Александър Драганов
Последната хроника (11)

Атаката

Атаката започна по обед. Вълните гоблини и орки започнаха да навлизат в чистата Гора на Сънищата като придошлите води на мръсна и кална река, размахали оръжия и факли, които хвърляха към красивите дървета, за да ги изгорят. С тях се носеха и огромни тролове, влачещи зад себе си гигантски топузи и боздугани, които стоварваха срещу всяка мишена — била тя растение или неприятел. До троловете пъплеха и страховити изроди, плод на усилията на гнусните магьосници от Саликарнас, противни твари, някои с форма, други без, някои пълзящи, други хвърчащи, трети — пъплещи на десетки гнусни крачета.

Срещу тях обаче се изправиха елфите, които прелитаха като сенки измежду дърветата и сееха смърт със стрелите си, кентаврите, чиито галопираха напред и раздаваха удари с мечове, брадви, копия и подковани копита, планинските орки, които се хвърляха срещу градските си събратя с неподозирана ярост, джуджетата, които напредваха в майсторски подредена фаланга, поваляща всичко, което я доближи.

А над всички бяха Готлиб и Райлин, кръжащи ниско над врага, разрушавайки бойните му машини, поваляйки войниците му.

Въпреки това защитата не минаваше без жертви. Леденият дракон и ездачът му помагаха с всичките си сили и Райлин не искаше да мисли колко живота е отнел неговия меч или ноктите и дъха на драконът му, тъй като само от мисълта му се гадеше. Раксмаил обаче бе построил добре армията си. Гоблините се хвърляха напред, давейки противника с числеността си. Орките от града блокираха усилията на планинските си събратя, а срещу джуджетата баронът бе пуснал своите отвратителни експерименти, всеки от които атакуваше по различен начин — с кипяща слуз, с отровно ухапване, с лепкава паяжина. В битката се намесиха и черните елфи, които почти неутрализираха усилията на светлите си събратя — обучени от малки да убиват, те бяха дори по-опасни бойци и ако елф от единия вид влезеше в битка с другия, най-често на земята рухваше окървавен светлият, а не тъмнокосият.

Райлин и Готлиб обърнаха битката собственоръчно. Драконът намери всеки един от троловете, тъпчещ противниците си и го събори, обливайки го с ледени вълни и пръсвайки го на късове. Сетне намери противните същества, пуснати срещу джуджешката фаланга и ги изпотъпка, оставяйки ги вледенени и гърчещи се. Освободени от този противник, джуджетата се врязаха в армиите от гоблини и ги обърнаха в бягство, след което заедно с планинските орки се нахвърлиха върху градските и ги разпиляха, а кентаврите помогнаха на своите елфически приятели срещу тъмните им събратя и започнаха да повалят стройните черни фигури с общи усилия.

Битката продължи през целия ден, но когато залезът на слънцето обагри с кървави лъчи бойното поле, което вече се бе пренесло от началото на Гората в степите, завоювани от Раксмаил стана нещо злокобно. От мястото, където се намираше шатрата на злия барон се чу някакъв тътен и от нея излезе злокобен пушек, който се оформи във формата на череп, издигнал се в небето. Черепът отвори уста и от него долетя протяжен крясък, който накара елфите да притиснат с длани ушите си, кентаврите да се изправят на задните си крака, а джуджетата и орките да паднат на колене. В този момент труповете на падналите врагове грейнаха в отвратителна зеленикава светлина. Кожата по умрелите им тела стана на прах, а срещу уморената армия на Гората се надигнаха хиляди скелети, чиито зъби тракаха като кастанети.

Стон на отчаяние се понесе от войската на Гората, но Райлин се окопити веднага. Заедно с Готлиб той нападна първите редици от олюляващи се не-мъртви, като драконът ги замрази с ледения си дъх, а после се завъртя, за да може елфа да ги пръсне на късове с дългия си меч. Гледката даде сила на защитниците и те преодоляха страха си от изчадията, които баронът бе изпратил срещу тях. Орки и джуджета се хвърлиха срещу армията от скелети и започнаха да ги попиляват на дребни натрошени късове, кентаврите се окопитиха и се присъединиха към усилията, буквално стъпвайки не-мъртвите, а светлите елфи пък ги пръскаха на дребни натрошени късове със стрелите си.

Настъпи полунощ, когато и тази фаза от битката бе преминала. Горската армия се бе справила за втори път със съживените си врагове от сутринта, а оцелялата половина от войската на Раксмаил бе отстъпила назад, колеблива.

Тогава черепът от черен пушек отново нададе злобен крясък и се разпадна в облак дим, от който излезе страховит скелет на дракон, на чиито череп имаше злокобна тъмна фигура.

— Райлин! — извика барон Раксмаил, защото именно той яздеше костения звяр. — Предизвиквам те на дуел!

Готлиб, който бе кацнал да си почине сред камара потрошени кости, се напрегна.

— Това е клопка — изръмжа той, — ние сме уморени след цял ден битки, а той е свеж.

Райлин кимна, но омразата се бе надигнала в него като напираща магма. Този човек бе гледал как баща му умира, а сега искаше да унищожи всичко, за което си струваше да живееш.

— Райлин! — извика отново Раксмаил, изтегляйки сабята си. — Виждаш ли скелета, който яздя? Той е на скъпия ти Рилзан, дракона на баща ти. Ако имаш някаква чест в себе си, ще дойдеш да защитиш паметта му.

Младият елф се изправи на гърба на своя дракон и извади меча си. Очите му заблестяха. Готлиб усети чувствата на своя ездач и без да спори полетя към не-мъртвата твар пред себе си.

— Приемам предизвикателството — извика Райлин, размахал меча си. — Ела, нищожество, и се изправи срещу мен, синът на великия Райсил!

— За мен ще е удоволствие — злобно отвърна Раксмаил и скелетът на Рилзан се понесе към Готлиб. Двата дракона — не-мъртвия и ледения се сблъскаха във въздуха, хапейки се и бълвайки своя заряд — лед за Готлиб и странен, задушаващ черен дим на скелета. Двамата им ездачи не можеха да сторят нищо, освен да гледат. Зверовете се разделиха за миг. Част от белите люспи на Готлиб паднаха от въздуха, сбръчкани и изхабени, но костеният звяр бе в по-лошо състояние, половината му череп липсваше.

Раксмаил го пришпори успоредно на дракона на противника си и острието на богато инкрустираната му сабя се удари в това на меча на Райлин.

— Ще умреш квичащ като баща си, пале! — извика баронът с маниакална усмивка, а очите му блестяха в кървавочервено.

— Ще си платиш за всичко още сега, бароне! — отвърна Райлин, блокирайки с меча си ударите на черния елф. Докато драконите летяха, бълвайки смъртоносните си заряди един срещу друг, ездачите си разменяха удари, кръстосвайки отново и отново оръжия. Внезапно Райлин извика — острието на сабята бе преминало през защитата му и бе успяло да го прореже точно в подмишницата, където тялото му не бе защитено от броня.

Готлиб се дръпна.

— Добре ли си, Райлин? — разтревожено извика той.

— Млъкни и се бий! — отвърна елфът вбесен.

Готлиб се върна в битката. Единият от зъбите му бе пожълтял от мъртвешкия дъх на противника му и падна сам от устата, но кокаления дракон вече беше съвсем без череп, разкривайки ухилената гримаса на Раксмаил.

— Какво стана, пале? Одраска ли се?

Райлин извика гневно и скочи на главата на Готлиб, размахвайки огромния си меч. Раксмаил приближи със сардонична усмивка, стъпил на раменните кости на своя скелет и с вдигната сабя. Остриетата на двамата отново се кръстосаха, пак, пак, пак, докато могъщите левиатани под тях се удряха взаимно. Остриетата на елфите се срещаха отново и отново, толкова бързо, че не можеха да бъдат видени, но отново Раксмаил бе този, който намери пролука в защитата на Райлин и одра челото му, а после и китката му. Елфът извика гневно:

— Стой тук, Готлиб! — и продължи да напада, решен твърдо да убие този мръсник, който искаше да предостави целия свят на ненормалния си бог-демон. Накрая усилията на Райлин се увенчаха с успех. Огромният му меч премина със сила през сабята на Раксмаил и го прониза в гърдите. Вместо съпротивлението на плът обаче светлият елф усети чувство, все едно острието му е влязло във вода и с ужас видя как плътта на Раксмаил около меча му бълбука като черната течност на адски басейн, водещ към отвъдното.

— Ти губиш, пале — усмихна се баронът и заби сабята си в корема на изненадания Райлин.

Елфът изпъшка и от зяпналата му уста плисна кръв. Отмалелите му ръце изпуснаха меча на баща му, а ръцете му напразно се опитаха да стиснат пронизалото го острие. Баронът дръпна сабята си, като разкървави дланите на младия си противник и едва не отсече пръстите му.

Райлин се просна по главата на ледения дракон и се опита да каже нещо, но устата му излязоха само стон и още кръв.

Готлиб изрева и от устата му изскочи такава струя лед, която обви целия барон и половината му леден дракон.

— Върви при господаря си! — изкрещя могъщия звяр и прасна с опашка заледените си противници. Раксмаил и драконът му се пръснаха на хиляди късове, които паднаха в злокобен дъжд на земята, а от армията нашественици се чу стон.

В това време Райлин, безсилен и изгарян от болка се плъзна настрани и падна от дракона си, за да бъде уловен нежно от лапите му.

Беше му невероятно студено, целият бе облян в пот. Видя угриженото изражение по муцуната на Готлиб над себе си. Опита се да каже нещо, но можа само да изпъшка.

— Не говори — тихо каза ледения дракон, — пести си силите. Беше невероятен.

Сетне отлетя към Гората, отчаяно надявайки се, че някой там ще може да помогне.

В това време Райлин притвори очи. В устата си усещаше соления вкус на кръв.