Дмитрий Глуховски
Граничен пост (85)

10.

Дядо Никита пуши в кухнята. Мишел го гледа. Напълно облечен е — облякъл се е тихо, удивително тихо. И затова Мишел го пита шепнешком, като заговорница — накъде?

— Много питаш.

Той чака нещо, слуша как бабата шуми в стаята, рецитира с молитвения си напев своя унил Есенин:

Трепнаха листата, кленове се залюляха,

прах се рони от златисти клони,

ветрове зашумяха, застена гората,

зашептяха с ехо листата…

Плаче в прозореца буря унила,

превиха се… превиха се…

Дядото примижава от дима. Погалва Мишел по ръката със загрубелите си, пожълтели от тютюна пръсти.

— Добре че не тръгна за Москва. Поседи днес с нея. Че може да ме няма през нощта.

— А къде ще ходиш през нощта? А?

— На задача.

Той й намига закачливо — бръчките около очите му се събират. И си пали втора цигара от първата.

Бабата в стаята най-накрая намира изгубената дума, слага я обратно в редичката и продължава нататък:

Превиха се върбите към мътното стъкло

и клатят се клоните, навяват тъга,

навъсено гледат в леката мъгла…

А далеко черни облаци идват

и реве сърдито буйната река,

от водопадите пръски изригват,

сякаш мачка земята силна ръка.^[1]

Дядото поглежда часовника си.

— Така, добре. Няма да заспи.

Надига се от мястото си. Отива в стаята на бабката и Мишел го чува как премества табуретката, а после, пъшкайки, се качва на нея. Нима смята да търси нещо върху бюфета?

— Никита? Ти какво там?

— Аз такова… Исках да погледна нещо. Нищо особено. Не се вълнувай, Марусенка. Един фотоапарат. Обещах да го покажа…

— Къде си се запътил.

— С момчетата… На дежурство. Това пък какво е… Интересно къде е…

— До сутринта, така ли?

— До сутринта, Марусенка.

— Дай да те прекръстя.

— Ами прекръсти ме. За всеки случай!

Дядо й отново се появява в кухнята — объркан и сърдит.

— Слушай… А ти там от бюфета… Да си взимала нещо мое?

Мишел чувства, че се изчервява: ушите й пламват. Но не може да излъже дядо си.

— Взех.

— Дай ми го.

Той я гледа недоволно; в детството й от този негов поглед й ставаше страшно, но тогава дядо й беше огромен, а тя мъничка — и макар че никога не я беше докосвал с пръст, събраните му заедно буйни вежди означаваха, че може да изпадне в немилост. Сега — тя осъзнава това някак много остро и внезапно — не й е страшно да го гледа, а я е срам. Защото сега голямата и силната е тя, а мъничкият е той, колкото и да се ежи. Мишел става, без да спори, отива в стаята си, вади торбичката с пистолета и се връща в кухнята.

— Ето. Сорка.

Дядо й взема пистолета от торбичката, завърта го в ръце, вади пълнителя, проверява патроните. Въздъхва.

— Поне знаеш ли как се сваля предпазителят.

— Показвал си ми.

— Така ли?

Той измерва пистолета с ръка и изведнъж го подава обратно на Мишел — с дръжката напред.

— Подарявам ти го.

— Наистина?

— Наистина.

Тя го поглежда напрегнато.

— А защо така?

— Такива са времената. Нека да имаш.

От двора му крещят:

— Никита Артемич! Идваш ли?

Той целува Мишел по темето и отива да се обува. Тя се изправя, за да го изпрати до входната врата.

— Накъде?

Той поклаща глава — ако каже, бабата ще чуе. Изпраща й още една въздушна целувка и хлопва вратата.