Дмитрий Глуховски
Граничен пост (14)

3.

Мишел ожесточено търка ръцете си една в друга.

Сивият домакински сапун дере кожата. Водата е ледена. От нея ръцете стават яркочервени, смъдят. Но сапунът изстъргва от тях курешките и което е по-важно, миризмата на птичарник.

Трябва да се прави нещо. Всички на Поста трябва да правят нещо. Ето, нея я сложиха на птичарника — нищо особено. Най-обикновена женска работа. Предлагаха й още да стане възпитателка в детската градина — но Мишел се държеше по-надалеч от малките. Ако имаше там собствена сестра или брат — както и да е. Но да се занимава с чужди сополанковци… Плюс отговорността. Онази година по-големият на Морозови падна през прозореца, учителката се заблеяла. Не, благодаря. По-добре кокошките. За умрели кокошки не дирят сметка.

По-добре безмозъчните идиотски вонящи кокошки.

Мишел избърсва ръцете си с хавлиена кърпа, търка с омерзение. После се приближава до прозореца — от гората към града се плъзга сумрак. Открехва прозореца — поне в кухнята да проветри. Слуша глупавата глъчка на двора — също толкова натраплива, колкото и глъчката в птичарника. И изведнъж вижда отвъд стената, в пролуката между корпусите, някакъв проблясък.

Лъч.

Идва откъм железопътната линия, от запад — там, където е разклонението за Москва. Някой идва насам, към Поста. Мишел обръща ухото си към вятъра и той на пориви донася до слуха й песен — мъжки гласове пеят в хор нещо героично.

От Москва обикновено пристигат навъсени мъжаги със зацапани комбинезони. Докарват полагащото се на гарнизона на Поста продоволствие — консерви с месо, пакети с булгур. Мъжагите са едни и същи: единият с белези от шарка, другият шкембест брадатко, третият някакъв мрачен главорез, който идва с тях за охрана. И тримата се познават с Мишел, естествено. Знаят нейното поръчение — ако чуят нещо за роднините й в Москва, веднага да й доложат.

Наистина тези тримата вече няколко месеца не бяха идвали тук — проблеми с доставките; така че дори и техните сипаничави лица бяха започнали да липсват на Мишел, чакаше ги като писма от скъп човек.

Но това не са те.

Снопът светлина е все по-близо и песента е все по-гръмка. Приближават се!

Дворните кучета се разлайват. Тичат охранителите, нагласявайки в движение автоматите.

Полкан излиза от входа, изпъва рамене и изпъчва шкембето си.

Портата със скърцане се отваря и — по специално сложените релси — в Поста се търкулва първо една дрезина, после втора, после и трета.

От прозореца на втория етаж Мишел има по-добър изглед към тази сцена: вижда и Полкан, и новопристигналите като на длан.

Всички са мъже, всички са млади, всички носят зелена униформа с пагони. Зад гърбовете им стърчат дула, на главите им има фуражки с червени периферии. Протягат се, смеят се. От главната дрезина скача първият — навярно старшият на отряда.

Мишел тихичко отваря крилото на прозореца — за да чуе всичко.

Старшият отдава чест на приближилия се Полкан. Рапортува:

— Александър Евгениевич Кригов, атаман на казашките войски на Негово Величество императора!

Полкан важно отваря:

— Полковник Сергей Петрович Пирогов.

Атаман Кригов енергично стиска пухкавата длан на Полкан, сваля фуражката си — слепоочията му са избръснати, над тях има копа сламеноруси коси, късата брада също е от слама. Усмивката е бяла, очите… Какви са очите му?

И в този момент атаманът, без дори да търси откъде се вглеждат толкова внимателно в него, вдига същите тези очи — стоманени — и ги прицелва в криещата се зад стъклата на прозореца Мишел.

Красив е.