Дмитрий Глуховски
Граничен пост (76)

1.

Освен Полкан на пътя на носещата се напред композиция не застава, разбира се, никой. Разбрали, че остават някакви си секунди, хората се разбягват и само Полкан не отстъпва от мястото си. Той вдига автомата и изстрелва цял откос в стълба светлина, който вече облизва лицето му. Грохотът от автоматния откос потъва в бученето на локомотива.

Егор дърпа Полкан за ръкава на мундира, опитва се да го избута от пътя на влака, но онзи се е заинатил и не помръдва. Свършва единият пълнител на автомата — той тръгва да слага другия. После изведнъж пред тях изскача Коц, застава до тях и започва да мига на влака със своя фенер.

Останалите тичат обратно към заставата.

Егор успява да си помисли, че ако влакът не спре, ще влети от релсите направо в Поста им — обикновено стрелката на линията е нагласена така, че от моста да не може да се тръгне направо към Москва; но освен тази стрелка на Поста няма никаква особена защита от нападатели.

Светлината на фаровете на локомотива угасва, после светва отново — мигат им, забелязали са ги, искат от тях незабавно да освободят линията. Но Полкан стои, Коц стои и Егор стои заедно с тях, макар че по краката му тече горещина. И в този момент към сирената на влака се добавя още един звук — адско свистене; влакът започва да намалява скоростта. Но машината тежи стотици тонове, не е толкова лесно да спре. Няма да успее до края на моста. Сега ще отнесе тях тримата. Егор отчаяно крещи на ухото на Полкан:

— Той намалява! Той спира! Ти победи! Ти победи!

Полкан се ухилва пиянски.

Вече се виждат очертанията на локомотива; светлинният стълб сега е разделен на четири сияещи игли — главните фарове. Свири така, че можеш да оглушееш. Скърца чудовищно. Остават десетина метра. Няма да успее.

Те няма да успеят.

Егор прави отчаян знак на Коц — и двамата заедно едва успяват да избутат отслабилия за миг отбраната си Полкан от релсите.

Облива ги плътен като вода кипящ въздух, сажди, воня от нагорещено масло, изгоряла плът и още някаква сладникава гадост. Локомотивът прелита на десетки метри след тях, преди най-накрая да спре.

Настава тишина.

Егор откъсва глава от земята и се оглежда. Главата му го цепи, сякаш се подава от окопа след вражеска бомбардировка.

Полкан също се надига и се изтупва. Изправя се и плешивият дебелак Коц, който единствен от всичките не ги е предал. Нито единият, нито другият има противогаз. Зашеметено оглеждат спряния от тях влак.

Тук не са виждали истински влак от самото Разпадане; от Москва до Поста вече отдавна не идваше нищо, от другата страна — още по-малко. Но този влак е някакъв неистински… Някакъв странен.

Право над тях се издига огромен, сякаш двуетажен дизелов локомотив с малки прозорчета някъде под самия покрив. Изпод високите лъскави колела се вие дим, железните странични стени на грамадата излъчват горещина. Егор се вглежда: след първия локомотив има закачен втори. Първият е успял да стигне до твърда земя, вторият е увиснал на моста. И там, на моста над пропастта, в мрака и мъглата се губи неизвестно колко дългата композиция.

Локомотивите са по-високи от вагоните и заради това изглеждат като глава на гигантска змия; глава с нахлупена качулка. Вагоните навярно са пътнически, но в тях няма светлина. Бойниците на водещия локомотив светят, а вторият изглежда празен.

Но това не е всичко.

Не го бяха видели в началото, но когато Егор и Коц обръщат фенерите и ги насочват към стените на локомотива — става невъзможно да го пропуснат. Зеленият зацапан метал на стените е изрисуван с червени кръстове. По пропорциите им изглежда, че са обикновени медицински кръстове, като на ръждивите останки от линейки в изоставените ярославълски държавни болници. Но не, кръстовете не са обикновени — те всичките са гравирани, украсени с някакви орнаменти, някакви дребни буквички, безкрайни думи без интервали, и кръстчета, гравирани върху кръстовете, и кръстчета, гравирани върху кръстчетата.

И по цялата стена върви надпис с направени по шаблон букви: „Спаси и съхрани“.

Полкан заобикаля локомотива, катери се по стълбичката на втория етаж, към вратата, но тя е заключена и прозорецът е с дръпнато перде. Полкан дърпа ръчката, млати по стъклото с длан:

— Отваряй! Чуваш ли ме?! Границата на Московската империя!

Егор все се опитва да сплеска, да събере този механизъм в полезрението си и си мисли за това, че отвъд реката все пак има и живот, и цивилизация, така че нека сега Полкан се заеме с тях и да престане да го тормози за някакви си там паспорти и телефони.

А какво си мисли Полкан, не е известно. Той продължава да тропа по бронята на локомотива и да се дере:

— Граница на Московската империя! Проверка на документите! Отваряй, мамка ти, излизай!

Фаровете на дизеловия локомотив продължават да светят — и в светлината им добре се вижда разположената на няколкостотин метра застава: хората надничат иззад чувалите с пясък, целят се в локомотива с някакви дребни пръчки — автомати или картечници.

Влакът стои на мястото си, макар че в движение би отнесъл цялата застава. Би я отнесъл, би стигнал до стрелката и оттам — до Поста, и би отнесъл и половината Пост. Но хората във влака не биха могли да знаят за стрелката, спрели са заради тяхното настояване.

Хората във влака…

Къде са тези хора? Никой не бърза да излиза; в едва осветените бойници, изглежда, се движат някакви силуети, но те не се приближават до стъклата. Вратите на омазаните стени си остават плътно затворени. И двигателят продължава да бучи тихо, сякаш екипажът не е решил окончателно какво да прави по-нататък.

Полкан се навежда към насипа, пълни шепата си с камъчета и се заема да ги хвърля в предното стъкло на локомотива. Камъчетата се удрят в стъклото: туп, туп, туп. Отвътре търпят всичко това, не отварят. Удря с приклада на автомата в борда — мълчание.

— Отваряй, мамка му!

Той набира въздух и тръгва към втория локомотив. Егор крачи след него, като в движение си нахлузва противогаза: едното му око вече сълзи, не иска да попада отново в лазарета.

Дотичва Тамара. Хваща Полкан за яката. Умолява го:

— Серьожа! Хайде да си тръгваме! Не пипай това! Не е нужно!

Той я отблъсква.

Тя го гледа и плаче, засега само Егор вижда сълзите й. После тя избухва в кашлица в зелената смрад, закрива устата си с ръка и казва на Полкан на прощаване:

— Добре, пропадай тогава. Егор! Да тръгваме! По-живо!

— Остави ме, мамо! Остави ме на мира!

И тя си тръгва, кашляйки.

Егор и Полкан вървят покрай локомотивите, търсят някаква пролука. Нататък са потъналите в речната мараня вагони без пътници. Вагоните стоят спокойно и никой не излиза от тях, никой не се интересува каква е причината за спирането, никой не вдига скандали, никой не настоява влакът да бъде пропуснат нататък. И дявол знае какъв товар има в тях.

В този момент Егор — Егор пръв, защото слухът му е по-остър — го долавя. Някакъв шум. Стон. Шумолене на кошер. Неразбираемо. Странно. Идващо откъм влака. Той подръпва Полкан:

— Почакай… Спри…

Но заглушават думите му.

Двата локомотива едновременно започват да реват — оглушително, болезнено гръмко, така че на човек му се приисква да избяга по-бързо надалеч. И Полкан, ругаейки, зарязва огледа още преди да го е започнал, и отстъпва, а подир него — и Егор.

В тази секунда вратата на главния локомотив се отваря.