Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (17)

Трета глава

Откакто получи вест за смъртта на крал Хенри, дон Йеуда знаеше: само след седмици, а може би и след дни, ще избухне голямата война с мюсюлманите, заради чието предотвратяване той бе оставил Севиля и стария си живот. Огромното колело се завъртя и нищо не можеше да го спре. Халифът ще доведе войските си в Андалусия, Алфонсо неизбежно ще претърпи поражение и гражданите на Толедо няма да хвърлят вината върху краля, а върху него, Йеуда, и върху евреите. Онова, което видя като момче в Севиля, ще се повтори в Толедо. Грозният гняв на Едом ще се стовари върху главите на шестте хиляди франкски бегълци, които той бе довел в страната. Как тържествуваше, когато с хитрост извоюва привилегията да ги засели в Кастилия; тогава се чувстваше като окер арим, човек, който премества планини. А сега бедните заселници ще преживеят много по-страшни неща, отколкото бяха изтърпели в Германия. И той отново видя устремените в лицето му яростно набожни, безумни, изпълнени с презрение очи на раби Товия.

Съобщенията от Англия увеличиха страха му. За коронясването на Ричард пристигнала и еврейска делегация под водачеството на Аарон от Линкълн и Барух от Йорк, за да връчи дарове на новия крал в катедралата на Уестминстър и да помоли за запазване на старите привилегии. На евреите бил отказан достъп в църквата, понесли се слухове, че кралят е отдал живота и имуществото им в ръцете на добрия лондонски народ. Водена от кръстоносци, градската сган плячкосала много еврейски къщи, обитателите им били малтретирани, някои били завлечени в църквите, за да се покръстят, а които отказали, били убити. Подобни неща се случили в Норуич, в Лин и Стамфорд, в Линкълн и Йорк. Аарон от Линкълн успял да избяга от Лондон здрав и читав, но загинал при размириците в Линкълн. Барух от Йорк приел кръщението. На следващия ден крал Ричард го попитал дали е станал християнин и в сърцето си. Барух отвърнал, че го е направил само за да спаси живота си, сърцето му си било еврейско. „Какво да правим с този човек?“ — попитал кралят архиепископа на Кентърбъри. „Щом не иска да служи на Бога — отвърнал мрачно духовникът, — нека в Божието име си остане слуга на дявола.“ Така Барух се върнал в Йорк като евреин и там бил убит заедно с цялото си семейство.

Щом подобни неща са могли да се случат в разумната Англия, размишляваше угрижено Йеуда, какво ли ще стане в нашата Кастилия, когато някое страшно поражение насъска народа срещу евреите?

При Йеуда се яви дон Ефраим. Разказа, че граф де Алкала се обърнал към него за заем срещу имотите си, но той отказал.

— Графът е много задлъжнял — разказа Ефраим, — пилее парите си, вероятно войната ще погълне цялото му имущество и кредиторите ще изкупят евтино имотите му. Въпреки това отказах да му дам заем; защото евреинът, който извлича полза от нуждата на един кръстоносец, създава врагове не само на себе си, но и на цялото еврейство. Предполагам, че графът ще се обърне и към теб.

— Благодаря ти за съобщението и съвета — отвърна безразлично Йеуда.

Дон Ефраим носеше и второ, много важно съобщение. Алхамата взела решение да предостави на краля спомагателен корпус от три хиляди души.

Йеуда се почувства болезнено унизен. Нима сънародниците му вече го смятаха за загубен, та вземаха подобни важни решения, без да се допитат до него?

— Да не мислиш, че това ще ви спаси? — попита подигравателно той. — Помисли за онова, което става в Англия.

— Ние тъгуваме за нашите английски братя и взехме предвид цялостното положение — отговори дон Ефраим. — Тъкмо затова искаме да сторим всичко, което е по силите ни, за да спомогнем за победата на дон Алфонсо, дано Бог го опази. Отдавна бяхме планирали да предоставим на краля спомагателен корпус, ти сам му го обеща.

— Аз на ваше място — възрази дон Йеуда — щях да дам пари за повече наемници. Може би като знак на добра воля трябва да дадете на краля и двеста-триста млади войници от нашите. Но много по-добре е да запазите колкото се може повече силни, опитни войници зад стените на алхамата. Боя се, че ще имате нужда от тях — заключи горчиво той.

— Понятно ми е защо мислиш така — отвърна спокойно Ефраим. — Ала твоето положение, дон Йеуда, е различно от нашето и даже умен мъж като теб не е в състояние да прецени непредубедено нещата при така създалите се обстоятелства. — Като видя колко силно бе засегнат мъжът насреща му, той продължи не без топлота: — Аз не съм твой враг, дон Йеуда. Никога няма да забравя колко много направи за нашия народ с голямото си сърце. Ако дойдат дни, когато ще имаш нужда от нашата помощ, повярвай, ние сме готови да ти я дадем.

— Благодаря ви — отговори сухо Йеуда. Лицето му си остана мрачно и затворено.

След като Ефраим си отиде, Йеуда обиколи къщата си и огледа всяко ъгълче. Разгледа произведенията на изкуството, книгите, свитъците, извади някои от тях, попипа със страхопочитание животоописанието на Авицена. Влезе в залата, където работеха писарите. Извади писмата си, прочете ги набързо. С почтителни изрази му предлагаха договори, сделки, молеха за съвет; очевидно, както и преди, го смятаха за най-могъщия мъж на полуострова. Прехвърли сметките, донесени от счетоводителите му, за да изчисли с какво имущество разполагаше. Военните приготовления, многото продажби и заеми, печалбите от пуснатите в обръщение нови пари бяха увеличили богатството му. Той пресметна, провери сметките, направи и нови. В момента притежаваше около триста и петдесет хиляди златни мараведи. Произнесе гласно огромната сума, съвсем бавно, на арабски, почти невярващо. Извади от голямото ковчеже нагръдната си плочка на фамилиар, помилва я. С усмивка поклати глава. Стоеше там, заобиколен от богатства, почести, власт — и се чувстваше като в гроб.

С яден жест Йеуда прогони тъмните видения. Дон Ефраим нямаше да го разколебае.

Даде заем на граф Алкала и взе имотите му.

Ала думите на парнаса се бяха запечатали дълбоко в душата му. Прав беше дон Ефраим в трезвата си преценка: той, Йеуда Ибн Езра, беше заплашен много повече от другите. Ако имаше поне капка разум в главата си, щеше да събере парите си и да се махне от Кастилия колкото се може по-бързо, да спаси Рахел и внука си, да ги отведе в областите на източните мюсюлмани, при султан Саладин, който беше приятел на евреите.

Рахел ще откаже да го последва, ще настоява да остане при Алфонсо. Дори ако успее да я убеди, Алфонсо ще се втурне да ги преследва. Нима двама знатни, добре познати бежанци като тях ще успеят да преминат през целия враждебно настроен християнски свят, за да намерят убежище в Изтока?

А имаше ли право да направи този опит да спаси себе си и близките си? Имаше ли право да изостави безпомощните франкски бегълци на произвола на съдбата? Всъщност, той не можеше да им помогне; дори напротив, оставането му в Кастилия увеличаваше опасността за тях и за цялото еврейство. Но те няма да го разберат. Ако избяга, те ще покрият името му с позор. Мъжът с великата мисия, така ще му се подиграват, благодетелят на Израил, Йеуда Ибн Езра, се е измъкнал тайно, вместо да защити думите и делата си. И ще го заклеймят като подлец и предател за вечни времена.

Спомни си едно изречение на Моше Бен Маймон: във всеки евреин има нещо пророческо и всички са задължени да поощряват тези му качества. Дълбоко в душата му бяха запечатани и ласкателните думи на дон Ефраим, че е направил безкрайно много за еврейството с голямото си сърце. Добре, той няма да задуши пророческото в сърцето си, няма да избяга от великата си мисия. Ще остане в Толедо.

Йеуда се постара съвсем искрено да прецени какво го задържаше на мястото на опасността и го правеше глух за повелите на разума. Дали се страхуваше от опасностите на бягството? Дали оставаше заради обичта си към Рахел, която нямаше да преживее раздялата с Алфонсо? Дали го правеше заради честолюбието и безмерната си гордост, които не му позволяваха да опетни името Ибн Езра? Или от вярност към мисията си? Всичко това беше в него, не можеше да разграничи доводите си един от друг.

Сред всички тези съмнения и грижи в сърцето му се утвърди едно важно решение. Не можеше да помогне нито на себе си, нито на Рахел. Но беше длъжен да спаси внука си.

Той се бе заклел, че няма да направи детето евреин, и щеше да спази онази безумна, отвратителна клетва. Ала не бе се заклел да остави детето тук, в опасния Толедо. Войната беше близо, Алфонсо щеше да се върне и да заповяда веднага да кръстят момченцето; досега се съобразяваше със състоянието на Рахел, но вече и тя не можеше да го спре. Той, Йеуда, трябваше да спаси внука си, преди кралят да се върне в столицата.

 

 

Рахел прекарваше почти цялото си време в Галиана. Известно й беше, че много скоро трябва да избухне голямата страховита война, но тя не се боеше. Откакто Бог я бе дарил с малкия Имануил, с най-голямото щастие на света, тя бе изпълнена с дълбока увереност, че живее на топло и сигурно място под закрилата на Адонай или, както се изразяваше чичо Муса, под мантията на съдбата.

Тя копнееше за Алфонсо, но не с трескавия копнеж от предишните месеци, който се люшкаше от ликуване към отчаяние и отново към ликуване. Нещо дълбоко в нея й подсказваше, че той отново и отново ще се връща при нея от своя рицарски свят. Двамата бяха свързани не само от безмерната страст и наслада, която си даваха един другиму, имаше и нещо по-важно: той обичаше майката на сина си. Един ден малкият Санчо щеше да стане Имануил и за него, детето ги сближаваше още повече.

Често тя спираше пред люлката на синчето си и дълго се взираше с блажена отдаденост в нежното продълговато лице на спящото бебе. Това беше нейният Имануил, месията. Тя имаше твърде неясна представа за месията, виждаше го като нещо висше, светло и никога не се запитваше по какъв начин малкият й син щеше да донесе спасението на света; но беше твърдо убедена, че именно той е месията. Все пак тя не довери никому това свое знание; струваше й се светотатство да говори за това.

Не се довери дори на дон Бениамин, макар че дружбата им се бе задълбочила. Това беше приятелство без много думи. Той й четеше от разни книги или двамата се разхождаха безмълвно по алеите на градината.

Както и преди, Рахел прекарваше съботите при баща си в кастильото.

Веднъж, в края на поредния саббат — ароматът на подправките и угасените във вино свещи все още изпълваше стаята — Йеуда попита дъщеря си:

— Как е синът ти, моят внук?

Той все още не беше видял момченцето, нито бе престъпил прага на Галиана. Рахел знаеше, че баща й копнее да зърне първородния си внук, но се страхуваше да изведе Имануил от Галиана. Макар да беше и нейно дете, тя не можеше да си позволи да го отдалечи от дома му, дори само за час, без изричното съгласие на бащата.

Тихо, внимателно, с ясно доловима щастлива гордост, не без страх, че баща й ще я попита за най-съкровеното, тя отговори:

— Имануил е здрав и се развива чудесно с Божията милост.

Йеуда събра всичките си сили, за да доведе докрай съдбоносния разговор, и продължи с мъка:

— През следващите дни и месеци твоят син и мой внук ще има огромна нужда от Божията милост, за да оцелее.

Рахел го погледна учудено и той побърза да й разясни:

— Ако беше само син на Алфонсо, животът му нямаше да бъде застрашен, същото щеше да бъде, ако беше и само твой син. Страшното е, че детето е и твое, и на Алфонсо. Като син на Алфонсо той е предопределен за велики дела; всички знаят това и го одобряват. Но има и твърде много хора, които се гневят, че твоят син е предопределен за големи дела. В кастильото на стария Бургос са се събрали много знатни личности, които са зле настроени към теб. Ние не можем да им противопоставим нищо, освен доверието си в Бога.

Рахел не разбра думите на баща си. Вероятно той имаше предвид намерението на Алфонсо да кръсти детето им и предполагаше, че Алфонсо е престанал да се съобразява с желанията й, дори само за да запази момченцето им от преследванията на враговете. В първия момент тя си пожела това да стане, но още в следващия осъзна болезнено колко грешно беше това желание; немислимо бе нейният малък месия да загуби светостта си от допира с водата на идолопоклонците. Но баща й не познаваше Алфонсо. Нейният Алфонсо я обичаше, двамата ставаха все по-близки и той никога нямаше да я нарани. Тя се обърна умолително към баща си:

— Алфонсо ми каза само веднъж, че желае нашият Имануил да бъде кръстен. След това замълча. Сигурна съм, че се е отказал.

Йеуда не искаше да й отнеме вярата и не пожела да обсъди темата. Вместо това каза:

— Дон Алфонсо ми заповяда да приготвя документи, които въздигат сина ти в достойнството на граф Олмедо. Не мога да си представя, че една дама, която е дарила Алфонсо само с дъщери, ще приеме това безропотно. Дон Алфонсо е смел мъж, всяка предпазливост му е чужда, не подозира близките си в измяна. Никога няма да помисли, че тази великодушна и близка на сърцето му дама е способна на престъпление. Боя се, че се лъже.

Рахел побледня. Припомни си много истории за ревниви и зли съпруги, които бяха измъчвали и убивали любимите робини на мъжете си. Нима дори майката на племето — Сара, една велика и набожна жена, не беше проявила дива завист и ревност и не бе прогонила наложницата Агар в пустинята с малкия Исмаил, за да загинат от жажда? Тя мълча дълго, повече от минута. След това попита:

— Какво ще ме посъветваш, татко мой?

— Можем да избягаме, ти, аз и детето — отговори нерешително Йеуда. — Но това начинание е много опасно. Ние сме познати в целия християнски свят, трудно можем да се скрием, народът е възбуден, мисли само за войната и във всички чужденци вижда врагове.

Рахел попита с треперещ глас:

— Искаш да избягам от Алфонсо?

— Не, разбира се. Нали ти казах, че е много опасно! Много по-добре е да скрием детето на сигурно място.

Той усети как цялото тяло на дъщеря му се напрегна. Гласът й изразяваше неверие:

— Искаш да скрия детето от Алфонсо? — Безкрайно предпазлив, Йеуда отговори утешително:

— Твоят Алфонсо не знае, но той не може да защити сина си. Момчето е в безопасност само когато баща му е наблизо, а сега кралят отива на война и не може да го вземе със себе си. Детето ти остава самичко в Кастилия и никой не може да го защити. Ако ми позволиш да скрия сина ти на сигурно място, докато трае войната, ти ще спасиш живота на нашия Имануил. — Рахел го погледна мълчаливо и той продължи: — Аз можех да взема детето, без да те питам, а после да ти обясня защо е трябвало да го направя, и знам, че ти щеше да ме разбереш и да простиш. Но ти си от рода Ибн Езра и аз нямам тайни от теб, не искам да ти отнема отговорността. Моля те да обмислиш много добре думите ми и после да ми кажеш: Така да бъде. Или: Не съм съгласна.

Трепереща от неописуема болка, Рахел попита:

— Ти искаш да махнеш детето от Кастилия? — И още веднъж: — Ти искаш да изведеш Имануил от Кастилия?

Йеуда усети болката й, сърцето му се изпълни със съчувствие и той отговори с безкрайна нежност, не можейки да прикрие фъфленето си:

— Не се страхувай от нищо, мила моя Рахел. Имай ми доверие. Аз ще предам детето ти в ръцете на най-сигурния и опитен мъж, когото познавам, на най-верния си човек. Никой няма да знае къде е Имануил, само той. В Толедо няма да има нито един човек, който да каже на краля къде е скрито детето му. Ако те заплаши, ако те принуди да му дадеш отговор, ти просто ще кажеш „Не знам нищо“ и това ще бъде истината. — И тъй като Рахел седеше безпомощна, с угаснало лице, той продължи настойчиво: — Само така детето ти ще бъде в безопасност и ти също ще живееш спокойно, моя Рахел. Единственият, който се излага на опасност, съм аз. Аз съм решен да спася това момченце, твоя син, моя внук. Когато войната свърши, когато страната се успокои и Алфонсо се върне при теб, ще върнем Имануил. — Йеуда почака малко и когато Рахел отново не каза нищо, заключи: — Не искам твоето съучастие, дъще моя. Ти няма да знаеш как ще бъде скрито детето ти. Моля те само едно: не казвай „не“. Всичко останало поемам върху себе си.

Рахел си представи живо и ясно какво означаваше бесният гняв на Алфонсо да се излее върху главата на баща й. Тя знаеше колко безпощаден може да бъде кралят в своя гняв; твърде възможно бе да извади меча и да прониже баща й. А той беше готов да понесе и най-страшното, за да спаси нейния Имануил. По някакви тайнствени причини баща й твърдо бе отказал да види внука си. Той беше смел мъж. Висшият разум, с който го бе надарил Бог, винаги побеждаваше чувствата му. Рахел не беше като него. Не смееше да се довери дори на чувството си. Нима само допреди половин час не беше сигурна в щастието си, защитена от мантията на съдбата? А сега се страхуваше до смърт за детето си и за любимия си. Ако откажеше да даде Имануил, щеше да застраши живота му. А ако дадеше Имануил, щеше да загуби любовта на Алфонсо. Отново в главата й отекнаха думите на приятелката й Лейла, високо и ясно, сякаш ги казваше сега: „Бедничката“.

Рахел направи жалък опит да събере в едно руините от досегашната си блажена увереност. Раздялата с Имануил няма да трае вечно. А Алфонсо трябва да я разбере, Алфонсо й е толкова близък.

След минута, която трая цяла вечност, Рахел произнесе твърдо:

— Нека стане, както ти смяташ за правилно, татко мой.

Ала веднага след това припадна. Докато се опитваше да я свести, бащата си мислеше: така припадна и когато й казах, че трябва да отиде при християнския крал. Изпитваше безгранично съчувствие към припадналата жена и й завиждаше. Той нямаше право да избяга в блаженството на припадъка, той трябваше да вкуси нещастието докрай, в пълно съзнание.

 

 

Алфонсо беше на път от Бургос към Толедо. Придружаваха го архиепископът дон Мартин, рицарят Бертран дьо Борн, щитоносецът Алазар.

Областите, през които минаваха, се подготвяха за предстоящата война. По пътищата вървяха млади мъже, устремени към замъците на своите господари, малки групи въоръжени вече бяха на път към южната част на страната. Алфонсо и придружителите му оглеждаха изпитателно минаващите, пълководците и бъдещите им войници си разменяха ободряващи викове и шеги.

Кралят беше весел като млад жребец. Радваше се на предстоящата война, радваше се, че ще види отново синчето си, милия малък Санчо, бъдещия граф Олмедо. Изпитваше към него весела, силна бащина любов и щеше да му я покаже. Самият той бе израсъл без баща; едва тригодишен стана крал и никой не смееше да отправя сериозни укори към властващото момче. Не искаше детето му да стане мамино синче, искаше то да усеща силната бащина ръка. Веднага щом пристигне в Толедо, ще нареди да кръстят момчето му. Рахел ще го разбере. Тя също е длъжна да приеме Божията милост, ако трябва, и насила. Един ден ще му бъде благодарна.

Алфонсо влезе в своята столица, изми се, преоблече се и препусна към Галиана. Алафия, мир на влизащия в този дом, поздрави го надписът на портата. Рахел го чакаше на входа на къщата. Изпълнен с необуздана радост и гордост, той я притисна до гърдите си. Безкрайното щастие, че го вижда отново, прогони всички други чувства от душата й. Двамата влязоха в къщата, той бе обгърнал с ръка раменете й и я държеше здраво. След малко я пусна, обърна я към себе си, огледа я от глава до пети и се засмя щастливо. После каза:

— Хайде да идем при малкия Санчо.

— Той не е тук — отговори тихо Рахел.

Алфонсо отстъпи крачка назад. Не разбра думите й, погледна я оглупял от смайване.

— А къде е? — попита той. В сърцето му се надигна злобно подозрение. Ами ако бяха отвели детето му в кастильото?

Рахел събра цялата си смелост и отговори спокойно, както я беше научил баща й:

— Не знам.

В очите му светна гняв, добре познат й от миналото.

— Ти не знаеш къде е детето ми? — попита съвсем тихо той и скръцна със зъби.

— Знам само, че е на сигурно място — отвърна все така смело Рахел. — Нашият син е на сигурно място. Това е всичко, което знам. Баща ми заповяда да го скрият на сигурно място.

Алфонсо стисна ръката й така силно, че тя не успя да потисне вика си. Сграбчи я за раменете и я разтърси. Доближи лице до нейното и я обсипа с гневни думи:

— Ти си оставила моя син, моя Санчо в ръцете на баща си? Онова проклето куче е нарушило свещената си клетва и ти си му позволила да вземе детето ми? Сигурно си му и помогнала?

Рахел отговори с мъка:

— Не съм му помогнала. Не съм предала момчето в ръцете на баща ми. Но знам и ти казвам: баща ми имаше право да постъпи така.

В главата на Алфонсо нахлуха десетки укорни и жестоки думи. Припомни си словата, изказани в папското послание срещу евреите, припомни си и изпълнените с омраза проповеди на духовниците: адски изчадия, буревестникът на сатаната. Ръката му се сви в юмрук, вдигна се да я удари.

Погледна я и замръзна на мястото си.

С отметната назад глава и леко извит гръден кош, Рахел бе вдигнала ръката си — за отбрана, не от страх. От пепелявото лице го гледаха прекрасните сиво-сини очи, още по-големи отпреди. В тях имаше учудване, уплаха, разочарование, потрес, гняв, мъка, любов; всичко, което устните не казваха, вероятно и не можеха да кажат, беше вложено в погледа и жестовете с такава сила, че той, който възприемаше света и хората с очите си, прозря веднага посланието им.

Алфонсо отпусна ръка. Изръмжа презрително, даде воля на злобата си.

— Значи вие, проклети евреи, откраднахте детето ми — заговори той. — Трябваше да се сетя, че така ще стане. — И избухна в смях. Гръмък, накъсан, грозен смях, който се заби в сърцето на Рахел като остър нож.

Кралят рязко й обърна гръб, излезе от къщата, върна се обратно в Толедо.

Заповяда да доведат Йеуда в замъка.

— Ето че наруши клетвата си — започна делово той.

— Не съм нарушил клетвата си, господарю — отговори със същия тон Йеуда. — Никак не ми беше лесно да удържа на думата си, но го направих. Не направих внука си евреин, Бог да ми прости престъплението.

— Ти, кучи сине, открадна сина ми! — избухна ядно Алфонсо. — Ти го държиш като заложник. Искаш да ме принудиш да се откажа от военния поход, да пощадя твоите мюсюлмани. Куче! Предател! Ще наредя да те обесят!

— Никой не държи сина ти за заложник, господарю — отговори тихо Йеуда. — Детето ти бе заведено на сигурно място, за да го опазим от войната, от християните и от мюсюлманите, това е всичко. Когато твое величество отсъства от Толедо, синът ти е в опасност. Помисли спокойно, господарю, и ще разбереш, че съм прав. Момчето ти е в доверени ръце. Рахел не знае къде са го отвели и това е страшно за нея. Аз също не знам къде е внукът ми и това е страшно за мен. — Той помълча малко и добави със старото си превъзходство и привидно покорна дързост: — Разбирам, че много ти се иска да ме обесиш, но с това само ще затвориш устата, която един ден ще ти каже къде се намира синът ти. — И заключи с почтителна фамилиарност: — Щом войната свърши и опасността отмине, аз ще върна детето в Кастилия. Бъди сигурен в това, господарю. Аз не наруших клетвата си и не видях внука си; много ми се иска да го видя, преди да затворя очи завинаги. И Рахел не би понесла да загуби детето си.

Дон Алфонсо бе връхлетян от съзнанието за своята безпомощност, гневът го задушаваше. Той беше неразривно свързан с евреина. Йеуда го водеше за връвчица като куче. Без да каже дума повече, с гневен, властен жест той го прогони от стаята.

Когато се успокои, кралят призна пред себе си, че Йеуда беше откраднал сина му не от чиста злоба. Рахел не беше излъгала; тя наистина не знаеше къде са отвели детето им и със сигурност не бе приела решението на Йеуда с леко сърце.

Споменът за безмълвната и в същото време така красноречива Рахел, за гневния, тъжен, обвиняващ, изпълнен с любов поглед не можеше да се заличи от съзнанието му. Бесен от детински гняв, той се опитваше да го прогони. Викаше в паметта си думи и жестове на Рахел, които бяха събудили недоволството му, един след друг, представяше си ги във всяка подробност, за да усили злобата си. Колко неловко се почувства, когато той я вдигна пред себе си на коня и препусна в галоп през полето. Как никога не показа добри чувства към кучетата и соколите му. „Който не обича животните и когото животните не обичат, е проклет“ — казваше една стара поговорка, и с право. Тя нямаше очи и сърце за рицарските му добродетели, за кралските му дарове, подозираше го в лъжа. Тя мразеше войната. Тя беше от слабите, от страхливите, които само пречеха на смелите да вървят по предписания им от Бога път. Природата й беше на „vilaine“, еврейка до дън душа. Тя не му даде сина си, забрани му кръщението, благословията, спасението на душата.

Алфонсо се хвърли в работа. Провери войската, поведе преговори с бароните, с пълководците. Яде и пи с архиепископа и Бертран.

Дойде вечерта, падна нощ. Кралят закопня за Рахел. Не за прегръдката й, това не; искаше двамата отново да се сблъскат. Искаше да й каже право в чистото, невинно, лицемерно лице какво мисли за нея, каква жалка твар бе тя. Ала устоя в детинското си упорство и остана в Толедо, колкото и да го теглеше към Галиана.

Така мина още един ден.

Едва когато падна втората нощ, кралят препусна към Галиана. Предаде коня си в ръцете на ратаите, не съобщи за пристигането си, мина през градините. Похвали се, че е заповядал да засипят цистерните на раби Ханан. Изпита задоволство, като видя липсващото стъкло на месузата.

Застана пред Рахел. Тя разцъфтя, лицето й светна. Алфонсо бе обмислил грижливо всички злобни думи, които щеше да й каже, на латински, някои на арабски, за да го разбере докрай. Не й каза нищо, остана мрачен, едносричен.

По-късно в леглото се нахвърли върху нея с гневна страст. Чувствата му се люшкаха между омразата и любовта. Надделя плътската жажда. Искаше тя да усети злобната му похот и тя го разбра. Това му достави ядно задоволство.

В Толедо пристигнаха мюсюлмански пратеници, за да предадат на кастилския крал послание от халифа. Посланиците имаха поръчението да напомнят на краля за договора му със Севиля. Значи в Бургос бяха предположили правилно: халифът не желаеше да участва във войната, стига само дон Алфонсо да спазва военното примирие със Севиля.

Дон Манрике де Лара и почти всички други кралски съветници се радваха от сърце, че Кастилия и Арагон няма да се опълчат срещу цялата сила на халифа. За каноника Родриге пристигането на делегацията беше като искрица светлина в мрачната му печал. Дано дон Алфонсо обуздае гордия си нрав и посрещне посланиците с подобаващо уважение, повтаряше си той. Така войната ще се ограничи в единични сражения с емирите на Кордова и Севиля и няма да залее в кръв и мъка целия полуостров.

Кралят посрещна посланиците с видимо недоволство. Беше нетърпелив и раздразнителен. Искаше да се махне от Толедо, искаше да сложи край на мира, искаше да се отърве и от Галиана. Искаше най-после да започне своята голяма война. Беше крайно време! И точно в този момент идваха обрязаните да водят преговори и да го объркват с умните си приказки. Не, той бе направил достатъчно отстъпки в Бургос и сега нямаше намерение да дава унизителни обещания на халифа Якуб Алмансур. Изпита огромно желание да се отнесе грубо с посланиците или изобщо да не ги приеме.

Архиепископът и Бертран подкрепиха намеренията му. Дон Манрике обаче бе обсъдил с каноника всички благоприятни изгледи, които се откриваха с идването на посланиците, и настойчиво разясни пред краля, че благото на кралството и на цялото християнство изискват от него да се включи в играта на халифа и да отвърне на предупрежденията му със сериозни уверения в неутралитет. Ако откаже, ако предизвика Якуб Алмансур и засегне честта му, вместо да го укроти, безбройната армия на западния ислям ще нахлуе в Андалусия, грижливо изработеният военен план от Бургос ще се обезсмисли от самото начало и той ще престъпи тържествената клетва, дадена пред старата кралица. Алфонсо отвърна с момчешка упоритост, противи се дълго и едва след многократни увещания от страна на дон Манрике назначи час за среща с посланиците.

Мюсюлманските представители бяха водени от принц Абул-Асад, роднина на халифа, и излязоха пред краля в целия си блясък. Алфонсо ги посрещна, заобиколен от съветниците и грандовете си, в голямата зала за аудиенции, украсена със стенни килими и щандарти.

С обичайната церемониалност бяха разменени обстоятелствените встъпителни слова. Алфонсо, заел мястото си на високия кралски стол, седеше с подчертана небрежност и слушаше тържественото дърдорене. Виждаше мрачното лице на архиепископа, подигравката в очите на Бертран, загрижеността на дон Родриге. Погледът му постоянно търсеше евреина, който скромно бе застанал в най-задната редица. Само този Йеуда беше виновен, че той, Алфонсо, някога първият рицар на християнството, днес беше жалък и безпомощен, безнадеждно изостанал зад английския Ричард. Мюсюлманските жени не плашеха децата си с него, а с Мелек-Рик; при Алфонсо, вероятно пак благодарение на еврейските интриги, изпращаха посланици, които да го предупредят да внимава. Жалките му съветници, които вечно умуваха и усукваха, го склониха да изтърпи приказките на обрязаните. Но нека предпазливите стари господа и евреинът треперят в несигурност. Те няма да заглушат вътрешния му глас. Той ще следва само него.

Принц Абул-Асад, водач на пратеничеството, излезе напред, поклони се дълбоко и произнесе подготвеното послание. Принцът беше изискан възрастен господин, синята мантия на посланика му отиваше, арабските думи излизаха спокойно и благозвучно от устата му.

Владетелят на западните правоверни бил много загрижен от военните приготовления на уважаемия кастилски крал. Халифът приемал, че това въоръжаване не е насочено срещу емира на Севиля, неговия васал, който имал сключено примирие с Кастилия. За съжаление обаче в последно време в християнските страни се разпространило престъпното безразсъдно учение, че договор, нарушаващ интересите на християнските свещеници, не обвързва християнските владетели. Християнските князе от Изтока нахално се позовали на повелите на това учение и султан Саладин се видял принуден да провъзгласи свещена война. Аллах потвърдил правотата и славата на източните правоверни и върнал в ръцете му града Ерусалим, а християнските владетели платили нарушената клетва със загубата на земите и живота си.

Дон Алфонсо, в небрежна поза и въпреки това царствен, изслуша сериозната строга реч. Сухото лице, сякаш изсечено от дърво, остана съвсем спокойно и присъстващите се усъмниха да не би пък да не е разбрал арабските думи. Избръснатата, дълга и тясна уста, скрита сред русолявата брада, потръпна няколко пъти, тъмните бръчки на челото се врязаха още по-дълбоко. Светлите очи обаче се местеха спокойно между говорещия посланик и събралите се в залата съветници, отново и отново търсеха дон Родриге и все по-често дон Йеуда.

Нека си говори жалкият обрязан, мислеше си той, нека се наговори. Лай си, куче, лай си, аз знам, че ти и господарят ти няма да ме захапете, ще си останете в далечната Африка, оттатък морето. Аз слушам търпеливо, обещал съм си да не се дразня, няма да отговоря на самохвалната ти реч с плесницата, която заслужаваш. Но когато се върнеш при своя господар, ще нападна Кордова и Севиля, вие ще си лаете, а плячката ще бъде моя.

Посланикът продължаваше да говори. Владетелят на западните правоверни, обясни той, познавал кастилския крал като разумен мъж и само желаел да му напомни, че той, халифът, може да прости много неща, но в никакъв случай нарушаване на договор. Кралят на Кастилия имал горчив опит с военните си действия в Севиля; ако още веднъж нападне мюсюлманския град, срещу него ще се изправи цялата безбройна армия на халифа. Ако подпали този огън, Кастилия ще изплаче много сълзи, за да угаси пламъците.

Докато слушаше с неотслабващо внимание, дон Алфонсо усещаше живо какво ставаше през това време в залата, виждаше как онези двамата, Родриге и Йеуда, го гледаха с все по-голяма загриженост, едва ли не заклинателно. Видя дори служебния знак на Йеуда, нагръдната плочка с трите кули, и докато се учудваше, че разбира всяка дума от изискания арабски на този обрязан, си спомни златните монети, които Йеуда беше изсякъл за него и които бяха разпространили лика му във всички области на неверниците. Още при първата им среща той бе разбрал, че е дълбоко свързан с евреина, понякога за радост, друг път за болка. Но сега усети колко се е наситил на тази връзка, тя го притесняваше и трябваше да й сложи край. Видя очите на Йеуда, настойчиви, предупреждаващи очи, които му напомниха за Рахел. Нищо няма да ти помогне, помисли си той, вече няма да ме водиш за връвчицата като послушно кученце. Твоят принц Абул-Асад няма да ми скубе брадата безнаказано. Ще разкъсам това проклето въже.

Когато принцът свърши, настъпи дълбоко мълчание. Ала много скоро тишината бе нарушена от звънкия глас на Бертран дьо Борн.

— Нахално ли говори онзи там? — попита на латински той.

Кастилският секретар закрачи почтително към трона, за да преведе посланието.

— Не е нужно — махна му дон Алфонсо. — Разбрах всяка дума и ще отговоря на пратеника така, че и той да разбере всяка дума. — И на бавен арабски, с мрачна радост пред учудването, което щеше да изпита дон Родриге от напредъка, постигнат от ученика му в Галиана, даде своя отговор: — Кажи на своя господар халифа следното: според преценката на моите учени договорът ми със Севиля не е валиден от мига, в който султанът опозори гроба на нашия Спасител и принуди Светия отец папата да провъзгласи свещена война. Въпреки това спазих примирието. Сега обаче наглите думи на твоя господар стопиха печата на договора.

Той се изправи. Застана на края на естрадата млад, смел, царствен и продължи със звънкия си безгрижен глас:

— Предай на халифа да прекоси морето, да дойде в Андалусия с корабите и войниците си. На моя полуостров не го очакват диви орди, каквито са бунтовниците на източната граница. Мъжете, които ще се изправят насреща му, са обучените воини на всемогъщия Бог. Deus vult! — извика гръмогласно той и архиепископът и повечето от грандовете повториха призива му.

Сега светлите сиви очи на дон Алфонсо изпущаха онзи буреносен блясък, от който всички се бояха и който доня Леонор толкова обичаше.

— Върви си! — заповяда гневно той. — Правото на посланика ще те пази още два дни. Ако дотогава не си прекосил границата, внимавай. И се радвай, че не заповядах да ти изтръгнат езика след дръзките думи, които посмя да произнесеш!

Пратеникът на халифа побледня, но се овладя бързо. Помоли с достойни думи кралят да бъде така добър да му връчи решението си писмено. Иначе владетелят на правоверните щял да помисли, че Аллах е отнел ума на пратеника му. Алфонсо се изсмя звънко и отговори:

— Ще ти направя тази услуга.

Когато събранието бе разпуснато, той задържа дон Йеуда и му заповяда:

— Ти ще напишеш писмото на най-добрия си арабски. И не смей да смекчаваш изразите ми. Ще те хвана. Вероятно си забелязал, че арабският ми е станал много добър. И ще поставиш печата си под моя.

 

 

Дон Родриге лежеше на коравото си легло, обзет от меланхолия и тъга, които му отнемаха цялата сила на духа. Той беше виновен, че Алфонсо се бе държал като неразумно дете, че с един удар бе разрушил всичко, което в Бургос бяха съградили с толкова усилия. Сега халифът ще нахлуе в Испания с огромната си армия и вината ще бъде само негова, на Родриге. Защо остави Манрике да свърши неговата работа и да вразуми краля? Той трябваше навреме да събере сили и смелост и да заговори с духовното си чедо.

Онова, което му попречи, не бяха слабостта и колебанието. Откакто кралят се влюби в Рахел, архиепископът отново и отново укоряваше каноника, че му липсва онзи свещен гняв, онази saeva indignatio, която толкова често звучеше в думите на пророците и църковните отци. Дон Мартин имаше право да го укорява. Родриге бе допуснал младежкото царствено очарование на рицаря дон Алфонсо да омае сърцето му; той бе проявил разбиране там, където нямаше право да разбере и прости. А през последните седмици беше поел на плещите си още по-голяма вина. Бе поздравил от сърце, макар и негласно, възобновяването на любовта между краля и еврейката; направи го само защото се надяваше въпреки всичко да отложи началото на войната.

С неотслабваща пламенност дон Родриге се стремеше да се спаси отново в екстаза, който преди му даваше убежище. Постеше и се самобичуваше. Забрани си да посещава кастильо Ибн Езра, отказа си разговорите с мъдрия си приятел Муса. Ала не получи опрощение. Бог му отказа своята милост. Вратата към последното убежище остана затворена.

И сега от слабост допусна кралство Кастилия да бъде въвлечено в безсмислена война. Само заради проклетата си колебливост не предупреди краля, че е длъжен да отговори на посланието на халифа разумно и смирено. Ако бе провел този важен разговор, трябваше да спомене и продължаващата връзка между краля и Рахел, затова прояви слабост и се отказа.

Никога досега чувството за вина не бе разкъсвало така болезнено душата на каноника. В ума му кънтяха думите на Абелар: „Това бяха дните, в които узнах какво значи да страдаш, да се срамуваш, да се отчаеш“.

Родриге се надигна мъчително от леглото си със сковани крайници. Опита се да отклони вниманието си. Извади хрониката си, за да продължи да работи. Огледа голямата купчина пергаменти. Прочете по няколко думи от този и онзи. Макар да беше писал с много любов и усърдие, написаното оставаше голо и празно; в събитията, които бе запечатал на хартията с толкова усилия, нямаше смисъл. Образът на Алфонсо нямаше нищо общо с действителността, представата му за краля беше напълно погрешна! Каква дързост от негова страна, да сочи Божия пръст в големите събития, след като не е способен да види ясно дори най-близкото!

Родриге извади книгата, която наскоро му бяха изпратили от Франция и която беше вдигнала голям шум в целия християнски свят. Прочете заглавието: „L’arbre des Batailles“, „Дървото на битките“. Авторът се казваше Оноре Боне, приор на манастира в Селоне, и се занимаваше със смисъла на войната, със законите и обичаите й.

Родриге зачете новата книга. Ах, приорът на Селоне беше добронамерен човек, със силна вяра, честен. Въз основа на Светото писание той разясняваше и решително утвърждаваше някои основни правила: дали може да се води битка в празничен ден, в кои случаи рицарят трябва да убие неприятеля и кога би трябвало да се задоволи да го плени, колко висок да бъде откупът, който един християнин има право да поиска от друг добър християнин.

Приорът Боне не премълчаваше нито един проблем на войната. Разсъждаваше смело и върху най-заплетените проблеми, решаваше ги просто, гладко, трезво.

Ето например как отговаряше на въпросите на онези, които се съмняваха дали пък Божиите закони не са забранили войната изначално. „Много скромни хорица — излагаше учението си приорът на Селоне — осъждат войната, защото по време на война по необходимост се вършат много зли дела, а Бог е забранил да се върши зло. Казвам ви, това е глупост. Войната не е зло, тя е добро и справедливо дело, защото войната търси само да поправи извършената несправедливост, да обърне размирието в мир, точно както предписва писанието. А ако във време на война се извършват много зли дела, това не идва от самата същност на войната, а от грешките на отделни водачи и воини. Така например не е редно един войник да се нахвърли върху жена и да упражни насилие, не е редно и да се опожаряват църкви. Тези неща не са неотменна част от същността на войната, те се причиняват само от грешките на отделни водачи. Подобно стои и въпросът със справедливостта, която изисква от съдията да отсъжда разумно, в съответствие с просветлението си. Ами ако съдията отсъди несправедливо, имаме ли право да кажем: справедливостта сама по себе си е зло? Със сигурност не. Злото не произхожда от същността на справедливостта, а от грешната й употреба, от лоши тълкувания, от лоши съдии“.

Каноникът въздъхна тежко. Този приор Боне разсъждаваше твърде опростено. Ученият Родриге знаеше, че не всички могат да се примирят толкова лесно. Раннохристиянската секта на монтанистите например беше обявила, че военната служба е несъвместима с християнството. Той намери труда на монтаниста Тертупиан и прочете: „Християнинът не може да бъде войник, а ако войникът стане християнин, ще направи най-добре да напусне службата“. Имаше много такива примери. Младият Максимилиан, когато разбрал, че е вписан в наборните списъци, заявил на проконсула: „Аз не мога да служа, не мога да върша зло, аз съм християнин“. Смелият, изпитан в много битки войник Типазий приел християнството и отказал да служи повече. Казал на центуриона си: „Аз съм християнин и вече не мога да се бия под твоите заповеди“. А тук, в Испания, центурионът Марцел се изправил пред бойните знаци на своя легион, хвърлил меча си на земята и извикал: „Вече няма да служа на императора. От днес съм войник на Иисус Христос, царя на вечността“. А църквата обявила Максимилиан и Марцел за светци.

След време обаче, при император Константин, Арлският събор отлъчил от църквата всички, които отказвали да служат в армията.

Остроумният, примамлив, изкушаващ Абелар обобщаваше в книгата си „Да и не“ какво казва писанието за и против войната и предоставяше на читателя да си извади заключенията. Но кой беше достатъчно мъдър да се оправи в бъркотията? Как можеха хората да следват заветите на проповедта от планината, как можеха да не се противопоставят на злото и заедно с това да водят война? Как да обичат враговете си и да ги убиват? Как призивът за кръстоносен поход се съгласуваше със завета на Спасителя „Който извади меч, от меч умира“?

Мислите на Родриге се объркаха, страниците на книгата, която четеше, се уголемиха, писмените знаци се разпиляха. От хартията го погледна лицето на дон Алфонсо. „Vultu vivax“, тук Родриге беше прав. Нали сам видя как — мюсюлманският принц едва бе заговорил — зад равнодушната владетелска маска на дон Алфонсо се разгоря див огън, как през маската хвърчаха искри, как изби буен пламък, а накрая лицето се превърна в олицетворение на насилието, в желание да обижда, да удря, да разрушава. И днес при спомена за това лице го обхващаше ужас.

Този ужас беше неговото извинение. Насилническата същност на краля излизаше наяве в решаващите мигове и никой не беше в състояние да се пребори с нея. Бог беше поставил на Родриге нерешима задача, като му бе възложил да се грижи за душата на този крал.

Не, той нямаше право да прикрива собствената си вина и слабост с подобни софизми. Нямаше право да си внушава, че всичко е загубено, дори сега. Задачата му бе да предупреди Алфонсо за извършения грях и да остави Бог да реши дали да увенчае с успех начинанието му или не. Трябваше да иде при Алфонсо, още днес, веднага; защото, след като бе предизвикал халифа по този дързък начин, кралят без съмнение щеше да потегли много скоро на юг.

Дон Родриге отиде в замъка. Изправи се пред веселия, благоразположен Алфонсо. След като бе отпратил мюсюлманския принц, както подобаваше на истински християнски крал, той се чувстваше лек и свободен. Беше се вслушал във вътрешния си глас, чакането свършваше, желаната война беше дошла; кралят бе изпълнен с царствено ведра увереност.

Вярно, малко се смущаваше от загрижените физиономии на съветниците си; те му напомняха за лицата на възпитателите му, когато не одобряваха постъпките на царственото момче Алфонсо, но не смееха да го укорят. Днес пък дойде приятелят му Родриге, който също не беше съгласен с отговора, който бе дал на халифа.

А може би беше добре, дето Родриге дойде тъкмо днес. Решителният разговор не можеше да бъде избегнат; отдавна трябваше да говори с верния си приятел и изповедник и за станалото в Галиана и сега, когато беше така щастлив и освободен от всичко старо, беше най-доброто време да му обясни всичко и да се оправдае.

Взел своето решение, кралят заговори бързо, без дълги въведения и без разкрасяване, за онова, което беше станало между него, Рахел и баща й. Разказа как евреинът е скрил детето, преди баща му да успее да го кръсти.

— Натоварих се с голяма вина, приятелю и отче мой — призна кралят, — но открито ти признавам, че не я усещам като тежък товар. Утре започва кръстоносният ми поход и не след дълго ще се върна отново тук, чист и освободен от всичките си грехове. И тогава не само ще кръстя синчето си, а и ще поведа Рахел по пътя на Божията милост. След победата ще бъда силен, знам това.

Родриге се бе опасявал, че детето е още в Галиана, в непосредствена близост до баща си, който го бе лишил от благодатта на светото кръщение, и сега въздъхна облекчено. Очевидно кралят не съзнаваше размера на вината си и Родриге си припомни дълбоките и страшни думи на Абелар: „Non est pecatum nisi contra conscientiam — Грешен е само онзи, който съзнава греха си“. И отново, против волята си, каноникът се почувства едно с краля и го разбра.

Макар че разказът на Алфонсо облекчи мъките на дон Родриге от ставащото в Галиана, той изпита силен гняв от лекомислието, с което кралят говореше за бъдещата война. Бог го бе дарил със светъл ум, а сега се правеше на сляп, преструваше се, че е сигурен в бързата си победа, не искаше да проумее, че бе тласнал страната си в крайна опасност. Необичайно твърд и строг, каноникът заговори:

— Мамиш се, кралю. Тази война няма да измие греховете ти. Тази война не е свещена. Ти я опетни още от самото начало с престъпната си избухливост и високомерие.

Алфонсо погледна мършавото тяло на свещеника, крехките бели ръце, които никога не бяха държали меч или обтягали лък. Обвит в ризницата на владетелската си самоувереност, той повече се учуди, отколкото се ядоса на възбудения Родриге.

— Военните и рицарските дела не са за теб, отче мой — отвърна любезно той и продължи с осъзнато превъзходство: — Виждаш ли, не можех да позволя на обрязания да ми оскубе брадата в собствения ми замък и да си отиде. Вътрешният глас ми заповяда да го накажа за наглостта.

— Вътрешният ти глас! — отзова се не високо, но достатъчно силно каноникът; нахалната увереност на краля най-после бе събудила в душата му яростното негодувание, за чиято липса дон Мартин толкова често го бе укорявал. — Стига с този вътрешен глас! Винаги когато отпуснеш юздите на престъпното си високомерие, ти се позоваваш на вътрешния си глас. Отвори очи и погледни какво направи, Алфонсо. Халифът ти даде да разбереш, че би желал да остане далече от войната. Той ти протегна ръка, а ти се изплю на дланта му. Извика в страната си африканските воини, безбройни като пясъка в морето, от чиста суета и надменност. Призова в земите си четиримата конници на Апокалипсиса. Постъпи така, сякаш кръстоносният поход не е нищо друго, освен рицарска игра и турнир. Едва сключил договора с Арагон, вече го наруши. Докара цяла Испания до ръба на пропастта. — Слабичкият мъж стоеше изправен, заплашителен, тихите му очи святкаха обвинително.

Кралят изпита известно смущение от свещения гняв на духовника. Ала само след секунди се скри отново в сигурната кошара на кралската си увереност. Светлият му поглед не отбягна гневните очи на дон Родриге. Усмихна се, засмя се с висок, грозен смях.

— Къде остана доверието ти в Бога, свещенико? — попита подигравателно той. — Неверниците владеят най-добрата част от полуострова вече стотици години, макар че Бог милостиво ни връща все повече и повече от земите ни. Ти говориш, като че сме стадо овце. Не знаеш ли, че имам добри крепости на юг, че там са рицарите от ордена Калатрава? Имам към четирийсет хиляди рицари, без да броим арагонските. Защо ми забраняваш да проявя смелостта на дедите си? Нима искаш да се крия зад лъжите и похотта, вместо да се доверя на добрия си меч?

Той стоеше срещу дон Родриге нагъл, див, истински рицар, а в лицето му каноникът видя чертите на Бертран, който пееше войнствените си песни.

— Не богохулствай! — извика гневно той. — Ти не си рицар, който тръгва да търси приключения, ти си крал на Кастилия. Твоите крепости! Сигурен ли си, че ще издържат на стенобойните машини на халифа? Твоите четирийсет хиляди рицари! Да знаеш, че мнозинството от тях ще бъдат избити от ордите на исляма. Цялата ти страна ще бъде опустошена, навсякъде ще пламтят пожари и ще стават кланета. Чака ни разгром и виновен за това ще си ти. Ще бъдеш благодарен на Бога, ако ти остави поне твоя Толедо.

Пророчествата на свещеника потресоха Алфонсо и той не намери думи да отговори. Родриге обаче продължи:

— Добрият ти меч! Не забравяй, че само Бог може да даде меч на кралете. Ти се държиш така, сякаш властваш над войната и мира. Не забравяй, че тази война бе провъзгласена като Божие дело и е разрешена само в името на Бога. В тази война ти не си нищо повече от последното конярче: ти си само Божи слуга.

Алфонсо се отърси бързо от обзелия го ужас. Отговори на дон Родриге с обичайната си хладна, лекомислена вежливост:

— А ти не забравяй, свещенико, че Бог ми е дал в ленно владение кралствата Кастилия и Толедо. Бог е моят сюзерен. Аз не съм негов слуга, аз съм Божи васал.

Вече нищо не задържаше краля в Толедо, загрижените лица на съветниците му и гневната тирада на дон Родриге само разваляха радостта му от рицарската постъпка спрямо халифа. Реши да потегли на юг още на следващия ден. Братята от ордена в Калатрава и рицарите в крепостта Аларкос щяха да проявят повече разбиране към делата на своя крал.

Прекара последната нощ преди заминаването си в Галиана. Беше в най-добро настроение, милостив, с нищо не показа на Рахел, че й е бил сърдит. Разхождаше се гордо пред нея и се хвалеше с отговора си пред пратеника на халифа. Протегна се, разкърши ръце.

— Безделието продължи дълго — обясни той, — но както виждаш, не съм ръждясал. Най-после ще видиш истинския Алфонсо. Походът ще бъде кратък и славен, усещам го. Няма нужда да ходиш в Толедо, моя Рахел. Остани тук, в Галиана, обещай ми, че няма да я напуснеш. Няма да се наложи да ме чакаш дълго.

Полулегнала на дивана си, опряла глава на ръката си, Рахел гледаше и слушаше как кралят на Кастилия снове пред нея и я запознава с делата, които възнамеряваше да извърши.

— Твърде вероятно е — продължи той, — преди да се върна, да те помоля да дойдеш при мен в Севиля. Ще бъде чудесно да ме разведеш из родния си град. И ще ти позволя да си избереш от плячката ми, каквото най-много ти хареса.

Рахел отпусна ръката, която придържаше главата й, поизправи се, отчуждена от речите му. Без да мисли за чувствата й, жестокият християнски крал изправи пред духовния й взор скъпата на сърцето й Севиля, която възнамеряваше да превземе и разруши, а после да я разведе из руините.

— Победата ми ще убеди и теб кой е истинският Бог — продължи весело той. — Моля те, не ми отговаряй, днес не искам да се караме. Днес е празник, в този ден двамата сме едно, искам да участваш в радостта ми.

Рахел го гледаше втренчено с големите си синьо-сиви очи; живото лице и мимиката изразяваха учудване, отбрана, отчуждение.

Алфонсо спря; отново усети онова, което ги разделяше. Безмълвието на Рахел беше не по-малко красноречиво от обвинението на Родриге. Решително действащият пълководец се превърна във великодушно прощаващ рицар.

— Не бива да мислиш, че твоят Алфонсо ще бъде жесток с победените — заубеждава я весело той. — Новите ми поданици ще имат мек владетел. Няма да им забраня да се молят на своя Аллах и пророка му Мохамед. — Бе осенен и от друго великодушно хрумване: — Хиляда от мюсюлманските рицари, които ще взема в плен, ще бъдат освободени без откуп. Ще позволя на Алазар да ги избере, това ще му достави радост. Ще им отдам почит, като им разреша да се бият в големия турнир, който ще организирам в чест на победата.

Без да иска, Рахел се поддаде на бурното му въодушевление и бе заслепена от блясъка му. Такъв си беше той, безразсъдно смел, мислеше само за победата, никога за опасността. Съвсем млад, съвършеният рицар, воин, крал. Тя го обичаше и му беше благодарна, че е дошъл да прекара с нея последната нощ, преди да потегли на война.

Всичко беше както по-рано. Вечерята мина в приповдигнато настроение. Обикновено умерен, този път Алфонсо пи доста. Запя — нещо, което иначе правеше само когато е сам. Изпя й няколко военни песни. Изпя и песента на Бертран дьо Борн „Наслада за очите е, когато войската напада вражеския замък“.

— Колко жалко, че не поиска да видиш приятеля ми Бертран — каза й той. — Той е добър рицар, най-добрият, когото познавам.

След вечерята Рахел се оттегли, както правеше открай време. Все още не искаше да се разсъблича пред очите му. После той дойде при нея и всичко беше както в първите месеци, страстното сливане, удовлетворението, блаженството.

След време, уморени и щастливи, двамата отново се разбъбриха. Алфонсо повтори думите си от началото на вечерта, този път не заповеднически, по-скоро като молба:

— Докато отсъствам, остани в Галиана. Посещавай баща си, но не искам да се преселиш в кастильото. Тук е твоят дом, нашият дом. Hodie et cras et in saecula saeculorum^[1], добави богохулно той.

Усмихната, полузаспала, Рахел повтори:

— Тук е моят дом, нашият дом, in saecula saeculorum. — И си помисли: когато заспя, той ще си отиде. Жалко, че поисках така. Утре рано сутринта ще закусим заедно. След това той ще замине на своята война. Ще възседне коня си, но ще се наведе за последен път към мен, а на завоя на пътя ще се обърне да ме види. Тя затвори очи и престана да мисли. Сънят я надви.

След като Рахел заспа, Алфонсо полежа още малко. След това стана, протегна се, прозина се. Навлече халата си. Погледна жената, която лежеше със затворени очи, на устните й играеше лека усмивка. Разгледа я като нещо чуждо, като дърво или животно. Поклати учудено глава. Само до преди минути от нея струеше щастие, което никоя жена дотогава не бе успяла да му достави. А сега усещаше неловкост, нещо като смущение, че беше в една стая с нея и я гледаше гола и спяща. Мислите му вече бяха в Калатрава, при верните му рицари.

Преди да спи с нея, беше решил да стане много рано и да препусне към Толедо, да облече доспехите си, истинските, с които воюваше, да се върне в Галиана и да се сбогува с Рахел. Много искаше тя да го види в бойните доспехи, препасан с божествения меч Fulmen Dei. Сега се отказа.

На следващата сутрин Рахел зачака Алфонсо да дойде и да се сбогува с нея. Беше щастлива и изпълнена с увереност, че всичко ще свърши добре.

Представи си как ще протече утрото. Алфонсо ще дойде да закуси с нея в домашно облекло. После ще сложи доспехите си и ще потегли на път, а тя ще преживее великата, блажена, разкъсваща сърцето минута, която възпяват поетите: заминаващият любим ще се наведе от коня, ще я целуне, ще й махне за сбогом.

Тя чакаше, първо спокойна, сетне с тих страх, накрая с лудо биещо сърце.

Най-после попита за дон Алфонсо.

— Кралят, нашият господар, потегли към Толедо още преди часове — отговори градинарят Белардо.