Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (21)

Седма глава

Когато чу, че каноникът е изгорил хрониката си, Муса укори своя приятел с мъдри, кротки слова. Обясни му, че записаната от хронистите световна история е паметта на човечеството. Великите древни почитали богинята на писаната история, евреи, християни и мюсюлмани с право приемали, че Бог е благосклонен към делото на хронистите.

— Моето дело не беше богоугодно — отговори с мрачна решителност каноникът. — Не ми е дадена дарбата да разкривам Божия пръст в събитията. Аз не разбрах ставащите събития; всичко, което записах, се оказа погрешно. Нямам право да продължа делото си, нямам право да го оставя да живее. Аз съм слепец, значи нямам право да водя слепите по грешен път. За теб е лесно, скъпи Муса — продължи горчиво той. — Имаш си ръководните начала, още не си осъзнал, че са грешни, и спокойно продължаваш да пишеш.

Муса се опита да го утеши:

— Ти също ще намериш нови ръководни начала, достойни и почитани приятелю, и ще се възползваш от тях през следващите няколко години.

Старият учен не се спираше по цял ден. В обсадения град владееха гладът и болестите, все повече болни търсеха мъдрите му съвети.

Муса беше наясно с границите на лечебното си изкуство. Мюсюлманската лечебна наука, разясни той на приятеля си, отдавна не била добавила нищо ново към основните си знания. Откакто неумолимият Алгацали обявил за ерес всички знания, които не произхождали от Корана, и без това жалката мюсюлманска наука западнала още повече и евреите поели окончателно водачеството в медицината.

— Султанът е напълно прав — заяви той, — че си е взел за личен лекар евреина Моше Бен Маймон. Няма нито един мюсюлманин, който би могъл да се сравни с него. Разцветът на нашата култура отминава — заключи тъжно той. — Впрочем самата природа е заложила границите на цялостното лечебно изкуство, затова и най-добрият лекар не е в състояние да помогне при много болести. Вярно е казал Хипократ: медицината често утешава, понякога облекчава, но рядко лекува.

Нито един лекар не беше в състояние да помогне на архиепископа дон Мартин; раната му беше смъртоносна. Всички го знаеха, той също. Макар и осъден да умре, се държеше за живота с учудваща упоритост. Опитваше се да работи. Настояваше дон Родриге да го посещава всеки ден, за да го уведомява за положението.

Имаше обаче и по-дълбока причина, поради която архиепископът търсеше така настойчиво обществото на дон Родриге. Знаеше, че му остава твърде малко време, и искаше да изкупи греховете си, като търпи присъствието на своя прекалено кротък секретар, който не преставаше да го ядосва. И така, дон Мартин лежеше, миришеше парче лимон, стенеше и предизвикваше секретаря си. Даде многословен израз на удовлетворението си от заслужената жестока смърт на евреина Ибн Езра и на дъщеря му. Както очакваше, каноникът го укори в нехристиянска радост и той можеше на воля да го убеждава, че прекалено голямата милост съвсем не е на мястото си в дните на свещената война.

Друг път си припомни гневните думи от военната песен на Мойсей:

„Dominus vir pudnator“ — „Всемогъщият е истински воин“. — И помоли с коварна дружелюбност: — Кажи ми еврейския текст, скъпи и учени братко. — Тъй като се оказа, че Родриге не знаеше песента наизуст, архиепископът го укори с привидна мекота: — Подобни стихове, мой мекосърдечни приятелю, естествено не са ти известни. Но нима не е великолепен този стих, даже на латински? — И повтори още веднъж: — Dominus vir pudnator. — Произнесе стиха многократно, с наслаждение, чакайки отговора на каноника. Ала Родриге нямаше сърце да произнесе пред умиращия приятел стихове, възхваляващи мира. Предпочете да премълчи.

Най-тежката грижа на дон Мартин беше кой ще бъде обявен от краля за негов наследник. Архиепископът на Толедо беше примас на Испания, най-могъщият човек след краля; доходите му бяха по-големи от кралските, влиянието му огромно. Затова дон Мартин не преставаше да настоява пред краля, че е длъжен да избере силен и войнствен духовник.

— Вслушай се в думите на умиращия, сине мой — заклеваше го той. — Дон Родриге е мъдър и набожен, почти светец, няма да намериш по-добър съветник от него в преговорите си с Бога. Ала той съвсем не е подходящ за светските дела, за военните дела. Като архиепископ на Толедо няма да ти дава пари за войската или ще отпуска нищожни суми. Сърдечно те моля, мой скъпи сине и кралю, не поставяй на стола на свети Илдефонсо божа кравичка, избери истински християнски рицар, какъвто бях аз с цялата си скромност и с всичките си грешки.

Още същия ден дон Мартин съжали, че бе нанесъл такъв удар в гърба на каноника. Изпрати да го повикат и му призна греха си. Оплака се горчиво:

— О, защо Бог ме е направил свещеник, а не пълководец?

Дон Родриге положи големи усилия, за да го утеши.

Умиращият изживя още една неочаквана, последна радост. По много обиколни пътища, препятствано от сновящите навсякъде мюсюлмани, със закъснение от много седмици пристигна послание от папата. Светият отец строго заповядваше на християнския владетел най-после да уволни своя еврейски ескривано, пагубния Йеуда Ибн Езра. Дон Алфонсо не можел да доведе до успешен край свещената война, ако най-важният му съветник бил евреин.

— Видя ли, мой скъпи и достойни братко — възтържествува дон Мартин пред каноника. — Като премахнаха евреина, нашите смели и набожни кастилци постъпиха според волята на Христовия наместник. Можеш ли сега да ме укориш, че имам зло сърце, като се наслаждавам на това богоугодно дело?

Радостната възбуда изстиска и последните сили на архиепископа. Започна борбата със смъртта, дълга и мъчителна. Духът на дон Мартин витаеше в битките, които бе водил, устата му опитваше да извика: A lor, a lor! Хъркаше, бореше се, страдаше.

Муса заяви, че повелите на човечността изискват да се даде на умиращия силно упоително питие, за да не страда.

— Не е човечно да съкращаваме живота — възрази каноникът и архиепископът трябваше да се мъчи още два часа, преди да умре.

 

 

В областта на Триполи избухнаха нови бунтове и за да възстанови реда по източната си африканска граница, халифът трябваше да изтегли войски от Испания. Якуб Алмансур се отказа от похода си на север. Оттегли се, без да завърши победоносната си мисия.

Дон Алфонсо можеше да си отдъхне. Само за един ден се превърна отново в рицаря и владетеля, който беше преди загубената битка. Пред каноника даде воля на ликуването си. Сега ще изличи позора от Аларкос. Ще събере цялата войска, която му е останала. Ще отблъсне неприятеля. Ще нахлуе в Южна Испания, ще завземе Кордова и въпреки всичко, Севиля!

Каноникът беше ужасен. От думите на краля струеше престъпна лудост. Откакто Алфонсо бе рухнал при вестта за убийството на Рахел, Родриге хранеше тиха надежда и пазеше тази светла искрица дори в моментите на отчаяние. След толкова жестоки удари Алфонсо трябваше най-сетне да изтръгне от сърцето си безумията на рицарството. Каноникът бе взел присърце излекуването и спасението на краля и правеше всичко, за да го осъществи. Ако вследствие на наложеното наказание Алфонсо станеше друг човек, той бе готов да повярва, че в страшното нещастие е имало дълбок смисъл. А ето че Алфонсо се провали още на първия изпит!

Родриге не беше склонен да приеме провала му без борба. Кралят забравял, че целият мюсюлмански юг не е засегнат от ужасите на войната и процъфтява, както и преди — възрази твърдо той. Нима войските на халифа и сега не превъзхождат многократно християнската армия? Щом Кастилия претърпя такова страшно поражение, докато разполагаше с пълните си сили, нима може да постигне успех сега, жестоко отслабена?

— Не рискувай втора битка при Аларкос! — завърши настойчиво той. — Смири се и благодари на Бога за спасението си. Очевидно халифът е готов да преговаря. Трябва да сключиш мир, да приемеш условията му!

Дълбоко в себе си Алфонсо отдавна знаеше, че този път е единствено правилният. Ала когато Родриге произнесе думата Аларкос, в гърдите му отново се надигна старата царствена гордост. Защо му забраняваха да разпери криле и да полети с благоприятния вятър, изпратен от Бога? Защо не му позволяваха да се вслуша във вътрешния си глас, който го подканваше: нападни, нападни!

Лекомислено, със старата надменност, с осъзнато превъзходство Алфонсо отговори:

— Днес, отче мой и приятелю, от устата ти говори свещеникът и светецът, от чиито съвети дон Мартин ме предупреди да се пазя. Ти ми напомняш за Аларкос. Но този път положението е съвсем различно. Халифът се оттегля и доброто старо правило изисква да го преследваме и нападнем. Вярно, мюсюлманите имат, както и преди, числено превъзходство и се изисква смелост да им дадем сражение. Но нима ще посмееш да ми попречиш да проявя смелостта си?

Vultu vivax. Родриге отново видя зад чертите на Алфонсо образа на неукротимия Бертран.

— Ти да не си ослепял? — извика възмутено той. — Не бяха ли достатъчно ясни Божиите знаци? Отново ли ще подложиш на изпитание търпението му?

Алфонсо отговори усмихнато, с непоколебима увереност:

— Не можеш да укориш краля на Кастилия, че е разтълкувал знаците различно от теб. Когато дадох сражението край Аларкос, постъпих твърде дръзко и признавам вината си. Заслужих наказание и Бог ме наказа. Наложи ми страшно поражение, изпрати ми апокалипсиса. Наказанието беше справедливо и аз го приех безропотно. После Бог ми отне Рахел и ти смееш да твърдиш, че и нейната смърт е част от наказанието за Аларкос и за смелостта, която проявих. Не си прав. Бог ме наказа така жестоко тъкмо защото съм му много по-скъп от другите хора. Бог поиска да се поправя. Сега ми прощава, затова заповяда на халифа да се оттегли, затова ще ми изпрати победата.

Луд гняв пламна в гърдите на Родриге. Този жалък рицар беше стиснал очи и упорстваше в слепотата си. Негов дълг беше да му открие истината. Сега трябваше да бъде твърд; в твърдостта беше милосърдието. Като си припомни какво въздействие му бе оказал разказът на младия дон Бениамин, той заговори строго и поучително:

— Смъртта на Рахел е част от твоето наказание. Колкото и да го оспорваш, заслепен от гордост, това е чистата истина. Рахел умря само заради твоето рицарско лекомислие. — И той му разказа всичко, което бе узнал от Бениамин, че Рахел и баща й бяха отхвърлили защитата на юдерията само защото Алфонсо бе заповядал на наложницата си да го чака в Галиана.

Споменът и прозренията заляха Алфонсо във внезапен, неудържим порой. Гневният свещеник беше напълно прав: вината беше негова. „Защо не са отишли в юдерията?“ — беше попитала подигравателно Леонор, самият той си бе задавал този въпрос стотици пъти. Отдавна беше забравил какво бе поръчал на Рахел, собствените му думи се бяха изличили напълно от съзнанието му. Сега си припомни всичко, до последната подробност. Два пъти й поръча да го чака в Галиана, лекомислено, небрежно. През онази последна нощ той бе надрънкал куп празни приказки, но тя бе приела сериозно глупостта и самохвалството му, а произнесената между другото поръка се бе врязала дълбоко в душата й. Бе платила с живота си. А той дори не й каза сбогом, тръгна преди изгрев-слънце, изпълнен с престъпна жажда да воюва, забрави я веднага и се втурна като слепец към онази злокобна битка. Заради него загина цветът на рицарите от Калатрава, загина брат й Алазар, половината царство падна в ръцете на мюсюлманите, самата тя и баща й станаха жертва на неговата глупост.

А сега беше на път да се хвърли в нова, също така безумна битка!

Алфонсо се взираше пред себе си с празен поглед. Но я видя. Видя лицето, което бе изникнало пред очите му край изоставения гроб в Галиана, безмълвното, но силно в красноречието си лице на Рахел.

Унесът му бе разкъсан от гласа на Родриге.

— Престани да се заблуждаваш, дон Алфонсо — говореше настойчиво каноникът. — Не си въобразявай, че си много по-скъп на Небесния отец от другите. Бог предизвика оттеглянето на халифа не заради теб. Ти си само инструмент в ръцете му. Не се смятай за центъра на света, дон Алфонсо. Ти не си Кастилия. Ти си само един от хилядите обитатели на Кастилия. Научи се на смирение.

Алфонсо гледаше пред себе си с отсъстващ вид, но чуваше всяка дума.

— Ще обмисля много внимателно думите ти, приятелю Родриге — отговори глухо той. — Ще постъпя, както ми казваш.

Кралят изпрати вест на халифа, че е склонен да поведе мирни преговори. Ала халифът беше победител и постави много условия, преди да започне преговорите. Между другото поиска Алфонсо да изпрати посланици в Севиля; целият свят трябваше да види как Алфонсо, който бе нарушил примирието със Севиля и бе предизвикал войната, отива като победен при победителя, за да моли за милост. Алфонсо се съпротивляваше дълго и страстно. Халифът настоя. Алфонсо се подчини.

Кой трябваше да замине като посредник в Севиля? Кой притежаваше нужната предпазливост, бързина, гъвкавост и хитрост, кой имаше уменията и вътрешното достойнство, за да изпълни с чест тази деликатна и унизителна мисия? Манрике беше твърде стар, не беше прилично да изпрати при неверниците свещенослужителя Родриге. Родриге предложи да натоварят с важната мисия дон Ефраим Бар Абба, настоятелят на алхамата.

Алфонсо също мислеше за него. В тежките дела Ефраим се бе проявил като умен мъж, пък и беше евреин и можеше по-леко да поеме върху себе си униженията, на които щеше да бъде подложен кастилският пратеник в Севиля. Грандовете и рицарите не бяха способни на такова нещо. Ала Алфонсо не смееше да се изправи лице в лице с Ефраим. Упорито отбягваше да се срещне с него, макар че важни дела изискваха поверителен разговор. От трите хиляди евреи, които му предостави алхамата, не се беше върнал почти никой. Дали евреите го мразеха заради това? Дали го мразеха и заради убийството на техния Ибн Езра?

След като Родриге предложи Ефраим, кралят се видя в правото си да изложи пред него всички тези съмнения. Говореше бавно, гневът му нарастваше, накрая изрази съкровените си мисли и предположения:

— Всички, всички евреи са тясно свързани помежду си. Сигурен съм, че Йеуда е бил в заговор с този Ефраим. Старецът не може да не знае къде е синът ми, милият ми Санчо. Но да знаеш, ако не ми го дадат с добро, ще ги принудя със сила. Аз съм крал, евреите са моя собственост. Мога да правя с тях, каквото си искам. Йеуда многократно ме е уверявал, че е точно така. Няма да търпя да си отмъстят на детето ми.

Стъписан от това избухване, Родриге не настоя за назначаването на дон Ефраим.

През това време Алфонсо усети нарастващо изкушение да види Ефраим и да говори с него. Още не знаеше дали ще поиска от него да върне синчето му или ще го помоли да поеме пратеничеството. Повика го в двореца.

— Сигурно ти е известно, дон Ефраим — заговори учтиво той, — че халифът желае да преговаря за мир. — И тъй като дон Ефраим само се поклони мълчаливо, Алфонсо не се поколеба да го предизвика: — Вероятно знаеш повече от мен и вече познаваш условията му.

Дон Ефраим стоеше пред своя крал, тънък, стар, немощен. Безпокоеше се, че дон Алфонсо не го повика при себе си след поражението при Аларкос и убийството на Йеуда. Твърде възможно е кралят да се чувства виновен и угризенията на съвестта да се изродят в нови насилия срещу евреите. Трябваше да бъде предпазлив.

— Когато неприятелят се оттегли от Толедо, ние отслужихме благодарствени служби и помолихме нашия Бог да изпрати благословия върху теб, дон Алфонсо. — Кралят продължи да го дразни:

— Според теб не е ли несправедливо, че небето ми оказа отново голямата си милост? Сигурен съм, че вие ми приписвате вината за загубата на три хиляди смели мъже и за убийството на вашия Ибн Езра.

— Ние страдахме и се молихме — отговори просто дон Ефраим.

— Е, какво знаеш за мирните условия? — попита направо дон Алфонсо.

— Всъщност и ние не знаем подробностите. Предполагаме, че халифът ще пожелае да задържи цялата област южно от Гуадиана. Сигурно ще поиска всяка година да му плащаш значителна сума, а на емира в Севиля да изплатиш голямо военно обезщетение. Освен това ще ти наложи дълъг срок за новото примирие.

Алфонсо помрачня. В гласа му прозвуча гняв:

— Тогава не е ли по-добре да възобновя войната? Не мога да приема такива жестоки условия. Не мога да повярвам, че и вие ги намирате справедливи.

Ефраим забави отговора си. Ако сега заговореше за мира и договора, кралят можеше да излее безсилния си гняв върху алхамата и върху него самия. Изкушаваше се да избегне прекия отговор, да отвърне с няколко почтителни, нищо незначещи думи. Но съзнаваше, че Алфонсо ще ги схване като съгласие, той и без това чакаше дори една окуражителна дума, за да продължи безсмислената си война. А Бог нямаше да стори второ чудо, Толедо щеше да падне, а с Толедо щеше да загине и алхамата. Мъртвият Йеуда, измъчван от подобни съмнения и в подобно притеснено положение, често се беше осмелявал да посъветва християнския крал да прояви разум и да запази мира. В продължение на цяло столетие еврейските съветници бяха призовавали кастилските крале към разум и мир.

— Ако искаш да чуеш честното мнение на един стар човек, господарю — заговори най-сетне дон Ефраим и гласът му бе по-глух отпреди, — тогава те съветвам: избери мира. Ти загуби тази война. Ако я продължиш, много по-вероятно е мюсюлманите да навлязат в Пиренеите, отколкото ти да видиш южното море. Каквито и условия да ти наложи халифът, ти си длъжен да сключиш мир, който да установи границата на кралството ти южно от Толедо.

Алфонсо направи няколко крачки из стаята, в очите му отново блеснаха опасни искри, в челото се врязаха дълбоки бръчки. Онова, което му каза евреинът, беше страшно нахалство. Ще заповяда да го хванат и да го хвърлят в мрачното подземие, докато забрави нахалството си и издаде къде е скрит малкият му Санчо. След това ще събере всички рицари, които са му останали, ще нападне изненадващо мюсюлманите и ще пробие линиите им. Веднага осъзна, че планът му е безсмислен. Трябваше да преговаря за мир, и то като изпрати именно този Ефраим. О, не, не, точно сега не! Той ще покаже на Родриге и на този стар евреин, че старият дон Алфонсо е още жив. Но Алфонсо бе победен и евреинът беше прав. Макар и рицар, той не бе глупак и престъпник, затова ще изпрати посланици в Севиля и ще проси мир. Продължи да се разхожда из стаята с решителни стъпки, докато мина една безкрайна минута, и през това време три пъти промени решението си.

Дон Ефраим стоеше мълчалив, в почтителна поза, с безстрашно лице, но цялото му същество беше изпълнено с напрежение и страх.

Изведнъж Алфонсо спря пред него, съвсем близо, и изрече предизвикателно:

— Чуй ме! След като се застъпваш така горещо за мир, би ли заминал като мой представител в Севиля?

Ефраим беше очаквал какво ли не от непредвидимия рицар, и добро, и зло, само не това предложение. Не скри изненадата си, престъпи придворната учтивост, отстъпи крачка назад и вдигна отбранително ръка. Ала преди да успее да заговори, Алфонсо продължи заклинателно и неочаквано приятелски:

— Моля те, не казвай веднага не. Седни и си помисли.

Двамата седнаха един срещу друг. Ефраим търкаше ръце. През целия си живот беше избягвал да бие на очи. Толкова пъти се постара да откаже Йеуда от блестящите му длъжности, а сега трябва да поеме това пратеничество и да привлече всеобщото внимание върху себе си. Каквото и да постигне, глупавите, неблагодарни толедци ще се развикат, че е станало предателство, а когато кралят го утвърди, ще се явят хиляди завистници. От друга страна, ако донесе траен мир, ще окаже голяма услуга на страната и на еврейството, ще направи нещо, което не се е удавало другиму преди него. Иначе хладният пресметливец беше възбуден и объркан. Цялото му същество се противеше на тази мисия. Силно се изкушаваше да откаже, но си припомни Йеуда и сметна, че дългът изисква да каже да.

— Халифът не обича евреите — изказа съмнение той.

— Не обича много и християните — усмихна се Алфонсо.

— Преговорите ще траят дълго, а аз съм стар и немощен — продължи с възраженията Ефраим.

Кралят преодоля себе си и отвърна:

— Ти ми отказваш не защото си стар и болнав, дон Ефраим. Ти се боиш, че съм твърде упорит и горд, за да те слушам. Не си прав. Аз проумях, че владетел, който е претърпял такова страшно поражение, няма право да се пазари и да хитрува. Няма да ти преча в нищо, ще ти дам широки пълномощия. Готов съм да платя най-високото военно обезщетение на севилския емир, готов съм да платя и каквото поиска халифът. Контрибуция — заключи мрачно той.

Дон Ефраим, предпазлив както винаги, продължи да задава въпроси:

— Мисля, че по тези въпроси посредникът би могъл да постигне задоволителни резултати. Но бих искал да узная, господарю, какво мислиш за другата най-важна точка: продължителността на примирието? Не ми се вярва, че халифът ще се задоволи с по-малко от дванайсет години. Ще подпишеш ли такъв договор? И ще имаш ли воля да го спазваш?

Дон Алфонсо отново бе готов да избухне. Евреинът се държеше като негов изповедник. Ала разумът повторно победи чувството. Някога, когато подписа осемгодишния мирен договор със Севиля, думите не бяха нищо повече от мастило върху хартията. Но именно тези три думи, in octo annos, за осем години, бяха довели в страната му халифа и причиниха смъртта на храбрите рицари от Калатрава. Дон Ефраим беше прав да му напомни, че ако сключеше мир за този дълъг срок, трябваше наистина да стои бездеен дванайсет дълги години.

— Както виждам, ти отстояваш твърдо интересите на халифа — промълви горчиво той.

Ефраим очакваше грозно избухване и сега изпита облекчение.

— Аз защитавам единствено твоите интереси и искам благото на страната ни — отговори тихо той.

Алфонсо го погледна замислено. Ефраим продължи да го убеждава:

— Дългият мир ще бъде много по-полезен за теб, отколкото за мюсюлманите. Колкото и да желаеш, скоро не можеш да поведеш голямата си война. Трябва ти време, цялата жестоко разорена християнска Испания се нуждае от време, за да се възстанови.

— Дванайсет години — прошепна задавено Алфонсо. — Искаш твърде много, старче.

Ефраим се обиди и отговорът му прозвуча почти рязко:

— Моля те, господарю, не ме изпращай в Севиля.

— Давам ти дванайсетте години — отсече решително кралят, стана от мястото си и отново заходи из стаята. — Желанието ми е да заминеш за Севиля колкото се може по-скоро. Кажи ми от какви пълномощия имаш нужда и избери придружителите си.

— Щом заповядваш, аз ще взема участие в делегацията, но само като финансов съветник или секретар. Благоволи да поставиш начело някой от грандовете си. Ако не го направиш, мюсюлманите ще се настроят зле към теб още от самото начало.

— Добре, ще изпратя двама или трима от бароните си — съгласи се Алфонсо. — Но само ти ще имаш пълномощия.

Ефраим се поклони дълбоко.

— С Божията помощ ще се опитам да ти донеса добър мир — обеща той и понечи да се сбогува.

Ала дон Алфонсо не искаше да го пусне. Гласът му прозвуча колебливо:

— Има още нещо, дон Ефраим, за което бих искал да измоля съвета ти. Става въпрос за наследството на моя ескривано, на твоя мъртъв приятел дон Йеуда Ибн Езра. Сигурен съм, че богатството му е значително. Не вярвам, че има роднини, които да потърсят своя дял. Или познаваш такива?

Дон Ефраим, отново нащрек, отвърна:

— В Сарагоса живее дон Йозеф Ибн Езра, братовчед на дон Йеуда — Бог да увековечи паметта на праведния. По нашия закон и обичай той може да предяви претенции за една десета от наследството. Бих посъветвал твое величието да предостави тази част на дон Йозеф. Той може да ти окаже голяма помощ в трудните дела, например да събере външните вземания, които дон Йеуда имаше по целия свят.

— Ще стане, както предлагаш — съгласи се дон Алфонсо. — Мислех също да предоставя известна част от наследството на алхамата в Толедо.

— Много си щедър, господарю — поклони се дон Ефраим. Разбираш ли, че става въпрос за огромни суми? След архиепископа на Толедо дон Йеуда беше най-богатият мъж в страната ни.

Кралят продължи с нарастващо смущение:

— Всичко останало ще възложа за управление на служителите в съкровищницата ми, докато се намери наследникът, синът на доня Рахел. Трябва да знаеш нещо, дон Ефраим — обясни почти сърдито той, — налице са документи, които удостояват сина на доня Рахел с титлата граф Олмедо. Самият дон Йеуда ги е изготвил.

— Ти имаш пълното право да прибереш цялото богатство на дон Йеуда в кралската съкровищница, господарю, и никой няма да те упрекне за това — отвърна сухо дон Ефраим.

Алфонсо беше развълнуван и гласът му прозвуча дрезгаво:

— Мъртвият ми приятел дон Йеуда често общуваше с теб и ти знаеш много неща за него. Няма да те измъчвам, уважаеми дон Ефраим, няма да те питам колко знаеш. Но мисълта, че синът ми е между вас и аз не го познавам, ме потиска извънредно много. Трябва да ме разбереш. Ще се опиташ ли да ми помогнеш?

Кралят говореше умолително, едва ли не нежно, това поласка Ефраим и го уплаши до смърт. Мъртвият приятел и враг му бе оставил тежко и опасно наследство.

— Никой не знае, господарю, и вече никой не е в състояние да разследва дали дон Йеуда е имал нещо общо с изчезването на внука си. Ако наистина го е отвел той, вероятно е използвал за тази деликатна мисия един-единствен верен човек, на когото е можел да разчита като на себе си.

Алфонсо се почувства унизен, смазан. Ала въпреки повелите на разума, не се отказа от намерението си.

— Вярвам ти и не ти вярвам, старче. Боя се, че дори да знаете нещо, вие няма да ми кажете. Признавам, мисълта, че момчето ми ще израсне сред вас и ще бъде възпитано във вашата вяра, не престава да ме измъчва. Би трябвало да ви мразя за това и понякога наистина ви мразя.

— Още веднъж те питам, господарю — не се уплаши дон Ефраим, — наистина ли искаш човек, за когото имаш такова мнение, да те представя в Севиля и да води важните дела на страната ти?

— Понякога подозирах и дон Йеуда, но през цялото време знаех, че ми е приятел — отговори кралят. — Ти си стар, имаш опит, познаваш хората и разбираш как се чувствам. Искам да заминеш като мой представител в Севиля. Знам, че не мога да изпратя по-добър посланик.

Ефраим изпита съчувствие към християнския крал, но то беше примесено с удовлетворение.

— Вероятно ще дойде ден, когато ще се появи непознат момък и ще твърди, че е изчезналият ти син. Съветвам те, господарю, не му обръщай внимание. Много вероятно е да се опитат да те измамят. Остави на нас да проведем разследване дали синът ти е жив и къде се намира. Не се натоварвай и с тази грижа, имаш си достатъчно проблеми. Бъди скромен, дон Алфонсо. Имаш чудесни дъщери, благородни инфантки, които един ден ще станат велики кралици. Внуците ти ще заемат троновете на Испания и с Божията помощ ще обединят страните на полуострова. — Макар че говореше неясно, кралят го разбра: Дон Йеуда е мъртъв, синът и дъщеря му са мъртви — заключи твърдо дон Ефраим. — Ако е останал някой от рода му, това е само малкият му внук. Дон Йеуда се отказа от исляма и се върна към вярата на дедите си, към еврейството. Това е неговото завещание.

 

 

Дон Алфонсо съзнаваше напълно какво означаваше да предостави на Ефраим да приключи войната, с която той, християнският крал, не бе успял да се справи. Ефраим евреинът, търговецът. По този начин кралят показваше пред всички, че изоставя безогледното си рицарство. Сбогува се с Бертран, погреба младостта си, миналото си. Не съжаляваше, но усещаше осезаемо отказа си, празнотата.

Пътят, по който тръгваше сега, не го примамваше с тайнствени обиколни пътеки, не водеше в синята, блещукаща далечина, вървеше гол и делови право напред към една почтена, солидна цел. Веднъж тръгнал по този път, Алфонсо бе решен да го извърви докрай. Ако се наложи, сам ще се окове във вериги, но няма да застраши горчивия мир, който бе поел върху себе си, чрез сладостни и геройски приключения.

Не спа цяла нощ. Преценяваше, отхвърляше, преценяваше наново, решаваше, отхвърляше решеното. Накрая взе решение.

С тиха усмивка обясни на Родриге, че е крайно време да намери епископи за освободените тронове в Авиля, Сеговия, Сигуенца. Той, Родриге, щял да получи епископството на Сигуенца.

— Ти май искаш да се отървеш от досадния си съветник? — попита с недоволно учудване каноникът. Алфонсо се усмихна още по-широко и на лицето му отново изгря забравеното момчешко очарование и дяволитост. — Този път — отвърна той — недоверието ти към мен е неоснователно, достопочтени отче. Не искам да те отдалеча от себе си, искам да те обвържа още по-тясно с кралството си. Ако съм правилно осведомен, църковните канони не позволяват един каноник да се издигне до поста архиепископ на Толедо без междинна степен.

Бурни, противоречиви мисли се надпреварваха в главата на Родриге. Кралят искаше да го направи примас на Испания! Той беше добър съветник, но беше скромен човек и не бе дръзнал дори да мечтае за такова издигане; остана безкрайно учуден, когато дон Мартин изрази пред него опасенията си от подобно назначение. Оттук нататък нямаше само да съветва и предупреждава: щеше да разполага с най-богатите приходи в страната, щеше да има решаващ глас по въпросите за войната и мира. Представата го замая. Бог го бе благословил с безкрайната си милост, но му налагаше и тежък товар.

Алфонсо гледаше развълнуваното лице на Родриге. Когато заговори, гласът му прозвуча полу на шега, полусериозно:

— За съжаление ще се наложи да прекараш няколко месеца в Сигуенца и няма да се виждаме. Светият отец е корав търговец; няма да ми е никак лесно да го убедя да ти връчи палиума. Но аз съм готов да платя колкото поиска и знам, че ще се справя. Искам да те направя втория човек в кралството — отсече той с някогашното си момчешко своенравие. — Ти премахна испанското летоброене, но въпреки това те искам за примас на Испания.

Когато узна за новия обрат на нещата, Муса остана стъписан. Родриге ще замине за Сигуенца. Как той, Муса, мюсюлманинът, мразен от толкова много хора, ще продължи да живее в Толедо без закрилата на каноника? Не за първи път ще бъде бездомен скитник и беглец, без верни приятели. Последните години от живота му ще бъдат тягостни, сурови и негостоприемни.

Все пак старият мъдрец, отличен познавач на човешката душа, не се поддаде на собственото си отчаяние и не забрави благословията, която новото назначение на каноника щеше да донесе на страната, а намери топли думи на съпричастие и радост.

— Новата ти длъжност ще те направи зает човек — заговори засмяно той — и бързо ще те изтръгне от аседията, от мрачните размишления на последните месеци. Ще вземаш важни решения, от които ще зависят съдбите на стотици хора. И този благословен труд — продължи развълнувано той — ще те накара, поне така се надявам, да се заемеш отново с хрониката си. Да, достопочтени приятелю — заключи с обичайната си дълбокомислена веселост старият Муса, — който прави историята, със сигурност ще се изкуши да я представи на белия лист.

И наистина, почти веднага след предложението на краля да поеме епископството в Сигуенца в главата на Родриге бе пламнало това изкушение. Първо дон Алфонсо се обремени с безкрайно предпазливия и пресметлив съветник Ефраим, сега по собствена воля се постави в зависимост от него, Родриге, кроткия духовник, който беше враг на рицарството и неуморно възхваляваше мира. Само човек, преобразен в най-дълбоката си същност, можеше да се обвърже с двама такива съветници. След това прозрение в душата на Родриге пламна нова искрица надежда, появиха се блажени предчувствия и предвиждания, които, напук на всичките му мрачни размишления, вдъхваха смисъл на страшните събития от последната година. Ала той си забрани да се отдава на предчувствията си, не им позволи да се прояснят и да се оформят в мисли. Не искаше да преживее второ горчиво разочарование.

Отговори на Муса с необичайна разгорещеност:

— Не съм си и помислял да се заема отново с хрониката си. Много добре знаеш, че унищожих целия си материал.

— Твоята академия може да ти набави необходимия материал за съвсем кратък срок — възрази спокойно Муса. — Аз ще ти предоставя моите материали и съм сигурен, че много от тях ще ти бъдат от полза. С удоволствие ще ти дам всичко, от което се нуждаеш. За съжаление — добави тихо той и лицето му угасна, — няма да ми бъде лесно да остана във връзка с теб. Кой знае в кой забутан кът на земята ще трябва да се скрия, когато вече не мога да разчитам на твоята закрила.

В първия момент Родриге не разбра, после избухна възмутено.

— Ти какво си помисли, че няма да те взема със себе си? Непременно ще дойдеш с мен в Сигуенца.

Лицето на Муса засия. Ала мюсюлманската учтивост му предписваше да повдигне възражения:

— Няма ли присъствието ми в епископския палат на Сигуенца да изглежда… необичайно? Хората, които ще живеят под твоя жезъл, ще се чудят защо си довел със себе си един обрязан.

— Нека се чудят! — отговори кратко и необичайно остро Родриге.

Грозното лице на Муса се озари от широка, щастлива усмивка и той продължи:

— Искам също да те предупредя, че от днес нататък ще си имаш много неприятности с мен. Знай, че няма да те оставя на спокойствие, всеки ден ще настоявам да се заемеш отново с хрониката си.

Още докато бяха в Толедо, старият мъдрец възбуждаше апетита на приятеля си към писането и го въвличаше във все нови и разпростиращи се нашироко историко-философски дебати. Често, докато стоеше зад писалището си и драскаше по белия лист, той започваше да обяснява през рамо:

— Не е случайно, че ние мюсюлманите трябваше да се откажем от Толедо, след като беше почти в ръцете ни. Нашето време, великото време на могъществото ни отминава. Вътрешните неразбирателства, които повикаха халифа обратно точно преди да е постигнал окончателната победа, няма да престанат. Това е също толкова сигурно, колкото са математическите правила на Алхаресми. Световното царство на мюсюлманите, колкото и мощно да изглежда, е твърде старо и започва да се пропуква.

Както се беше надявал Муса, Родриге захапа примамката.

— И ти се осмеляваш да твърдиш, че вашето време било отминало! — извика възмутено той. — Но вие победихте! Нашата войска е унищожена, границата ви минава непосредствено под Толедо, гордият дон Алфонсо ви плаща данък. — Родриге се разпали още повече: — Могъществото на мюсюлманите било в упадък! Великото време на мюсюлманите отминавало! Три пъти през това столетие излизахме срещу вас с войски, каквито светът не е виждал. Петстотин пъти по хиляда християнски рицари загинаха в кръстоносните походи, хиляда пъти по хиляда християнски души бяха погубени от епидемиите, глада и нищетата в родните им земи. А светият град е все още ваше владение, както беше преди сто години. И ти се оплакваш, че световното ви господство отминава!

Муса отговори учтиво:

— Ти се правиш на по-малко мъдър, отколкото си, достопочтени приятелю. Ти опъваш в рамка историята на няколко десетилетия или на едно столетие и я представяш за нещо затворено, компактно. Но ние с теб не искаме да опишем само днешното и малкото, което знаем за вчерашното, ние се стремим да разкрием смисъла на събитията, искаме да установим посоката им, да покажем бъдещето като истински вестители на Божия промисъл. Като размисля, със съжаление установявам, че вашите кръстоносни походи в никакъв случай не са били провали. Вярно, през последното столетие ние завоювахме много нови земи, но те не си струваха жертвите. Затова пък вие придобихте стопанска мощ, ти знаеш това не по-зле от мен, събрахте неоценим политически и научен опит. Ние сме добродушни и суетни, такива сме си открай време. Развеждахме ви в нашите фабрики, показахме ви как възпитаваме младежта си, как управляваме градовете и какви закони сме сътворили. Вие се проявихте като усърдни ученици и ни подражавате във всичко добро, което сме създали. Вие проумяхте, че в това столетие са важни не толкова рицарите, колкото знаещите и можещите, строителите и оръжейниците, инженерите и майсторите, образованите земеделци. Вие сте млади, вие сте във възход, скоро ще ни настигнете и надминете. Вие загубихте петстотин пъти по хиляда рицари, но не вие сте победените.

Той бе повишил инак безизразния си глас и неотстъпно гледаше приятеля си с кротките си, знаещи, леко подигравателни очи. Родриге не каза нищо повече. Предаде се не без удовлетворение.

Двамата водиха още много такива разговори, спорове, в които, безкрайно учуден от себе си, Родриге утвърждаваше тържеството на неверниците, а Муса изразяваше съмненията си в крайната победа на мюсюлманите.

Колкото по-дълго Родриге обмисляше аргументите на приятеля си, толкова по-логични ставаха те, толкова повече се засилваше увереността му. Почувства се млад и обновен. Вече не се измъчваше от онези слова на Павел към коринтяните, от сравнението между Божието безумие и човешката мъдрост. Вместо това в сърцето му ликуваха други думи на апостола: „Старото е отминало, всичко стана ново“. Вместо сляпата вяра, която го изпълваше с блаженство, сега в него покълна ново знание, бързо укрепващо чувство: въпреки всичко в световната история може да бъде открит познаваем смисъл. Все още не можеше да претвори това чувство в последователни изречения. Но и не се стремеше към яснота. Достатъчно му беше да научи за смисъла на световните събития толкова, колкото Августин беше разбрал за същността на времето: „Ако не ме питаш, знам; ако ме питаш, не знам“.

Думите на Муса проникваха все по-дълбоко в съзнанието му и укрепваха желанието му да покаже на хората Божия промисъл и да проследи съдбовните пътища на световната история.

Въпреки това той не смееше да се заеме отново с хрониката си. Спираха го други съмнения.

— Боя се — обясни той на приятеля си, — че се чувствам привлечен не толкова от стремежа да служа на Бога, колкото от писателско честолюбие.

Муса погледна хитро. Донесе една тежка книга — „Животът на свети Августин“ — и прочете на Родриге какво беше записал един от учениците му, Посидий, за последните дни на светеца. По онова време Августин бил архиепископ на град Хипо, който бил обсаден от вандалите; от палата си виждал опожарените картагенски земи. Бил на седемдесет и шест години, много слаб, и знаел, че ще умре. Бил много загрижен за обсадения град и заляната от врага провинция. Едновременно с това прочел още веднъж многобройните си книги, направил необходимите промени и заръчал всички негови произведения, изчистени от грешките, да бъдат съхранени в библиотеката на Хипо. Постарал се също да завърши последната си книга, в която оборвал писанията на еретика Юлиан. „Августин, най-праведният между архиепископите — разказва Посидий, — почина на петия ден от месец септември, като от смъртното си легло полагаше усилия да отблъсне нападенията на вандалите и заедно с това работеше над голямото си полемично писание срещу еретика Юлиан.“ Муса вдигна поглед от книгата и попита развеселено:

— Ти да не искаш да бъдеш по-праведен от свети Августин, достопочтени приятелю? Вслушай се в сърцето си и провери дали съмненията ти не са само благочестива надменност.

Същата вечер Родриге си приготви дебел сноп бяла, скъпоценна хартия и бавно, с наслаждение започна да пише: „Начало на историята на Испания“ — Incipit chronicum rerum Hispanarum.

Муса отбеляза с лека усмивка:

— Никой порок не пуска по-дълбоки корени от писателстването.

 

 

Мирът, който дон Ефраим донесе у дома, беше по-добър, отколкото се очакваше. Но не беше успял да постигне, а може би и не бе искал, времетраенето на примирието да бъде по-малко от дванайсет години.

След като изслуша подробния доклад на Ефраим, дон Алфонсо каза:

— Знам, че трябва да ти бъда благодарен. И наистина ти благодаря. Ще свикам грандовете си, за да бъдат свидетели как ще ми върнеш ръкавицата на рицарското поръчение.

Дон Ефраим отклони със страх тази висока чест.

— Не съм убеден, че заслужавам този блясък. Моето отличие ще създаде много завистници на алхамата в Толедо и ще намали приятелите й.

Алфонсо се усмихна иронично и попита дали според дон Ефраим наистина са необходими цели дванайсет години за възстановяване на стопанството.

Ефраим изпита негодувание. Още при първия разговор бе предупредил настойчиво краля, че трябва да бъде вътрешно готов за дългия мир. Той, Ефраим, бе поставил изпълнението на трудната си мисия в зависимост само от това условие, а сега, едва сключил договора, дон Алфонсо размишляваше как да го наруши. Отговорът му прозвуча сухо:

— Състоянието на твоето кралство, господарю, е такова, че ще ти трябват повече от дванайсет години, за да го възстановиш. Аз със сигурност няма да доживея новия ти поход, но и ти няма да бъдеш вече млад, когато ще го започнеш.

И тъй като кралят мълчеше недоволно, дон Ефраим продължи:

— Трябва да се примириш, господарю. Дон Йеуда свърши много добра работа за страната ти. Създаде връзки, които се запазиха дори след тази катастрофа, разкри пред целия свят с колко богати възможности разполага твоята Кастилия, създаде ти кредит. Ала ако искаш да извлечеш полза от всичко това, трябва да се придържаш към плана му, а той се основаваше на мира. През следващите години не бива да мислиш за рицарите и бароните си, които само разоряват страната. Мисли за твоите граждани и селяни, мисли за свободните градове. Дай им привилегии, дай им „фуерос“, подкрепи ги срещу грандовете си.

Дон Алфонсо слушаше с мрачно лице, но запомняше всяка дума. Неговият свят беше светът на рицарството. Истината на краля беше различна от истината на един стар евреин и банкер. Неговата философия бяха песните на Бертран. Все пак този Ефраим има известно право и ако след дванайсет години иска да проведе успешна, победоносна война, кралят трябва да угажда на простолюдието. Трябва да определи места в коронния съвет за представители на гражданите и селяните, да допусне дори крепостните близо до себе си, да наказва рицарите, които пребиват от бой селяните си или насилствено отнемат торбата с пипер на гражданина. Оттук нататък той ще живее в един пуст, досаден свят, ще властва над една тъжна Кастилия.

Дон Ефраим говореше за жалкото състояние на стопанството. Добивът на руда бил напълно унищожен, манифактурите за платно, доведени до небивал разцвет от дон Йеуда, били разрушени и ограбени, безбройните стада добитък били отведени на юг, овцевъдството, преди войната един от главните източници на доходи за Кастилия, изцяло занемарено. Кастилският мараведи загубил много от стойността си; в момента плащали шест кастилски за един арагонски мараведи. За да не загинат окончателно селското стопанство и занаятите, кралят трябвало да помогне с намаляване на данъците и раздаване на привилегии. Дон Ефраим навлезе в подробности. Предложи кои мита и данъци да бъдат намалени, кои да бъдат изцяло премахнати. Споменаваше все нови и нови цифри.

Когато дон Йеуда говореше за разцвета на стопанството, кралят обикновено го слушаше внимателно, но бързо се разсейваше. Лесно го обхващаше отвращение срещу сухите сделки, недостойни за един крал, случваше се да прекъсне изложението на своя ескривано с груби думи. Днес, макар че дон Ефраим говореше без пламенността и блясъка на Йеуда, Алфонсо запомняше всяка назована цифра, свързваше ги една с друга, одобряваше последователността, с която смяташе евреинът. Не искаше да бъде така, но все пак беше доволен. Нямаше полза да си затваря очите пред новото, противно време, трябваше да намери мястото си в него. И други преди него го бяха правили, силни и могъщи, например крал Хенри Английски, а той, Алфонсо, бе платил скъпо и прескъпо за слепотата си.

— Истинско щастие е, господарю — прибави с лека усмивка дон Ефраим, — че тогава разреши на Йеуда да засели в кралството ти шестте хиляди франкски бегълци. Сред тези добри хора ще намериш много умели майстори, с които ще замениш падналите и изчезналите. Трябва да се признае, че дон Йеуда — благословена да бъде паметта на праведния, — направи твърде много…

— Веднъж те поканих да управляваш съкровищницата ми — прекъсна го почти рязко кралят, — но ти отказа. Вероятно си бил прав; тогава нямаше какво да се управлява, а аз се държах лошо със съветниците си. Сега в хазната ми не е останало почти нищо, но аз съм поумнял, надявам се да си го забелязал. Моля те още веднъж да станеш мой алфаким или дори мой алфаким майор.

Ефраим бе очаквал това предложение, боеше се от него. Съпротивляваше се с цялата си душа. Винаги беше отбягвал обществените служби; беше стар, искаше през малкото дни, които му оставаха, да си стои вкъщи до огъня, заобиколен от най-близките си хора, да издъхне в мир. Силното му недоволство и омраза срещу дон Алфонсо не можеха да се изличат така лесно. Кралят беше тласнал към смъртта по-голямата част от трите хиляди евреи, които алхамата му бе предоставила, само за да удовлетвори безсмислената си рицарска жажда за приключения. Той отне дъщерята на верния си служител дон Йеуда Ибн Езра, лиши го от сина му и не можа да ги спаси в часовете на беда. А сега искаше да впрегне него, Ефраим, пред колата си и да го изпрати по стръмния, мъчителен път, който му предстоеше.

— Твоето предложение е висока чест за мен — отговори предпазливо той. — Ала преговорите в Севиля ме изтощиха. Чакат ме делата на алхамата, вече съм много възрастен. Освободи ме, господарю.

Алфонсо, нацупен като момче, отвърна:

— Много искам да имам алфаким евреин. — Думите прозвучаха несръчно, даже недодялано, но в тях беше скрита част от любезността на предишния Алфонсо. Изведнъж Ефраим прозря какво ставаше в душата на краля. Проумя, че той е твърдо решен да даде удовлетворение на мъртвия си ескривано, да преодолее себе си и да върви по пътя, начертан от Йеуда. Този Алфонсо се страхуваше и си търсеше нов водач. Ако поеме длъжността на Йеуда и продължи оттам, където дон Ибн Езра беше спрял, това със сигурност щеше да скъси живота му. Ала Ефраим си припомни блестящите, пронизващи, подигравателни очи на Йеуда, чу благозвучния му глас, представи си последната им среща. Трябваше да се намери човек, който да поеме протегнатата нечиста ръка на християнския крал и с много усилия да го поведе по тесния, труден път на мира.

Ефраим трепереше в дебелите си дрехи, изглеждаше по-стар и немощен от всякога. Отговори, като насила измъкваше всяка дума от устата си:

— След като ми заповядваш, господарю, аз ще се опитам да приведа в ред делата на твоята страна.

— Благодаря ти — промълви топло дон Алфонсо. Помълча малко и продължи колебливо: — Има и нещо друго, което желая да обсъдя с теб, дон Ефраим Бар Абба. Невинаги съм показвал на мъртвия си ескривано дълбоката благодарност, която той заслужаваше и която дядо ми е засвидетелствал на своя Ибн Езра. Потиснат съм, че мъртвите дори не са погребани по достойнство, че гробовете им са жалки, временни. Много пъти съм си мислил да ги погреба по свой начин в съответствие със сана им. Ала размислих и открих по-добро решение. Най-правилното е вие да погребете мъртвия ми ескривано по вашия начин и с вашите почести, него и доня Рахел, която ми беше много скъпа. Те принадлежат на вас, и двамата, до последния си дъх останаха ваши, затова ще ти бъда дълбоко признателен, ако организираш погребението им според вашата традиция.

— Ти изпревари молбата ми, господарю — отзова се сърдечно дон Ефраим. — Ще се погрижа за всичко, обещавам ти. Само те моля да ми дадеш известно време, за да мога да уведомя многото, които ще пожелаят да присъстват на погребението.

 

 

Скоро след сключването на мира доня Беренгария роди момче. Бъдещият крал на Арагон и Кастилия беше кръстен с името Фернан. Кръщението бе отпразнувано с голям разкош; петимата християнски владетели на полуострова се събраха в Сарагоса, за да го отбележат.

На празничната маса доня Леонор и дон Алфонсо седяха един до друг на високите си столове. Доня Леонор беше красива, истинска дама, любезна и високомерна както винаги и както изискваха правилата на куртоазията, размени много учтиви слова със съпруга си.

Този ден Алфонсо имаше пълното право да се чувства като крал на кралете, да осъзнае стойността и честта си. Преди една година страната му беше заляна от пълчищата на неверниците, самият той бе обсаден в столицата си. Тогава умираше от срам, докато мислеше за английския крал Ричард. Роднината му беше доказал, че наистина е Miles Christianus, ужасът на мюсюлманите, Мелек-Рик. Ричард бе щурмувал непревземаемата крепост Акко, а в открито поле беше нанесъл страшно поражение на войските на султан Саладин. Днес положението беше съвсем различно. Огромните загуби на кръстоносците се оказаха напразни, сключено беше жалко примирие, свещеният град си остана в ръцете на неверниците, а самият Ричард, след като бе влязъл в спор със съюзниците си, седеше безпомощен в австрийски затвор. През това време той, Алфонсо, седеше здраво на трона си, както и преди най-могъщият крал на полуострова. А внукът му, когото днес щеше да вдигне от кръщелния купел, силният малък Фернан, един ден ще обедини Арагон и Кастилия и може би ще си извоюва правото да се нарече император като дядо му, седмия Алфонсо.

Ала сред целия този блясък и цъфтеж пустотата в душата му нарастваше. Той гледаше доня Леонор и разбираше, че и нейната душа бе празна. Гледаше дъщеря си Беренгария и четеше в очите й, големите зелени очи на майката, безумна надменност, жажда за повече и още повече власт и почести. Беше сигурен, че тя обвинява съпруга си в слабост, понеже след грозното поражение на Алфонсо не бе взел в свои ръце върховенството над полуострова. Беше сигурен, че сега всичките й мисли и действия са насочени към малкия й син, бъдещия император Фернан, а към баща си не изпитва нищо повече от недоволство, презрително равнодушие. Той стоеше на пътя на сина й, можеше да осуети честолюбивите й стремежи. Само за да задоволи похотливите си желания, той бе пренебрегнал кралския си дълг, едва не бе загубил земите, които принадлежаха на нея и на сина й, и беше твърде възможно да ги проиграе окончателно, преди малкият й Фернан да сложи на главата си императорската корона.

Пажовете, които поднасяха на краля изисканите ястия, виното и кърпите за уста, стояха и чакаха безпомощно. Алфонсо не ги виждаше. Изведнъж бе прозрял колко самотен беше сред своите пет хиляди пъти по хиляда кастилци, макар и обкръжен от почитта им. Взираше се мрачно пред себе си, съвсем сам, в един напълно пуст свят.

Дон Родриге забеляза как зад равнодушно любезната кралска маска Алфонсо се бе сковал и се унасяше в горди, самотни размишления. Сърцето му преля от горещо съчувствие, но си остана изпълнено с любопитството и неудържимото увлечение на хрониста. Задачата му изискваше да наблюдава краля с делово усърдие. Дон Алфонсо наистина беше memoria tenax, intellectu сарах, vultu vivax. Кралят имаше отлична памет, запазваше в главата си всички събития, преценяваше ги с острия си ум и ги предаваше чрез изражението си. Лицето на дон Алфонсо отразяваше всичките му преживявания, необузданите страсти, тежките, бурни победи, горчивите поражения, способността му да преодолее себе си, прозренията му. Лицето бе станало хроника на живота му. Още днес в чертите на четирийсетгодишния можеше да се види лицето на стареца, какъвто някога щеше да стане.

 

 

В северната част на кралството, близо до границата с Навара, в земите на бароните де Аро, живееше един еремит, който се подлагаше на най-тежки духовни изпитания. Живееше в пещера, разположена високо сред стръмните склонове на Сиера де Нейла. Истинско чудо бе как оцеляваше там. Защото беше сляп. Очевидно беше под особената закрила на провидението. То пазеше краката му от пропастта и го предпазваше от дивите зверове; разказваха, че вълците идвали при него и лижели ръцете му.

Поклонници се качваха до пещерата и му носеха дарове, с които удовлетворяваше оскъдните си потребности. Молеха го да ги излекува с полагане на ръка; от ръцете му струеше благослов. Като докосваше лицата на грешниците, той усещаше дали са заслужили Божията прошка или не.

Еремитът беше онзи Диего, когото Алфонсо бе заповядал да ослепят пред първата си победоносна битка край Аларкос, защото беше заспал на поста си.

Бароните де Аро, чийто войник беше Диего, бяха трудни васали, често се бунтуваха срещу краля. Те обявиха, че поради страшните събития от последните години градът Толедо се е напълнил с грехове, и настояха Диего да отиде там; посещението на светеца щяло да пробуди заспалите съвести. Истинската им цел обаче беше да създадат неприятности на краля чрез присъствието на Диего.

Хората от Толедо се стекоха да видят благословения мъж и да му отдадат почитта си. Все по-високо се изказваше желанието кралят също да извлече полза от пристигането на чудотвореца. Преди време, когато дон Алфонсо яздеше сияещ редом с носилката на Хубавицата, те съчувстваха на неразрешената му страст, участваха в нея, наслаждаваха й се, придружаваха го с ликуващи викове, всеки ден, когато го срещаха, се превръщаше в празник. А сега при всяка среща с Алфонсо изпитваха страхопочтително съчувствие, плахост, инстинктивен ужас от наказания, от белязания. Желаеха му да се излекува напълно и вярваха, че светецът ще му помогне да се покае.

Според Родриге шумът, който се вдигаше около Диего, не беше нищо повече от суеверие и глупост. Той скоро разгада злите намерения на бароните де Аро и посъветва краля да не се интересува от Диего.

Самият Алфонсо изпитваше известна неловкост от срещата с бившия си войник. В душата му пареше срам, защото помнеше как самодоволно бе разказал на Рахел за ослепяването, за строгата присъда над войника, забравил дълга си. Помнеше как живото лице на Рахел се затвори и едва сега разбираше защо.

В същото време обаче той беше забелязал с каква плахост го гледаха хората и ги разбираше, схващаше желанието им да се срещне със светия човек. Освен това изпитваше любопитство да види със собствените си очи какво бе станало с младия Диего. Наистина ли той, Алфонсо, без да го знае и да го желае, беше направил един обикновен войник светец?

Когато слепецът застана пред него, той си припомни ясно някогашния Диего. Тогава момъкът беше едър, упорит, своенравен, приличаше малко на Кастро. Наистина ли това беше Диего, когото някога бе заповядал да ослепят? Алфонсо се смути и съжали, че беше повикал в палата си този човек. Не знаеше какво да му каже. Другият също мълчеше.

Накрая, макар и против волята си, кралят направи опит да се пошегува:

— Оказва се, че строгата присъда, която ти наложих тогава, е била за твое добро.

— Кой говори? — попита другият.

Недоволството и учудването на дон Алфонсо нараснаха. Нима не бяха казали на слепеца къде го водят? Нима той не беше надарен с дарбата да усеща кой стои пред него? Не трябваше ли сам да се сети?

— Аз, кралят — отговори мрачно той. Слепият изобщо не се учуди.

— Не познах гласа ти — обясни той. — От него не струи нищо познато.

— Как мислиш, Диего, несправедливо ли постъпих с теб? — попита Алфонсо.

— Сигурен съм, че Бог те е накарал да сториш това, което стори — отговори спокойно слепецът. — Но и сънят, който ме налегна тогава, беше изпратен от Бога. Аларкос стана място на тежко изпитание, не само за мен, но и за теб. Заради онази първа победа при Аларкос ти се изкуши да поведеш втората, прекомерно дръзка битка. В крайна сметка за мен страданието се оказа благословия. Намерих душевен мир. — И привидно без всякаква връзка добави: — Чувал съм, че Аларкос вече го няма.

В първия момент Алфонсо повярва, че защитен от ореола си на светец, Диего е решил да му се подиграе. Ала думите излязоха от устата на слепеца някак равнодушно, сякаш бяха произнесени от трети човек, който ги наблюдаваше от висините, и явно не бяха предназначени да го засегнат болезнено.

— Молих се и твоето нещастие да се превърне в благословия, господарю — обясни Диего и продължи: — Искам да те видя — помоли той и протегна ръце. Алфонсо разбра какво се искаше от него, пристъпи по-близо и слепецът опипа лицето му. Кралят изпита неловкост от докосването на костеливите ръце до челото и бузите му, от грубичкото опипване. Всичко в този човек го отблъскваше: как изглеждаше, как говореше, как миришеше. Наистина се подлагаше на изпитание. Този мъж изобщо не приличаше на светец, той беше от йогларите, които изнасяха представления по панаирите.

— Утеши се, кралю — каза Диего. — Господ ти е дал силата да чакаш в смирение. Quien no cae, se no ilevana — който не пада, не се изправя. Може би ще се наложи да чакаш дълго, но силата ти е дадена.

Алфонсо го съпроводи до вратата и го предаде в ръцете на хората, които го водеха.

 

 

Дойде денят, когато изровиха телата на дон Йеуда Ибн Езра и дъщеря му, за да ги отнесат в гробището на алхамата. Беше ранна есен и денят беше топъл, надигаше се буря; градската скала на Толедо беше обгърната в полумрак, в тежка зеленикава сивота.

Увиха Йеуда и Рахел в бели ленени савани и ги положиха в прости ковчези, както изискваше обичаят; но в тях беше пръсната тлъста черна земя, донесена от Цион. Върху ционска земя бе положена главата на Йеуда, чийто единствен стремеж беше да умножи славата на народа си. Върху ционска земя почиваше и главата на Рахел, която бе сънувала Месията.

Всички еврейски общини на Испания бяха изпратили делегации, бяха дошли много видни люде от Прованс и Франция, някои дори от Германия.

Осемте най-уважавани мъже на алхамата в Толедо вдигнаха ковчезите на раменете си и ги понесоха по алеите на Галиана между дърветата и цветята към голямата порта. Там, където се четеше поздравът „Алафия“, чакаха други мъже, за да поемат товара им. След известно разстояние те бяха сменени от нови носачи; защото безброй хора си бяха оспорвали честта да пренесат мъртвите до гроба.

Така, от рамо на рамо, ковчезите бяха пренесени под парещото слънце по пътя към моста Алкантра, за да прекосят река Тахо.

За известно време и младият дон Бениамин пое на рамото си единия от ковчезите, втория, на доня Рахел. Товарът беше лек, но младият мъж едва влачеше крака; мъката го обгръщаше плътна и давеща, болката беше убийствена.

Докато вървеше, той се опитваше да сподави тъгата си с мисли.

Каза си, че шестте хиляди франкски бегълци, които Йеуда бе довел в Кастилия напук на злобната съпротива, вече не бяха досадни натрапници, а бяха станали уважавани съграждани. Всичко беше станало много по-различно от очакванията му. Невярващ на очите си, той бе видял как чичо му Ефраим замина за Севиля, как подписа мирния договор, а сега вземаше всички мерки да опази мира. Делото на Йеуда беше живо, продължаваше. И кралят не само го търпеше, той го поощряваше. Но колко смърт и беди бяха нужни, преди гордият рицар да се вразуми. И колко щеше да трае този разум?

Макар да кипеше от справедливо негодувание срещу краля, дон Бениамин си каза, че няма право да произнася пристрастни присъди. Кралят наистина беше променен и това беше заслуга на Рахел. Беше станало точно като в приказките, които тя толкова обичаше. Магьосникът беше вдъхнал живот на буцата глина, но това бе струвало живота му.

Дон Бениамин крачеше бавно с лекия товар на раменете си, потънал в съзерцание, стъпките му бяха неравномерни, само пречеше на другите носачи.

Шестте хиляди бегълци бяха оцелели и живееха добре. Колко нищожно изглеждаше това в сравнение с безсмислената смърт, с хилядата пъти по хиляда мъртви, загинали през войните на последното столетие. Постигнатото беше малко: мирът на Ефраим, искриците разум у краля. Само лъч светлина в голямата нощ. Но все пак тя беше дошла, новата малка светлинка, тя искреше и винаги когато го обземеше страх, тя щеше да го прогони.

Стигнаха до мястото, където трябваше да предадат ковчега на следващите носачи. След като се освободи от товара си и вече не трябваше да спазва крачката, Бениамин се повлече още по-бавно. Но след време се съвзе, изправи снага, продължи да размишлява. Мислите му бяха горчиви, упорити, настойчиви: дадено ни е да работим за делото, но не ни е съдено да го завършим.

Погребалното шествие стигна до границите на града, до моста над Тахо. Могъщите порти се отвориха широко, за да пропуснат мъртвите.

Дон Алфонсо беше наредил гражданите да отдадат последна почит на мъртвия ескривано, след като бяха проявили черна неблагодарност към живия. Толедци се подчиниха с готовност. По всички къщи бяха опънати черни платна. Улиците, иначе пъстри и весели, днес бяха пълни с хора, облечени в тъмни дрехи; шумът бе приглушен до тихи разговори. Навсякъде по пътя стояха на стража кралски войници и когато ковчезите минаваха покрай тях, свеждаха знамената с герба на Кастилия. Хората сваляха шапки, много коленичеха, жените и момичетата плачеха с глас за участта на Фермоса.

Мъртвите преминаха по стръмните улици нагоре към вътрешния град. Бяха избрали най-дългия път, за да могат ковчезите да минат през главния площад Сокодовер и колкото се може повече хора да им отдадат почит.

На един прозорец високо горе в замъка, откъдето можеше да проследи целия път на погребалното шествие, стоеше Алфонсо, сам. Мислеше:

„Даже не съм тъжен. Станах спокоен. Освободих се от силните страсти. Станах по-добър крал. Би трябвало да бъда доволен. Но не съм. Сигурно ще доживея да поведа великия си военен поход и да застана начело на една обединена Испания. Но дори в минутата, когато победата ще бъде в ръцете ми, няма да изпитам нищо по-силно от това: свърши се, изпълних дълга си; а ако изпитам и още нещо, то ще бъде облекчение, не щастие. Щастието, което ми бе отредено, остана зад мен. То беше тук, държах го в ръцете си, то се сгушваше в мен, топло и упойващо сладко. Но аз бях лекомислен и избягах. А сега носят отреденото ми щастие в ковчега.

Дванайсет години трябва да чакам за големия си поход. Никога не съм можел да чакам; животът ми препускаше като луд жребец. Сега се влачи като охлюв. Годината е дълга, денят още по-дълъг. А аз издържам, даже не се гневя. Това е най-лошото, че мога да чакам в бездействие.

И похода ще водя благоразумно. Не е останало нищо от безумната, блажена смелост от миналото. Ще викат: A lor, а lor!, но аз няма да крещя с тях.“

Той се опита да мисли за онзи, заради когото щеше да поведе похода, за малкия Фернан; ала не можа да си представи лицето му, образът на внука не го стопляше. Всичко, което го заобикаляше, оставаше странно неясно, забулено в мъгла, недействително.

Алфонсо мислеше:

„Аз съм само на четирийсет години, но животът ми е свършил. Нищо не е действително, само миналото. Днешното е скрито в прах и мъгла, като бойното поле в жестоката битка. Ех, да можех да победя заради сина си! За моя Санчо, за милото ми незаконородено дете. Но кой знае къде ще бъде тогава моят Санчо. Сигурно при хората, за които мирът струва повече дори от победата.“

Междувременно погребалното шествие беше стигнало до целта си.

Евреите от Толедо имаха три гробища, две извън стените и едно в самата юдерия. В това гробище, малко и много старо, бяха гробниците на най-знатните, между тях и на рода Ибн Езра. Между мъртвите Ибн Езра, погребани там, имаше хора, които водеха потеклото си от един потомък на цар Давид, който дошъл на полуострова заедно с Адонирам, събирача на данъци на цар Соломон. Това беше отбелязано на надгробния камък. Между мъртвите Ибн Езра имаше и такива, които по времето на римляните били търговци, банкери, събирачи на данъци, но и други, които живели в Толедо под властта на готските крале, преследвани и гонени; имаше и хора, които били везири при мюсюлманите, велики лекари и поети. Тук почиваше и онзи Ибн Езра, който някога построил кастильото, взело името на рода, а до него беше погребан другият Ибн Езра, чичото на Йеуда, който бе запазил Калатрава за император Алфонсо.

На това гробище бяха донесени ковчезите.

Скърбящите стояха плътно един до друг: толкова нагъсто бяха, разказва хронистът, че човек можеше да мине по раменете им.

В гробницата на рода Ибн Езра бяха изкопани два нови гроба. Там положиха дон Йеуда Ибн Езра и дъщеря му доня Рахел и ги събраха с предците им.

После измиха ръцете си и произнесоха молитвата за благослов.

Дон Йозеф Ибн Езра, който беше най-близкият роднина, прочете молитвата на тъгуващите, която започва така: „Да бъде прославено и свято името на Всевишния“, а завършва: „Мир твори във висините си, мир дарява на нас и на целия Израил, затова кажете: Амин“.

В продължение на трийсет дни във всички еврейски общини на полуострова, както и в общините на Прованс и Франция произнасяха тази молитва в памет на дон Йеуда Ибн Езра, нашия господар и учител, и на дъщеря му доня Рахел.

В кръчмите и по пазарите на Кастилия, където се събираха много хора, йогларите, панаирджийските певци, пееха балади за краля дон Алфонсо и неговата гореща, съдбоносна любов към еврейката Фермоса. Песните проникнаха дълбоко в народната душа и цяла Кастилия ги пееше в работни и празнични дни, по време на работа и на празничната трапеза, даже се приспиваха с тях.

И тогава кралят беше

заслепен от любовта,

и се влюби той в една еврейка,

която бе наречена Фермоса.

Да, Фермоса беше тя — Хубавица,

с право я наричаха така.

И забрави с нея кралят

своята кралица.

Дон Алфонсо никога повече не стъпи в пределите на Уерта дел Рей.

Бавно запустяваха градините и се рушеше Галиана. Белият зид, който обграждаше имота, също се разпадна. Най-дълго издържа главната порта, през която бяха минали Кастро и хората му, за да погубят Рахел и баща й.

И аз самият стоях пред тази порта и прочетох полуизтрития от времето арабски надпис, с който Галиана е поздравявала гостите си: Алафия — мир на влизащия в този дом.