Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (8)

Първа глава

Алфонсо отвори очи и вече бе напълно буден. Не му беше необходимо време за прехода от съня и сънуването към действителността. И днес се ориентира веднага в необичайната арабска стая, в която през тъмната завеса на малкия прозорец проникваше приглушена утринна светлина.

Гол, строен, с бяла кожа и червено — руси коси, той лежеше на разкошното легло и се чувстваше ленив и дълбоко задоволен.

Беше спал сам. Само след няколко часа Рахел го бе отпратила; така беше направила и в трите предишни нощи. Искаше да се събужда сама. Вечер и сутрин, преди да му се покаже, правеше дълги приготовления, къпеше се в розова вода и се обличаше грижливо.

Алфонсо стана, протегна се, разходи се гол в неголямото, покрито с килими помещение. Тананикаше си нещо и тъй като всичко наоколо беше тихо и приглушено, затананика по-силно, запя високо една военна песен, пееше я с пълни гърди, за да излее радостта си.

Откакто беше в Галиана, не бе виждал нито една християнска душа, с изключение на градинаря Белардо. Не допускаше до себе си дори приятеля си Гарсеран, който идваше всяка сутрин да се осведоми за желанията и заповедите му. Преди всеки негов час бе запълнен с хора и действия, всяка минута говореше или вършеше нещо; сега за първи път беше сам и прекарваше дните си в безделие. Толедо, Бургос, свещената война, цяла Испания потънаха в дълбок мрак; не остана нищо, само той и Рахел. Макар и учуден, кралят се наслаждаваше на това напълно ново усещане. Това беше животът, истинският живот; всичко преди него бе полусън.

Той спря да пее, протегна се, прозина се широко, засмя се без причина.

След това отиде при Рахел. Закусиха, той пилешки бульон и месен пастет, тя яйце, сладкиши, плодове; той пиеше силно разредено вино с подправки, тя лимонов сок с много захар. Той я гледаше горд и радостен. Тя беше загърната в рокля от лека коприна; носеше и малък воал, какъвто се полагаше на омъжена жена. Но колкото и да се криеше и обвиваше във воали, той познаваше всяка частица от нея.

Двамата разговаряха оживено. Тя имаше да му разкаже и обясни толкова много; повечето от нещата, които я засягаха, му бяха чужди и той искаше да знае всичко. Разбираше я, все едно дали тя говореше на арабски, латински или кастилски. И той непрекъснато се сещаше за нещо ново, което сигурно я интересуваше и което трябваше да й разкаже сега, още в този момент. Всяка дума, която си казваха, беше важна дори когато звучеше игриво и безсмислено, а когато бяха сами, всеки си припомняше казаното от другия, замисляше се над него и се усмихваше. Беше прекрасно, че се разбираха така добре, макар да бяха напълно различни. Дълбоко в сърцата си двамата бяха едно, всеки знаеше точно какво изпитва другият: безгранично щастие.

А какво блаженство ги обземаше, когато се сливаха! Предусещаха сливането, виждаха го да се приближава. Минаваше само частица от секундата и то беше там, те копнееха за него и се опитваха да го забавят, защото копнежът беше не по-малко прекрасен от удовлетворението.

Ла Галиана имаше голям парк. Сред белите, строги стени, които я заобикаляха, винаги имаше нещо ново за откриване и с всяка частица от стария палат, с малката гора, павилиона, езерцето бяха свързани странни истории и спомени. Там се намираха и двете полуразрушени цистерни, оставени от строителите, както си бяха — онази прастара машина на времето, създадена от раби Ханан. Рахел разказа на Алфонсо за живота и смъртта на учения; Алфонсо я изслуша, но не се заинтересува много и не каза нищо.

Двамата познаваха в подробности и често обсъждаха историята на принцеса Галиана, чието име носеше имението. Баща й, крал Галафре от Толедо, построил този палат специално за нея. Привлечени от мълвата за чудната й красота, тук идвали много кандидати за женитба, между тях Брадаманте, кралят на съседната Гуадалахара, мъж с великански ръст, и крал Галафре обещал дъщеря си именно на него. Френският крал Карл Велики също чул за красивата принцеса Галиана и дошъл в Толедо под измисленото име Мене, наел се на служба при Галафре и победил най-могъщия неприятел на краля, халифа от Кордова. Галиана се влюбила в героя Карл и благодарният крал Галафре му я обещал за жена. Тогава измаменият кандидат, великанът Брадаманте, обявил война на Толедо и извикал Мене — Карл на двубой. Бързото издигане на Карл му създало много неприятели между придворните и те внушили на крал Галафре, че Мене се стреми да завладее короната му. Галафре решил да го убие, но принцеса Галиана предупредила любимия си, избягала с него в град Аахен и станала християнка и негова кралица.

Рахел бе готова да повярва, че Галиана се е влюбила в краля на франките и е избягала с него. Но не вярваше, че Карл е победил великана, и никога нямаше да повярва, че е станала християнка. Алфонсо възрази:

— Дон Родриге е открил тази история в старите книги, а той е много учен мъж.

— Аз пък ще попитам чичо Муса — реши Рахел. Леко раздразнен, Алфонсо каза:

— Палатът на Галиана бил разрушен, когато прадядо ми завладял Толедо. Не го възстановили, защото някога Толедо бил непосредствено до границата. Днес обаче Калатрава и Аларкос са в мои ръце и Толедо е най-сигурният ми град. Затова можах да ти построя отново Галиана, без да те излагам на опасност.

Рахел се усмихна с разбиране. Той нямаше нужда тепърва да я убеждава какъв герой, рицар и велик крал е; това беше известно на всички.

Алфонсо караше Рахел да му обяснява мъдростите, изписани по стените; повечето от тях бяха със старинни куфически букви, но Рахел ги четеше без усилие. Тя му разказа как се е научила да чете и пише. Първо прости стихове от корана и деветдесет и деветте имена на Аллах, изписани на вече разпространилото се ново писмо „неши“, по-късно овладяла старите куфически букви, а накрая чичо Муса я научил и на еврейски. Алфонсо й прости многото излишни знания, защото тя беше Рахел.

Между мъдростите на стената беше и прастарото арабско изречение, което чичо Муса толкова обичаше: „Прашинка мир струва повече от железен товар победи“. Рахел му прочете старата пословица; думите излизаха от детските й устни внушителни, звучни, не съвсем ясни. Алфонсо не разбра и тя му преведе на латински: „Една унция мир струва повече от цял тон победи“.

— Това са глупости — отзова се властно Алфонсо. — Тази мъдрост е за селяните и гражданите, не за рицарите. — Но тъй като не желаеше да нарани Рахел, добави: — В устата на една дама звучи много приятно.

— Веднъж и аз съчиних поучително стихотворение — разказа й по-късно той. — Когато взех Аларкос. Бях заел планинския гребен южно от Нар Ел Абиад и го бях подсигурил със силна стража, подчинена на някой си Диего, васал на моите барони де Аро. Този човек допусна да изненадат постовете му и за малко нямаше да взема Аларкос. Оправда се, че заспал и забравил да обиколи стражите. Заповядах да го вържат за кола на една палатка. Тогава съчиних поучителни стихове. Я да видим дали ще си ги припомня. „Да бди всеки, който се стреми да придобие главата и щита на врага. Вълкът, ако заспи, остава без плячка. Мъжът, ако заспи, не постига победа.“ Накарах да го напишат с много големи букви и Диего трябваше да го чете високо и ясно първата, втората и третата сутрин. Едва на четвъртия ден заповядах да избодат очите, които се поддали на съня и не видели неприятеля. Така взех Аларкос.

Този ден Рахел остана мълчалива.

Тя прекарваше горещите часове в затъмнената си стая, чиито стени бяха обшити с филц, напоен с вода, за да създава прохлада. През това време дон Алфонсо се излягаше под сянката на някое дърво в парка или търсеше компанията на градинаря Белардо, който работеше и през горещите часове или поне се преструваше, че работи. Първия път Белардо понечи да се отдалечи, за да не смущава господаря си, но дон Алфонсо го повика при себе си. Той обичаше да разговаря с хора от нисшите класи. Говореше езика им, говореше с техния маниер, затова те му се доверяваха и при цялото си страхопочитание му казваха истината. Кръглото, тлъсто, хитро лице на Белардо и селските му шеги веселяха краля. Той започна все по-често да го вика и да разговаря с него.

Белардо имаше приятен глас и Алфонсо го караше да му пее. Най-много обичаше да слуша романси. Изслуша с интерес романса за дамата Флоринда, наречена Ла Кава. Флоринда и приятелките й разголили нежните си крачета и измерили обиколката им с жълта копринена панделка, мислейки, че никой не ги наблюдава. Ала скрит зад завесата на един прозорец, крал Родриго гледал забавленията им и сърцето му пламнало в буен огън. Повикал Флоринда и й казал: „Флоринда, цвете мое, аз съм сляп и болен от любов. Излекувай болестта ми и аз ще ти благодаря със своя скиптър и с короната си“. Отначало Флоринда не му отговорила, даже била много засегната. Накрая обаче станало, както искал той, и Флоринда, цъфтящата, изгубила цвета си. Скоро кралят трябвало да изкупи вината си, а с него пострадала и цяла Испания. И до днес, като попитат кой от двамата е по-виновен, мъжете казват: Флоринда, а жените: Родриго.

Така пееше градинарят Белардо. Алфонсо го слушаше и в един момент заподозря, че нахалникът нарочно му е напомнил за съдбата на последния готски крал Родриго. Защото други романси разказваха как бащата на прелъстената Флоринда, граф Хулиан, се съюзил с арабите, за да си отмъсти на крал Родриго, повикал ги в Испания и кралството на християнските готи било унищожено заради греховната страст на дон Родриго. Ала градинарят Белардо имаше глупаво и невинно лице, освен това явно беше развълнуван от песента; сигурно не бе помислил нищо лошо.

Всеки следобед Рахел се къпеше в езерото. Един ден помоли Алфонсо да поплува с нея. Той се съблече плахо пред дамата, стана му неловко, че тя също се съблече пред него. Дълбоко вкоренените предразсъдъци се обадиха. Мохамед беше предписал на своите правоверни три, не, пет измивания всеки ден, евреите също спазваха строго правилата на хигиената, така предписваше религията им, затова светата църква гледаше неодобрително на хората, които се миеха твърде често.

С лек сладостен вик Рахел потопи едното си краче във водата, после се хвърли бързо и решително и заплува. Алфонсо я последва и скоро откри, че му доставя огромно удоволствие да плува и да се гмурка.

После двамата седнаха голи край езерото, за да изсъхнат на слънцето. Беше горещо, следобедната мараня трептеше, цветните лехи и портокаловите дървета разнасяха тежък аромат, цвърчаха и скриптяха щурци. Неочаквано Алфонсо запита:

— Познаваш ли историята на Родриго и Флоринда?

Рахел я знаеше.

— Само че — настави премъдро тя, — дето разказват, че кралството на готите загинало заради грешната им любов, това е приказка. Чичо Муса ми го обясни много по-точно. Християнската държава била остаряла, готските крале и войници били изнежени. Затова нашите могли да ги надвият бързо и с малко военна сила.

Алфонсо беше готов да се разгневи, задето тя бе казала „нашите“. Но тълкуванието на онзи подозрителен Муса му хареса.

— Мисля, че твоят Муса е казал истината — отговори добродушно той. — Крал Родриго е бил лош войник и се е оставил да го победят. Междувременно обаче ние изучихме военното изкуство — продължи той, като се изправи. — Сега изнежени са твоите мюсюлмани с всичките им килими и стихове и с деветдесет и деветте имена на Аллаха, на които са те научили. Ние ще разрушим стените и кулите им, ще стъпчем князете им в прахта, ще изравним градовете им със земята и ще поръсим отгоре им сол. Ще хвърлим всички мюсюлмани в морето, благородна госпожо, и ти ще го видиш сама. — Алфонсо стоеше гордо изправен, с упорито и весело лице.

Рахел се сви и посърна, завладяна от усещането, че двамата бяха напълно чужди един на друг. Той беше прекрасен, нейният Алфонсо, както стоеше сега пред нея, силен, весел, горд, мъжествен, струваше си да го обича. И беше много по-умен, отколкото се представяше. Великолепен и властен, той бе роденият господар на Кастилия и може би на цяла Андалусия, чиито брегове се миеха от морето. Но най-доброто, което съществуваше под небето и на небето, оставаше скрито за него. Той не знаеше най-важното, не знаеше нищо за духа. За разлика от него тя го знаеше, защото имаше баща си и чичо Муса, защото принадлежеше към народа на Великата книга.

Алфонсо усещаше какво става в сърцето на Рахел. Знаеше, че тя го обича с цялата си душа, харесваше всичко в него, добродетелите му и излишъка на сила, който може би беше порок. Ала най-доброто в него, рицарството, оставаше неразбрано за нея, тя можеше само да го обича. Моите кучета разбират повече от нея, помисли си грубо той и в същия момент съжали, че не е взел кучетата си в Галиана. Тогава обаче разбра, макар и не съвсем ясно, че в душата на неговата Рахел съществуваха кътчета, недостъпни за него. В нея имаше нещо арабско, еврейско, завинаги чуждо. То щеше да остане напълно непонятно за него, той можеше най-много да го унищожи със сила. Още по-смътно, без да знае как да го изрази, той усети, че така беше и с цялата страна Испания. Тази земя беше негова, той я притежаваше, дадена му бе от Бога, той беше кралят и я обичаше. Но в тази Испания имаше обширни земи, които принадлежаха на евреи и араби, те му се подчиняваха и в същото време оставаха затворени за него.

Като видя как се бе свила Рахел, изцяло негова, изцяло зависеща от него, една дама, изпаднала в беда, той си припомни рицарския си дълг.

— Няма да хвърля твоите мюсюлмани в морето нито утре, нито вдругиден — утеши я той. — И в никакъв случай не исках да те нараня.

Бяха минали само няколко дни, а те се чувстваха така, сякаш бяха прекарали в Галиана целия си живот. Въпреки това не се уморяваха, не се оплакваха, че всички дни са еднакви, дори напротив, дните и нощите бяха твърде кратки, винаги имаха да си кажат нещо ново, намираха все нови поводи за оживени разговори.

Рахел седеше край фонтана в патиото и разказваше приказки. Сребристите струи на водоскока се издигаха и падаха, а тя разказваше, двайсет приказки, сто приказки, които се преплитаха като надписите по стените. Разказа му историята за заклинателя на змии и жена му, разказа му случката с великодушното куче и приказката за смъртта на влюбените от племето усра, както и онази за мрачния учител. После му разказа историята за еднозъбия и двузъбия, какво станало с изискания господин, който очаквал дете. Разказа му и приказката за яйцето на птицата рока, и приказката за портокала, който се отворил, когато поетът понечил да го изяде, разрязал го и пред очите му блеснал голям град, където преживял невероятни приключения.

Рахел седеше на стъпалата към фонтана, опряла глава върху ръката си, и докато разказваше, често затваряше очи, за да види по-ясно онова, което ставаше в приказката. Тя разказваше обстоятелствено, типично по арабски:

— На другата сутрин — добро утро, скъпи слушателю и кралю — нашата вдовица отишла при търговеца… — Или се прекъсваше и питаше: — Я ми кажи, драги слушателю и кралю, какво би направил ти на мястото на лекаря?

Той я слушаше и постепенно разбираше с какви чудни неща е пълен светът. Внезапно осъзна колко чудна беше и неговата собствена история, която досега бе смятал за съвсем естествена. Защото преживяното от него не отстъпваше по колорит на чутото от приказките: как стана крал само на три години, как грандовете се караха кой да му бъде настойник и го влачеха от лагер в лагер и от град на град, докато навърши четиринайсет години, изкачи се на кулата на църквата „Сан Роман“ в Толедо и с глас, който бе още по момчешки пронизителен, призова гражданите да застанат на страната на краля си и да се вдигнат на борба, за да го спасят от ръцете на бароните му. И как, все още много млад, помоли за ръката на английската принцеса, която беше още дете, и как тя трябваше да пътува дълго, докато стигне до него, защото бяха във война с Леон, как най-после стана и сватбата. И как през целия си млад живот продължи да води войни и да се бие с неверниците, с бунтуващите се грандове, да спори с краля на Арагон, с краля на Леон, с кралете на Навара и Португалия, дори със Светия отец, въпреки искрената си набожност. Как строеше църкви и манастири, крепости и накрая летния палат Галиана. Как сега седеше тук и бе намерил смисъла на живота си: тази жена и тези приказки, на които наподобяваше собственият му живот.

Рахел измисляше все нови игри. Показа му се в момчешките дрехи, които носеше при пътуване. Окачила на колана си кама, се разходи пред него горда, крехка, красива и непохватна. Подари му богато украсен халат от тежка коприна и пантофи, целите обшити с перли. Алфонсо облече халата с неохота, а когато тя го помоли да седне на пода с кръстосани крака, отказа рязко, дори грубо.

За да заглади недостойното си държание и да я умилостиви, че не е оказал нужното внимание на подаръка й, той се показа пред нея в броня. Беше сложил само леките сребърни доспехи, които носеше в празнични случаи. Рахел бе искрено възхитена от стройната му елегантна фигура, от смелото му излъчване. Разказа му как е треперила, докато той се е борил с бика. Ала когато го помоли да се покаже пред нея в истинските си бойни доспехи, които носеше в бой, той отказа, не й отговори и когато го попита за славния му меч Фулмен Деи, Божията светкавица.

Рахел не преставаше да го хвали и пред бавачката си Саад. Тъй като тя мълчеше мрачно, младата жена й каза направо:

— Ти не го харесваш, не можеш да го понасяш.

— Как бих могла да не понасям човека, който се харесва на агънцето ми! — възрази Саад, но след малко призна: — Ядосвам се, че не те е направил своя султанка. А и ти си твърде добра дори за негова султанка.

Бавачката остана загрижена и нещастна и един ден извади най-хубавото, което бе скътала в мощната си гръд — сребърен амулет с пет лъча, прилични на разперените пръсти на ръката. Това беше „ръката на Фатима“, забранен, но много силен амулет. Тя закле Рахел да го носи и питомката й бе искрено трогната от този голям жест.

Когато бавачката Саад имаше нужда да й се купят някои неща от града, трябваше да се обръща към Белардо. Двамата се разбираха с мъка, тлъстият неверник и дебелата дойка никак не се харесваха. Но и двамата бяха бъбриви. Често сядаха на някоя пейка в сянката на дърво, тя дълбоко забулена, и започваха да се ругаят. Тя беше твърдо убедена, че той не разбира нищо, и изказваше на гърлен, бърз арабски пренебрежителните си оценки за краля, нашия господар; градинарят укоряваше и оплакваше на груб кастилски ужасното престъпление на християнския крал, който спеше с еврейка, докато другите владетели воюваха за Светите земи. Без да се разбират, двамата си кимаха в знак на съгласие.

След време дон Алфонсо нареди да доведат кучетата му. Рахел не ги хареса. Той се боричкаше с животните, по време на ядене им хвърляше големи парчета месо. Това отблъскваше Рахел, която бе свикнала с тишината и приличието на масата. Дон Алфонсо забеляза недоволството й и престана да дразни и храни кучетата, но трудно можеше да се отърве от старите си навици. Двамата играеха шах. Тя играеше добре, вълнуваше се и размишляваше дълго, преди да направи следващия ход. Това го правеше нетърпелив, веднъж я помоли най-после да премести фигурата. Тя го погледна учудено, това не беше обичайно в ислямските страни. Самият той прибързваше и веднъж понечи да върне един свой ход. Това я засегна; щом беше докоснал фигурата, трябваше да играе с нея. Любезно насочи вниманието му към правилото, но той каза „У нас не е така“ и върна фигурата си. До края на играта Рахел остана мълчалива и му позволи да я победи.

Ходеха да ловят риба. Пътуваха с лодка по реката. Тя го помоли да поправя грешките й на латински и кастилски и от своя страна се опита да подобри неговия арабски. Той схващаше бързо, но не обръщаше внимание на тези неща.

В Галиана имаше пясъчни, слънчеви и водни часовници. Рахел не ги поглеждаше. Единственият й часовник бяха цветята. В градината цъфтяха рози от Шираз, които се отваряха по обед; имаше и лалета от Кония, които отваряха чашките си едва късно следобед, а жасминът изпускаше истинския си аромат едва среднощ.

Една сутрин Гарсеран успя да проникне в покоите на Алфонсо и съобщи:

— Баща ми е тук.

Широкото, ясно чело на краля се смръщи заплашително.

— Не искам да виждам никого — извика сърдито той. — Не искам!

Гарсеран помълча малко и каза:

— Баща ми, твоят пръв министър, ме помоли да ти кажа, че носи толкова много новини, колкото бели коси има по главата си.

Алфонсо, още по пантофи, се разхождаше напред-назад. Гарсеран го следеше с поглед и изпитваше съжаление към приятеля си. Накрая Алфонсо отговори злобно:

— Помоли баща си да потърпи още малко. Ще се видя с него.

Дон Манрике не обвини краля си с нито една дума, а веднага заговори за работа, сякаш двамата се бяха разделили едва вчера. Великият магистър на ордена Калатрава искал спешна аудиенция. Епископът на Куенка пристигнал в Толедо и молел да говори лично пред краля за делата на града. Същата молба изказала делегацията от Логроньо, дошли и молители от Вилянуева. Всички се тревожели, че не могат да говорят с краля. Алфонсо отговори сърдито:

— Да не искаш вечно да седя там и да чакам кой ще се появи с поредната безсрамна молба? Няма и два месеца, откакто дадох на епископа от Куенка хиляда златни мараведи. Не искам да виждам алчното му, лицемерно набожно лице.

Дон Манрике продължи доклада си, сякаш Алфонсо не бе казал нищо:

— Вилянуева е получила обещания и чака. Трябва да подпишеш привилегиите на Логроньо. Трябва най-после да решиш делото на Лопе де Аро, присъдата не бива да чака дълго. Великият магистър не може да продължи строежа в Калатрава без твоето одобрение. Граждани от твоя град Куенка гният в затворите на де Кастро.

Алфонсо го погледна мрачно, но вече без предишния плам, и отговори:

— И аз съм чакал, и то дълго. Ти знаеш това, дон Манрике. — И след малко заключи: — Утре ще бъда в Толедо.

После отиде при Рахел. Огорчението и досадата го правеха невнимателен и той съобщи рязко:

— Утре трябва да бъда в Толедо. — Тя побледня като смъртник.

— Утре ли? — попита безсмислено.

— Ще остана само за малко — увери я бързо той. — На третия ден ще се върна.

— На третия ден — повтори тя и думите й прозвучаха така, сякаш нищо не бе разбрала. — Не отивай — помоли тя и повтори още много пъти: — Не отивай.

Дон Алфонсо потегли за града рано сутринта и Рахел остана сама.

Утрото беше безкрайно, а трябваше да мине още едно и още едно, докато той се върне при нея.

Тя отиде в градината, отиде на брега на Тахо, върна се в къщата, слезе отново в градината, погледна към мрачния Толедо, а розата от Шираз беше все още затворена, не бе станало пладне. След като розата се отвори, часовете започнаха да се точат още по-бавно. Рано следобед Рахел лежеше в сянката на своята стая, беше горещо, кога най-после ще дойде вечерта? Тя отиде отново в градината, но лалетата бяха затворени, сенките почти не се бяха удължили.

Най-после се стъмни, но тогава стана още по-мъчително.

Нощта продължи цяла вечност. Настана сиво-черно утро, сивото просветля, през завесите проникнаха белезникави ивици. Тя стана, окъпа се, нареди на прислужничките да я намажат и облекат, като непрекъснато се бавеше. Донесоха й закуска, но плодовете не бяха сочни, сладкишите нямаха вкус. Пред вътрешния й взор стоеше Алфонсо, който ядеше и пиеше лакомо и небрежно. Тя му говореше, изричаше пред въздушния му образ влюбени думи, хвалеше сухото, мъжествено лице, червено — русите коси, неголемите, остри зъби. Ръцете й се плъзгаха надолу по слабините и хълбоците му и тя изричаше безсрамни думи, които никога не би казала на своя Алфонсо от кръв и плът. Рахел се изчерви и се разсмя.

Започна да си разказва приказки. В тях се говореше за великани и чудовища, които избиваха всички живи същества около себе си и се хранеха с мозъка от костите на неприятелите си. Те говореха с думите на Алфонсо, но чудовищно изкривени. Алфонсо бе един от тези необуздани герои, но тя не можеше да го открие. Пък и това не беше истинският Алфонсо, а преобразен, омагьосан герой, който чакаше любимата си да го спаси и да му възвърне предишния вид. Тя щеше да отиде при него и да го спаси.

Рахел си припомни първия път, когато разговаряше с него в Бургос и му каза, че мрачният му кастел не й харесва. Припомни си и султанката му доня Леонор, която я измерваше с благосклонен, но студен поглед и се опитваше да я прецени. В душата й покълна лека боязън, но тя побърза да я прогони.

Написа писмо на Алфонсо. Нямаше намерение да му го даде, но трябваше да признае колко много и защо го обича. Написа думите с цялата сила на сърцето си: „Ти си великолепен, ти си най-големият рицар и герой на Испания, ти излагаш живота си на опасност заради глупави неща, защото така правят рицарите, това е безсмислено и завладяващо и затова те обичам. Скъпи мой, нетърпеливи, войнствен, ти си шумен, буреносен, нетърпелив като дива птица и аз искам да се отпуснеш в скута ми“. Тя прочете написаното и кимна сериозно, с неукротима страст.

За да научи езика, тя беше прочела малка книжка с франкски стихове, един от които й бе харесал особено много. Потърси книгата и научи стихотворението наизуст. „Каза му дамата: Всяка клетва ще положа зарад теб, приятелю мой и съкровено желание на сърцето ми — mon ami e mon vrai desir. Каза й рицарят: С какво съм заслужил, госпожо, та ме обичаш толкова силно? Каза дамата: Защото си точно такъв, какъвто те сънувах, mon ami e mon vrai desir.“

Рахел отиде в парка. Градинарят Белардо събираше праскови и тя го помоли да остави няколко по клоните, за да не тъгува дървото — така правеха в Севиля. Белардо веднага спря да бере прасковите, но тя усети зад готовността му скрита враждебност.

Седна на брега на Тахо, загледа се към Толедо и отново се отдаде на мечти. Мислеше за Алфонсо в сребърните му доспехи. Тя ще му подари доспехи, изработени от оръжейника Абдулла в Кордова, синкавочерни, с много подвижни части, елегантни и при все това много по-сигурни от тежките рицарски брони. Баща й ще поръча доспехите.

Изведнъж се сети, че бе обещала на баща си да отива при него вечерта преди саббата, за да прекарват заедно целия свещен ден. Той не бе поискал това, тя му го предложи, а сега се оказа, че е забравила! Стъписана, тя проумя до каква степен се бе отдалечила от родния си баща. Този петък ще отиде при него. Не, в петък ще се върне Алфонсо, но следващия петък тя ще отиде при баща си и нищо няма да я спре.

Нито един от съветниците на краля в Толедо не посмя да отправи към него обвинителни думи, но той усети неодобрението им. Всъщност какво го беше грижа! Нямаше да понесе срещата с един-единствен човек. Йеуда. Но той не се появи.

Денят на дон Алфонсо беше пълен с работа, аудиенции, съвещания, проучване на грамоти. Той говореше, спореше, премерваше доводи за и против, решаваше, подписваше. Стараеше се да гледа хората и предметите с необходимата острота и твърдост, но през цялото време се чувстваше обгърнат от меката мъгла на Галиана, от магията на Рахел. Докато говореше, работеше и подписваше, непрекъснато мислеше: Какво прави тя сега? Дали е на мирадора или в патиото? Дали е облякла зелената рокля?

През нощта изгоря от копнеж. Искаше да мисли за разширяването на крепостта Калатрава и за спора с епископа на Куенка. Вместо това в ума му изникваха арабски стихове, изричани от Рахел, опитваше се да възстанови цялото стихотворение, но въпреки добрата си памет не можа да намери всички рими и се ядоса ужасно. Виждаше ясно устните на Рахел, от които излизаха стиховете, той не разбираше, тя искаше да му помогне, протягаше ръце към него и го чакаше. По тялото му пълзеше нова горещина, сърцето му биеше до пръсване, не можеше да лежи повече.

Най-после трите безкрайно дълги дни свършиха и той се върна в Галиана. Срещата изпълни и двамата с безгранично, разкъсващо, небесно ликуване.

Тя му даде онова, което желаеше, но то не му беше достатъчно. Не бяха достатъчни ласките, целувките и прегръдките, не бе достатъчно дори сливането. Той я желаеше още по-дълбоко и беше бесен, че нямаше насита за желанието му.

Той беше в единение с нея много повече, отколкото със себе си. На нея можеше да каже неща, които не бе казвал никому, даже на себе си, да се държи гордо, детински, като крал и като глупак. А когато бе готов да повярва, че й е разкрил тайната на тайните си, близостта й го караше да открива нови неща, още по-тайни, скрити някъде много дълбоко в него. Очакваше с напрежение отговорите на Рахел; те бяха почти винаги неочаквани, но той ги разбираше веднага. Обичаше я и когато мълчеше; защото кой друг можеше да мълчи така красноречиво, да се съгласява и да отхвърля, да ликува, да плаче и да кори?

И отново времето престана да тече за двамата, нямаше вчера и утре, само преизпълнено днес.

Внезапно Рахел разкъса блаженството на безвремието.

— Днес следобед ще отида в Толедо при баща ми — заяви тя.

Алфонсо я погледна изумено. Тя полудяла ли е? Или може би той? Не може да е казала такова нещо. Сигурно не бе я разбрал. Той попита, заеквайки. Тя потвърди:

— Днес следобед ще отида при баща ми. Ще се върна в неделя сутринта.

В гърдите му се надигна гняв.

— Ти не ме обичаш! — изкрещя възмутено той. — Още почти не се познаваме, а искаш да ми избягаш. Това е смъртна обида. Ти не ме обичаш!

Докато кралят хвърляше в лицето й груби думи, после още по-груби, Рахел мислеше: той е съвсем сам, моят горд крал. Няма си никого, освен мен. А аз имам и него, и баща си.

Ала цялото това тържество не й помогна да преодолее осезаемата болка, която усещаше още отсега при мисълта, че тази вечер няма да бъде до него, и през нощта, и още цял един дълъг ден и една цяла дълга нощ.