Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (4)

Четвърта глава

Доня Леонор посрещна своя крал с радост. Тя го разбираше и не стана нужда той да й обяснява случилото се. Беше просто злощастно стечение на обстоятелствата, нейният Алфонсо нямаше вина.

При това тя бе много по-притеснена от него от предстоящата война с Арагон. Беше мечтала за обединение на двете страни, а тази война щеше да разруши всичките й надежди. Все пак тя съумя да скрие покрусата си и се държеше спокойно както винаги. Присъствието и думите й бяха утеха за дон Алфонсо и той намери подкрепата, на която се надяваше.

Като цяло той предпочиташе Толедо пред Бургос. Още момче, беше извършил в Толедо първото си голямо дело, оттам бе завладял царството си; освен това градът беше близо до вечния враг, исляма, той бе крал войник и мястото му беше близо до неприятеля. Този път обаче остана с удоволствие в прастарата християнска крепост Бургос и спомените, с които беше пълен градът, му вдъхваха сила и увереност. Неговата Кастилия беше наречена на кастильото на град Бургос, оттук далечният му прадядо Фернан Гонзалес бе провъзгласил независимостта на графство Кастилия и бе направил страната голяма и могъща. Пак тук, в Бургос, прадядо му, Алфонсо шести, бе показал, че един крал не отстъпва дори пред най-великия мъж на Испания. Онзи Алфонсо беше изгонил от града най-смелия испански герой, Сид Компеадор, тъй като бил недоволен от военното му изкуство. Кралят на Кастилия не прощаваше неподчинението на великия Сид, камо ли на някакъв си Кастро.

Днес обаче беше друго. Сид Компеадор беше мъртъв, кралете отдавна бяха простили на най-благородния испански рицар и воин, а град Бургос се гордееше със спомените си за героя. Развеселен, но и мрачен дон Алфонсо застана пред раклата, съхранена в църквата на манастира Уелга. Сид дал тази ракла в залог на двама еврейски банкери с уверението, че е пълна с богати съкровища. После се оказало, че в нея нямало нищо, освен пясък; героят счел, че думата му е достатъчна. С тази ракла Сид бе дал нагледен пример как трябва да се отнасят рицарите към дребнавите търговци.

Дон Раймундес от Арагон не бързаше да започне похода; открай време минаваше за колебливец. Крал Алфонсо се измъчваше от чакането и един ден предложи на доня Леонор да удари пръв.

Тогава доня Леонор сложи край на мълчанието си. С ясни думи му заяви, че страната му не е забравила поражението от Севиля. Хората щели да недоволстват срещу новата война дори ако той е нападнатият. Да нападне при тези обстоятелства и да постъпи несправедливо било истинска лудост. Дон Алфонсо изслуша суровите й слова с мрачно мълчание.

Най-после в Бургос пристигна Йеуда. Той бе преценил вестта за нелепата смърт на барон Фернан де Кастро в цялата й тежест. Обзет от отчаяние, хвърли цялата вина върху себе си. Пресмятанията му се оказаха погрешни. Трябваше да остане в Толедо и да държи краля под око. Интуицията му го бе напуснала. Но той беше делови човек и не се отказа от надеждата си да предотврати войната. Върна се колкото можеше по-бързо в Толедо. Узна, че дон Алфонсо е в Бургос, обърна коня си и потегли нататък. Яви се в замъка на дон Алфонсо. Кралят измисли най-различни претексти, за да не го приеме. Но доня Леонор сама изпрати да го повикат.

При вида на умната кралица Йеуда усети прилив на нова смелост.

— Ако твое величество разреши, ще замина за Сарагоса и ще се опитам да умиротворя краля на Арагон — предложи почтително той. — Когато бях във военния лагер, дон Раймундес благоволи да ме изслуша благосклонно.

— Оттогава нещата се промениха — отговори просто доня Леонор.

— Разбирате, че не бива да отида с празни ръце — продължи предпазливо Йеуда.

— Какво би могъл да им отнесеш? — попита кралицата.

Йеуда стана още по-предпазлив:

— Бихме могли да обещаем, че дон Алфонсо ще се откаже от спорното върховенство на Кастилия.

— Нашите сюзеренни права не са спорни — отвърна студено доня Леонор. — По-добре война! — заяви решително тя и измери Йеуда с толкова чужд и презрителен поглед, че той разбра: тя бе замесена от същото тесто като краля. Макар и разумна, за нищо на света не бе готова да се откаже от празната, дори смешна рицарска титла и да забрави претенциите на Кастилия към Арагон. И тя считаше трезвата преценка и зрялото обмисляне за еснафство.

Дон Алфонсо, когато най-сетне благоволи да приеме Йеуда, беше изпълнен с ирония.

— Ти положи много усилия и се постара да изтъргуваш хитрия си договор, мой ескривано, дори посети лично Сарагоса и Тулуза. А сега видя какво струват договорите. Ти не ми донесе късмет, дон Йеуда. Затова поне сега бъди полезен и намери нужните пари. Боя се, че ще ни трябват много.

Дон Алфонсо провеждаше военни съвети с офицерите си. Бе изучил тънкостите на военното изкуство и реши да се противопостави на Арагон с всичките си сили. Беше му ясно, че всички предимства са на страната на неприятеля, но надеждата не го напускаше. Той беше християнски рицар и бе положил съдбата си в ръката на Всемогъщия. Знаеше, че Бог няма да допусне верният му Алфонсо Кастилски да се провали.

И Бог възнагради вярата му. Дон Раймундес Арагонски почина внезапно, едва петдесет и седемгодишен. В разцвета на годините си, веднага след славните победи в Прованс, Бог го удари право в сърцето и го отнесе във вечността, преди да е успял да навреди на племенника си в Кастилия.

Положението на Алфонсо се промени внезапно и щастливо. Наследникът на арагонския трон, седемнайсетгодишният инфант дон Педро, не беше като баща си. Дон Раймундес бе разширил кралството си с държавническа мъдрост, бе завоювал титли и земя в Прованс с хитрост и пускаше в ход военната си мощ само когато беше сигурен в победата. Не го беше срам да се унижава пред грандовете си, ако това щеше да му донесе пари и привилегии. Според младия дон Педро тези мирни изкуства бяха „увъртания“, недостойни за рицаря. Подобно на много други той виждаше в лицето на своя братовчед от Кастилия истинския християнски рицар. Надали щеше да потегли на война срещу дон Алфонсо.

— Бог е с мен! — ликуваше Алфонсо пред кралицата си, а пред Йеуда се похвали: — Виждаш ли какво стана!

Доня Леонор участваше в необузданата му радост с тиха усмивка. Отдавна мечтаеше за здрав съюз между Кастилия и Арагон и макар че не се отказваше от претенциите за върховенство, беше готова с всички средства да се бори срещу новите неприятности, които биха могли да възникнат поради тези претенции. Тя беше наследила достатъчно от политическия ум на баща си и майка си, за да знае, че, докато е сама, Кастилия никога няма да се превърне в голямо кралство, подобно на Свещената римска империя, на английското или франкското кралство. По-рано Кастилия и Арагон бяха обединени и носителят на двете корони имаше пълното право да се нарича император на Испания. През всичките тези години доня Леонор беше страдала от постоянните спорове между кралете Раймундес и Алфонсо. Сега беше твърдо решена да сложи край на разногласията и да обвърже двете страни наново и много здраво една за друга.

За тази цел тя разполагаше с много добро средство. Доня Леонор не бе успяла да роди на съпруга си наследник, но пък имаха три инфанти, така че онзи, който вземеше за жена най-голямата, Беренгария, която наскоро бе навършила тринайсет години, имаше сериозни изгледи да наследи Кастилия. Отдавна се говореше, че инфантата трябва да бъде сгодена за арагонския принц, който един ден можеше да сложи на главата си короната на двете обединени кралства, и ако годежът все още не беше факт, причината за това е само дълбоката взаимна неприязън между двамата крале. Сега препятствието го нямаше, можеха да сгодят инфантата за младия дон Педро, а той, един от най-ревностните почитатели на Алфонсо, щеше без възражения да приеме сюзеренните права на своя тъст, когото един ден щеше да наследи.

Дон Алфонсо изслуша учтиво и с тихо нетърпение обясненията на своята кралица.

— Всичко това е много добре, моя умна Леонор, но мисля, че имаме време. Момчето още не е посветено в рицарство. Чичо Раймундес беше готов по-скоро да си отхапе езика, отколкото да ме помоли за тази услуга. Мисля, че първо трябва да поканим дон Педро в нашия двор, за да приеме меча и рицарското достойнство от моята ръка. Останалото ще дойде от само себе си.

След като постигна съгласие, кралската двойка замина с известен разкош за Сарагоса, за да присъства на тържественото погребение на дон Раймундес.

Дон Педро, младият крал, посрещна дон Алфонсо с онова радостно почитание, на което всички бяха разчитали. А възхищението му от доня Леонор надмина всички очаквания. Тя беше прекрасната дама, възпявана от поетите, обожаваната хубавица, по която рицарят чезне в чиста любов и която приема любовта му с милостивата си доброта.

Доня Леонор беше съгласна с дон Алфонсо, че не биваше да прибързват. Само с общи, неясни слова тя намекна на младия кавалер, че двамата с дон Алфонсо са предвидили още по-тясно обвързване с братовчеда от Арагон. Държеше се с него доверчиво и приятелски, но едновременно с това майчински. Стройният млад принц разбра веднага и се изчерви до корените на косата си. Той беше възхитен от мисълта, че ще се сроди с по-възрастния, изпитан в битките рицар, а в далечно бъдеще пред него блестеше императорската корона на обединеното испанско кралство. Целуна пламенно ръката на доня Леонор и отговори:

— Няма поет на света, който би намерил думи да възпее щастието ми.

Повече не разговаряха за държавните работи, нито за връзките между Кастилия и Арагон. Сега най-важното беше дон Педро да бъде посветен в рицарство. Той бе седемнайсетгодишен, времето бе дошло и най-добре беше церемонията да се състои преди коронясването. Алфонсо покани принца да дойде в неговия град Бургос, за да получи рицарския меч. Обеща лично той да изпълни обреда и да организира празненство, подобаващо на двамата най-големи испански владетели.

Дон Педро прие поканата с щастлива усмивка.

В Бургос започнаха трескави приготовления. Дон Алфонсо заповяда целият двор да се премести там. Доня Леонор реши, че е редно да поканят и децата на новия ескривано; кралят, макар и колебливо, се съгласи.

Когато херолдът оповести кралската покана в кастильо Ибн Езра, дон Йеуда не можа да удържи триумфа си. Съпроводени от внушителна свита, тримата отпътуваха за Бургос.

Дон Гарсеран и един млад благородник от двора на доня Леонор приеха с удоволствие честта да разведат доня Рахел и брат й в прастария град. Момчето Алазар, чувствително към славата на рицарството, разглеждаше жадно многобройните спомени за Сид Компеадор, видя гроба и оръжията му, бойното снаряжение на верния му жребец.

Още повече се въодушеви момъкът от подготовката за игрите. Вече бяха окачили щитовете с гербовете на рицарите, които щяха да вземат участие в големия турнир. Щеше да се състои и състезание по стрелба с арбалет. Алазар, много горд с великолепния си арабски арбалет, веднага реши, че и той ще участва. Стоеше с детско въодушевление пред голямата ограда, където бяха затворени биковете за голямата борба.

Празничният пир в чест на дон Педро се проведе в кралския замък, в същия този кастильо, който бе дал името на страната. Крепостта беше стара, гола и строга. Подовете бяха покрити с дебели килими, стълбищата бяха поръсени с рози. По стените висяха гоблени, които представяха ловни и бойни сцени. Доня Леонор ги бе поръчала от френската си родина. Ала въпреки всички положени усилия в суровия стар кастильо едва се усещаше лек полъх на разкош и изисканост.

В главните зали на замъка бяха наредени големи трапези и множество малки маси. Така беше и в двора. Принцът на Арагон доведе своя алфаким дон Йозеф Ибн Езра и за него и дон Йеуда бе отредена маса в двора. Може би местата им не бяха най-почетните, но подреждането на гостите при такива празненства беше много трудно.

Градът Бургос беше известен с негостоприемния си климат. И сега, през юни, в двора на замъка беше студено и неуютно, мангалите с разпалени въглища не разпръскваха достатъчно топлина. Липсата на удобства през цялото празненство напомняше на еврейските съветници, че вътре можеха да седят много по-спокойно. Ала никой от двамата не позволи да забележат недоволството му от нанесената обида, не го признаха дори и пред себе си, а разговаряха оживено за радостните последствия, които можеше да има разбирателството между Кастилия и Арагон, за облекченията в размяната на стоки и общото съживяване на стопанството.

Докато говореше с братовчед си, дон Йеуда често поглеждаше през масата към дъщеря си. Очевидно умната млада дама бе забелязала, че арагонският благородник от втори ранг, който й бе даден за съсед, не беше между най-добрите събеседници; въпреки това тя разговаряше оживено с него. От своя страна Алазар водеше интересен разговор с връстниците си на веселата младежка маса.

След като раздигнаха трапезите, всички гости се събраха във вътрешността на замъка. Покрай стените бяха издигнати естради. На тях зад ниски парапети седяха дамите. Доня Рахел седеше на втория ред, често скрита от седналите пред нея. Дон Гарсеран привлече вниманието на краля към младата дама. И други млади господа бяха говорили пред него за необичайната, събудена дъщеря на евреина и той бе любопитен да я види. Когато дон Гарсеран му я показа, той стоеше доста далече от нея, но острите му очи различиха много добре чертите на лицето й, макар да я погледна само бегло. Слабичкото бледокафеникаво лице с големи очи, строго обградено от ширококрилата шапка, изглеждаше детско, високата гръд и нежната шия се издигаха гордо от дълбоко изрязания, обточен с кожа корсаж.

— Аха — промърмори Алфонсо, — хубавичка е.

Доня Леонор, добра домакиня, бе забелязала, че към дон Йеуда не се бяха отнесли с уважението, подобаващо за един ескривано. Тя изпрати при него един от пажовете си да го помоли да дойде при нея. Зададе му обичайните учтиви въпроси дали се е забавлявал добре и дали не му е липсвало нещо и го подкани да й представи децата си.

Доня Рахел я погледна право в лицето с нескрито любопитство и кралицата беше готова да се разсърди, защото младата еврейка не изглеждаше никак смутена пред владетелката на тази страна. Освен това дантелите на корсажа и зелената дамаска на роклята й бяха твърде скъпоценни за едно младо момиче. Ала доня Леонор беше домакинята, тя познаваше правилата на куртоазията и остана любезна, дори даде на дон Алфонсо да разбере, че е добре да каже няколко учтиви думи на децата на своя министър. Момчето Алазар пламна в червенина, когато кралят го заговори. За него Алфонсо беше образец на героична добродетел. Страхопочтителен и наивен, той попита дали самият дон Алфонсо ще участва в игрите и сподели, че се е записал за състезанието по стрелба с арбалет.

— Моят арбалет е изработен лично от ръката на Ибн Ихад, прочутия майстор от Севиля — поясни гордо той. — Ще видиш, господарю, че твоите воини няма да могат да ме победят.

Вътрешно развеселен, кралят откри в момчето истински син на надменния си ескривано.

Не толкова леко мина разговорът му с доня Рахел. Двамата размениха няколко незначителни начални фрази на латински. При това тя го гледаше с големите си сиво-сини очи спокойно и изпитателно и той също бе готов да се разсърди на непринудеността й. Търсейки тема, кралят попита:

— Разбираш ли какво пеят йогларите ми?

Само че неговите певци изпълняваха балада на кастилски. Доня Рахел отговори честно:

— Разбирам много неща, но не мога да следя добре простонародния им латински.

Това беше обичайното название на езика на простолюдието и вероятно чужденката не искаше да каже нищо лошо. Ала Алфонсо не позволяваше да очернят езика на страната му и я поправи укорно:

— Ние наричаме този език кастилски. Говорят го няколкостотин хиляди добри хора, почти всички мои поданици. — Едва излезли от устата му, тези думи му се сториха ненужно строги и поучителни и той побърза да промени темата: — Впрочем нашата Кастилия води името си от този кастильо. Именно оттук е тръгнал граф Фернан Гонзалес. Харесва ли ти замъкът? — И тъй като доня Рахел търсеше отговор, той добави, вече на арабски: — Той е много стар и пълен със спомени.

Младата жена, свикнала да говори каквото мислеше, отвърна:

— Сега разбирам защо замъкът ти харесва, господарю.

Дон Алфонсо отново се намръщи. Нима тя смяташе, че славният замък му харесва само защото се чувстваше лично свързан с него? Понечи да й отговори остро, но премълча. Все пак доня Рахел му беше гостенка, а и не беше негова работа да учи на куртоазия дъщерята на един евреин, пък бил той и министър. Затова заговори за друго.

Без намесата на дон Манрике сигурно нямаше да допуснат еврейското момче Алазар да вземе участие в състезанието по стрелба с арбалет. Нищо че беше син на ескриваното. Със застъпничеството на първия министър обаче той можа да участва и спечели втора награда. Свободният му дух, подкупващата несдържана радост от спечеленото отличие, срамът му, че е спечелил само втора награда, искрената гордост от притежаваното добро оръжие, което наистина нямаше равно на себе си в Бургос, всичко това му спечели, макар и против волята им, привързаността на присъстващите.

Кралят го поздрави за наградата. Алазар стоеше срещу него опиянен от радост, но и видимо измъчван от тежки съмнения. Изведнъж се реши, подаде арбалета на дон Алфонсо и заговори възбудено:

— Вземи го, господарю. Щом ти харесва, аз ти го подарявам.

Алфонсо беше изненадан. Синът беше различен от бащата: не търсеше пари и изгоди, затова пък притежаваше една от най-ценните рицарски добродетели — щедростта.

— Ти си смел момък, дон Алазар — похвали го той.

Момчето заразказва доверително:

— Трябва да знаеш, господарю, че не ми беше трудно да победя. Упражнявам се в стрелба с арбалет още от петата си година. Който не е добър стрелец, не може да бъде приет в мюсюлмански рицарски орден.

— Сериозно ли е това изискване? — попита дон Алфонсо.

— Но разбира се, господарю — отговори Алазар и изброи на плавен арабски десетте добродетели на мюсюлманския рицар, които бе заучил в ранното си детство: — Доброта, смелост, учтивост и такт, дарба за поезия, за красноречие, силно и здраво тяло, умение за езда, за хвърляне на копие, за фехтовка и за стрелба с арбалет.

Дон Алфонсо изпита леко смущение: значи той, с малката си опитност в поезията и красноречието, нямаше особени шансове да бъде приет в някой от мюсюлманските рицарски ордени.

 

 

На третия ден започнаха борбите с бикове. В тях участваха само най-благородните грандове. Откакто Евсевий, архиепископът на Тарагона, беше тежко ранен в борба с бик, на прелатите беше забранено да участват за огромно съжаление на войнствения дон Мартин, който гореше от желание да се включи в това изконно рицарско упражнение.

На специална трибуна, обкръжени от първите хора на кралството, дон Алфонсо и кралицата наблюдаваха игрите. Кралят беше в добро настроение; обичаше да гледа битката между човека и животното, тя стопляше сърцето му.

На друга трибуна и на балконите на околните къщи бяха официално облечените дами, между тях и доня Рахел. Тя седеше отново зад другите, полускрита, но острият поглед на дон Алфонсо я откри и той забеляза още, че нейните очи невинаги следяха борбите, а понякога се отправяха към него. Припомни си как това младо същество, дръзко като баща си, беше казало в лицето му, че не харесва кралския замък. Внезапно го обзе желание да се включи в борбата. Не биваше да разочарова милото момче, което му подари арбалета си, трябваше да докаже силата си пред младия арагонски братовчед, който го обожаваше. Няма спор, той беше длъжен да предизвика бика и да го победи.

Дон Манрике го закле да не излага на риск свещения си живот, да не участва в тази безсмислена борба. Доня Леонор също го помоли да се откаже. Дон Родриге му напомни, че след шестия Алфонсо нито един испански крал не е участвал в борби с бикове. Архиепископът дон Мартин даде за пример собствената си сдържаност. Ала дон Алфонсо, пълен с увереност и младежка радост, не се вслуша в нито едно възражение.

Той захвърли кралската мантия и повика оръженосците си да му облекат плетената метална ризница. След сигнала на тромпетите херолдите провъзгласиха:

— Със следващия бик ще се бие дон Алфонсо, по Божия милост крал на Толедо и Кастилия.

Кралят изглеждаше много добре, когато излезе на арената, възседнал едрия си кон, само с леката ризница, която му даваше възможност да се движи свободно, червеникаво русата коса бе прибрана под железния шлем. Дон Алфонсо беше отличен ездач, и най-малкото му движение беше съгласувано с коня. Ала въпреки цялото му изкуство, първите три удара се оказаха неуспешни, а третият сблъсък беше толкова опасен, че всички извикаха уплашено. Кралят овладя много бързо и себе си, и коня.

— За теб, доня Леонор! — провикна се гръмко той и четвъртият удар повали бика в прахта.

Вечерта, докато се къпеше, доня Рахел разказа на бавачката си Саад:

— Той е много смел, този Алфонсо, и днес извърши същото като в историята за търговеца Ахмед, който обиколил целия свят и веднъж влязъл в бърлогата на ламята. Не обичам борбите с бикове, според мен е много добре, дето у нас в Севиля ги забраниха. Но християните явно ги обожават, те подхождат на нрава им, а и ми беше много интересно да гледам как кралят препускаше срещу дивия бик. Много ясно забелязах как преди четвъртия удар извика нещо. Преди да влезе в бърлогата на ламята, търговецът Ахмед произнесъл първата сура на корана, вероятно и тоя крал е произнесъл някое свещено заклинание. Той е герой, но не е истински рицар. Липсват му някои важни добродетели. Не умее да говори и няма усет към поезията. Иначе не би харесвал този стар мрачен замък.

Дон Алфонсо и доня Леонор сметнаха, че не е уместно да помрачават празничните дни с разговори, в които трябваше да бъдат споменати и уредени спорните въпроси. Така въпросът за годежа и васалната клетва остана да виси във въздуха.

Празничната седмица отмина. Дойде големият ден на удара с меча, известен като adoubment, денят, в който дон Педро трябваше да бъде посветен в рицарство.

На сутринта младият принц изпълни тържествената церемония на пречистващата баня. Двама духовници го облякоха. Долната дреха беше червена като кръвта, която рицарят щеше да пролива в защита на църквата и божествения ред; обувките бяха кафяви като земята, в която един ден щеше да бъде погребан; коланът беше бял като чистите мисли, които щеше да се закълне да пази.

Когато младият принц бе поведен през застланата с рози улица към църквата на Сантиаго, всички камбани забиха тържествено. Тук, обкръжен от дамите и грандовете на Кастилия и Арагон, го очакваше дон Алфонсо. Пажовете поставиха шлема на главата на обзетия от тържествено вълнение дон Педро, облякоха му ризницата, подадоха му триъгълния щит; той вече имаше оръжия, за да се защитава. Окачиха на колана му дългия меч; така се сдоби и с оръжие, с което да напада. Две благородни дами му поставиха златните шпори; вече можеше да язди в бой за правото и добродетелта.

Подготвен така, дон Педро коленичи и архиепископът дон Мартин произнесе молитвата с гръмкия си глас:

— Отче наш, Който си на небето и Който си заповядал да употребяваме меча на земята, за да наказваме злото, Ти, Който, за да опазиш правото, си създал християнското рицарство: направи така, че този Твой слуга да не употреби никога меча си, за да улучи невинен, а само за да защитава Твоята правда и Твоя ред.

Дон Алфонсо си припомни как някога самият той, още почти дете и след като бе водил кървави битки с бунтовниците по улиците на Толедо, беше посветен в рицарско достойнство. Това стана в катедралата на Толедо пред статуята на Сантиаго; самият апостол му даде посвещението. Много хора се съмняваха и твърдяха, че статуята притежавала изкусно вграден автоматичен механизъм, с чиято помощ нанасяла удара с меча. Но дон Алфонсо беше почти убеден, а и архиепископът го уверяваше, че в онзи възвишен момент статуята бе оживяла. Нима не беше редно самият Сантиаго да слезе за малко на земята и да посвети в рицарство кралския юноша от Кастилия?

Изпълнен със съчувствие и презрение, той наблюдаваше със сведена глава покорно коленичилия пред него млад братовчед. На неговите години той бе извършил велики дела. Разбунтуваните рикосомбрес бяха поискали от него да скрепи с клетва даването на нови привилегии, на които уж имали стародавно право; но той, по Божия милост крал на Толедо и Кастилия, им изкрещя гневно с все още момчешкия си глас: „Не, не!“, а после: „Паднете на колене пред краля си, негодни грандове!“. Те го заплашиха с извадени мечове и изпратиха войниците си срещу него, той се би смело, понесе истински, болезнени удари и пробождания, неприятелите му бяха от плът и кръв. А младежът, коленичил пред него, жалкият му братовчед, беше само крал на Арагон и сигурно без съпротива щеше да положи исканата клетва пред нахалните си грандове. Арагонските барони бяха постановили следната клетва за така наречените си крале: „Ние, които сме повече от теб, те избираме за наш крал с условието да запазиш правата и свободите ни, а между теб и нас избираме съдия, който трябва да има повече власт от теб. Ако не, не. Si no, no“. Той оказваше голяма милост на такъв „крал“, като го приемаше за свой бъдещ зет и наследник, и искаше от него твърде малко, като го призоваваше да му осигури приживе върховната власт в Испания.

Изпълнен с дълбока рицарска набожност, дон Педро произнесе думите на клетвата:

— Кълна се, че никога няма да употребя този свой меч, за да убия невинен, а само за да защитавам правдата и свещения ред на Бога. — Той сведе глава и зачака удара с меча, предназначен да смири и в същото време да възвиси посветения и да утвърди завинаги неговия рицарски обет. И ударът дойде. Дон Алфонсо го удари по раменете с тъпата страна на меча, не много силно, но все пак достатъчно ударът да проникне през плетената ризница и да бъде усетен като болка.

Без да иска, дон Педро сгърчи рамене. Вдигна глава и понечи да се изправи. Ала дон Алфонсо го задържа.

— Не, скъпи братовчеде, още не! — каза той. — Ще свържем посвещаването в рицарство с васалната клетва. Дайте ми знамето! — заповяда той. Докато чакаше, свали ръкавицата от дясната си ръка. Хвана знамето в лявата и изрече тържествено: — Щом така желаеш, братовчеде дон Педро от Арагон, аз те приемам за свой добър васал и се заклевам пред всички да те защитавам, когато се нуждаеш от мен. Нека Бог ми помага! — Кралят не говореше високо, но властният му глас изпълваше цялата църква.

Младият дон Педро, още като упоен от възбудата, от смирението и възвисяването на рицарската клетва, не разбираше какво правят с него. Доня Леонор му бе намекнала, че ще го сгодят за инфантата и един ден ще го направят крал на Кастилия. Или беше направила повече, бе му дала обещание? Защо беше тази втора клетва, защо трябваше да стане васал на Алфонсо? Дали вече беше поел това неприятно задължение с неопитните си слова? Имаше ли изобщо право да прояви недоверие и да се съмнява? Току-що се бе заклел в рицарско послушание, нима щеше да се провали още на първия изпит?

Младият рицар остана коленичил пред по-възрастния, който настоя с мъжествения си поразяващ глас:

— Ти, дон Педро, в знак на това, че ще ми служиш вярно и със страх от Бога, винаги когато имам нужда от теб и те повикам, целуни ръката ми! — И кралят протегна ръка към коленичилия.

В пълната църква се възцари неестествена тишина. Арагонските благородници не можеха да повярват на ушите си. Вече цяло поколение Арагон полагаше всички усилия да се държи далече от досадната васална клетва. Защо младият им крал бе позволил на кастилеца да го подложи на този позор? Дали вече бяха разменили годежните грамоти?

Дон Педро остана на колене, протегнатата ръка на краля беше точно пред лицето му. Онези, които стояха по-назад, протегнаха шии да видят какво ще стане.

И то стана. Младият Арагон целуна десницата на мъжа, който в лявата си ръка стискаше знамето на Кастилия. Получи ръкавицата на рицарското поръчение и я прие без възражения.

След известно време, когато излезе от сумрачната църква на светло, заобиколен от мрачно мълчащите арагонски благородници, дон Педро се събуди от магията и опиянението и разбра какво е станало и какво е натворил самият той.

Но само той ли беше виновен? Крал Алфонсо го измами, въвлече го в хитър капан. Високоуважаваният мъж, образец за цялото християнско рицарство, бе превърнал свещеното действие на посвещаването в рицарство в подла клопка!

След църковната церемония трябваше да последва народен празник. Почетната свита от кастилски барони вече чакаше. Но:

— Тръгваме веднага, господа! — заповяда на своите дон Педро. — Ще се приберем в столицата си, за да решим какво ще правим по-нататък. — Дрънчейки с шпорите си, без да удостои кастилците с поглед и поздрав, младият крал напусна града Бургос, следван от заплашително мълчащата си свита.

Този път дори кралицата загуби обичайната си невъзмутимост. Свърши се с така желания от нея съюз между Кастилия и Арагон. Алфонсо не постъпи като герой, а изигра детински глупав номер, като се опита да постигне с насилие онова, което можеше да бъде получено с добро и с разумни увещания.

Ала гневът й не трая дълго. Алфонсо не беше човек на дългите преговори и толкоз. Той искаше да лети и не изтрайваше да се катери мъчително по стръмната скала. Даже английският й братовчед, най-великият крал и най-умният държавник, имаше подобни гневни избухвания; не беше сдържал ядните думи, които подтикнаха рицарите му да убият кентърбърийския архиепископ, макар да знаеше, че от това неизбежно щяха да произлязат трудности.

Дон Манрике и дон Йеуда помолиха за аудиенция. Кралицата ги прие.

Йеуда се разкъсваше от гняв. Безмозъчната войнственост на краля отново беше разрушила онова, което той бе изградил с толкова мъки и търпение. И дон Манрике беше възмутен. Ала доня Леонор отблъсна всеки укор срещу Алфонсо с кралска дистанцираност и хладно достойнство. Цялата вина бе хвърлена върху младия дон Педро, който бе избягал така внезапно, в противоречие с всички правила на куртоазията, преди да са успели да му разяснят очевидното недоразумение.

Дон Манрике сметна, че наистина би било по-възпитано, ако младият рицар бе останал в Бургос. Но не бивало да забравят, че буйният младеж бил крал на Арагон. Без съмнение сега щял да приеме за свой васал Гутиере де Кастро и войната, предотвратена от милостивото небе, щяла да избухне.

Йеуда се намеси предпазливо:

— Може би имаме време и е редно да направим опит да изясним недоразумението. — И тъй като доня Леонор мълчеше, той продължи по-смело: — Ако има човек, който е в състояние да обясни на младия арагонски крал, че се е заблудил, и да прогони гнева му, това си ти, госпожо кралице.

Доня Леонор мислеше усилено.

— Ще ми помогнете ли да му напиша послание? — попита след малко тя.

Дон Йеуда, още по-внимателно, отговори:

— Боя се, че посланието не е достатъчно.

Доня Леонор вдигна вежди.

— Искате лично да замина за Сарагоса? — попита хладно тя.

Дон Манрике побърза да се притече на помощ на Йеуда:

— И аз мисля, че няма друг начин.

Доня Леонор мълчеше с надменно и затворено лице; Йеуда вече се боеше, че гордостта ще надвие разума, но:

— Ще отида — обеща след минути тя. — И ще помисля какво бих могла да сторя, за да не нараня достойнството на Кастилия.

Кралицата не каза нито дума на дон Алфонсо, защото искаше да му спести обвиненията, а и чакаше той сам да заговори. Много скоро той отиде при нея и се оплака:

— Не знам какво им става на всички. Избягват ме, като че съм болен. Нима аз съм виновен, че онова диво хлапе избяга? Баща му е трябвало да го възпита по-добре.

— Той е още млад — отговори примирително кралицата. — Не бива да приемаме сериозно липсата на куртоазия.

— Ти си добра както винаги, доня Леонор — рече кралят.

— Мисля, че ти също имаш вина за случилото се. Трябваше да ме оставиш да поговоря предварително с него за васалната клетва. Как мислиш, дали да наваксам пропуснатото? Дали да отида в Сарагоса и да изясня недоразумението?

Алфонсо вдигна вежди.

— Това не е ли твърде висока чест за един хлапак? — попита остро той.

— Все пак той е крал на Арагон и ние възнамеряваме да го сгодим за инфантата.

Алфонсо усети лек гняв и огромно облекчение. Колко хубаво, че имаше своята Леонор. Просто, без големи думи, тя се бе заела да поправи сторената грешка.

— Ти си най-добрата кралица за време, което изисква заобиколни пътища и хитрости — каза той. — Аз съм и си оставам рицар и нямам капчица търпение. Сигурно не ти е много лесно с мен, моя Леонор. — Ала много по-силна от думите беше ярката момчешка светлина в очите му, израз на радостта и благодарността му.

Преди да замине за Арагон, доня Леонор се посъветва с Йеуда и дон Манрике де Лара. Постигнаха съгласие за предложението, което трябваше да бъде отнесено в Сарагоса: Кастилия ще оттегли гарнизона си от Куенка и се задължава в продължение на две години да не изпраща войска на границата на графството де Кастро. От своя страна Арагон се задължава да предотврати евентуалните прояви на враждебност от страна на барон де Кастро. Ако Гутиере де Кастро се обяви за васал на Арагон, Кастилия ще го приеме, но без да се отказва от претенциите си. Що се отнася до върховенството на Кастилия над Арагон, въпросът остава висящ и церемонията не е променила нищо; защото според закона задължението на Кастилия да защитава Арагон влиза в сила едва когато от Сарагоса изплатят определените за това сто златни мараведи, а Кастилия няма да поиска тази сума.

Младият крал посрещна доня Леонор с прекомерна учтивост, но не скри гнева и разочарованието си от случилото се в Бургос. Тя не се опита да извини своя Алфонсо; само разказа на дон Педро колко страда братовчед му от наложения дълъг мир със Севиля, за който с много мъки е бил убеден от министрите си. С цялото си сърце желаел да компенсира поражението при Севиля и да завоюва нови победи за християнството в борбата срещу неверниците. Щастливото обединение с Арагон изведнъж станало толкова близо, че той повярвал в шанса си и с рицарско нетърпение постъпил прибързано. Тя разбирала и двамата владетели, дон Алфонсо и дон Педро. Докато говореше, гледаше младия крал открито, сърдечно, майчински, женствено.

С много усилия дон Педро успя да запази пред прекрасната дама студеното достойнство, което подобаваше на един обиден рицар.

— Твоите нежни думи смекчават оскърблението, което ми бе нанесено, прекрасна кралице. Много съм ти благодарен. Нека твоите съветници преговарят с моите.

На сбогуване доня Леонор отново заговори със сладки, изискани слова за по-тясното обвързване на владетелските домове Арагон и Кастилия. Дон Педро се изчерви.

— Аз те почитам, госпожо — отвърна той — и когато за първи път ми се усмихна благосклонно, сърцето ми разцъфтя. Ала сега настъпи ледена зима и смрази всичко. — Той помълча малко и прибави с очевидно напрежение: — Ще дам указание на министрите си да приемат предложенията на Кастилия само за да почета теб, кралице. Ще живея в мир с дон Алфонсо. Но със съюза между нас е свършено, той го разби. Не искам да стана негов зет, не искам двамата да воюваме заедно.

Доня Леонор се върна в Бургос. Дон Алфонсо разбра, че е постигнала много: нямаше да има война.

— Ти си умна дама, доня Леонор — похвали я той. — Ти си моята кралица и съпруга.

И тази нощ дон Алфонсо люби жената, която му беше родила три дъщери, както през първата нощ, когато я бе познал.