Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (3)

Трета глава

Братята Фернан и Гутиере де Кастро не си останаха само с празните заплахи срещу човека, който бе допуснал един обрязан да се настани в техния кастильо. Те нахлуха с въоръжени мъже в областта на дон Алфонсо, веднъж стигнаха чак до град Куенка. Нападаха пътуващи граждани и ги отвеждаха като пленници в замъците си. Грабеха добитъка на кастилските селяни. Всеки път се оттегляха в трудно достъпната си планина Албарасин с богата плячка. Дон Алфонсо беснееше от гняв. Откак се помнеше, бе мразил бароните Кастро. Когато стана крал, беше само тригодишен и един Кастро управляваше вместо него. Той се отнасяше строго и грубо към момчето и когато Манрике де Лара най-после свали от власт рода Кастро, ликуването на Алфонсо нямаше край. Ала Кастровците останаха могъщи властители в планинското си графство и все още имаха много привърженици сред кастилските грандове.

Най-новите им дръзки набези, придружени от жестоко насилие, буквално подлудиха дон Алфонсо. Това не можеше да продължава. Той ще щурмува замъците им и ще ги разруши до основи, ще остриже двамата братя и ще ги прати в манастир; не, по-добре веднага да им отсече главите.

Дълбоко в себе си той знаеше, че военният поход срещу бароните Кастро можеше да доведе до опасни разногласия с чичо му, краля на Арагон.

Открай време Арагон и Кастилия имаха претенции към графството де Кастро, разположено в планинската област Албарасин, точно между двете кралства. След смъртта на последния управляващ граф синовете му, братята Фернан и Гутиере Кастро, бяха отказали да признаят върховенството на съседните кралства. Ако сега Алфонсо нахлуе в земите им, те ще се обърнат за защита към Арагон и чичо му Раймундес, старият крал на Арагон, няма да изпусне благоприятния случай да ги присъедини към кралството си като васали и да ги защити срещу нападението на Алфонсо. Това означаваше война с Арагон.

Ала Алфонсо прогони тези съмнения още преди да се превърнат в мисли. Той ще тръгне срещу Кастровците! Ей сега ще извика Йеуда. Той е длъжен да му намери парите.

Запътил се към кралския замък, Йеуда беше във ведро настроение. Не знаеше какво щеше да поиска от него дон Алфонсо, когото не бе виждал отдавна, и се радваше, че отива да докладва; имаше да му съобщи за нови достижения, даже носеше със себе си видимото доказателство за успех и бе сигурен, че то ще достави на краля искрена радост.

Йеуда застана пред дон Алфонсо и започна да разказва. Няколко рикосомбрес, по-точно девет на брой, закъснели с плащанията и потвърдили с подпис и печат, че при ново забавяне ще се откажат в полза на краля от всички свои претенции за господство над определените в договора градове. Йеуда разказа още за единайсет нови образцови стопанства, за опитната работилница за коприна в близост до Талавера, за новопостроените големи манифактури в Толедо, Бургос, Авиля, Сеговия, Валядолид. Дойде редът и на голямата изненада:

— Ти изрази пред мен недоволството си, господарю, че все още не съм довел в страната ти златари и майстори на монети. Позволи ми днес да ти представя почтително първото произведение на новата ни златарска работилница. — Гордо усмихнат, той подаде на дон Алфонсо онова, което бе донесъл.

Кралят го погледна и засия. Досега в християнските страни на полуострова в обръщение бяха само арабските златни монети. Онова, което сега държеше в ръцете си, беше първата златна монета на християнска Испания, и тя бе кастилска. В блестящо червеникаво злато се очертаваше кралският профил, всички щяха да познаят, че е неговият, а около него бе написано на латински: „Алфонсо, с Божия милост крал на Кастилия“. От другата страна беше изобразен защитникът на Испания, апостол Яков Сантяго, възседнал коня си, с изваден меч, както много пъти бе помагал от небесата на християнските войски да поразят неверниците.

Жадно, с детинска радост, дон Алфонсо огледа и опипа красивата монета. Много скоро златният му лик ще се разпространи във всички християнски страни, но и в тези от исляма, за да им покаже, че Кастилия е в добри ръце, под защитата на Сантяго и на крал Алфонсо.

— Добре си се справил, дон Йеуда — похвали го той и лицето и очите му светеха от такава чиста радост, че дон Йеуда забрави всички неприятности, които кралят му бе причинил.

Много скоро обаче образът на Сантяго напомни на краля за намерението му и за причината, поради която беше повикал тук своя ескривано. Енергичен, както винаги, без преход, той заговори по темата:

— Щом като имаме пари, значи мога да тръгна срещу бароните Кастро. Мислиш ли, че шест хиляди златни мараведи ще са достатъчни за един военен поход?

Йеуда, изтръгнат рязко от радостното си опиянение, разясни търпеливо, че Кастровците без съмнение ще потърсят закрилата на Арагон и дон Раймундес ще побърза да ги обяви за свои васали.

— Твоят августейши чичо ще се намеси — напомни настойчиво той. — Събрал е значителна военна сила, защото се готви да нахлуе в Прованс, военната му каса е пълна. Ако се забъркаш във война с Арагон, дон Алфонсо, обстоятелствата ще бъдат извънредно неблагоприятни.

Дон Алфонсо не искаше и да чуе.

— Какво ме интересуват търгашеските ти опасения! — извика сърдито той. — Няколкостотин добри копия са достатъчни срещу братята Кастро, аз знам как да ги нападна бързо и походът ще бъде само един стремителен набег, нищо повече. Ако успея да взема Албарасин или дори само Санта Мария, малодушният ми чичо ще се задоволи да ме наругае, но няма да се намеси. Намери ми шестте хиляди златни мараведи, дон Йеуда — настоя той.

Йеуда знаеше: онова, с което кралят искаше да заблуди него, а и самия себе си, бе само празна надежда. Макар да беше миролюбив, дон Раймундес щеше да поведе война срещу своя съсед и роднина, защото имаше добър повод за това.

Крал Раймундес изпитваше дълбока неприязън към своя племенник Алфонсо и тя имаше своите основания. Опирайки се на старите документи, Кастилия претендираше да бъде сюзерен на страната Арагон. Да си сюзерен беше само въпрос на престиж. Могъщият крал на Англия например беше собственик на много френски графства, но признаваше върховенството на френския крал, макар че той владееше по-малката част от страната си. За стария арагонски крал нямаше никакво значение дали ще притежава по-малко или повече „престиж“. Но в лицето на своя необуздан племенник той виждаше олицетворението на празния, безнадеждно остарял рицарски идеал и се гневеше, че много мъже, между тях и собственият му син, оставаха привързани към чуждото на действителния живот рицарство и приемаха Алфонсо като свой герой. Затова бе отклонил категорично изискването на Алфонсо да го признае за свой сюзерен и го бе нарекъл отживяла глупост. От своя страна Алфонсо възвестяваше претенциите си при всеки удобен случай и се хвалеше, че ще дойде ден, когато безсрамният Арагон ще се преклони пред своя изпратен от Бога господар.

Ако Алфонсо наистина предприемеше поход срещу бароните Кастро, намесата на Арагон ставаше неизбежна и дон Йеуда усилено размишляваше как би могъл да разясни това на краля, без да го раздразни още повече. Ала Алфонсо предвиди възраженията на своя ескривано и не пожела да ги чуе, затова го изпревари.

— Не забравяй, че ти си виновен за всичко — процеди гневно той, — защото се настани в дома на бароните Кастро.

През тези трудни месеци дон Йеуда бе съумял да си сложи второ лице, изразяващо тиха учтивост. Ала не можа да овладее гласа си; във вълнението си заекваше и фъфлеше. Така стана и сега, когато отговори:

— Походът срещу бароните Кастро няма да струва шест, а двеста хиляди златни мараведи, господарю. Нека твое величество ми повярва: Арагон няма да остане бездеен и да гледа как нападаш земите на Кастро. — После реши да изправи краля пред последното, необоримо възражение: — Знаеш, че моят братовчед дон Йозеф Ибн Езра е алфаким в двора на Арагон и е посветен в плановете на краля. Августейшият ти чичо многократно е обмислял как да окаже въоръжена помощ на Кастровците. Братовчед ми и аз разменихме писма и съвети и дон Йозеф успя да отклони своя крал от това опасно намерение. Но ме предупреди, че бароните Кастро имат обвързващото съгласие на Арагон да им окаже помощ, ако бъдат нападнати.

Младото чело на дон Алфонсо се смръщи заплашително.

— Ти и твоят жалък братовчед — изсъска той — сте станали усърдни заговорници.

— Щях да ти предам предупреждението на дон Йозеф още преди дни, господарю, но ти не ме удостои с милостта да ме повикаш.

Кралят се заразхожда с нервни стъпки напред и назад. Дон Йеуда продължи да го увещава:

— Разбирам, че твое величество гори от желание да усмири дръзките барони. Аз също имам това желание, ако ми позволиш смирената забележка. Но бъди търпелив и почакай още малко. Ако преценим спокойно, вредата, която ти нанесоха братята де Кастро, не е много голяма.

— Те държат в подземията си мои поданици! — избухна дон Алфонсо.

— Дай ми поръчение и ще ги откупя — предложи бързо Йеуда. — Те са все дребни люде. Ще минем само с няколкостотин мараведи.

— Млъкни! — изрева сърдито Алфонсо. — Кралят не откупува поданиците си от свои васали. Но какво разбираш от това ти, търговецът!

Йеуда побледня. Нали точно затова беше спорът. Братята Кастро не се признаваха за васали на дон Алфонсо. Надменните барони признаваха само грабежите и убийствата, за тях те бяха единственият начин за уреждане на разногласията. Как му се искаше да каже на краля: хайде, тръгни срещу Кастровците, безумни рицарю! Ще ти хвърля в лицето шестте хиляди златни мараведи. Но ако се стигнеше до война с Арагон, всичките му планове пропадаха. Той беше длъжен да предотврати този нещастен поход.

— Може би — изрази надежда той — ще успеем да освободим затворниците, без да застрашим кралското ти достойнство. Може би ще издействам от Арагон да поиска пленниците от бароните де Кастро. Позволи ми да преговарям. Ако ми дадеш разрешението си, ще замина за Сарагоса и ще се съветвам с дон Йозеф. Моля те, господарю, обещай ми само едно: че няма да тръгнеш срещу бароните де Кастро, преди да ми дадеш възможност да ти говоря отново.

— Какво си позволяваш! — изрева дон Алфонсо, но вече бе проумял глупостта на начинанието си. За съжаление евреинът беше напълно прав.

Кралят взе отново златната монета, претегли я на ръката си, огледа я. Лицето му просветна.

— Нищо не ти обещавам — рече той. — Но ще обмисля онова, което ми каза.

Йеуда разбра, че не може да постигне повече. Взе си отпуск и замина за Арагон.

Каноникът Родриге често гостуваше в кастильо Ибн Езра въпреки отсъствието на Йеуда. Почти всеки ден търсеше обществото на стария Муса. Двамата седяха в малката предна зала, съзерцаваха утихналата градина, вслушваха се в равномерния и вечно менящ се пад на водоскока и разговаряха отмерено. Стените наоколо сияеха в червено, синьо и златно и цветовете подчертаваха фризовете с древните мъдрости. Накъдрените букви на новото арабско писмо се вплитаха една в друга, заобиколени от орнаменти с форма на цветя, разширяваха се в арабески, образуваха пъстра тъкан, която покриваше стените като килим. От причудливите извивки се издигаха староарабските куфически знаци, много по-остри и ръбести, и подобните на тях еврейски, оформяха се в изречения, разтваряха се отново, смесваха се с други и отново се връщаха, необичайно обезпокояващи, тревожни.

Родриге, вече свикнал с плетеницата на орнаментите и арабеските, проследи за кой ли път еврейската мъдрост, която Муса бе превел при първото му посещение: Съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една… едно е диханието у всички… Кой знае: духът на синовете човешки възлиза ли нагоре и духът на животните слиза ли надолу, в земята? Още тогава духовникът бе осъзнал, че прочетените от Муса библейски стихове звучаха по-различно, отколкото в познатата му латинска версия. Най-после събра смелост и реши да поспори за това със своя арабски приятел. Ала Муса го предупреди с обичайната си любезност:

— Не би трябвало да се впускаш в такива опасни дискусии, почитаеми приятелю. Знаеш, че когато Йероним е превеждал Библията, е бил вдъхновяван от самия Свети дух, така че думите, които Бог разменя с Мойсей на латински език, са не по-малко божествени от староеврейските. Не се стреми да станеш прекалено мъдър, достопочтени дон Родриге. Кучето на съмнението има лек сън. Би могло да се събуди и да се разлае срещу убежденията ти и тогава си загубен. И без това много от братята ти по професия от другите християнски страни наричат нашия Толедо града на черната магия, а нашите красиво извити арабски и еврейски знаци приемат като драсканици на сатаната. Ако продължаваш да проявяваш любопитство, ще те нарекат подстрекател.

Въпреки това кротките очи на дон Родриге не можеха да се отделят от смущаващите надписи на стената. Много по-обезпокояващ от тях беше мъжът, който бе заповядал да ги изпишат. Старият Муса — дон Родриге разбра това много скоро, беше безбожник, не вярваше дори в своите Аллах и Мохамед, беше езичник и въпреки това добър, търпелив, достоен да бъде обичан. А преди всичко — и това бе най-важното — Муса беше истински учен. Той, Родриге, беше изучил всички достижения на християнските науки, бе минал тривиума и квадривиума, знаеше граматика, диалектика и реторика, аритметика, музика, геометрия и астрономия, беше се запознал с цялата позволена арабска мъдрост и с всички дадени от Бога знания; но Муса знаеше много повече, той знаеше всичко, беше мислил за всичко и разговорите с този безбожник бяха най-прекрасният Божи дар за дон Родриге.

— Мен ли ще обявят за подстрекател? — отговори с обичайната си дружелюбна бавност каноникът. — Боя се, че еретикът си ти, мой скъпи, мъдри Муса. Боя се също, че ти си не само еретик, но и страшен езичник, който не вярва дори в истините на собствената си вяра.

— От това ли се боиш? — попита старият, грозноват учен и силните му очи се вгледаха пронизващо в умното лице на Родриге.

— Боя се, защото съм ти приятел и ми е мъчно, че ще гориш в ада.

— А нима няма да горя в ада, дори само защото съм мюсюлманин? — осведоми се с мека усмивка Муса.

— Не непременно, драги ми Муса. И със сигурност не в най-горещото.

След кратка пауза Муса заговори замислено и думите му имаха двойно значение:

— Почти не правя разлика между тримата пророци, в това може би си прав. За мен Мойсей е като Христос и Христос е като Мохамед.

— Такива неща не бива дори да чувам — възрази каноникът и се отдръпна малко от него. — Защото би следвало да донеса за теб.

Муса, с обичайната си вежливост, отклони:

— Тогава не съм казал нищо.

Докато се водеха тези дискусии, Муса обичаше да става, да отива до писмения си пулт и да драска по хартията кръгове и арабески. Родриге гледаше с укор и завист как приятелят му разхищаваше така небрежно скъпия материал.

Каноникът обичаше да чете на Муса от своята хроника, за да изслушва поправките и допълненията му. В нея се говореше твърде много за мъртви светци. Те се биеха в небесните висини и често помагаха за победата над неверниците; реликвите им, носени в битките, бяха извоювали много победи за християните. Муса отбеляза, че тези свещени реликви вероятно са били свидетели и на християнските поражения; но го направи меко и делово, защото разбираше, че Родриге няма желание да разкаже за пораженията. През повечето време слушаше каноника с топло чувство и укрепваше вярата му във важността на произведението, което пишеше.

Ала когато Муса започнеше да чете от своята „История на мюсюлманите в Испания“, бедният Родриге осъзнаваше, че написаното от него е отчайващо примитивно. Обливаха го последователно горещи и студени вълни, докато вникваше в света на този своеобразен и много смел исторически труд. „Държавите — казваше се там, не са божествени институции, а възникват от природните сили на живота. Общественото обединение е необходимо за запазване на човешкия род и култура, държавната власт е необходима, за да не се избиват хората помежду си, тъй като те са зли по природа. Силата, която оформя една държава в единно образувание, е азабиджа, вътрешната обвързаност чрез воля, история и кръв. Държавите, народите и културите, подобно на всички сътворени неща, имат определена от природата продължителност, а живота; подобно на отделните живи същества те минават през пет фази на развитие: възникване, развитие, разцвет, упадък, изчезване. Много пъти сме наблюдавали как цивилизацията се изнежва, как културите се сменят една с друга по строги, вечно едни и същи закони, постоянно непостоянни като подвижни пясъчни дюни.“

— Ако те разбирам правилно, приятелю Муса — отсъди след края на едно такова четене дон Родриге, — ти не вярваш в нито един бог, а само в съдбата, която вие наричате кадар.

— Бог е съдбата — отговори Муса. — Това са всички събрани познания, както във Великата книга на евреите, така и в Корана.

Очите му, а след тях и Родриговите, проследиха надписа, с който Еклесиаста възвестяваше: „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш; време да садиш и време да скубеш насаденото; време да убиваш и време да лекуваш; време да събаряш и време да съграждаш; време да плачеш и време да се смееш; време да обичаш и време да мразиш; време за война и време за мир. Каква полза има работещият от онова, над което се труди?“.

Муса видя, че каноникът е схванал написаното, и продължи:

— А в осемдесет и първата сура на Корана, където се говори за края на света, пророкът казва: „Онова, което възвестявам, е предупреждение за вас, които искате да вървите по правия път. Но вие не можете да го желаете, ако не го иска Бог, всемогъщият“. Виждаш, почтени ми приятелю, че и Соломон, и Мохамед са стигнали до прозрението: Бог и съдбата са едно и също, или философски изразено: Бог е сумата от всички случайности.

Когато чуваше подобни неща, дон Родриге се чувстваше потиснат и решаваше никога вече да не идва в кастильо Ибн Езра. Но само след два дни отново седеше в откритата зала, заобиколен от смущаващите надписи. Понякога дори водеше със себе си един от учениците си, най-често младия Бениамин.

От време навреме в малката зала се появяваше и доня Рахел, сядаше тихо в някое ъгълче и слушаше внимателно как учените господа разменяха бавните си слова под тихия ромон на водоскока.

Веднъж, подсетена от присъствието на Бениамин, тя попита каноника какво знае за раби Ханан Бен Рабуа и машината му за измерване на времето; защото беше запомнила разказа на дон Бениамин как ученият раби бил преследван и се принудил да разруши собственото си дело, как го измъчвали и изгорили, историята му просто не й излизаше от ума. Дон Родриге не искаше да повярва, че са измъчвали учените заради тяхната наука, и не беше включил историята на раби Ханан в хрониката си.

— Разгледах цистерните в Галиана — обясни той — и ми се видяха съвсем обикновени. Не вярвам, че някога са служили за измерване на времето. Не е достоверно и че онзи раби Ханан е бил измъчван и убит. В старите хроники не открих нищо.

Младият дон Бениамин, засегнат, че каноникът се съмняваше в разказаната от него история, възрази скромно, но уверено:

— Все пак той е бил превъзходен учен и ти сигурно признаваш това, достопочтени дон Родриге. Създал е не само великолепен астролаб^[1], но и е превел трудовете на Гален на арабски и латински и е спасил медицинската наука на древните за нашето време.

Дон Родриге не продължи този разговор, а заразказва за големите лекари на ранното християнство. Спомена имената на светците Кузма и Дамян, впрочем от арабски произход, които по времето на Гален изцерили много безнадеждно болни хора. Съперниците им издали на властите, че са християни. Съдиите ги осъдили, палачите ги хвърлили в морето: дошли ангели и ги спасили. Хвърлили ги в огън: пламъците не им сторили нищо. Обсипали ги с камъни: те сменили посоката си и се посипали по главите на неприятелите им. Дори след като починали, продължили да изцеляват болните. Имало например един мъж, който получил гангрена на бедрото. Помолил се пред образа на двамата светци, заспал дълбок сън и сънувал, че двамата му отрязват ранения крак и го заменят с крака на мъртъв арабин. Когато се събудил, наистина имал нов, здрав крак; намерили наблизо и мъртвия арабин, чийто крак послужил за замяната.

— Сигурно са били големи магьосници — проговори с възхищение доня Рахел. Муса обаче каза:

— Великите мюсюлмански лекари са постигали най-големите си лечебни успехи, докато са били живи. Познавам десетки християни, които при сериозно заболяване бързат да повикат еврейски или мюсюлмански лекар.

Дон Родриге, настроен по-войнствено от обикновено, отговори:

— Християните учат, че скромността е добродетел.

— Наистина учат това, почтени ми приятелю — призна любезно Муса.

Дон Родриге избухна в смях:

— Всичко е наред. Ако се разболея, ще бъда много щастлив да се лекувам при теб, о, мъдри Муса.

Дон Бениамин рисуваше тайно в бележника си. Показа на Рахел какво бе създал. На един клон беше кацнал гарван и лицето му беше досущ като на Муса. Това несъмнено бе портрет, следователно двойно забранен. Но картината беше весела, дружелюбна и Рахел хареса много и нея, и онзи, който я бе направил.

 

 

Тъй като кралят не предприе нищо срещу бароните Кастро, привържениците им станаха още по-дръзки. Както някога хората от Бургос бяха защитавали своя национален герой Сид Компеадор срещу шестия Алфонсо, така сега бунтовните барони защитаваха братята де Кастро срещу осмия крал с това име: „Какви добри васали щяха да бъдат, ако имаха по-добър крал“. Господата де Нунес и де Аренас, от които кралят изиска забавените плащания, отговориха подигравателно:

— Ела при нас, дон Алфонсо, и си вземи закъснелите пари, както измъкна затворените си поданици от замъците на двамата Кастро!

Дон Алфонсо кипеше от гняв. Ако не искаше всичките му барони да се надигнат срещу него, не биваше да позволява на дръзките братя де Кастро да си играят с него като с неразумно дете.

Кралят свика доверените си съветници на тронен съвет. Присъстваха дон Манрике де Лара и синът му Гарсеран, архиепископът дон Мартин де Кардона и каноникът дон Родриге. Дон Йеуда, новият ескривано майор, беше още в Арагон.

Застанал пред приятелите си, дон Алфонсо даде воля на безсилния си гняв. Братята де Кастро го засипваха с позор, а неговият ескривано преговаряше със съмнителния крал Раймундес и искаше да реши рицарския спор със средствата на жалките търгаши. При това евреинът носеше главната вина за случилото се, защото се бе одързостил да се настани в кастильо де Кастро.

— Най-добре е да го изхвърля на улицата — завърши необуздано кралят.

Дон Манрике побърза да го успокои:

— Бъди справедлив, господарю. Нашият евреин заслужи новия си дом. Направи повече, отколкото беше обещал. Грандовете ти плащат данъци, макар че цари мир. Седемнайсет от градовете, които бяха техни, днес се подчиняват само на теб. А ако Кастровци държат в плен няколко твои поданици, ние имаме много повече свободни рицари и крепостни, които доскоро гниеха в затворите на Севиля.

Архиепископът дон Мартин, с червено, кръгло, изразяващо груба веселост лице под започналата да посивява коса, възрази. Одеждите, които бяха знак за църковното му достойнство, не можеха да скрият бронята; той беше твърдо убеден, че в Толедо, толкова близо до мюсюлманите, бяха в постоянно положение на война.

— Ти прослави с много думи твоя евреин, дон Манрике — заговори гръмко той. — Новият Ибн Езра измъкна от страната ни стотици хиляди златни мараведи, аз не мога да не призная това, и някои от тях отидоха в кралската хазна, но пък нанесе големи щети на светата ни църква. Не си затваряйте очите пред онова, което става, господа! Еврейството на Толедо открай време е било дръзко, още по времето на готите, нашите прадеди, но след като ти, господарю, благоволи да удостоиш този Йеуда с толкова висока длъжност, безсрамието на алхамата стана непоносимо. Старейшината й Ефраим Бар Абба не само отказва да плати полагащия му се десятък, при което за съжаление се позовава на теб, кралю, но и е стигнал дотам, че в една синагога е оповестил с предизвикателна настойчивост благословията на Яков: „Не ще остане Юда без скиптър, нито жезълът на властта ще падне в краката му“. А аз собственоръчно извадих пред него писанията на църковните отци, за да му стане ясно, че благословията на Яков е била валидна само до пристигането на Месията, следователно е загубила стойността си с явяването на Спасителя. Само ние, християните, разбираме тайното вътрешно звучене на Светата библия. Евреите са неразумни като добитъка и се взират само в повърхността.

— Не би трябвало да съдим толкова строго алхамата на Толедо — намеси се каноникът. — Когато навремето слепите, грешни и надменни йерусалимски евреи изправили пред своя трибунал нашия Бог и господар Иисус Христос, еврейската община на Толедо изпратила послание до висшия свещеник на Хайфа и го предупредила да не разпъва на кръст Спасителя. Това е написано ясно в старите книги.

Архиепископът измери дон Родриге с недоволен поглед, но преглътна отговора си. Странна беше връзката между него и секретаря му. Дон Мартин беше набожен, честен до мозъка на костите си и съзнаваше, че понякога войнственият му нрав го тласкаше към думи и дела, неподобаващи за примас на Испания и наследник на свети Евгений и свети Илдефонсо. За да се покае за греховете, към които го подтикваше неразумното му сърце, той се бе обременил доброволно с постоянното присъствие на добросърдечния и кротък дон Родриге. На него щеше да се позове, ако в деня на Страшния съд го упрекнеха, че в много случаи войникът у него е надвивал свещеника.

Та вместо към дон Родриге, той се обърна към краля:

— Когато ти се подчини на нуждата и послуша съвета на приближените си да повикаш евреина, аз те предупредих, дон Алфонсо, и ти предсказах: ще дойдат дни, когато ще съжаляваш за това свое решение. Светият събор не без основания е забранил на християнските крале да удостояват неверниците с високи служби.

— Кралете на Англия и Навара, както и тези на Леон, Португалия и Арагон не се съобразиха с решенията на Латеранския събор и запазиха еврейските си министри — възрази спокойно дон Манрике. — Задоволиха се само да изразят съжаленията си на светия отец. Така направи и кралят, нашият господар. Освен това той можеше да се позове на примера на августейшите си предци. Алфонсо Шести, императорът на Испания, е имал двама министри евреи, а Алфонсо Седми — петима. Не виждам как Кастилия щеше да построи новите църкви за своите светци и здравите крепости за защита срещу мюсюлманите без помощта на евреите.

— Позволи ми още, достопочтени отче — допълни каноникът, — да ти напомня с цялото дължимо уважение за нашия приятел, преподобния епископ на Валядолид. Той също не можа да събере данъците си и трябваше да довери тази важна задача на нашия Йеуда.

Този път дон Мартин не можа да сдържи напиращия в гърдите му гняв:

— Ти имаш много добродетели, дон Родриге. Ти си почти светец и затова те търпя до себе си. Но ми позволи да ти кажа с цялата си смиреност: понякога кротостта и търпението ти граничат с безсрамие.

Кралят не слушаше караниците им. Беше потънал в мислите си и сега изрази на глас онова, което го занимаваше най-силно:

— Много пъти съм се питал защо Бог е дал на неверниците толкова сили и умения, а на нас ги е отказал. Мисля, че причината е следната: тъй като ги е проклел за вечността, решил е да ги дари с милостта си за краткото време, което прекарват на земята, и им е дал ум, блестяща реч и умението да трупат богатства.

Останалите мълчаха смутено. Не беше обичайно кралят да изразява така открито най-съкровените си мисли, това не подобаваше на ранга му. Но той беше крал и имаше право да изказва разсъжденията си с кралско безгрижие.

Младият дон Гарсеран ги върна към темата на съвещанието.

— Мисля, че и ти можеш да направиш нещо, господарю — предложи почтително той. — Щом не искаш да тръгнеш срещу бароните Кастро, то поне можеш да разположиш гарнизон на границите им. Изпрати войниците си в града Куенка.

— Съветът е добър — съгласи се гръмогласно архиепископът. — Точно така, ти ще изпратиш гарнизон в Куенка и нека войниците бъдат достатъчно на брой, та да отнемат желанието на братята Кастро да нападат твоите поданици.

Дон Алфонсо също бе мислил за това. Добре стана, че го предложиха другите.

— Така и ще направя — заяви твърдо той. — Даже нашият евреин няма да има какво да ми възрази — гласеше заплашително злобното заключение.

Дон Манрике сметна, че три отряда са достатъчни да защитават Куенка срещу братята Кастро. Дон Алфонсо възрази, че след набезите на размирните барони емирът на Валенсия също можел да се нахвърли върху града, затова предпочитал да прати повече войници, най-добре двеста копия. Архиепископът, опитен във военното изкуство, изрази съмнение, че някои от войниците ще бъдат постоянно на път, за да защитават заплашените селски къщи или да придружават пътуващите граждани.

— Изпрати триста копия, дон Алфонсо! — поиска той. Кралят изпрати петстотин копия.

Командването на отряда беше възложено на кралския приятел дон Естебан Илян, млад, енергичен и смел благородник. Преди тръгването кралят му внуши настойчиво:

— Не позволявай да ме позорят повече, дон Естебан! Не допускай и най-малката размирица! Ако хората на Кастро откраднат дори едно пиле от нашата земя, накажи ги! Преследвай ги до Санта Мария и им отнеми пилето! Даже това да ти струва десетина копия! — Той му връчи ръкавицата, знака на рицарското поръчение. Дон Естебан целуна ръката му и отговори:

— Няма да имаш повод да се оплачеш от мен, дон Алфонсо.

Войниците влязоха в малкия град Куенка и в околните села. Задачата им беше да патрулират по трудно достъпната граница по билото на планината Албарасин. Но не срещнаха нито един войник на бароните Кастро. Мина седмица, още една. Войниците на дон Естебан мърмореха, недоволстваха от досадната служба, хората от Куенка започнаха да се оплакват от потискащото присъствие на военните.

През това време Йеуда беше в Сарагоса и преговаряше с братовчед си дон Йозеф Ибн Езра. Интелигентният господин, пълен, приятен, общителен, скептичен, му даде да разбере, че е отгатнал основанията му да иска запазването на мира. Ала и самият той държеше на това и любезно го пресрещна на половината път. Йеуда поиска Арагон да откупи кастилските пленници на бароните Кастро и да ги върне на дон Алфонсо; срещу това кралят трябваше да се откаже от претенциите си към град Дарока. Предложението на Йеуда беше приемливо за дон Йозеф и той смяташе, че ще го направи примамливо и за господаря си. Но не биваше да прибързват. Крал Раймундес беше във военния си лагер, изцяло зает с щастливото приключване на войната срещу графа на Тулуза, и дон Йозеф трябваше да изчака подходящия случай, преди да го обезпокои с едно толкова маловажно дело. Смяташе да замине при дон Раймундес след около две седмици. Помоли дон Йеуда да прояви малко търпение и да почака. Посъветва го той също да отиде с него при краля на Арагон.

Йеуда се възползва от двете седмици. Отиде в Перпинян и приключи успешно една доста объркана сделка. След това замина за Тулуза и посети един свой роднина, Мейр Ибн Езра, еврейския бай^[2] на града. Накрая се яви в лагера на дон Раймундес. Дон Йозеф му помогна, както беше обещал, и кралят го изслуша благосклонно. Ала старият дон Раймундес беше бавен, педантичен човек, тъй че мина цяла седмица, преди да оповести съгласието си.

Йеуда въздъхна облекчено. Най-страшното от глупавите препятствия, които застрашаваха мирното му дело, беше отстранено. Той изпрати куриер на дон Алфонсо с вестта, че договорът е подписан и подпечатан, а самият той, Йеуда, щял да се върне след няколко дни.

Ала тази вест още не бе пристигнала в Толедо, когато дон Алфонсо получи от приятеля си Естебан Илян дълго, объркано послание от Куенка.

Случило се бе нещо непредвидено. Въоръжени слуги на бароните Кастро нападнали на кастилска земя стадо овце и искали да го заграбят. Хората на дон Естебан се втурнали след тях и ги преследвали чак до земята на Кастро. Там се натъкнали на отряд рицари и оръженосци. Разменили си обидни думи, стигнало се до сблъсък. При това загинал един от рицарите, за нещастие самият граф Фернан де Кастро. Не можело да се отрече, пишеше дон Естебан, че когато бил улучен от кастилската стрела, Фернан де Кастро не бил с ризница и броня, а облечен като за ловен излет, на ръкавицата си носел любимия си сокол. Никой не могъл да обясни защо кастилският войник изпратил така неразумно стрелата си; във всеки случай дон Естебан заповядал на хората си веднага да обесят виновника.

Дон Алфонсо прочете писмото и помръкна. Начинанието му бе завършило по най-лошия възможен начин. Един обикновен войник, човек от простолюдието, беше убил позорно невъоръжен благородник, и то по кралско поръчение. Сега цяла Испания ще се надсмива над кастилския крал. Името му ще се покрие с позор.

Другият Кастро, барон Гутиере, вече имаше основателна, рицарска причина да отмъсти за брат си. Той ще се обърне към Арагон и крал Раймундес, победителят от Прованс, ще има желания повод да обяви война на омразния си племенник Алфонсо и да го нападне. Глупавата война с Арагон, която той не желаеше, от която всички го предупреждаваха да се пази, вече не можеше да бъде предотвратена.

Алфонсо се срамуваше от Йеуда. Срамуваше се от всички свои съветници. При това бе извършил само онова, което би сторил всеки рицар на негово място. Негов кралски дълг бе да защити добрия си град Куенка, като изпрати гарнизон да го брани. Никой не можеше да го упрекне, че бе възложил командването на смелия си приятел дон Естебан. Младият гранд беше истински рицар и носеше в ефеса на меча си костичка от ръката на свети Илдефонсо. За съжаление свещената реликва не бе успяла да прогони сатаната. Случилото се беше зло, изпратено от ада, още един от коварните номера на сатаната, и никой не носеше вина, нито той, нито дон Естебан, нито Фернан де Кастро, нито дори евреинът. Ала цялото християнство щеше да обвини него, дон Алфонсо.

Не, този Йеуда не му донесе късмет. И точно сега, когато спешно се нуждаеше от съвета му, не беше до него!

И добре, че не беше тук. Сега не можеше да излезе пред очите му. Нямаше да понесе обвинителните му, изпълнени с премъдрост речи. Трябваше му човек, който го разбираше изцяло, който вярваше в невинността му и съжаляваше за сполетялото го нещастие, много близък човек, който му принадлежеше.

Без да изчака Йеуда, с малка свита кралят замина за Бургос при своята кралица, при доня Леонор.