Дмитрий Глуховски
Граничен пост (51)

10.

Запалват димящия трактор, скачват го с ремарке на камион: само това чудо може да мине по разкаляния селски път. На Поста все още е останало някакво дизелово гориво — стратегически резерв: собствените им две дрезини също са на дизел, Москва ги снабдява. Засега.

Небето е сиво, сигурно няма да има порой, но ще пръска отровна гадост, прояждайки облаците. Няма голяма видимост — мъгливо е; не отровната речна мъгла, а най-обикновена — просто облаците са паднали на земята.

Портата се отваря, караулните дават сигнал с ръка. Майката на Егор го гледа през прозореца и го кръсти със суетливи и някак окастрени движения, сякаш се бои някой да не я види. Той се заставя да вдигне глава и да й изпрати палячовска въздушна целувка. Полкан не тръгва с тях — остава в стопанството; за старши на продоволствения отряд е назначен Ямшчиков, на Егор му е казано да го слуша за всичко.

Колцов седи зад кормилото, върлинестата му фигура е изкривена под остър, неестествен ъгъл, иначе не би се поместила на шофьорското място. Той игнорира Егор, за развлечение е взел със себе си женствения Петка Цигал. Останалите засега вървят пеша — твърде силно се тресе ремаркето.

Пътят се вие покрай реката; самата Волга не се вижда, но нейните граници се отгатват по мяркащата се отляво зелена стена. От мъглата се подават черни стълбове — попарените от киселия въздух стволове на дървета, сякаш обхванати от гърчове.

Преминават покрай скелетите на други мостове, взривени или бомбардирани по време на войната: за техния мост, железопътния, се е водила истинска битка, и някак си им се е удало да го опазят. А останалите всички са се срутили в реката.

Дядо Никита пояснява на Ямшчиков кои от тези мостове по време на войната той е минирал лично, а кои бунтовниците са разбили с ракетна артилерия от другия бряг.

Егор крачи до Ринат. Онзи не престава да бърбори.

— Изобщо не мога да вникна какво толкова сме забравили там, в онази империя. Накратко, отдавна е трябвало да се извоюва независимост и самоиздръжка. С други думи, ние сме сами за себе си, те — също. Ето, при нас жълтурите са на една ръка разстояние, за какъв дявол ни е Москва? По-плътно ще работим с тях и готово. За какво да се молим на Москва? Да взимаме от жълтурите такса — това вече си е нещо нормално. А ако взимаме и за преминаването — който се е запътил тук по релсите, давайте, добре сте ни дошли. Свободна митница, един вид. Така можем да организираме нещата, че друг път ще се промъкнеш отстрани. Хубаво, сега още никой не пътува. Но трябва да се мисли в перспектива. Някой ден ще е нормално. Поне десет процента можем да взимаме. И от отсамните, и от тамошните. Какво да работиш, щом си имаш перла, нали? Да имаме перла и да се задушаваме тук, мамка му, разбираш ли? А? Ти какво мислиш?

Егор плюе.

— На мен изобщо не ми пука за всичко това.

— А татко ти какво мисли по този въпрос?

— Той не ми е татко.

— О, какъв си делови. Харесваш ми. А каква е твоята тема тогава?

Егор изсумтява.

— Аз въобще цялата тази каторга съм я пратил по дяволите… Митница… Империя… Някакви пълни глупости. Аз бих си направил група и бих свирил.

— Каква група? Музикална, така ли? С китарата си?

— Музикална, мамка му, да.

Ринат се смее щърбаво и със завист, прекарва загрубелите си пръсти през черните си щръкнали коси.

— И на кого тук смяташ да свириш, братле? На нашите бабки? На жълтурите?

— Ами бих тръгнал нанякъде… Да, мамка му, дори и в Москва, там бих свирил. Слушаш ли какво разправят казаците? Един вид при тях цари ред, спокойствие, красота и здраве. И ресторанти, и всичко останало.

Ринат хитро се усмихва.

— Ресторанти и всичко останало! Там сигурно има и яки мацки, в Москва, а?

— Сигурно.

— Мацки… Да, братче… Ние сме зле откъм тази страна. Само при този, а?

Ринат поглежда към Никита, снижава леко тон.

— Този, мамка му, отглежда една сладка… Но… Момчетата разправят, че един казак я е опънал…

— Ами хубаво! На теб какво ти влиза в работата?!

Ринат избухва в смях. Весел човек.

— Ти също си хлътнал, а, братче? Нищо, ще постоиш на опашка! А аз съм простичък човек. Сега там ще си избера някоя китайка. Имам и цигарки със себе си за бартер, и монетки съм приготвил. Дълго чаках продоволствен отряд, мислех, че ще се пръсна! Сега ще уговоря някоя. Някоя шафрантия… Те, знаеш ли, така смешно писукат…

— Всичко знам!

— О! Знаеш? Аз си мислех, че си такъв скромничък! Харесваш ми!

Егор се оглежда. Микрорайони с пусти панелки, кутийки, изпразнени от хора, заминали са в мъглата. Сега от едната страна е гора, от другата е пустош. Егор се заслушва: не се ли чува нещо странно? Не, чува се само тракането на трактора, желязното дрънчене на подскачащото в ямите ремарке, пъхтенето и ругатните на крачещите несъгласувано мъже.

Нищо; отровената река, широка километър, надеждно предпазва този бряг от всичко, което се случва от другата страна. Дори и да се изключи тракторът сега, ще се чува само някакво цвърчене от гъсталака или нечие джафкане… От тази страна не може да се случи нищо такова… Като онова на моста.

Ринат потупва Егор по рамото.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Ще те запозная с една безотказна. Младичка, свежичка, а умее всичко… Всичко, както си трябва.

Егор не отговаря нищо. Когато се записваше за този поход, той, честно казано, също си помисли за китайките. Тази мисъл като че ли през цялото време беше на заден план, бръмчеше като комар в тъмна стая: съчетаване на приятното с полезното. Полезното с приятното, мамка му. Но сега някак… Отщя му се да чеше ухапаното от комара. И го хвана срам, че изобщо си е помислил за това.

А Ринат продължава да дрънка:

— Хайде, дръж се за мен! Аз винаги спасявам своите хора, разбра ли? Така че там, на совхоза, не изоставай, ще ти покажа една толкова яка шафрантия… Чуваш ли?

— Чувам, чувам. Чувам, мамка му, разкарай се най-накрая вече!