Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (11)

Четвърта глава

Доня Леонор, която продължаваше да си живее в Бургос, не прие сериозно първите слухове за любовната връзка на Алфонсо. Дори когато я уведомиха, че кралят се е усамотил за дълго с еврейката в Галиана, тя продължи да твърди, че става дума за временно приключение. През петнайсетте години на брака им Алфонсо бе имал няколко любовни истории, но скоро се завръщаше при нея, изпълнен с момчешка непохватност. Тя не можеше да си представи, че този път нейният крал се е влюбил сериозно — и то в еврейката! Когато я видя за първи път, той почти не й обърна внимание и трябваше доня Леонор да му напомни, че е редно да й каже няколко учтиви думи. Освен това еврейката беше свободомислеща и се обличаше чуждестранно и претрупано, все неща, които трябваше да отблъснат Алфонсо.

Не, доня Леонор не беше ревнива. Никога нямаше да забрави историята на майка си, Елинор дьо Гиен, тя беше вечно жив, заплашителен пример пред очите й. Години наред майка й бе измъчвала баща й, Хенри Английски, с дивата си ревност и накрая той се бе принудил да я хвърли в затвора. Леонор нямаше да постъпи като нея. Любовта на Алфонсо към еврейката щеше да угасне и историята да се забрави като предишните му приключения.

Минаха седмици, минаха месеци, Алфонсо се държеше здраво за онази доня Рахел. По едно време Леонор разбра, че вече не можеше да си помогне с разумни доводи и изчакване. До този момент бе убедена, че красивите романи в стихове, които й изпращаше сестра й от Труа и които бе слушала в изпълнение на франкските рицари и певци, са само фантазии. Самата тя се беше вживяла в ролята на някои от онези красиви, духовно издигнати жени, Гуинивиър или Изолда, заради които най-могъщите рицари, един Ланселот, един Тристан, рискуваха честта и живота си. А сега се оказа, че тези безумни, нелепи истории не бяха измислени от стихоплетците, а са били взети от самия живот. Че те бяха страшната действителност на нейния мъж, на нейния рицар и любим, на нейния Алфонсо!

Обзе я гняв срещу този Алфонсо, който се отплащаше по такъв начин за любовта й, за ведрия и спокоен нрав, за кралските й дела, за раждането на инфанта. Но още по-страшна бе омразата й срещу момичето, срещу еврейката, уличницата, която бе посмяла да й открадне мъжа, свързан с нея в свещен християнски брак и след като двамата бяха живели в разбирателство цели петнайсет години.

Ала тя нямаше да се поддаде на гнева и омразата, както бе сторила майка й. Трябваше да бъде умна, защото противникът й беше най-умният мъж в кралството, Ибн Езра, и именно тя, нещастната глупачка, го бе повикала да й служи.

Леонор беше умна. Успя да овладее гнева си. Отказа да вярва в онова, което ставаше в Галиана, отричаше го дори пред най-доверените си хора. Архиепископът на Бургос, близък и искрен приятел, я посети и заговори загрижено за вършещото се зло. Леонор наложи на лицето си каменната маска на кралица и го погледна отчуждено, с неразбиращ вид; божият служител млъкна смутено.

Не, доня Леонор не знаеше нищо за Галиана, тя не предприе нищо срещу Алфонсо, нито срещу любовницата му, не се оплака пред никого.

Ала смени политиката си. Всички господа в двора се слисаха, когато кралицата изведнъж обяви, че неутралитетът на Кастилия е глупав и скандален. Цялата страна разбирала, че средствата за военния поход са налице, че кралството може да вземе участие в свещената война. Крайно време било да започнат.

Тя знаеше: щом излезе на бойното поле, Алфонсо ще забрави любовта си към еврейката; това беше сигурно като две и две.

А тя ще създаде всички условия за включването на Кастилия във войната. Тя ще осъществи съюза с Арагон. Усмивката й беше дълбока и зла. Безумната страст на Алфонсо имаше и някои предимства и едно от тях е, че щеше да й помогне да смекчи сърцето на дон Педро. Арагонецът трябваше да разбере, че Алфонсо е човек на внезапните настроения, че страда от пристъпи на лудост; тя щеше да му обясни, че онази злощастна обида е била резултат именно от такова временно умопомрачение, и той щеше да прости и да забрави.

Тя изпрати поверително послание на дон Педро и с изискани, добре завоалирани и в същото време будещи съчувствие изрази му даде да разбере, че копнее да го види. Писмото замина за Арагон с дон Луис, секретар на приятеля й, архиепископа на Бургос.

Младият крал беше разтърсен до дън душа от любовната история на Алфонсо. При цялата си омраза той продължаваше да вижда в него олицетворение на рицарския идеал, а безумната и безогледна страст на Алфонсо бе още едно потвърждение за това. Както Ланселот и Тристан бяха пожертвали всичко за своите дами, така и Алфонсо рискуваше рицарската си чест и кралското си име за жената, в която се е влюбил. А фактът, че тази жена е еврейка, придаваше на приключението особен тъмен блясък. По цял свят се разказваха истории за кръстоносците, пламнали от любов по мюсюлмански жени в светите земи. Дон Педро потръпваше при мисълта за кралския си братовчед, който се отричаше от християнската си вяра и излагаше на опасност безсмъртната си душа, но и се възхищаваше от дързостта му.

Той прочете писмото на доня Леонор, разкъсван между тези противоречиви чувства. Чуваше гласа й, виждаше пред себе си изисканата, достойна за любов дама, изпитваше дълбоко съчувствие към благородната жена, обвързана за цял живот с овладяния от безумие и обсебен от сатаната Алфонсо. Тя беше дама в беда и той беше длъжен да й помогне.

Освен всичко друго, от началото на кръстоносния поход той се измъчваше жестоко от бездействието си. Беше направил всички необходими приготовления, за да нападне мюсюлманската Валенсия, даже бе проводил пратеници при емира, които, позовавайки се на стари договори, изискваха от него да плаща данъци. Дон Йозеф Ибн Езра трябваше да положи големи усилия, за да оправи отношенията със съседите. Министърът прилагаше все нови и нови хитрости, за да задържи необуздания си господар в коловозите на „позорния“ мир.

При тези обстоятелства посланието на доня Леонор намери искрен отклик у дон Педро. Но жестоката обида, която му бе нанесена, не му позволи да замине за Бургос и пръв да предложи помирение. В Бургос бяха предвидили това и пратеникът на доня Леонор, благочестивият и изобретателен секретар дон Луис, предложи приемлив изход. Нима в тези трудни времена не подобаваше на един християнски крал да направи поклонение в Сантяго де Компостела? Ако на път за светото място дон Педро мине през Бургос, доня Леонор ще бъде щастлива да го приеме.

Дон Педро мина през Бургос.

Доня Леонор отбеляза със задоволство, че младият крал все още е запленен от нея и я обожаваше с целия плам на рицарската си душа. С няколко неумели думи той се постара да изрази съчувствието си. Тя се престори, че го разбира, но не скри тъгата си. Погледна го многозначително и спокойно му обясни, че ако сключи договор с Кастилия и по този начин даде възможност на испанските кралства да вземат участие в кръстоносния поход, ще окаже безценна услуга не само на християнството, но и лично на нея, Леонор; защото с тази постъпка ще освободи от ноктите на злите духове един велик владетел и господар, към когото тя е много привързана, и ще му помогне да се възвърне към истинската си благородна същност. Младежът седеше смутен, играеше си с ръкавицата си, не знаеше какво да каже. Тя разбирала, продължи доня Леонор, че дон Педро се измъчва от съмнения дали трябва да влезе в съюз с човека, който му е нанесъл такава тежка обида. Но може би Алфонсо ще изяви готовност да разсее недоверието му с дела.

Както се очакваше, дон Педро попита какви биха могли да бъдат тези дела. Планът й беше обмислен във всички подробности. Алфонсо, разясни тя, можел да признае сюзеренната власт на Арагон над бароните де Кастро и за да докаже добрата си воля, да изплати на управляващия барон де Кастро голямо обезщетение за убития брат; може би Алфонсо ще се съгласи дори да върне на рода де Кастро отнетото кастильо в Толедо.

Леонор разчиташе, че Алфонсо в никакъв случай не би провалил така желания от него кръстоносен поход, като откаже да изпълни това условие в договора; а ако отнеме кастильото на евреина и при безмерната наглост на дон Йеуда, може да се очаква пълен разрив с рода Ибн Езра.

Дон Педро беше объркан. Тази компромисна стъпка наистина би поправила сторената несправедливост. Благородната жена насреща му бе вперила в него очи, изпълнени с няма молба. Намекът й, че като освободи Алфонсо от ноктите на сатанинската дъщеря, той ще й окаже лична услуга на рицар и обожател, намери дълбок отклик в младата му душа. Сериозното, потъмняло от тъга лице на великата кралица го развълнува силно. Той целуна ръката й и заяви, че ще обмисли внимателно предложението й; не можел да си представи по-добра съдба от тази да потегли на война в името на Христа и за нея, доня Леонор.

 

 

След като Рахел се върна в Галиана, дон Алфонсо я обичаше повече от всякога. Понякога, гледайки благородното й лице, се срамуваше, че я бе нападнал така грубо; тя беше дама, дамата на сърцето му, а той я насили, постъпи безчестно с нея. Друг път споменът за случилото се през онази нощ на насилие и отчаяна съпротива му доставяше злобно удоволствие и той изпитваше необуздано желание да я оскърби отново. Когато тя се забравяше в прегръдката повече от него, това беше още една победа над душата й, която го изпълваше с мрачно удовлетворение.

Въпреки противоречивите си чувства, той й беше благодарен, защото тя не му напомни за онази злощастна нощ с нито една дума, дори с дребен жест. Веднага след връщането си го бе попитала страхливо каква е тази рана на ръката му; защото резките и белегът, оставени от счупените стъкла на месузата, зарастваха бавно. Той й отговори уклончиво и изпита облекчение, когато тя не попита нищо повече; не го попита и защо цистерните на раби Ханан са засипани и кой го е сторил.

Разбира се, тя не бе забравила онази нощ и нямаше да я забрави. Но онова, за което копнееше и от което се боеше до смърт, бе станало действителност: позорът не бе позорен, подлостта не беше подла, щом изхождаха от него. А понякога, когато беше в прегръдките му, тя дори копнееше за дивашкото лице на любимия си в онези минути на насилие и злоба.

Стремежът й да го промени, да го превърне от рицар в човек, се оказа суетен и напразен като ударите на морските вълни в скалите. Това не я натъжи: тя обичаше рицаря. Безсмисленото геройство, мършавото, с изпъкнали скули, сякаш изрязано от дърво мъжко лице и смесицата от изисканост и бруталност я възхищаваха все по-силно.

От всички книги на Библията най-любима й стана „Песен на песните“. Нареди да изпишат стихове от нея по стените на спалнята й. „Непобедима като смъртта е любовта. Държи здраво като гроба. Жаравата й разпалва буен огън като светкавиците на Йехова. Пороят не може да я угаси, реката не може да я задуши.“ Преведе стиховете на Алфонсо и той я изслуша със сериозно лице. Помоли я да му ги повтори, помоли я да му ги каже на еврейски.

— Не звучи зле — прецени той. — Добри са.

Откакто му бе подарила арабските доспехи, той знаеше, че тя обичаше и воина Алфонсо. Но ревността му към баща й и мъдрия Муса беше изострила сетивата му и той усещаше, че разумът й, както и преди се противеше да разбере доброто и героичното у него. Затова се опитваше да й го обясни и проявяваше отчаяно, страстно усърдие. Войната беше Божия повеля, воинската слава най-висшето, което мъжът можеше да постигне. Едва във време на война ставаше ясно годни ли са за живот мъжете, годни ли са народите. Нима евреите също не бяха имали своите Самсон и Гидеон, Давид и Юда Макавей? И как можеше един крал да управлява без война? Кралят се нуждаеше от верни следовници, те чакаха възнаграждението си от него, и с право. Затова той беше длъжен да присъединява към кралството си нови земи, с които да се отплаща за верността на васалите си — а откъде можеше да вземе тези земи, ако не от врага? Кралете бяха поставени от Бога, за да събират плячка и да умножават земите си. Той, Алфонсо, бил умерен, не алчен като тъста си Хенри Английски или като римския император Фридрих, не желаел да завладее целия свят. Бил готов да се откаже от земите, разположени зад Пиренеите. Искал само Испания, но цялата, християнската и мюсюлманската.

Рахел виждаше своя Алфонсо в цялата му рицарска дръзновеност и злокобност. Усещаше неустоимата му привлекателна сила, но и огромната заплаха, която се излъчваше от този потомък на франкските и готските варвари, убеден, че той и само той е определен от Бога да владее полуострова.

Той й разказваше за великото и благородно изкуство да се води война. Самият той владееше това изкуство във всичките му тънкости и макар да не беше Александър или Цезар, се смяташе роден пълководец. Инстинктът му подсказваше кога да пусне в бой лековъоръжените рицари и кога тежките, умееше да преценява с един поглед годността на терена, намираше без усилия най-подходящото място за засада и издебване на неприятели. Ако не побеждаваше винаги, то бе само защото му липсваше една от досадните пълководчески добродетели: търпението.

Като й разказваше колко много кървави битки е преживял и колко врагове са паднали от неговата ръка, тя твърде рядко отговаряше според очакванията му. Случваше се да запита: Колко бяха мъртвите? Три хиляди от другите и две хиляди от твоите? Във въпроса й имаше не толкова обвинение, колкото потиснатост, болезнено учудване. А после се затваряше в себе си и потъваше в мрачна самота, от която той не бе в състояние да я изтръгне. Мълчанието й беше толкова красноречиво, че го раздразваше повече от гневните възражения.

Веднъж, когато Рахел отново бе потънала в своето мълчание, Алфонсо избухна враждебно:

— Знаеш ли кой разби стъклото на твоя амулет, на твоята месуза? Аз. Ето с тази ръка. Аз заповядах да засипят цистерните на твоя раби Ханан. Нарочно.

Тя не отговори. Алфонсо задиша тежко, скочи, направи няколко крачки, върна се, седна отново при нея, заговори за друго. Прекъсна се. Понечи да се извини. Тя сложи меко ръка на устата му.

Колкото и да мразеше чуждото в нея, Алфонсо знаеше, че никога няма да престане да я обича. „Et nuno et semper et in saecula saecolorump amen“^[1] — казваше си той, съзнавайки, че върши грях. Беше продал безсмъртната си душа; вече бе напълно уверен, че никога няма да му се удаде да я спечели за своята вяра. Това не го дразнеше. Престана да излиза извън кръга, който сам си бе очертал, затвори се упорито в своя грях.

Каноникът дон Родриге вече не говореше с краля за Галиана. Нямаше смисъл; двамата си бяха казали всичко, което бе възможно в този случай. Но макар че продължаваше да гледа на своя грях като на кралска привилегия, която никой свещеник нямаше право да му оспори, Алфонсо се чувстваше потиснат от безмълвната тъга на своя добър приятел и се замисли как да му покаже обичта и признателността си.

Без да се съобразява с архиепископа, той издаде едикт, който въвеждаше в испанските земи римското летоброене, вече възприето от целия западен свят. Дон Родриге, трогнат и благодарен въпреки укорната си печал, отговори с признателност:

— Добре постъпи, дон Алфонсо.

Архиепископът, който не смееше да укори своя крал за недостойното му поведение, се нахвърли с груби думи срещу едикта за датирането на писмата. Обвини Алфонсо, че доброволно е предал една от най-важните привилегии на испанската църква, и то без нужда, само за да улесни няколко чужденци. Никой от предците му не се бил отказвал с толкова лека ръка от толкова ценно богатство. Алфонсо знаеше, че причината не беше в едикта; архиепископът беше побеснял от гняв заради Галиана и се опитваше да накара провинения да се разкае. Затова му отговори, както подобава: Като крал той се принудил да отхвърли някои неправомерни искания на папата и сега се радвал, че може да умилостиви светия отец с изпълнението на тази маловажна негова молба. Освен това Рим бил прав. Като водели леточислението си според най-великото събитие в собствената си история, испанците проявявали нехристиянска гордост; колкото и важен да е фактът, че император Август им е дал граждански права, всички признавали, че рождението на Христос е много по-важно за света и разбира се, за полуострова.

Радостта на Алфонсо, че е доставил удоволствие на угрижения Родриге, не трая дълго. Премълчаваният грях не преставаше да го мъчи. Една сутрин след утринната литургия той попита слисания каплан на кралския замък:

— Кажи ми, достопочтени брате, какво всъщност е грехът?

Младият свещеник, поласкан от необичайния въпрос на дон Алфонсо, отвърна:

— Позволи, господарю, да ти цитирам мнението на свети Августин. Грях, казва той, е да се извършват действия, за които човек знае, че са забранени, и от които е свободен да се въздържа.

— Благодаря ти, достопочтени брате — отговори сериозно кралят, а после дълго мисли върху мъдрото изказване на големия църковен отец. Накрая обаче вдигна рамене и си каза, че кръстоносният поход така и така ще измие всичките му грехове, ако наистина има такива.

Макар че никой не се осмеляваше да укорява открито краля, в страната се носеха какви ли не слухове. Градинарят Белардо му разказа, че лошите хора наричали нашата господарка доня Рахел изчадие на дявола и разпространявали слуха, че една нечестива еврейка била омагьосала дон Алфонсо.

Тези злобни приказки още повече затвърдиха решителността на краля да остане верен на доня Рахел. Той настоя тя да изминава каменния път от Галиана до кастильо Ибн Езра в открита носилка. Много от минувачите се хилеха злобно в лицето й, този или онзи й подвикваше злобно:

— Дяволица, вещица!

Но Рахел съвсем не приличаше на адско изчадие; тя вече не изглеждаше като момиче, а се отличаваше с нова, знаеща, съдбовна красота и народът я разбираше. Хората, които по-рано я хулеха, сега мълчаха; никой не се чудеше, че кралят си е избрал тази изключителна красавица, повечето одобряваха избора му.

— Ей, красавице! — подвикваха й те и й се радваха. Някой й измисли прозвището La Fermosa — хубавицата, появиха се и весели, чувствени, възторжени романси за любовта на краля към красивата еврейка.

От време на време Алфонсо държеше лично да придружава любимата си при отиванията й в града. Той яздеше гордо редом с носилката и виковете „Да живее благородният Алфонсо!“ се смесваха с виковете „Да живее Хубавицата!“.

Одобрителните подвиквания на простия народ накараха Рахел да осъзнае, че тя бе „бараганата“ на краля, неговата наложница. Но тя нямаше причини да се срамува от положението си.

Алфонсо се вживяваше все по-дълбоко в атмосферата на Галиана. Беше убеден, че Бог го е взел под особената си закрила и че всеки заобиколен път му е изпратен от провидението и в крайна сметка ще го отведе до целта.

Той вече не отказваше да урежда държавните дела в Галиана. Повечето от грандовете му приемаха поканата да посетят летния дворец като доказателство за особена милост и дори като отличие. Случваше се някой от тях да застане в недоумение пред месузата. В такива случаи Алфонсо се усмихваше благосклонно и обясняваше:

— Това е един много полезен амулет. Помага срещу зли погледи и предотвратява самозаблуди.

Някои от господата обаче измисляха прозрачни претексти и се стараеха да стоят далече от Галиана. Алфонсо запомни имената им.

 

 

В делово и любезно послание доня Леонор съобщи на краля за посещението на дон Педро и за своята убеденост, че съюзът с Арагон може да бъде осъществен въпреки всички препятствия, което означава, че походът срещу неверниците може да започне много скоро. Имала голямо желание да дойде лично в Толедо, за да се посъветва с Алфонсо, но заболяването на инфанта Енрике не й позволявало да предприеме това пътуване. Затова го молела незабавно да дойде при нея.

Кралят разбра веднага, че повече не биваше да отлага срещата с доня Леонор, но се утеши с разсъждението, че предстоящите важни държавни дела изместваха на заден план личните неразбирателства и той можеше да се яви пред своята кралица без предишната неловкост.

Кралят съобщи на Йеуда, че след два дни ще замине за Бургос.

От известно време Алфонсо се срещаше често със своя ескривано, двамата се чувстваха странно свързани. Кралят имаше нужда от ловкостта на верния си служител. Все така силно копнееше да започне своята свещена война, но не искаше да прибързва, затова се вслушваше във възраженията на Йеуда. От своя страна евреинът познаваше краля по-добре, отколкото се познаваше самият той. Знаеше, че Алфонсо не може да се откъсне от Галиана и дълбоко в себе си, подсъзнателно, полускрито, е доволен от усилията му да осуети съюза с Арагон и започването на похода. Откакто успя да измоли от Алфонсо заселването на франкските евреи, Йеуда беше сигурен, че го държи здраво в ръцете си, и се радваше на властта си да внушава на варварския крал ум и разум, както Бог бе вдъхнал живот на Адам.

Предстоящото пътуване на дон Алфонсо не беше особена изненада за него. Братовчедът дон Йозеф го бе уведомил за преговорите между кралицата и арагонския княз. Дамата беше умна, но той можеше да се мери с нея и беше подготвил насрещни ходове.

Боял се, отговори той на Алфонсо, че подведена от желанието си да ускори свещената война, кралицата подценявала трудностите около сключването на съюзния договор с Арагон. Затова било добре кралят да вземе със себе си в Бургос благородния дон Манрике и самия него, Йеуда, за да могат със скромните си сили да подкрепят стремежите на доня Леонор.

Алфонсо се обърка. Предложението на Йеуда беше добре дошло. Ако заминеше за Бургос с голяма свита и най-верните си сподвижници, срещата с доня Леонор щеше напълно да загуби характера си на семейна кавга; освен това беше желателно да сравни нейните преценки с тези на съветниците си. Но как ли щеше да реагира Леонор, когато кралят заведе в Бургос бащата на наложницата си?

— Нима ще оставим доня Рахел съвсем сама тук? — попита малко тромаво той. Тази загриженост зарадва Йеуда и го сближи още повече с краля. Доня Рахел, отвърна с почтителна доверчивост той, можела да прекара това време в кастильо Ибн Езра. Там щяла да бъде в безопасност и да се радва на съветите на мъдрия Муса Ибн Дауд; освен това достопочтеният дон Родриге можел да я навестява всеки ден.

Доня Леонор посрещна краля с такава приветлива непринуденост, сякаш се бяха разделили едва вчера. Той я прегърна и целуна, както изискваше куртоазията. Поздрави и децата си. Помилва бледия, дребен инфант, но не повярва в болестта му. Поговори нежно и успокоително с недружелюбната принцеса Беренгария, която очевидно знаеше за живота му в Галиана и не го одобряваше. Тя се държа гордо и церемониално. Посещението на дон Педро бе събудило надеждите й, макар да знаеше, че без перспективата да получи короната на Кастилия тя не е желаната кралица за Арагон.

Доня Леонор бе поканила и дон Педро, но младият крал не можа да победи своето огорчение от Алфонсо и вместо да се яви лично, изпрати първия си министър, дон Йозеф Ибн Езра.

Двамата братовчеди се срещнаха още преди коронния съвет, който трябваше да се състои при доня Леонор. Дон Йозеф посрещна надменния си роднина с нарастваща неприязън. Бе изпитал гняв и тъга, когато Йеуда предаде дъщеря си в ръцете на варварския крал, за да го обвърже по-тясно към себе си. Самият той бе изразил почитта си към Бога и готовността да му служи, като бе допуснал в Арагон малък брой франкски бегълци; но не смееше да ги засели масово в Сефарад и изказваше същите опасения като дон Ефраим. А фактът, че Йеуда използваше слабостта на Алфонсо към дъщеря му, за да направлява съдбините на страната и еврейството, според него беше дръзка, кощунствена игра. Както и преди обаче, двамата бяха обединени от стремежа да опазят от война полуострова и всички евреи в него. Затова дон Йозеф бе предупредил братовчед си за интригите на доня Леонор, затова беше и днешната среща.

— Позволи ми да ти благодаря и устно, дон Йозеф — започна учтиво Йеуда. — От писмото ти разбрах, че сте намерили формулата, според която ще бъде сключен съюзът и ще има единно главно командване.

— Да — отговори сухо дон Йозеф. — Войната срещу мюсюлманите предстои непосредствено и трябва да вземем всички мерки. Твоята доня Леонор вложи учудващо много енергия и хитрост, за да направи помирителните предложения приятни за моя господар. — Той го погледна строго в лицето и продължи настойчиво: — Очевидно не само желанието за участие в свещената война е подтикнало твоята кралица да прояви такова великодушие. — И накрая, не без злобно задоволство, разкри онова, което не бе съобщил в писмата си: — Доня Леонор иска да върне кастильото на Кастро като обезщетение за убития му брат.

Йеуда не можа да предотврати побледняването си. Представата, че може би ще се наложи да напусне дома на дедите си, разкъса сърцето му. Но бързо се утеши: той си бе издигнал в Толедо много по-красив, по-добре укрепен, макар и невидим замък, по-здрав и от най-могъщите каменни сгради. Гласът му прозвуча спокойно:

— Не ми е лесно да се откажа от този дом и ти знаеш кои са причините, дон Йозеф. Но щом моята кралица го е обещала на Арагон, аз няма да проваля сключването на съюзния договор с отказа си.

Дон Йозеф го погледна изненадано; вероятно братовчед му беше сигурен, че ще си остане в кастильото, щом прие новината с такова спокойствие.

Йеуда възвърна бързо самоувереността си, онова чувство на дръзка сигурност, което го изпълваше през последните седмици и месеци. Още докато говореше, в ума му се оформи план как да предотврати коварството на доня Леонор с по-добро коварство. Очертанията на този план все още бяха неясни, но той бе убеден, че в подходящото време ще придобият ясна и завършена форма.

Още сега трябваше да постави основата. Делово, с прецизността на опитен търговец, той обясни:

— Надявам се, че формулата на обединението ще издържи на строгата проверка, на която ние с теб сме длъжни да я подложим, дон Йозеф. Откровено казано, аз виждам доста сериозни трудности. — И той изброи десетина стопански въпроса, по които Арагон и Кастилия спореха от десетилетия насам. Двете страни си оспорваха данъчните права върху някои градове, не можеха да уеднаквят вносните и износните мита, да си поделят правата върху пазарите. — Ако очакваш от мен да отстъпя по всички тези въпроси, дон Йозеф — заключи с добре изиграна веселост той, — твоят Арагон за кратко време ще придобие пълна власт над моята Кастилия.

Дон Йозеф разбра веднага накъде биеше Йеуда. Спорните въпроси бяха неизбродна територия и с малко повече ловкост можеха да доведат до провал на преговорите. Признавайки хитростта на Йеуда, той изрази съгласие с намерението му, като отговори със същата привидна лековатост на едър търговец:

— След като моят крал е склонен да забрави обидата, която му нанесоха, ти би могъл да направиш отстъпки по някои стопански въпроси.

— Значи ти ще настояваш на всички ваши искания? — попита без заобикалки Йеуда.

— Длъжен съм — отвърна просто дон Йозеф и: — Със сигурност ще настоявам — заключи твърдо той.

Дон Йеуда, сериозен и угрижен, заяви:

— Уверен съм, че моят крал не по-малко от твоя желае да води война срещу мюсюлманите, но ако сте неотстъпчиви, съюзът може и да не се осъществи.

— Бих съжалявал твърде много, ако не ни се удаде да се обединим — заключи дон Йозеф и двамата мъже се погледнаха, без да се усмихнат.

Съвещанието, на което трябваше да бъде обсъден въпросът за съюза с Арагон, се състоя в голямата приемна зала на замъка. На стената бяха окачени знамената на Кастилия и Толедо, на входа стояха стражи, за дон Алфонсо и доня Леонор бяха подготвени високи столове. Архиепископът бе побързал да пристигне от Толедо. От членовете на курията липсваше само дон Родриге.

Внушителна в тежката си, разкошна официална роба и въпреки това крехка и грациозна, доня Леонор седна на високия си стол. Дружелюбно, със самочувствие на благородна дама, тя огледа събралите се в залата господа. Тържествуваше вътрешно. Всички, които седяха насреща й, бяха твърдо решени да изтръгнат дон Алфонсо от опасното обаяние на Галиана и да го спасят в чистия въздух на свещената война. Алфонсо също го искаше. Единственият й враг беше евреинът. С присъщото си безсрамие той бе натрапил присъствието си на Алфонсо, но тя беше подготвена и щеше да намери начин да го обезвреди.

Пръв заговори дон Манрике. Преговорите напреднали твърде много, затова сметнали за уместно да уведомят и Светия отец — папата, и един от легатите му, кардинал Грегор Сан Анджело, бил вече на път, за да помогне на кралете да уредят разногласията си.

— Кой е уведомил папата за преговорите? — попита мрачно дон Алфонсо. — Дон Педро ли?

— Аз му писах — отвърна приветливо доня Леонор.

Дон Манрике изложи клаузите на проектодоговора. Армиите на двете страни ще имат единно командване. В щаба на арагонската армия ще работят кастилски рицари, а представители на Арагон ще се включат в кастилското командване. Дон Педро се задължаваше да се вслушва в съветите на дон Алфонсо с уважението, което по-младият рицар дължеше на по-възрастния.

— Да се вслушва? — попита дон Алфонсо.

— Точно така — потвърди дон Манрике.

— Не можахте ли да постигнете по-ясна формулировка? — попита Алфонсо.

— Не — отговори доня Леонор.

— Какви други клаузи съдържа договорът? — попита след кратко мълчание кралят.

Арагон поставя три главни условия, продължи доклада си дон Манрике. Първо, Кастилия да се откаже от сюзеренните си права над Арагон. Макар да знаеше за това условие, дон Алфонсо не можа да сдържи гневното си изръмжаване.

— Второ — продължи Манрике, — Арагон изисква от Кастилия да задоволи исканията на арагонския васал Гутиере де Кастро.

Никой не беше уведомил дон Алфонсо за това условие. Той скочи от стола си и се обърна към своята кралица:

— Искат да платя обезщетение на Кастро? — Гласът му беше заплашително тих.

— Никой не говори за обезщетение — опита се да го успокои дон Манрике. — Думата изобщо не е спомената.

— Младият дон Педро е съумял да се възползва от затрудненото ми положение — промълви горчиво кралят. — Крие се зад Кастро, за да ме унизи. А Рим изпраща своя кардинал, за да стане свидетел на позора ми.

— Не е позорно — намеси се със звънкия си глас доня Леонор — да принесеш жертва, за да си осигуриш участие в свещената война. Но би било позор, ако оставим кардинала да си тръгне от Кастилия, без да сме подписали съюзния договор. Тогава цялото християнство би се присмяло на бездейния дон Алфонсо, и с право.

Придворните седяха изтръпнали. Знамената на Кастилия и Толедо висяха безпомощно на прътовете си. Блед, изпълнен с безмерна злоба, дон Алфонсо се взираше в лицето на своята кралица. Докато бяха сами, тя не го укори с нито една дума, сякаш Галиана не съществуваше; студено и пресметливо изчака коронния съвет, за да му хвърли в лицето — пред съветниците му, пред най-близките му приятели, пред националните знамена! — че го смята за страхливец и предател, тук и сега, със злобна отмъстителност. Тя наистина беше дете на необузданата си майка.

Ала доня Леонор не сведе големите си зелени очи пред бурята, която бушуваше в очите на Алфонсо, даже тихата, неопределена усмивка не изчезна от кроткото й лице. Кралят трябваше да потисне гнева си. Не можеше да се кара с нея пред доверените си люде, знаеше, че никой няма да го подкрепи — даже евреинът.

— Какво обезщетение изисква от мен барон Кастро? — попита дрезгаво той.

Вместо Манрике отговори доня Леонор:

— Изискванията му са дръзки, но бих казала, че имат своите основания. Трябва да му платим уговорения откуп за пленниците от Куенка и да му върнем кастильото в Толедо.

Отново настана дълбоко мълчание, нарушавано само от тежкото дишане на дон Алфонсо. Не беше особено прилично, но всички присъстващи устремиха жадни погледи към лицето на дон Йеуда.

Архиепископът — той беше седнал колкото се може по-далече от евреина и дори не бе го поздравил — взе думата и гръмкият му глас отекна в голямата зала:

— Предложението засяга чувствително твоята чест, господарю — заяви тържествено той, — но свещената война ще заличи всички позорни петна.

Доня Леонор се обърна приветливо към Йеуда:

— Какъв е твоят съвет, господин ескривано?

— Струва ми се — отговори спокойно Йеуда, — че онзи непокорен барон очаква твърде много от негово величество краля на Кастилия. Но аз не съм сведущ по въпросите на честта и щом достопочтеният архиепископ ни уверява, че участието в свещената война си струва униженията, аз нямам какво да възразя. Що се отнася до самия мен, зная, че ще ме боли много, ако изгубя дома на предците си, който си възвърнах по Божията и кралската милост и на подобаващо висока цена и който радва искрено сърцето ми. Но моите собствени желания и суети, както и личното ми достойнство, трябва да отстъпят на заден план, когато кралят, нашият господар, се стреми да постигне високата си цел. Ако това ще подпомогне сключването на договора и участието ти в кръстоносния поход, господарю, аз с готовност ще ти върна кастильо Ибн Езра с всичко, което съм съградил и внесъл в него, като ще поискам в отплата само половината от онова, което внесох в хазната ти.

Йеуда беше подготвил много внимателно тази реч, но не успя да се овладее напълно и леко фъфлеше от вълнение.

Никой не беше очаквал, че евреинът ще се откаже с такава лекота от скъпоценното си притежание. Алфонсо гледаше смаяно своя ескривано, даже доня Леонор едва успя да запази непринуденото изражение на лицето си. Какво коварство се криеше зад този доброволен отказ?

Младият Гарсеран де Лара се отърси пръв от вцепенението и извика весело:

— Значи всичко е уредено и можем още утре да потеглим на война!

Обаче:

— Доколкото си спомням, ти спомена, че Арагон е поставил три условия, благородни дон Манрике? — попита скромно Йеуда.

— Така е — потвърди Манрике, — но третата точка няма особено значение. Арагон желае някои концесии по старите спорни въпроси за разни мита, пазарни права, заложени градове и други подобни дреболии.

Йеуда не пропусна да отбележи колко силно въздействие бе оказал върху присъстващите бързият му отказ от кастильото и сега ликуваше вътрешно. Хората, които седяха около него, бяха врагове. Те искаха да воюват и да унищожат онова, което той бе изградил благодарение на ума си и на Божията помощ. Но те няма да получат своята война, тези рицари, тези глупаци, а той ще си запази кастильото. Планът му беше разработен във всички подробности, той се чувстваше сигурен, щастието беше висша милост и Бог го бе удостоил с благоволението си. Като ловец, който дразни кучетата си, той пожела да се увери в превъзходството си над останалите.

— Имаш ли списък на поисканите концесии, дон Манрике? — попита учтиво той. Манрике му подаде пергамента, Йеуда го прегледа бегло. — Тези деветнайсет точки съвсем не са толкова безобидни, колкото изглеждат — отбеляза спокойно той. — Искат от нас да се откажем от доходите на град Логроньо, а той е станал център на нашата търговия с вино; градът и областта Риоха са освободени от данъци за три години, за да поощрим развитието на винопроизводството и търговията.

— Ако разбирам добре — прекъсна го презрително архиепископът, — евреинът се е разтревожил, че докато трае свещената война, доходите на кралската хазна ще намалеят. Вероятно е прав. Но който е решил да завладее обетованата земя, не бива да се бои от похода през пустинята и да хленчи за котлите с месо в Египет.

Без да си даде труд да отговори на тази груба забележка, Йеуда се обърна към краля:

— През последните години твоето стопанство, господарю, достигна стопанството на Арагон. Много от предприятията, които създадохме, процъфтяват и носят добри доходи. Съгласно хитрия договор, скалъпен от съветниците на младия арагонски крал, ние ще трябва да отстъпим на Арагон именно тези предприятия. Сделката, която ти предлагат, е опасна, господарю. Ако отстъпиш по тези деветнайсет точки, само след няколко години Арагон ще има решаващо икономическо превъзходство над Кастилия. Крал Педро има много способен ковчежник. Ако приемеш тези условия, вече няма да можем да се мерим с Арагон.

Никой не намери какво да отговори.

— Трябва ли да предадем делото на Христос заради търговията с вино в Логроньо? — изрева гневно дон Мартин.

— Дон Педро не е алчен за пари — подкрепи го доня Леонор. — След като задоволихме най-важните му изисквания, той няма да се пазари за дребни печалби.

— Прощавай, господарке — възрази почтително дон Йеуда, — тук не става въпрос за дребни печалби, а за това коя ще бъде водещата сила на полуострова. Двете страни водят този спор в продължение на десетилетия не от чист егоизъм. Затова ме е страх, че няма да постигнем толкова бързо съгласие с Арагон.

Господата се спогледаха безпомощно. Спорните въпроси, които се обсъждаха сега, бяха неясни; може би Кастилия наистина щеше да се лиши от важни привилегии, макар че много по-вероятно беше двамата еврейски министри да правят интриги, за да протакат включването на испанските владетели в свещената война.

Алфонсо бе не по-малко изненадан и объркан от другите. Беше му приятно, че има основателна причина да избегне униженията, на които искаха да го подложат доня Леонор и онова хлапе Педро. А перспективата да остане още известно време с Рахел го направи повече от щастлив. Вероятно евреинът имаше право и ако той отстъпеше на дон Педро по въпроса за вината и други подобни глупости, щеше да се откаже от водещата си роля в Испания, да застраши наследството на сина си. Но дълбоко в себе си и той като другите подозираше, че Йеуда е решен да му попречи да воюва.

За да прикрие обезпокояващата смесица от радост и чувство за вина, той попита грубо:

— Да не искаш да преговаряме още месеци, или може би години, само защото вие с братовчед ти не можете да постигнете съгласие? — И след кратко мълчание: — Какво предлагаш?

Йеуда беше обмислил как да отговори на този въпрос и не се затрудни.

— Сделката е трудна и намирането на правилното решение ще трае дълго. Мисля, че най-удачно е да привлечем неутрален арбитър с неоспорим авторитет.

Никой не разбра накъде биеше евреинът. Само архиепископът извика въодушевено:

— Ами да! Да се обърнем към Светия отец! Кардиналът и без това е на път.

— Смятам, че спорните въпроси са твърде светски и могат да бъдат решени само от светска личност — възрази спокойно, но категорично Йеуда. — Бих предложил двамата испански крале да помолят прославения баща на нашата господарка да стане посредник между тях. Задачата е деликатна, но кралят на Англия няма да откаже да я изпълни, след като християнският свят води свещена война и от нея зависи мирът Господен.

Предложението на Йеуда изглеждаше напълно разумно. Крал Хенри беше в родствени връзки както с арагонската, така и с кастилската династия, познаваше условията в двете страни, беше известен с държавническата си мъдрост, от него можеше да се очаква справедлива присъда. Въпреки това кралските съветници се спогледаха недоверчиво: нали предложението дойде от Йеуда.

Доня Леонор беше сигурна: днешните изявления на евреина нямаха нищо общо с истинските му лукави и коварни замисли, както белите къдрави вълнички на повърхността на морето не дават вярна представа за вечния покой на дъното му. С бързия си проницателен ум тя се опита да проникне в действителните му намерения. Баща й Хенри, който непрекъснато отлагаше собственото си участие в кръстоносния поход, със сигурност щеше да разбере предимствата, които Испания извличаше от неутралитета си. И без съмнение щеше да вземе предвид обстоятелството, че когато испанските владетели започнеха война срещу своите съседи мюсюлмани, вероятно щяха да се обърнат към него за военна помощ, а той не беше от хората, които обичаха да дават. Така че крал Хенри имаше всички основания да забави помирението между Кастилия и Арагон; много вероятно беше баща й да обмисля отговора си дълго и предълго, а накрая да произнесе присъда, която да не удовлетвори нито една от страните. Евреинът постъпваше повече от хитро. Тя трябваше веднага да измисли как да осуети плана му. Ще отиде лично в Сарагоса и ще убеди дон Педро да не се поддава на внушенията на своя пръв министър. Ще изпрати поверително писмо на баща си, в което ще му разкаже откровено каква беда я е сполетяла и ще го помоли да ускори отсъждането си. О, не, това беше невъзможно. Негово величество английският крал също познаваше нечестивите страсти и харесваше вкуса на забранения плод. Ако някой беше готов да прояви разбиране към грешните радости и мъки на Алфонсо, това бе именно баща й. Съкрушена, Леонор призна, че не можеше да се пребори с хитростта на Ибн Езра.

С пъргавия си ум Алфонсо прозря веднага какво целеше неговият дон Йеуда. Подозренията му се оказаха верни: евреинът искаше да отложи участието му в свещената война и една от най-важните причини бяха бегълците, които беше довел в страната. Този път обаче сметките му ще излязат криви, каза си сърдито Алфонсо. Няма да се пазаря с дон Педро за дреболии. Няма да призова на помощ татко Хенри, за да ми намигне съзаклятнически: нека оставим момчето да се позабавлява, да се наслади докрай на плътските радости. Няма да вляза в капана на евреина. Няма да платя любовта на Рахел с безсмислени преговори и разтакаване.

Такива бяха чувствата и мислите на Алфонсо в краткото мълчание, което последва предложението на евреина. И само след миг, потръпващ от ужас пред самия себе си, кралят се чу да казва:

— Как смятате вие, доня Леонор и съветници на кралството ми? Аз съм на мнение, че нашият ескривано е намерил добър изход. Надали ще се намери в целия християнски свят по-добър съдия от мъдрия и всеуважаван баща на нашата кралица. Едва ли друг е в състояние да разреши заплетените отношения между Кастилия и Арагон с по-голяма вещина. Смятам, че е най-добре да приемем предложението на дон Йеуда.