Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (9)

Втора глава

Дон Йеуда усещаше липсата на Рахел много по-болезнено, отколкото бе очаквал. Понякога го обземаше душеща ревност към Алфонсо. Друг път си представяше как омразният крал ще получи някой от своите пристъпи на ярост и ще му изпрати обратно Рахел, опозорена и смазана.

Алазар също му създаваше грижи. Двусмисленото му положение, позорната слава на сестрата и мразеният от много хора баща правеха живота на момчето в замъка все по-труден. Ала той не търсеше съвет от баща си, както Йеуда се опасяваше и се надяваше; все по-често се затваряше в себе си, почти не се показваше навън, а когато идваше в бащиния си дом, ходеше из къщата мрачен и мълчалив.

Наближи първата събота след заминаването на Рахел.

Открай време, още в Севиля, саббатът беше голям ден за Йеуда. Този седми ден за почивка Бог бе дарил на своя народ с пожеланието Израил да се чувства свободен и издигнат над другите народи дори през годините на бедствия. Макар да беше човек на действието, Йеуда почиташе саббата, както беше наредено, забравяше работата си и изразяваше радостта си, че и той, и народът му са Божии избраници.

Въпреки всички внушения на разума той се надяваше, че Рахел ще дойде при него още първата събота. Когато тя не се появи, разумът победи разочарованието. На втората събота обаче нито разумът, нито силата на волята можаха да победят разкъсващата го мъка. Събра в ума си поне сто основания, поради които Рахел не можеше да дойде; но не преставаше да се измъчва от безплодни размишления: какво става с детето ми? Защо ме напусна дъщеря ми?

След това Алфонсо отиде в Толедо, Йеуда гореше от желание да се яви пред него, имаше и добър претекст, защото работата не можеше да чака. Но се страхуваше от себе си и от необузданото си сърце, затова не отиде в кралския палат. Почака кралят да го повика, почака цели три дни и накрая се зарадва, че не дойде пратеник от замъка, и побесня от гняв, когато Алфонсо напусна Толедо, без да го повика.

Дойде и третата събота без Рахел. Двамата бяха в заговор срещу него: християнинът, войникът, човекът без дух и съвест, и неговата толкова мила и умна дъщеря; бяха се наговорили да го измъчват с мълчание, да изтръгнат сърцето от гърдите му. Рахел беше загубена за него.

Следващата седмица дойде вест от нея. А после, в навечерието на съботата, дойде и самата тя.

Йеуда беше плах пред физическата близост, но този път прегърна Рахел с цялата си сила, притисна я до себе си, отметна главата й назад, наслади се на милото й личице. Тя се отпусна в прегръдката му, затвори очи и той не можа да разбере какво е преживяла. Едно обаче беше сигурно: дъщеря му не изглеждаше нещастна, тя си беше неговата Рахел и бе станала още по-красива.

Той я помоли да запали свещите, както изискваше от жените старият обичай, и те разнесоха светлината си в падащата съботна нощ. Вечерта беше чудно красива. Йеуда изпя песента на Йеуда Алеви:

„Ела, любими, ела, саббат, посрещни годеницата си.“ След това прочете псалма на Давид, примесвайки в него своето ликуване: „Радвайте се, небеса! Ликувай, земьо! Бушувай, море! Дървета и гори, славете Господа!“.

Седнаха да вечерят, с тях беше и Муса. Рахел изглеждаше вглъбена в себе си, но весела. Противно на навиците си Муса погали ръката й и каза:

— Колко красива си станала, дъще.

По време на вечерята говориха за много неща, но не за онова, което беше в мислите на всички.

Тази нощ Рахел спа добре и дълбоко. Йеуда продължаваше да се измъчва от съмнения, а може би и от ревност, но поне мъката беше изчезнала, неговата Рахел беше отново тук.

На другия ден, когато Рахел остана сама с баща си и двамата седнаха в патиото пред големия фонтан, тя го погледна, отначало колебливо, после искрено и открито и накрая отговори на незададения въпрос:

— Всичко е наред, татко мой. Не съм нещастна. — И: — Щастлива съм — призна тя и беше съвсем искрена: — Много съм щастлива.

Йеуда, който винаги намираше точните думи, сега не знаеше какво да каже. Голям товар падна от сърцето му, това беше сигурно, но още не знаеше радва ли се или не.

Откакто живееше в Галиана, Рахел се беше върнала към мюсюлманските обичаи, но сега си припомни, че е еврейка. На вратите на кастильо Ибн Езра, като на всеки еврейски дом, бяха окачени знаците на юдейската вяра — тръбички, в които бяха заключени пергаментови свитъци с прослава на вярата в единия и единствен бог на Израил и с обета за безпределното отдаване. Рахел реши, че ще постави една такава месуза и в Галиана.

Дойде нощта и с нея авдала, разделението, свещена и тъжна церемония, която разделя саббата от дните на седмицата, разделя святото от обичайното. Запалиха свещта, напълниха чашата с вино, донесоха билката, съхранявана в скъпоценна кутийка, Йеуда благослови виното и отпи, благослови билката и вдъхна още веднъж съботния й аромат, благослови светлината и угаси свещта във виното.

Казаха си лека нощ със смесени чувства, защото щеше да мине цяла седмица, преди да се видят отново. Рахел заспа бързо, цялата изпълнена с очакването на утрото, когато отново щеше да се върне в Галиана.

 

 

Каноникът дон Родриге имаше човеколюбиво сърце, стремеше се да изпълнява съвестно християнското задължение за послушание, но понякога човеколюбието му изпадаше в противоречие с повелите на послушанието. Светият отец бе обявил кръстоносен поход и дълг на Испания беше да вземе участие в него; но като си помислеше, че отново е избухнала голяма война и хората по света се избиват помежду си и се разкъсват взаимно, той се радваше, че поне засега неговият полуостров е останал пощаден. Тази радост беше грешна и нощем, когато размишляваше, че докато хиляди и хиляди християни понасяха страдания и умираха в Светите земи, той и неговите испанци живееха в благоденствие, обхващаше го такъв горещ срам, че скачаше от леглото си и спеше на голата земя.

Скръбта, породена от общото бедствие, се усилваше още повече от мъката, която му причиняваше дон Алфонсо. Той беше изповедник на краля и го обичаше като свой по-млад брат. Блестящият рицар и крал умееше да печели сърцата на хората. Откакто бе започнал хрониката си, Родриге се радваше, че ще я завърши с описание на властването на този свой любим ученик и духовен син; дори вече бе намерил думите, с които щеше да представи същността на осмия Алфонсо: vultu vivax, memoria tenax, intellectu capax — живо лице, силна памет, здрав разсъдък. А ето че сега неговият Алфонсо бе извършил най-големия и най-опасния, третия смъртен грях, непростим за добрия християнин!

Той, Родриге, беше длъжен да подтикне Алфонсо към разкаяние, защото само то можеше да го спаси от духовната смърт. Дон Родриге беше добър познавач на човешките сърца, виждаше, че грешникът е опиянен от дивия аромат на своя грях и всяко предупреждение би било напразно. Понякога, докато се самобичуваше, за да убие плътта си, той имаше чувството, че е поел върху себе си част от Алфонсовия грях. Разбира се, той беше смъртен и не можеше да се одързости да поеме върху себе си чуждите грехове, както бе сторил Спасителя, и го съзнаваше; въпреки това тази ерес благосклонно се прокрадваше в часовете на самобичуването му.

Дон Родриге постоянно си налагаше покаяния, но те не можеха да му дадат нищо повече от чувството за изпълнен дълг; ала понякога, в благодатни часове, той усещаше сладостна, неземна лекота. Тялото му изчезваше, земното се разтваряше и той преминаваше в състояние на неземно блаженство, където нямаше нищо, освен духа и Бога.

Вече се бе отказал от надеждата да помогне на краля да преодолее смъртното си заблуждение, когато в един такъв час бе осенен с Божията милост и всичките му съмнения се разсеяха. Почувства, че Бог е чул молитвите му. От най-далечните дълбини на душата му израсна увереността, че Бог ще го дари със способността да каже точните думи на точното място.

Не се засегна, когато тъкмо в тези дни на увереност архиепископът му поиска сметка.

— Докога ще стоиш бездеен и ще гледаш как духовният ти син Алфонсо потъва в калта? — извика властно дон Мартин. И още преди другият да отговори, продължи: — Припомни си Финеес, внука на Аарон, който се опълчил срещу човека, блудствал с мидианитянката!

Каноникът устреми към него замислен поглед и отговори тихо, с лека усмивка:

— Не мога да си представя, че Бог ще се зарадва, ако изляза с оръжие срещу краля, нашия господар, и доня Рахел.

— Знаеш, че се изразих образно — разсърди се още повече архиепископът. — Ще ти кажа само едно: нужно ти е повече усърдие.

— Разчитам на Бога — отвърна дон Родриге. — Той ще вложи в устата ми точните думи в подходящо време.

Архиепископът разбра, че е безсмислено да настоява повече. Вече седмици наред размишляваше дали пък не беше лично негово задължение да посочи на краля колко чудовищно е прегрешението му. Беше му струвало много усилия да възложи тази задача на набожния, мек Родриге, който беше толкова далече от истинския живот, почти светец, и когато каноникът отговори на любезното му предупреждение само с нищо незначещи набожни приказки, побесня от гняв. Трябваше веднага да намери повод, за да покаже на своя секретар колко е недоволен от него.

Между двамата имаше отдавнашен спорен въпрос. Докато целият християнски Запад броеше годините си от раждането на Христос по примера на римския игумен Дионисий Малки, испанските владетели започваха летоброенето трийсет и осем години по-рано, с годината, в която император Август беше направил от полуострова единна държава. Тъй като различията в датите водеха до постоянни неразбирателства в кореспонденцията с чужбина, дон Родриге се опитваше да пригоди правилата на архиепископската канцелария към тези на чуждите князе. В добри часове архиепископът търпеше благосклонно тази приумица на своя жаден за нововъведения секретар. Когато беше в лошо настроение, винаги го нападаше. Така и днес, без преход, заговори строго:

— Със съжаление виждам, скъпи господарю мой и братко, че пак си започнал да поставяш на писмата ни датите на папската канцелария. Често съм ти изразявал волята си, че испанската църква желае да запази своеобразието си. Не съм склонен да се откажа от права, които са по-стари от пълномощията на папата. Не забравяй, че предшественикът ми в Толедо е поставен на този престол лично от апостол Петър.

Дон Родриге разбра защо началникът му изведнъж бе решил да поднови стария спор за летоброенето. Не му се щеше да се впуска в дебати, затова каза примирително:

— Имай доверие в подчинения си, достопочтени отче. Божията милост ще бъде с мен, когато трябва да спася душата на нашия господар, краля.

Алфонсо стоеше пред месузата — свитъка с прослава на вярата, закачен от Рахел на вратата на дневната й стая.

— Какво е това? — попита той с тънка ирония, но без грубост. — Колко още промени ще извършиш в тази къща?

— Всяка къща има нужда от промени — отговори весело тя. — „Когато домът е готов, идва смъртта“ — цитира тя старата арабска пословица.

— Аха — промърмори Алфонсо. — Е, един амулет няма да ни навреди.

Рахел не отговори. Прощаваше му, че видя в знака на нейната вяра само един обикновен амулет. Какво разбираше той, който коленичеше пред изображенията на своите богове, от единствения, неделимия, невидимия Бог на Израил? Той не беше нищо повече от рицар и войник, не изпитваше страхопочитание пред най-висшето, тя отдавна знаеше това. Но странно, това не го принизяваше пред нея. Героизмът му, толкова безбожен и пагубен, топлеше сърцето й.

От своя страна Алфонсо започваше да си дава сметка за неща, които доскоро само предусещаше. Може би животът му в Галиана не подобаваше на един рицар, може би беше предал кралските си задължения: но той бе готов да плати щастието си с такова предателство. Да живее с Рахел беше смисълът на съществованието му. Страдаше дори когато трябваше да се лиши от нея само за минути. Никога нямаше да я изостави, той го усещаше, знаеше го, това беше страшно, но бе и висше блаженство.

И Рахел като него беше преизпълнена от щастие. Тя не живееше тук, за да изпълни някаква „мисия“. Живееше с Алфонсо, защото така искаше, защото това я правеше щастлива. Алфонсо християнинът, рицарят, варваринът, й беше скъп точно такъв, какъвто беше. Той беше крал, подчиняваше се на един-единствен закон, на своя вътрешен кралски глас и този глас имаше право дори когато му заповядваше да ослепи мъжа, заспал на поста си, или да сравни неприятелския град със земята и да го посипе със сол.

С него и за него тя изпитваше гордост от неща, на които по-рано се усмихваше снизходително. Той й разказваше за дивите готски и нормански крале, неговите прадеди, и тя се възхищаваше от делата им заради него. Той хвалеше грубата сила на своя простонароден латински, на кастилския, и тя се стараеше да научи езика му.

Алфонсо се радваше като момче, когато я слушаше да употребява думи и изрази от кастилския войнишки език. За да й благодари, се намяташе с арабския халат, когато тя сядаше край фонтана и му разказваше приказките си. Ала когато го помоли да си обръсне брадата, защото искала да види цялото му лице, той отказа рязко, дори грубо.

— Така правят само йогларите, фокусниците — възмути се той.

Рахел не се разсърди, даже избухна в смях. Между двамата нямаше отчуждение, те бяха едно както в първите си дни.

Дойде петък и тя се приготви да отиде при баща си. Този път Алфонсо не се опита да я задържи; но седеше със сърдито лице като обидено дете.

Рахел го напусна така неохотно, както и първия път. Ала още по пътя към кастильо Ибн Езра усети дълбоко желание да види отново баща си; имаше чувството, че отива да почерпи от него помощ и подкрепа.

И тя наистина ставаше по-силна от близостта с баща си. В Галиана беше само част от Алфонсо, не самата тя; възхищаваше се на неговата цялост и се чувстваше по-нискостояща, защото чувствата й бяха противоречиви. В присъствието на баща си обаче знаеше: нейната противоречивост беше добродетел, бе щастие, макар и опасно.

 

 

Този път Алфонсо не отиде в Толедо: не искаше да вижда скованите, излъчващи мълчалив укор лица на съветниците си. По-добре да остане в Галиана без Рахел и да понесе мъчението.

Когато остана сам, се почувства потиснат от чуждата къща. Меките дивани и килими, многоцветните орнаменти, ромонът на водоскоците, всичко го потискаше.

Застана пред един от фризовете, изписани с еврейски мъдрости. Имаше добра памет и бе запомнил думите, които Рахел му преведе. Богът на евреите уверяваше избрания си народ във вечната си милост и му обещаваше тържество над всички останали народи. Алфонсо изпитваше парещ копнеж по Рахел и едновременно с това, докато стоеше пред дръзкия, недостоен надпис, си каза: сигурно съм омагьосан, дето страдам така по нея. Евреите бяха същества, които дяволът използваше за своите цели с Божието съгласие. Змията в пазвата, въглен в ръкава, мина му през ума. И Рахел, макар и против волята си, беше вещица и го бе омаяла с магията си.

Той излезе навън и се отпусна под едно дърво.

Повика градинаря Белардо да си побъбрят. Попита го направо:

— Какво мислиш за живота ми тук?

Кръглото месесто лице на Белардо изрази глупаво смайване.

— Не ми подобава да ти кажа какво мнение имам за теб, господарю, не ми подобава дори да го мисля — отговори най-после той.

— Хайде, кажи ми — заповяда нетърпеливо дон Алфонсо.

— Щом трябва, ще ти кажа: това е смъртен грях и не подобава на един велик господар.

— Продължавай! — настоя Алфонсо.

— И е жалко — продължи доверително градинарят Белардо, — че всички ние и може би ти самият, господарю, се лишаваме от радостта на сърцата си и от основното удоволствие на живота.

— Продължавай да говориш спокойно — окуражи го кралят.

— През последните месеци непрекъснато мисля за блажения си дядо. Когато беше в добро настроение, той обичаше да разказва за голямата свещена война, в която взел участие на младини.

Виждаш ли, господарю, ето какво станало. Когато гръцкият император Алексей помолил Светия отец за помощ, та да освободи Светите земи, писал му какви страдания понасят християните там и как светите изображения на Спасителя са обезобразени, липсва им ту нос или ухо, ту крак или ръка. Писал му и как езичниците мохамедани отвличат и опозоряват християнските дъщери, как карат майките им да пеят, а после се забавляват с майките и принуждават дъщерите да пеят весели романси. Освен това гръцкият император писал, че независимо от свещената война, от езичниците могат да се спечелят големи богатства и че жените на Изтока са много по-красиви от западните. Целият християнски свят се трогнал и бил обзет от свещен гняв след това писмо, така било и с моя блажен дядо. Той избродирал кръст на дрехата си, купил си стар кожен колчан и шлем и тръгнал на дълъг път с милостивото позволение на твоя преблажен дядо. Изобщо не мога да си представя как се е справил старият човек; е, тогава е бил доста по-млад. Щом най-после пристигнал, оказало се, че другите вече са завладели всичко, богатствата и жените, а много хора били мъртви. Така че изобщо не се стигнало до битка и дядо ми не донесъл у дома нищичко от Изтока. Но все пак това беше най-доброто, което имаше в живота си, защото се помолил на камъка, където седял самият Спасител, пил от водата, от която пиел самият Спасител, и потопил тялото си в свещената река Йордан. Когато беше в добро настроение, дядо ми разказваше преживелиците си. За нас той беше светец, господарю. Белардо замлъкна, потънал в спомените си.

— Продължавай — подкани го Алфонсо.

— Би било много хубаво — в глупавите очи на Белардо светна замечтаност — и ние да преживеем това свято удоволствие. Какво толкова може да ни се случи във войната срещу ужасните мохамедани? Ако всичко свърши добре, ще плячкосаме пари и жени, а ако свърши лошо, ще си живеем весело в рая.

— Накратко — резюмира дон Алфонсо, — според теб е позорно да седя тук и да не правя нищо.

— Да ме пази Бог от такива отвратителни мисли за твое величество! — извика уплашено Белардо.

Приказките на глуповатия градинар, колкото и нелепи да бяха, продължиха да занимават ума на Алфонсо. Всички бяха забелязали, че той занемаряваше дълга си на крал и рицар, че се „изнежва“, както бяха сторили древните герои Херкулес и Антоний или еврейският рицар Самсон с неговата Далила. Тъй като не издържаше в палата, той прекара цялото си време в градината, дори спеше под открито небе и сънят му не беше добър.

Щом Рахел се върна, отново го завладя предишната магия. Арабската същност на палата престана да го отблъсква. Животът в Галиана беше добър, той никога не бе водил по-добър живот. Смееше се и се чудеше на себе си като малко момче колко бе щастлив. В сърцето му пусна корени весела упоритост. Ако се изнежваше, то беше, защото той самият искаше така; никой нямаше право да идва при него и да му говори празни приказки за вина и разкаяние. Истинското щастие, с което го бе дарила Рахел, не можеше да идва от сатаната. По-скоро Бог го бе удостоил с особената си милост, защото беше крал, и тази благосклонност бе ново доказателство за мисията му. Той беше дон Алфонсо, Алфонсус Рекс, осми по ред. Той отговаряше за делата си. Живееше с Рахел, защото такава беше Божията и неговата кралска воля.

Когато следващия петък Рахел се приготви да отиде при баща си, той каза:

— Не искам да се промъкваш тайно в моята столица. Не искам дамата, избрана от крал Алфонсо, да се крие.

Рахел замина за Толедо в открита носилка. Самият крал заповяда на свитата си да дойде в Галиана, яхна коня си и потегли тържествено нагоре към града, към своя замък.

Пажът Алазар се яви пред краля с почтителна молба. Щитоносецът Санчо му се подиграл заради обожанието му към доня Хуана и той решил да го призове на двубой. Затова молел коленопреклонно своя господар да му окаже милостта и да го повиши в длъжност, за да бъде в състояние да изпрати поканата за двубоя.

Молбата на момъка беше справедлива; той бе служил в кралския замък повече от необходимото, работеше добре и имаше право да очаква, че кралят ще му даде желаната степен. За съжаление дон Алфонсо не можеше да направи едно еврейско момче свой оръженосец.

— Опитай се да разбереш, Алазар — отговори след кратък размисъл кралят, — ти имаш всички положителни качества, които се изискват от добрия рицар. Само че в нашата страна рицари стават само християните.

Момчето се изчерви.

— Съзнавам това — отговори тихо то. — Преди да се явя пред очите на твое величество, се допитах до съвестта си и прецених всички доводи за и против. Желая да стана християнски рицар.

Алфонсо бе изненадан и объркан. Хиляди, десетки хиляди евреи се оставяха да ги избият, но не се отказваха от религията си, а това момче, без някой да го е принудил или дори да го е поискал от него, беше готово да се отрече от вярата си.

— Говори ли с баща си? — попита с известна неловкост той.

— Не — отвърна без колебание Алазар и добави упорито: — Никой не ме е убеждавал да приема, не искам и никой да ме разубеждава.

Смущението на Алфонсо се разсея. Този млад човек бе видял светлината именно в двора на Кастилия, в неговия двор. И внезапно в ума му изникна мисълта, която досега не бе допускал близо до себе си, представата, че и любимата му би могла да бъде озарена от светлината на истинската вяра. Нима тя вече не бе добила усет към рицарското в него, към войнствения дух, който по-рано беше толкова чужд на сърцето й? Мисълта, че би могъл да направи Рахел християнка, внезапно придаде нов, ясен смисъл на връзката и отне греховното от страстта му. Толкова бурна беше радостта му, че едва успя да отговори спокойно на Алазар.

— Онова, което чух от устата ти, мое момче, ми достави дълбоко и искрено удовлетворение — каза развълнувано той.

— Но аз не съм богослов и не знам какво точно трябва да се направи, преди да те допуснат до тайнството на кръщението. Ще говоря с дон Родриге.

Убеден, че по този начин е получил благосклонното Божие предупреждение, той реши най-после да поговори с духовния си баща за делата си. Още преди да заговори за молбата на Алазар, открито призна на дон Родриге колко тясно е свързан с Рахел.

— Не ми казвай, достопочтени отче — продължи поривисто той, за да предотврати съветите и заплахите на каноника, — не ми казвай, че тази страст е грях. Ако наистина е, то грехът е добър, блажен и аз не се разкайвам за него. — И заключи пламенно: — Аз обичам тази прекрасна жена повече от всичко на света и нашият небесен Отец, който е разпоредил така, ще ми прости.

Когато дон Алфонсо започна да говори, дон Родриге се изпълни с набожна благодарност, че Бог бе трогнал сърцето на грешника. Много скоро обаче радостта му премина в ужас, като осъзна колко дълбоко беше заблуждението на краля.

— Ти говориш много — промълви тъжно той, когато Алфонсо свърши, — искаш да ме изпревариш и да ми попречиш да ти кажа желаните от мен строги думи. Но дълбоко в себе си знаеш всичко, каквото имам да ти кажа, знаеш го отдавна и много по-добре, отколкото бих могъл да ти го кажа.

Алфонсо погледна в угриженото му лице и попита:

— Загубих ли милостта Божия, отче? Обречен ли съм на вечно проклятие? — Тъй като каноникът му отговори с потиснато мълчание, чувствата го отнесоха в друга посока. — Е, добре — заключи лекомислено той, — тогава ще приема проклятието с достойнство! — И попита предизвикателно: — Къде са праотците на моите праотци, крале, които не са приели Христовото учение? Знам къде са. Нека Бог ме изпрати при тях!

Въпреки голямото си отчаяние, Родриге не можа да потисне вродената си мекота:

— Не прегрешавай още по-страшно, сине мой, не пускай такива богохулни шеги! Дълбоко в сърцето си ти не вярваш и на думичка от езическите приказки. Нека по-добре помислим смирено какво можем да сторим за душата ти.

Кралят се усмихна с дръзката си момчешка усмивка и помоли:

— Не се натъжавай толкова, достопочтени отче и приятелю. Бог е милостив и няма да стори зло на мен, бедния грешник. Повярвай ми. Бог ми изпрати знак. — И му разказа за молбата на Алазар.

Каноникът слушаше със съсредоточено внимание и част от тъгата му го напусна. Знаеше колко закоравели в своята високомерна мъдрост и заблуда бяха обитателите на кастильо Ибн Езра, самият той никога не би направил опит да разтопи сърцето на един от тях, а този дон Алфонсо, в действителност благословен от Бога, само прие момчето в замъка си и обърна сърцето му към благия Спасител! Тази заслуга изкупваше голяма част от греховете му.

Алфонсо видя колко развълнуван беше дон Родриге и с приятелско доверие му разкри и последното кътче на гордото си сърце.

— Подобно на духовните лица, кралят е надарен от Бога с тайни знания, недостъпни за другите — обяви той. — Знам, че Бог ми е изпратил тази прекрасна жена, за да я събудя за нов живот и да спася душата й.

Каноникът беше огорчен от надменната увереност на своето духовно чедо, но трябваше да признае, че в думите му имаше зрънце истина. Божиите пътища не са наши пътища. Може би греховната страст, в която се бе заплел кралят, носеше не нещастие, а благословия.

Така или иначе, дон Родриге трябваше да изпълни трудната си задача. Честното намерение на дон Алфонсо да спаси душата на доня Рахел не го освобождаваше от задължението да му забрани плътската връзка с нея. Но още от самото начало знаеше, че кралят няма да се подчини на тази забрана.

— Намерението ти да спечелиш доня Рахел за нашата света църква е добро, сине мой и господарю. Но не можеш да се отървеш с толкова леко изкупление.

— Какво още искаш да направя? — попита с едва скривано нетърпение дон Алфонсо.

Родриге, разгневен на собствената си слабост, го посъветва:

— За една или две седмици се дръж далече от всичко светско. Оттегли се в някое от духовните убежища на страната ни, вглъби се в себе си и почакай Божият глас да ти заговори.

— Искаш твърде много — отвърна дон Алфонсо.

— Искам много по-малко, отколкото би трябвало. Трудно ми е да поискам от любимия си син наказанието в целия му размер.

 

 

Раби Товия, който живееше в дома на дон Ефраим, прекарваше цялото си време в стаята, постеше, молеше се, задълбочаваше се в Светото писание. Всеки миг от живота, учеше той, използван за друго, вместо за вглъбяване в Господа и неговото откровение, е похабен и напразно пропилян.

Ученият беше станал строг и фанатичен след многобройните страдания, които бяха сполетели събратята му. Тази последна година го подложи на най-тежките изпитания. Когато крал Филип Август прогони евреите от Париж, той събра членовете на своята община и ги отведе в Бре-сюр-Сен. Когато маркграфинята Бланш поднови едикта, според който на велики петък трябваше да бичуват публично представител на еврейската община като възмездие за страданията Христови, сънародниците му настояха раби Товия да се скрие някъде по-далече, защото предполагаха, че властите ще изберат именно него за това унижение. По време на отсъствието му кралят бе предприел онази страшна наказателна акция срещу евреите от Бре, жената на раби Товия беше изгорена, децата му отведени в манастир. Когато дойде в Толедо, ученият разказа само за страданията на другите, не за своята лична мъка. Забрани на онези, които бяха запознати със случилото се, да говорят за съдбата на близките му, така че евреите от Толедо научиха много по-късно какво се бе случило в действителност.

В самотата на тъмната си стаичка ученият имаше време и възможност да обмисли на спокойствие случилото се в Бре и съмненията дали е постъпил правилно, като е отстъпил пред настояванията на общината и е напуснал град, се засилиха. Ако беше останал, ако бе приел унижението върху себе си, щеше да бъде удостоен с милостта да приеме смъртта заедно с жената и децата си и по този начин да прослави името на единствения Бог.

Открай време раби Товия възприемаше разкаян самобичуването като върховен Божи дар; не можеше да си представи по-добро увенчаване на земното си съществование от мъченичеството, от самопожертвованието, евреите му казваха „акеда“. Според него смъртен грях е да окачиш на къщата си кръст или да зашиеш кръст на дрехата си при вестта за наближаването на кръстоносците. „Ако разбойниците — учеше той — поискат да им предадете един от мъжете, за да го убият, или една от жените, за да я обезчестят, тогава ги оставете да избият всички ви, но не се подчинявайте на волята им. Проклет да е онзи, който е станал идолопоклонник, за да спаси живота си. Той ще остане проклет във вечността дори ако само след седмица се върне в съюза на Израил.“

„Най-скъпоценната корона — учеше той — е смирението, най-отбраната жертва е съкрушеното сърце, най-висшата добродетел е предаността. Набожният, когато е осмян и бичуван публично, благодари на Всемогъщия за наказанието и в сърцето си се кълне да се поправи. Той не се опълчва срещу онези, които му причиняват страдание, а се предава в ръцете на мъчителите си. Той мисли непрекъснато за деня на своята смърт. Ако му отнемат най-скъпото, жената и децата, той се прекланя смирено пред справедливостта на провидението. Ако враговете го принуждават да се отрече от вярата си, той жертва живота си с радостно смирение. Не роптайте, когато виждате благоденствието и надменността на езичниците; пътищата Божии са благотворни дори когато целта им остава скрита за десетки и стотици години.“

Раби Товия също не постигаше с лекота тази преданост, защото сърцето му беше буйно и кораво. Немалко евреи бяха излели омразата си към преследвачите в диви стихове, пълни с гняв и укор към „разбойниците и степните вълци“, към „разпнатите им идоли“, към „помията на кръщението“. Безмерни бяха плачовете им, кресливи молитвите за отмъщение. „Справедливи Боже — провъзгласяваха тези стихове, — не забравяй пролятата кръв! Не допускай да бъде покрита със забвението на пръстта! Упражни своя съд над моите врагове, оповести го чрез пророците си! Нека могъщата Ти ръка запрати в дъното на долината Йосафат моите противници!“ Поетите отправяха обвинения и към самия Бог: „Кой си ти, Господи, та не ме чуваш? Защо търпиш безбожието и ликуването на Едома? Езичниците проникнаха в твоя храм, а ти мълчиш! Покажи се, стани, дай воля на гласа Си, Ти ли си най-немият между немите?“. Когато четеше тези стихове, раби Товия не можеше да попречи на сърцето си да се препълни с възмущение. Ала веднага след това се разкайваше. „Смее ли глината да каже на грънчаря: Какво ми причиняваш?“ — ругаеше се той и съкрушението му ставаше още по-фанатично.

Вярващите го наричаха пророк. И той самият, докато седеше в самотата на стаята си и се вглъбяваше във Великата книга, виждаше странни неща и се възползваше от дарбата си да ги оформи в думи. Съзираше благочестивите, изповядващи истинската вяра, да живеят в градината на Едем, озарени от Божията светлина, виждаше как богохулниците горяха в пещите на геената, в ада, задаваше им въпроси и онези от петия, най-страшния кръг, отговаряха: „Това ни е наказанието, задето в земния си живот се отрекохме от Адонай и се молихме на разпнатия“. Те му разказваха, че трябва да горят дванайсет месеца, докато душата им бъде унищожена заедно с тялото; после адът щял да изплюе пепелта им и вятърът да я отвее под краката на праведните. Той виждаше и себе си посред нощ в синагогата, където бяха събрани мъртвите от последните седем години; между тях, като мрачни сенки, бяха и онези, които щяха да умрат през следващата година. И докато седеше със затворени очи над светите книги, той обикаляше улиците на Толедо, виждаше познати лица, които не хвърляха сянка, и разбираше: за тях бе отреден скорошен и страшен край. Не без удовлетворение той видя между тях лицето на Ибн Езра, проклетия мешумад, който бе предал дъщеря си в ръцете на езическия крал, за да я направи своя блудница.

Наскоро пристигнаха нови, още по-страшни вести от франкските евреи. Както бе предвидил раби Товия, много от големите графове и господари последваха примера на краля, ограбиха своите евреи и ги прогониха извън границите на земите си. Раби Товия слушаше и четеше, а после се надигна и отиде при парнаса Ефраим.

Колкото и странен и неразбираем да беше за дон Ефраим този раби Товия, старейшината не можеше да се изтръгне от магията, която излъчваше сивият, бледен, ала пламтящ отвътре човек; и когато той го потърси сам, противно на навиците си, бе обзет от страх и някаква странна жажда да чуе какво имаше да му каже.

По обичайния си кротък начин раби Товия му заяви, че е решил да напусне Толедо и да се върне при своите евреи. Заплахата се умножавала, а той не вярвал, че толедските евреи ще помогнат на застрашените. Бегълците не можели да останат дълго в земята на франките и след като сефарадската граница била затворена за тях, той щял да ги отведе в Германия, откъдето дошли дедите им.

В главата на дон Ефраим се надпреварваха многообразни, противоречиви чувства и мисли. Зовящите за помощ ставаха все повече и за алхамата беше най-добре да остане свободна от тези гости, защото опасността се увеличаваше с броя им. Но бъдещето, което ги очакваше в Германия, беше повече от неясно. Император Фридрих щеше да ги пусне в земите си, но евреите бяха подложени на най-жестоки преследвания именно в Германия; императорът беше заминал на изток и името му не бе достатъчно да ги опази от враговете им. Раби Товия знаеше това не по-зле от него. Ученият беше необуздан фанатик на вярата и това го караше по-скоро да желае мъките и изпитанията за своите братя, отколкото да се опитва да ги предотврати. Може би беше по-добре да го посъветва да остане…

Докато дон Ефраим размишляваше мълчаливо, раби Товия продължи:

— Казвам ти откровено, за мен е по-добре, дето онзи Йеуда Ибн Езра не ни донесе помощта, която обеща. Много ми беше неприятно, че трябваше да получим помощ от един мешумад, който предаде добродетелната си дъщеря в ръцете на идолопоклонника. Не искам парите и помощта му. Защото е писано: не бива да носиш платата на блудството в Божия дом.

Тихият монотонен говор на раби Товия правеше омразата и презрението в словата му още по-силни. Дон Ефраим изпита злобно удовлетворение, че намери потвърждение на собственото си отвращение от Йеуда в думите на божия човек, но тъй като беше справедлив, трябваше да го защити.

— Ако в западния свят има поне един наш брат, който е в състояние да ви помогне, това е дон Йеуда, а в неговата добра воля не можем да се съмняваме. Почакай още малко, господарю и учителю Товия. Не бива нетърпението и строгостта да затворят пътя на нашите преследвани братя към благодатната ни Кастилия.

Раби Товия съжали, че се е оставил гневът да го надвие. Съгласи се да почака още малко.

 

 

Дон Йеуда беше потиснат. Измъчваше се от мисълта, че толедските евреи презират и него, и дъщеря му. И в същото време ги извиняваше: нима не бяха прави да изпитват отвращение?

Измъчваше го и грижата за Алазар. Момчето не бе говорило пред него за намерението си да премине към християнството, но Йеуда беше почти сигурен, че синът е забравил завинаги истините на еврейското учение и арабската мъдрост. И само той беше виновен за това! Вместо да държи сина си далече от опасния двор на рицаря и войника Алфонсо, той сам го бе тласнал към него.

Вина, вина! Сам се бе обременил с тежка вина!

Той се гордееше със своята мисия. Въобразяваше си, че е пожертвал дъщеря си в прослава на Бога. Но Бог отхвърли жертвата му — дните минаваха и това ставаше все по-ясно. Той очакваше, че връзката между Рахел и Алфонсо ще улесни задачата му да доведе франкските бегълци в Кастилия; вместо това тя забави още повече спасителното дело и може би го опропасти завинаги. Кралят го избягваше, не го бе викал при себе си много отдавна, не му даваше възможност да изложи молбата, която изгаряше сърцето му.

В такова състояние на духа беше дон Йеуда, когато го потърси парнасът Ефраим. Той беше счел за свой дълг да го уведоми за намерението на раби Товия.

Йеуда бе дълбоко потресен. Този Ефраим Бар Абба не беше престанал да се съмнява в него и сега щеше да тържествува и да му извика в лицето, че и раби Товия не вярва в обещанието му да създаде дом за преследваните чеда на Израил и го смята за празни приказки. Ученият предпочиташе да отведе застрашените евреи в опасната Германия, вместо да го почака още малко. И не благоволи да дойде, за да му каже това лично, а изпрати дон Ефраим. Набожният човек го избягваше като чумав.

— Знам, знам — отговори горчиво той, изпълнен с горещ срам, — раби Товия ме презира с цялата сила на строгото си, набожно, ограничено сърце.

— Ти остави нашия господар и учител Товия да чака много дълго — отвърна дон Ефраим. — Разбираемо е, че е пожелал да потърси спасение другаде. Знам, че обещанието ти беше искрено, но се боя, че в тази работа благословията на Господ не е с теб.

Йеуда пламна от гняв. Дон Ефраим беше посмял да го обвини открито във високомерие!

— Трябва ми време, за да издействам тази важна привилегия — отговори ядно той. — Не очаквах, че ще трае толкова дълго, и разбирам унинието ти. Но не забравяй как бързо се промениха времената, и то не към добро. Когато направих предложението си, ставаше въпрос за хиляда и петстотин, най-много две хиляди бегълци. Сега са най-малко пет или шест хиляди. Разбирам съмненията ти и знам, че никак няма да ни е лесно да допуснем в страната си толкова много просяци. — Той млъкна за миг, погледна Ефраим право в очите и продължи: — Мисля, че намерих решението. Когато преминат нашата граница, бегълците не бива да са просяци. Трябва да им дадем пари, още от самото начало. Мисля, че четири златни мараведи на човек са достатъчни.

Ефраим зяпна изумено.

— Ти говориш за шест хиляди бегълци! — извика с тънкия си глас той. — Откъде ще вземеш толкова пари?

— Няма да се справя сам, тук си прав — отговори учтиво Йеуда. — Половината от сумата, около дванайсет хиляди мараведи, ще предоставя аз, но за останалото се нуждая от твоята помощ, господарю и учителю Ефраим.

Парнасът седеше насреща му, дребен, увит в прекалено топлите си дрехи. Безумните планове на Йеуда го изпълваха с неохотно възхищение. Удовлетворен беше и от смирено отправената молба за помощ от страна на горделивеца. Но как да му помогне? Дванайсет хиляди златни мараведи! След като алхамата бе дарила огромни суми за подпомагане на бегълците, нямаше откъде да съберат толкова много пари. Но ако не намереха пари, раби Товия щеше да отведе франкските бегълци в Германия и в благочестивото си безумие да ги изложи на сигурна смърт!

Не, само това не! Дон Ефраим не можеше да го допусне! Нямаше да има нито един спокоен час. Трябваше да помогне на Ибн Езра! Трябваше да изстиска парите от алхамата!

А може би — в сърцето му покълна грешна надежда, — може би планът на Йеуда все пак ще се провали. Този фокусник, този престъпник и пророк си въобразяваше, че може да иска всичко от езическия крал само защото му бе дал дъщеря си да блудства с нея. Ала той не познаваше християните и техните крале и се опияняваше от манията си за величие.

Делово, с едва забележима ирония дон Ефраим уточни:

— Ако алхамата ти осигури исканата сума, ти се задължаваш да издействаш заселването на шест хиляди франкски евреи. Правилно ли те разбрах?

Йеуда, също така делово, потвърди:

— Искам всеки франкски евреин да влезе в Кастилия с по четири златни мараведи в джоба. Аз ще приготвя дванайсет хиляди и ако алхамата се задължи да ми предостави останалата сума, поемам задължението да издействам кралски едикт, който позволява на бегълците да се заселят в Кастилия.

Дон Ефраим зададе следващия си въпрос все така твърдо и безмилостно:

— И в какъв срок, господарю мой и учителю Йеуда, се задължаваш да ни представиш едикта?

Йеуда го изгледа с дива ярост. Колко беше нагъл, този Ефраим Бар Абба. За първи път не бе постигнал желания успех и вече започваха да надигат глава. Но той се овладя бързо. Алхамата имаше право да се отнася към него като към лош длъжник; той не бе изпълнил даденото обещание.

Е, все още не беше банкрутирал. Може би ако напрегнеше всичките си сили в последно, върховно усилие на волята, Бог щеше да приеме жертвата му и да пречупи злата воля на краля.

С внезапна решимост той се изправи, махна на Ефраим да остане седнал, отиде в библиотеката, донесе един свитък на Светото писание, отвори го, намери търсеното, сложи ръка върху свещените стихове и заговори тихо, но с едва удържана страст:

— Тук, в твое присъствие, господарю и учителю Ефраим Бар Абба, се заклевам: преди да свърши празникът на шатрите, ще издействам от дон Алфонсо, осми по ред, привилегия за заселването на шест хиляди франкски евреи в страната Сефарад.

Ефраим, дълбоко стъписан, се изправи бавно. Йеуда, със същата страст, настоя:

— А сега, свидетелю, запомни в какво се заклех и прочети словата от писанието, както е дълг на свидетеля!

Ефраим се наведе над свитъка и прочете с треперещите си бледи устни:

„Ако си положил клетва, не се бави да я изпълниш; защото Бог, твоят господар, ще я поиска от теб и ще ти я вмени в грях. Трябва да спазиш онова, което е излязло от устните ти, и да направиш онова, за което си се заклел.“

И Йеуда каза:

— Амин, така да бъде. Ако не изпълня онова, което съм обещал, ще ме прокълнеш и ще ме отлъчиш.

— Амин, така да бъде — потвърди Ефраим.

 

 

Алфонсо прекара времето за покаяние в обителта за каещи се в Калатрава. Опитваше се да се укори за осъдителното си поведение в Галиана, опитваше се да се разкае. Ала не съжаляваше за нищо, радваше се на онова, което бе направил, знаеше, че няма да се откаже. Мирните дни на манастирското усамотение само укрепиха веселата момчешка упоритост, с която се бе опълчил срещу тъгата на дон Родриге. Той изгаряше от копнеж по Рахел и това не беше адският огън, а милостта Божия. Освен това беше сигурен, че ще спаси душата й.

В такова настроение се върна в Толедо. Ала го споходи някакво странно вълнение, изпита чувството, че трябваше да навакса пропуснатото в манастира. Затуй се задължи да остане още един ден в Толедо и да се върне в Галиана едва вечерта на следващия.

Хвърли се в работата си, зарадван, че тя изискваше цялото му внимание.

Дон Педро Арагонски бе събрал голяма войска и възнамеряваше в най-близко време да нахлуе в мюсюлманската област на Валенсия. Архиепископът дойде специално да съобщи тази вест на дон Алфонсо. Дон Мартин бе узнал със задоволство, че каноникът е успял да подтикне краля към уединение и разговор с Бога, и беше уверен, че сега дон Алфонсо ще изслуша с готовност предупрежденията на църковния княз. Затова се постара да му изясни със силни думи какъв страшен позор пред целия християнски свят би било, ако най-големият крал на полуострова остане бездеен, докато Арагон е решен да встъпи в Свещената война.

След това обаче, без никакъв преход и за голямо учудване на дон Алфонсо, той възхвали с възвишени слова йогларя Хуан Веласкес. Обикновено църквата имаше само думи на укор за двусмисленото изкуство на простонародните певци. Хуан Веласкес обаче бе спечелил сърцето на архиепископа и той го допусна да пее и да играе в двореца му. Дон Мартин беше сигурен, че кралят също ще хареса новия йоглар и изразителния кастилски, на който възпяваше делата на Ролан и Сид, да не говорим за акробатичното му изкуство.

Дон Алфонсо заповяда да повикат йогларя. Да, дон Мартин се оказа прав: простичките, но силни романси го затрогваха до дън душа.

Нямаше право да остави меча си да ръждясва. Заговори пред стария си искрен приятел дон Манрике, че е крайно време да нанесе удар.

Архиепископът отговори, че и неговото нетърпение е не по-малко от кралското. Ала като прочел списъка на разходите, съставен от кралския ескривано, надеждата му за скорошен военен поход угаснала. Дон Йеуда използвал арабски цифри и той, Манрике, едва успял да ги разчете, тъй като бил свикнал с римските, а и църквата отхвърляла арабските. За съжаление необходимите суми се оказали толкова огромни, че просто не можели да минат без арабските цифри.

— Най-добре е лично да обсъдиш всичко това с твоя ескривано, господарю — посъветва го той. — Трябва да знаеш какво ще ни струва войната срещу халифа.

През цялото това време Алфонсо изпитваше неловкост от неизбежната среща с бащата на Рахел, макар и примесена с леко, гъделичкащо желание. След като дон Манрике спомена Йеуда, той разбра, че е крайно време да го повика.

Изпрати херолд в кастильо Ибн Езра, но изпрати и втори херолд в Галиана, за да предаде послание на доня Рахел, съвсем кратко, написано на латински, арабски и кастилски: „До утре, до утре, до утре“.

Когато получи съобщението на краля, Йеуда си отдъхна. Каквото и да донесеше тази среща, то щеше да бъде по-добро от чакането.

Двамата застанаха един срещу друг и всеки откри у другия нещо ново. Йеуда потърси и намери в лицето на варварина черти, които биха могли да привлекат неговата Рахел, а смутеният крал откри в лицето на евреина немалко от чертите на своята любима.

— Искам да ти кажа, мой ескривано — започна с малко принудена бодрост дон Алфонсо, — че благодарение на твоето благоразумие страната ни е в много добро положение и по-добро от това надали можем да желаем. Затова искам най-после да започна така желания от мен военен поход. Ти си преценил, че ще са ни необходими двеста хиляди мараведи. Мога ли да ги имам?

Йеуда беше подготвен да чуе всевъзможни глупави приказки и да ги обори, преди да заговори за големия си проект. Затова отговори спокойно:

— Можеш да ги имаш, господарю. Но някога говорехме за поход срещу Арагон, не срещу халифа.

В първия момент кралят намери, че възражението е добре дошло, но не пожела да го признае дори пред себе си.

— Щом Арагон е решил да води война, защо и аз да не мога? — попита настойчиво той.

— Твоят августейши братовчед от Арагон няма мирен договор с халифа на Валенсия — възрази все така спокойно дон Йеуда.

Алфонсо помрачня.

— Човекът, който допринесе толкова много за сключването на този злощастен мирен договор, не би трябвало да ми напомня за това.

Лицето на Йеуда остана безизразно.

— Фактите са налице, все едно произнесени на глас или не — отвърна той. — Впрочем, не е много вероятно дон Педро да осъществи този поход. Братовчед ми Йозеф Ибн Езра е достатъчно смел и често казва в лицето на краля си неприятни истини. Сигурно ще му напомни, че халифът ще се върне от Изтока в столицата си веднага след обявяването на войната и ако Арагон удари, ще се прехвърли в Андалусия. Докато е сам, Арагон не може да води война. Същото важи и за Кастилия.

Дон Алфонсо седеше срещу своя ескривано с ядно стиснати устни, в челото му се бяха врязали дълбоки бръчки. Все същото възражение, все същата стена, в която се блъскаше без полза. Войната не беше възможна, докато кралят на Арагон оставаше негов враг.

— Знам, господарю — продължи с настойчив глас Йеуда, — че сърцето ти жадува да осъществи този поход. Нека твое величество ми повярва, че братовчед ми дон Йозеф и аз непрестанно размишляваме как да издействаме истински мир между нашите велики владетели.

Кралят се ядоса още повече. Нито един Ибн Езра не можеше да постигне мир и съюз с Арагон. Евреинът го знаеше не по-зле от него. Нима му се подиграваше?

Йеуда усети недоволството на краля. Може би времето не беше подходящо за запознаване с големия му проект за еврейските бегълци. Ала той бе положил клетва, пред него се възправяше, голямо и заплашително, отлъчването от истинската вяра, срокът беше кратък. Кой знае кога щеше да има втора такава възможност да говори с краля. Трябва да говори.

И той го стори. Алфонсо слушаше мрачно. Лисицата бе решила да покаже истинското си лице.

— Допреди малко ме уверяваше, че искаш да ми помогнеш най-после да започна моята свещена война! — отговори ядно той. — А сега искаш от мен да пусна в страната си твоите евреи! Казвам ти го направо в хитрото лице: ти си решил да ми пречиш с всички средства. Ти не искаш да водя тази велика война. Не искаш да се обединя с краля на Арагон. Ти ме насъскваш срещу Арагон, а твоят хитър братовчед насъсква Арагон срещу мен. Само се виете като змии, лъжете и мамите, истински банкери, търговци и евреи, такива сте вие! — Кралят не викаше, говореше тихо и това правеше речта му още по-опасна.

Не биваше да му излагам молбата си, каза си Йеуда. Въпреки всичко трябваше да говоря. Положих клетва пред небето и не мога да я върна. Дързостта беше най-добрата защита.

— Обиждаш ме несправедливо, господарю, обиждаш братовчед ми. Ние правим най-доброто, на което сме способни. Вярно е, че не можем да сторим кой знае какво. — Той събра смелост и продължи: — Познавам човек, който може да постигне много повече от нас. Това е твоята кралица. Тя е по-умна от всички нас. Иди при нея. Помоли я да предприеме нещо, за да умиротвори краля на Арагон.

Кралят стана от мястото си и заходи напред-назад.

— Ти си невероятно нахален, мой ескривано — проговори обвинително той, в гласа му имаше едва потискана ярост.

Йеуда разбра, че вече няма какво да губи, и продължи с безумна смелост:

— Но дори твоята скъпа кралица да постигне примирие, за това ще са й необходими месеци. Прости на плиткия ми търговски мозък, господарю, но аз наистина не разбирам защо да не се възползваме от тези месеци, за да привлечем в страната си франкските бегълци. Те имат умни глави, сръчни ръце и ние ще ги използваме добре. Твоите земи, господарю, са обезлюдени след последните войни. Няма нищо лошо да пуснеш в страната си полезни хора. Моля те, господарю, не отхвърляй прибързано моите доводи. Прецени ги, обмисли ги от всички страни.

Дон Алфонсо изпита желание да прекъсне безполезния разговор. Може би евреинът беше прав, сигурно беше прав и кралят бе готов да се съгласи още сега. Но после размисли: евреинът беше толкова нахален не защото имаше добри аргументи, а заради нещо друго.

— Твоите доводи са добри, това е вярно — отвърна раздразнено той, — но аз мога да ти приведа също толкова добри доводи против и ти го знаеш.

Йеуда понечи да отговори, но Алфонсо го изпревари.

— Не искам да чувам нищо повече за това! — изкрещя той с обичайната си необузданост. Но като видя бледото, съкрушено лице на евреина, си припомни дъщеря му, която носеше същите черти, и съжали за проявената грубост. — Няма нищо — добави бързо той. — Обещавам ти да обмисля на спокойствие предложението ти, не само възраженията, но и твоите доводи. — И заключи с предишната си принудена веселост: — Няма да забравя и благоденствието, което дължа на теб.

Двамата се разделиха, кралят изпълнен с милост, евреинът с престорено смирение и увереност, и двамата пълни с недоверие.