Александър Драганов
Последната хроника (17)

Мракът се надига

Шатрата на барон Раксмаил се отличаваше сред лагера на армията му като жива рана в пространството, нещо толкова скверно и отвратително, че дори закалените на убийства и тъмни заклинания черни елфи го отбягваха. Славещ се някога като благородник, обичащ плътските удоволствия, сега баронът не допускаше никого в личните си покои, а често нощем от шатрата му долитаха странни шепоти и писъци, които караха елфите около него да се въртят неспокойно в леглата си, а суеверните орки да ломотят молитви по цяла нощ.

А тази нощ се случваше ужасно.

Гората на Сънищата, някога величествения лес на светлите елфи, се бе превърнала в огромна огнена стихия, но сега дори светлината на пламъците угасваше, оставяйки след себе си жарава, напомняща напукана до кръв кожа. Раксмаил се бе затворил в шатрата си и от нея се чуваше чудовищен глас, напомнящ трошенето на сухи есенни листа. Само звукът му караше армията на барона отдалеч да заобикаля покоите му, а за спокойствието им по никакъв начин не допринасяха и резките проблясвания на пурпурна светлина, които осветяваха шатрата отвътре.

Внезапно отнякъде — но откъде, не можеше да определи никой — долетя силен, студен вятър и пепелта, която бе покрила останките от Гората на Сънищата се надигна във въздуха, разливайки черна пелена в небето, с която удави първите лъчи от изгрева на слънцето. Навсякъде се възцари мрак.

В този миг страшния глас от шатрата на Раксмаил замлъкна, а червените светлини угаснаха. От вътрешността на импровизираните му покои долетя сухият смях на барона, който излезе пред стъписаната си войска.

— Е, мои верни войни — каза присмехулно той, — вече може да тръгвате напред.

* * *

Ако пламъците, изличили древния лес на елфите, предизвикаха сълзи на гняв и мъка у по-чувствителните сред тях, то черната пелена, която се надигна в небето като погребален покров ги накара да замлъкнат потресени. Бегълците вече бяха започнали да изкачват Планините на Забравата, когато видяха как небето над доскорошния им дом притъмнява и се превръща в отвратителен черен облак, който бавно започва да пълзи и да се разширява. Джуджетата, които бяха в групата гневно закрещяха, а орките започнаха да правят странни знаци против прокоба.

— Каква дяволия е това? — обади се Лисия. По време на бягството тя не се бе отделяла от Райлин, под претекст, че иска да следи раната му, но младият ездач установи, че няма нищо против това. Лечителката бе мила и добра с него, а той беше трогнат от начина, по който го бе защитила в разговора му с Леседил, Орджа и Оракула. Драконът Готлиб тактично се бе отдалечил от двамата, казвайки, че иска да полети малко. Кралят на елфите разговаряше нещо с главатарите на орките и джуджетата.

Тъмният покров, който се надигна от пепелищата обаче удави в печал настроението на всички, а то и без това не бе високо.

— Черна магия — отвърна Райлин на младата жена до себе си. Ездачът бе скочил от платформата с идеята да се раздвижи и Лисия му го бе позволила само при условия, че е до него да го наблюдава, — но не съм виждал толкова силно тъмно проклятие.

— Оракула каза, че краят на Мрака идва — каза Лисия.

— На мен ми изглежда, че тепърва се надига — тихо отвърна Райлин, сетне се сепна и прегърна Лисия, — но аз няма да му позволя да те достигне.

* * *

Следващите няколко дни Райлин започна да укрепва, но това изобщо не накара Лисия да се отдели от него, даже напротив — двамата станаха още по-близки. Останалите го забелязаха и усмивки разведриха иначе мрачните им лица. Когато младият драконов ездач качи лечителката на гърба на Готлиб и тримата полетяха над изстрадалите бегълци, надеждата отново пусна плахи кълнове в сърцата на прогонените, макар че половината небе над Ралмия вече тънеше в мрак, а погледите на съгледвачите докладваха как армията на барона напредва като огромна гъсеница по склоновете на Планината, макар, парадоксално, да бе по-бавна от бягащите елфи, кентаври, планински орки и джуджета.

Точно през тези дни Райлин възобнови и своите тренировки. Той бе изгубил мечът на баща си след ужасната битка с барон Раксмаил, състояла се в небето, но елфите му бяха дали ново оръжие и той го развърташе по време на редките почивки, за да добие усет към него. Лисия и Готлиб го наблюдаваха, елфата с възхищение, драконът с гордост.

— Той е прекрасен — сподели лечителката на Готлиб.

— Райлин е най-великият елф на нашето време — съгласи се доволно дракона.

Случи се тъй обаче, че в един от дните към зрителите се появи и Орджа. Оркът предложи приятелски дуел на драконовия ездач и Райлин се съгласи, отчасти за да си върне за предишния път, отчасти за да изпита уменията си.

Битката започна и младият елф скоро установи, че оркът е повече от равностоен противник за него. Както и да извъртеше мечът си Райлин, орка неизменно блокираше ударите му. Което бе по-притеснително, Орджа на няколко пъти пропусна удачни възможности за контраатака.

Накрая той внезапно изпусна ятагана си и се поклони на Райлин:

— Ти си твърде силен за мен, господарю елф — каза той и се усмихна.

— Браво, Райлин! — извика Лисия и прегърна драконовия ездач, а Готлиб изпръхтя доволно.

Елфът им помаха и притеснено установи, че наоколо се е събрала публика, след което отиде при Орджа и му стисна ръката, като внимателно приближи ухото на орка и прошепна:

— Ти ме остави да победя.

Орджа се усмихна и отвърна на висок глас:

— Прокълнатия няма шанс за победа, когато на наша страна има такъв войн! Вижте как той бързо се съвзе от черната магия и победи мен, тролоубиеца!

Събралите се бегълци завикаха радостно. В глъчката Орджа прегърна през рамо Райлин, все едно са близки приятели и му прошепна:

— Хората заслужават да те видят отново на крака и отново победител, Райлин. Освен това ти наистина си много добър мечоносец — и оркът му намигна.

— А сега върви при Лисия, нейната прегръдка определено ще е по-приятна! — засмя се Орджа и Райлин реши да послуша съвета му, отивайки при сияещата лечителка.

— Знаех си, че си най-добрият — каза тя. Двамата се погледнаха за миг, а сетне нежно се целунаха и в този момент всички мисли за Прокълнатия изчезнаха от мислите им.

През следващите дни Райлин и Орджа започнаха нещо като игра. В нея двамата се дуелираха и оркът неизменно оставяше младият елф да го победи, но по такъв начин организираше защитата си, че Райлин винаги разбираше къде са силните и къде, слабите му места. Скоро той установи, че е станал още по-добър мечоносец и от преди, а в края на един от поредните дуели Орджа му сподели:

— Вече няма нужда да се преструвам.

За нещастие, тези радостни събития бяха засенчени от прииждащи нови групи бегълци — оркски жени и деца от Планините, които напускаха родните си места и се присъединяваха към групите от бягащи. Мракът в небето се разрастваше, а по склоновете армията на Раксмаил вече бе видима. Понякога вятъра носеше отвратителната смрад на зловонни пушеци, които подсказваха, че баронът извършва жертвоприношения.

Една вечер Орджа, Дъч и крал Леседил се събраха и повикаха Райлин при себе си.

— Наближаваме проход под връх Вълчи зъб — каза джуджето, докато дъвчеше парче тютюн.

— Идеално място за засада — рече Орджа, — ние сме в клещи. От едната страна е баронът, а от другата е плиткоумният крал на хората, които едва ли биха ни приели в Кралството си. Но в тесния скалист път можем и да съумеем да унищожим армията на барона.

— А какво ще правим с магията му? — попита Райлин.

— Той не може да победи цяла армия с магия — отговори Леседил, но очите му гледаха в земята, — ако унищожим хората му, победата ще е наша.

Райлин въздъхна.

— Кога ще приложим засадата?

— След два дни стигаме прохода — обясни джуджето, — воините оставяме там, жените и децата отиват нататък. Ако спечелим, ще се заселим всички по тия места.

Джуджето не каза какво ще стане, ако загубят, но нямаше и нужда. Крал Леседил кимна и разпусна съвещанието, а Орджа потупа Райлин по рамото.

— Искам да говоря с теб.

Елфът кимна и двамата се отдалечиха в един ъгъл.

Орджа погледна Райлин в очите и го попита:

— Какво ще стане, ако баронът отново се изправи срещу теб?

Райлин го погледна и в следващия миг потръпна. Вълна от ужас го заля, когато си спомни как плътта на отвратителния черен елф се гъне противоестествено около острието, което я е пронизало. В следващия миг го заляха срам и унижение.

Той се бе изплашил.

Орджа поклати глава.

— Разбирам те напълно. Кой знае какво си видял горе в небето.

— Аз… — понечи да каже елфа.

— Не бери грижа. Ако Раксмаил си подаде носа напред, ще го поема лично.

И Орджа отиде сред хората си, оставяйки Райлин угрижен и безмълвен.