Дмитрий Глуховски
Граничен пост (7)

7.

Докато Егор стигне до многоетажния блок, Ярославъл е успял като гъба да се напои с тъмнина. Когато влиза през входа, Егор включва фенера.

На стълбището са навени листа, въргалят се някакви скелети и засъхнали купчини с изпражнения, в ъгъла до шахтата за боклук са домъкнати плесенясали мундири и неясно кой си е свил гнездо от тях, но е ясно, че целият този живот отдавна-отдавна е изтекъл и пресъхнал. Асансьорите са отворени, в кабините е тъмно.

Егор се изкачва от етаж на етаж, като дърпа ръчките на вратите на изоставените апартаменти.

Понякога му се струва, че в апартаментите нещо се движи; но навярно вятърът хлопа капаците на прозорците и вратичките на кухненските шкафове.

Егор намира незаключен апартамент и се вмъква вътре.

Зад кухненската маса седи мумия в есенна ветровка. Ръцете са черни, сгърчени, лежат върху масата. Очите са изядени от птици.

Егор сяда насреща.

— Здрасти. Как си?

— Ами така. Не особено. Някакъв проблем със зрението.

— Мда. Гадост. А иначе какво ново?

— Какво ти ново, брат? Не излизам от вкъщи.

— Е, нищо не си пропуснал. Там, отвън, няма промяна.

— Москва как е, стои ли си?

— Стои си, къде ще се дене.

— А отвъд моста някакви новини?

— Никакви. Не пишат, не се обаждат. А на теб как ти викат?

— Семьон. Семьон Семьонович. А на теб?

— А на мен Егор. Егор Баткович.

— Е, благодаря, че ме навести, Егор Баткович. Веднъж на пет години някой да намине — пак съм доволен.

— За мен не е проблем, живея тук наблизо. Слушай, Семьон, нали нямаш нищо против да ти прегледам джобовете? Страшно ми е нужен един айфон. На една мацка й се счупи и аз, накратко… Исках да й подаря.

— А красива ли е мацката?

— Мацката е направо пожар. Но мен ме отсвири. Малък съм бил и така нататък.

— Мамка му. Не ми харесва много да ми шарят из джобовете. Но ако наистина е красива…

— Наистина е красива. Вярно е.

— Ами хубаво тогава. Бъркай.

— А ти… Семьон Семьонович. От какво умря? Таковата… Да не си заразен нещо?

— Като че ли не. Така или иначе заразата не живее толкова години. Бъркай смело, в краен случай после ще си измиеш ръцете.

— Добре. Благодаря. Аз внимателно.

Егор бърка в джобовете на Семьон Семьонович, онзи се старае да се държи изправен. Джобовете му са празни. Егор си изтръсква ръцете, обикаля апартамента, надниква в шкафовете, но у Семьон Семьонович е абсолютно празно.

Егор надниква в още два апартамента.

Там всичко е надолу с главата. Шкафовете и бюфетите са изпотрошени, цялото им съдържание е изсипано на пода и сякаш е газено, мебелите не се виждат никъде. Въргалят се книги с изтръгнати страници, под краката хрущят кристални трохи от изпотрошените чаши и бокали.

Градът отвън от ален става тъмносинкав: слънцето се оттъркулва.

Време е да се връща.

Егор мята калашника на рамо и се плъзга по напукания асфалт.