувайки стоманен водовъртеж около тялото си, непробиваема защита, която не можеше да бъде преодоляна.

— Впечатляващо — задъхано каза Райлин, отдръпвайки се малко настрана, — ти си първият оркски майстор на меча, който виждам.

— Аз съм тролоубиец — отговори Орджа, — пръв ятаган на моя народ.

Райлин кимна и в следващия миг отново нападна. Защитата на орка обаче и този път бе непробиваема. Остриетата на двамата противници се кръстосаха и двамата застанаха лице в лице.

— Достатъчно — рече отстрани Алтан, — прекрати това, орко.

Около пръстите на младия маг засвяткаха мънички червени светкавици.

— Не, Алтан — отвърна Райлин и се усмихна, — наистина няма нужда.

Двамата внезапно се завъртяха и меча на елфът изхвърли ятагана от ръката на орка. В същото време обаче Орджа прихвана със свободната си ръка двете ръце на Райлин, с които той държеше меча си и го притегли към себе си, а тази, която бе изтървала ятагана, уви около врата му като къса, но дебела змия.

Елфът извика изненадано, а оркът процеди:

— Мога да ти счупя врата като на пиле.

— И ще умреш веднага след като го направиш — изрева Готлиб. Останалите орки заотстъпваха.

— И какво от това — отвърна Орджа, — Прокълнатия ще ме награди в Отвъдното.

— Аз ще те наградя преди да направиш каквото и да е било — надигна ръце Алтан. Вътрешно в себе си магьосникът трепереше, но не искаше това да проличи пред наглия орк.

— Ще умреш напразно и твоят господар ще разкъсва душата ти за вечни времена — продължи Алтан, блъфирайки. Той нямаше как да пусне светкавиците си и да е сигурен кой ще уцели.

Лицето на Орджа стана тъжно.

— Ако можеше да го направиш, вече да си го сторил — промълви той и погледна към гърчещия се безпомощно в хватката му елф, — но аз никога не бих наранил елф.

Орджа пусна Райлин, чието лице бе пламнало от срам и унижение и му се поклони:

— Прости ми, господарю елф. Не исках да ви поставям в неудобно положение, но не знам как да ви уверя в добрите си намерения.

— Махни се, дивак! — отговори още треперещия Райлин и надигна меча си.

Орджа отстъпи и поклати глава.

— Съжалявам, че взехте това решение.

Сетне се обърна с гръб към четиримата и тръгна към своите орки.

— Добре ли си, Райлин — разтревожено попита Готлиб, — да ги избия ли?

— Недей! — тръсна яростно русата си коса елфът.

— Съжалявам, че не можех да се намеся по-категорично, Райлин — отвърна Алтан.

— Не си виновен — поклати глава елфа, сетне изстена яростно и се обърна към отдалечаващия се Орджа.

— Хей, орко! — извика елфът.

Орджа спря и се обърна.

— Ако наистина искаш да помогнеш, почвайте да се спускате към Гората на Сънищата!

Лицето на орка се озари от широка усмивка.

— Благодаря ви, господарю елф! Няма да съжалявате!

Райлин поклати глава, сетне се обърна към приятелите си и каза:

— Не коментирайте нищо!