Дмитрий Глуховски
Граничен пост (44)

3.

Хората в опашката си шепнат.

Шепотът вече дори не е особено тих: тих беше в първите два дни, когато свърши месото. Сега всеки, застанал с подноса си, мърмори предварително, знаейки, че няма да има месце, че ще има само каша от печен ечемик, и то само наполовина от обичайната порция. Задават въпросите си сякаш един на друг, но всъщност на Полкан.

— Аз не съм се съгласявал на такова нещо.

— Поне да ни бяха обяснили каква е работата. Да бяха казали докога…

— А аз имам анемия, между другото. Не мога без белтъчини.

— Поне на децата да бяха дали, а? Нима няма запаси за децата?

— Някакъв специален порцион наистина! За деца, за старци!

— Дишаме тази гадост, дишаме… И за какво е всичко това?

Готвачката Тоня, която раздава порциите, съчувства на всички, но на никого не може да даде месо. Тя гледа хората в лицата — и вижда как се променят израженията им: те се издължават, закръглеността им изчезва и на нейно място се появяват ъгли. Преди войната такова нещо не би могло да се случи: хората се хранеха от своите градини. А сега заради киселинните дъждове земята не ражда нищо ядивно, от нея излизат само някакви гадости, които човек не би сложил в устата си. Без Москва не могат да оцелеят.

Тоня сипва по половин черпак във всяка протегната чиния и реди на тези чинии заклинания:

— Скоро ще има. Скоро вече ще има. Потърпете. След седмица със сигурност ще пристигне.

Идва Полкан, протяга чинията си — такава като на всички останали. Гледа в Тоня строго — моли за справедливост. Вчера се беше опитала да му сложи повече — не беше разрешил. И стои на опашка като всички останали, не се превъзнася.

Жена му Тамара също е тук, макар и да стои през няколко човека от него. Целият Пост знае, че те не си говорят вече от седмица — откакто казаците бяха отпътували през моста. Други новини няма, ще предъвкват тези от миналата седмица. Нищо, преди да се появят казаците, някои клюки се въртяха и по месец. Село!

Полкан, натоварил таблата си, пристъпва към своята маса, не гледа в хората — но е настръхнал от погледите им. Сяда и се старае да сърба бързо — неуютно му е в столовата. Иззад гърба му шепнат направо в тила му — сякаш не на него, но всъщност на него:

— И какво си мислят онези в Москва?

— За децата поне да бяха намерили нещо! Нима наистина са изплюскали целия неприкосновен запас?

— Самите те са на специални дажби, а ние тук да си облизваме лапите!

Полкан чака, чака, а после се надига — столът му се блъска назад — и гръмогласно отговаря на всички заедно:

— Значи така! Москва ни е обещала всичко за тази седмица, в краен случай — за следващата. Не мога повече да им оказвам натиск. Всичко, което мога да направя — да изпратя отряд за продоволствия до Шанхай, нищо повече. С това и ще се заемем, докато Москва там се ослушва. Имахме неприкосновен запас целият замина, вече месец не е имало доставки. Както виждате, и аз ям същото като вас тук. А който хвърля обвинения, нека той отговаря за тях. Ясно ли е?!

Хората започват да мърморят по-тихо, но не искат съвсем да млъкват. Тоня знае: веднага щом Полкан излезе от столовата, мърморенето ще се разрази отново и вече ще говорят по друг начин. Месцето с ечемичената каша сплотява различните хора в колектива. А когато кльопачката свърши, всеки започва да мисли за себе си.

Полугладните хора започват да се тътрят към изхода, а Антонина повиква шепнешком измъчена, наподобяваща изсушена риба майка с две момчета близнаци.

— Ляля! Ляля!

Ляля вирва глава, подушва въздуха и тихичко се приближава към гишето за храна.

— Изчакай, ще дам за твоите момченца още. Останало е тук на дъното.

Ляля се усмихва, както може — по рибешки. Тихичко отваря уста:

— Благодаря. Че то съвсем тежко стана. Сигурно ще трябва да се махам.

— А къде ще ходиш?

— Къде? В Москва. Къде другаде, не през моста.

— Само теб те чакат там. Не са ни отрязали доставките от хубав живот.

— А какво да правя? Да чакам тук да проявят милост? С децата в ръце?

— Ами… Ще се оправи всичко. Ще видиш. По-рано някак кретахме, и сега ще се оправим.