Дмитрий Глуховски
Граничен пост (89)

2.

Мишел отскача от прозореца като ужилена. Поема си дъх. Сторило ли й се беше? Как е възможно? И как всичко това… Приисква й се да се прекръсти, сякаш това по някакъв начин може да й помогне тук.

Тя отново долепва око до шпионката, която е изстъргала в боята. Сега във вагона няма никого. Нито един от тези четирима зловещи хора, които седяха… В пирамида ли, в какво ли, един върху друг. Няма го Саша.

Мишел се заема да стърже боята отново — отчаяно, все по-бързо, разширявайки процепа; не, не й се беше сторило, тя наистина го беше видяла там. И състоянието, в което го бе видяла, отначало я беше изплашило, а сега… Сега тя чувства: на него му е много зле, много го боли — каквото и да става с него сега, той страда и трябва да му се помогне.

Когато процепът, който е изстъргала в боята, става с размера на юмрука й, тя отново поглежда през прозореца. Оглежда окървавената, омазана вътрешност на вагона… Решетки на прозорците. Навярно всички тези хора, които беше видяла, ги карат в концлагер, карат ги на екзекуция, затова и са разсъблечени, затова са пребити и изподрани, затова седят в тази странна, чудовищно неудобна поза — някой ги е заставил, някакъв надзирател! Това не е туберкулоза, хората от локомотива лъжат, тук се твори някакъв ужас, някаква гадост…

Тя чука в това малко прозорче в прозорчето — чука с длан, надява се, че Саша ще се върне при нея, че ще я познае дори през стъклото на респиратора…

И той се връща.

С един скок се озовава в помещението. Погледът му бяга, не може да се спре, върху устните му има пяна. Той говори нещо, нещо повтаря — не на нея, защото отново я е изгубил, а на самия себе си. Изведнъж във вагона влита още един човек, невъзможно слаб, с ръце, висящи като бичове. И веднага — трети. Тези тримата едновременно, сякаш някой ги управлява като марионетки, се обръщат към прозореца — и виждат Мишел.

Саша се навежда, за да бъдат очите му на равнището на отвора, през който тя се е опитвала да улови погледа му, кратко замахва и удря с юмрук право в лицето й, в очите й — в това малко прозорче, което е изстъргала, за да го види. Тя извиква от изненада и едва не пада по гръб от вагона на пътя, едва се удържа; на прозореца има пукнатина. И окървавеният юмрук удря отново стъклото, увеличавайки пукнатината още и още, докато не пробива дупка в стъклената коруба.

Преди Мишел да успее да разбере, че трябва да скочи, стъклото се разлита на парчета едва ли не в очите й, пръстите я хващат за косите и с нечовешка сила я дърпат навътре, към острите стъклени зъбци.

Тя пищи като заклана, опира се със свободната си ръка, но я дърпат и дърпат; успява да зърне, че целият вагон вече се е натъпкал с ранени, надрани до кръв голи хора, и всички те млатят в прозорците с юмруци, повтаряйки едно към едно движенията на Саша. На някои са им счупени ръцете, затова части от тях висят, и те удрят с тях преградените с решетки прозорци на вагоните като с бичове.

И говорят, говорят нещо неразбираемо, нещо диво, нещо отвратително и безсмислено, трупат думи, давят се с тях — от едни искаш да избягаш, други не значат нищо, трети карат юмруците ти да се свиват против волята ти.

Мишел пищи ужасено, за да прекрати това ломотене, но чувства как ръцете как краката как шигаон ръждивокафяво вижда как абадон кръв как томроб черна щърб като отломки в очите като мъртви деца отсеч глави разтворени от ъгъла като мухи на окото като изтръгнати мавет от корема узал гихум бебета като лайно като смърт вземи да вземеш да вземеш мен шигаон…

АХ!

Право над ухото, право над ухото — грохот като бомба, паднала право върху дома й, и звънът прави звън, главата се взривява в болка, отвътре, остра, пронизваща, Мишел лежи на моста, гледа нагоре, в зеленото небе, вагонът е като стена, а там дядо й, хванал се за перилото, пъха автомата вътре и вкарва още един изстрел и още! И още!

— Дядо, дядо, дядо, дядо…

Дотичват още хора, онези, които там, които там с него бяха. Мишел се опитва да се изправи, но й се вие свят, тя притиска ръце към ушите си, за да не кънти така, те в червено, дядо й отново натиска спусъка и изведнъж хвърля автомата, стъклото вече се е разлетяло съвсем, останала е само решетката, Мишел се опитва, опитва да стане отново, дядо й хваща с две ръце решетката, от онази страна окървавеният човек също, дядо й започва да шепне, нещо шепне и тези, които са му се притекли на помощ, също се катерят, блъскайки се, по стълбата, говорят нещо, опитват се да се надвикат, но Мишел не чува заради звънтенето какво викат, иска й се, иска й се като мед, страстно, сладко като…

Дядо, дядка, дядо Никита изтръгва от себе си противогаза, разклаща глава — и Мишел вижда, че от онази страна на решетката друг човек, зловещ, кошмарен, гол човек, пяна на устните, лице, като че ли от него са одрали кожата, само бялото на очите — бяло като отражение на дядо й в това огледало, замахва като че с него в такт и двамата с точност до миг със замах си млатят челата едно в друго през решетката и после двамата падат в различни посоки… Мишел допълзява до дядо си — на него няма лице, всичко е счупено, отломки бели стърчат, той е мъртъв, а вместо него до прозореца се е добрал Коц, вече без противогаз и също така сякаш завижда, че дядо й вече се е освободил, а той още не, намира себе си от онази страна на прозореца на колегата това същото, това същото, пак, пак, пак — с такава сила, с такава омраза и слепешката, сякаш заради това е живял целия си живот, за да може тук сега, сякаш вътре в него нещо се къса, на което му е тясно в черепа, в кожата, което трябва да се пусне, сякаш душата сама, като пара в тенджера под налягане, разкъсва това идиотско ненужно всичко месо, кожа, кости — и после Коц също пада като насмукала се пиявица, ленив е сега, защото не е жив…

Мишел дърпа мъртвия си дядо, ставай, ставай, събуждай се, но от него тече алено желе, само едното му око гледа в нея, но главата се клати, не иска да се буди, сладко е да спи, дядо, дядо, чуваш ли?!

Някой я хваща за врата и я мъкне далеч от дядо й, звън в ушите, после препокриващ звън рев, локомотивът реве, ангел тръби, голите хора във влака бърборят, заедно и поотделно и заедно, но ангелът е по-гръмък от тях… Пуснете, аз сама ще тръгна, пуснете, но я държат, тя върти глава — двама души в наметала, кръстове на гърдите, маски на лицата, отмъкват я от дядо й, от смъртта, локомотивите реват, късат се, небето се разкъсва на две, земята се разтърсва и ален порой и скакалец и чума, и бесове и бесове, и бесове…