Лион Фойхтвангер
Еврейката от Толедо (2)

Втора глава

В Толедо пристигна с придружителни писма на краля Ибн Омар, интендант и секретар на дон Йеуда. С него дойдоха мюсюлмански архитекти, художници и занаятчии. Скоро в кастильо де Кастро закипя работа. Бързината и разточителството, с които се извършваше преустройството, възбудиха града. После от Севиля пристигнаха безброй слуги, кервани с коли, на които бяха натоварени разни домакински потреби, трийсет товарни мулета и дванайсет коня. Из града се разнасяха все нови, един от друг по-пъстри слухове за чужденеца, който щеше да дойде.

Най-после пристигна и той. С дъщеря си Рахел, сина си Алазар и доверения си приятел, лекаря Муса Ибн Дауд.

Йеуда обичаше децата си и се тревожеше дали момчето и момичето, отрасли в изисканата Севиля, ще съумеят да свикнат с грубия живот на Кастилия. Четиринайсетгодишният Алазар беше предприемчив момък и със сигурност щеше да хареса суровия рицарски свят; но как ли щеше да се почувства Рехия, скъпата му Рахел?

Тя яздеше редом с него и бащата непрекъснато я поглеждаше нежно, с тиха загриженост. По обичая младото момиче пътуваше в мъжки дрехи. Седеше на седлото като младеж, малко тромава, скована, но смела и свободна като дете. Шапчицата едва задържаше гъстата черна коса. С големите си сиво-сини очи, внимателна и спокойна, тя оглеждаше хората и къщите на града, който щеше да стане неин дом.

Йеуда знаеше, че тя няма да пожали усилия, за да превърне Кастилия в своя родина. Веднага след завръщането си в Севиля той отиде при нея, за да й разкаже какво го бе накарало да вземе това важно решение. Беше говорил с нея, седемнайсетгодишната, така свободно, сякаш двамата са на еднаква възраст и с еднакъв жизнен опит. Той беше сигурен, че неговата Рахел, колкото и детински да се държеше понякога, притежава прозорливост и ще го разбере. Тя бе част от него и беше — това пролича в разговора им — истинска Ибн Езра, смела, умна, открита към всичко ново, чувствителна и с богато въображение.

Как ли ще живее тук, сред всички тези християни и войници? Нямаше ли любимата Севиля да й липсва в студения и гол Толедо? Там всички я обичаха. Имаше достатъчно приятелки на нейната възраст, но и господата от обкръжението на емира, опитните, знаещи дипломати, поети, художници се наслаждаваха на компанията на младата Рахел, още полудете, с наивни, но често учудващи с проницателността си въпроси и наблюдения.

Както и да е, вече бяха в Толедо, ето го и кастильо де Кастро, където щяха да живеят и което от днес нататък щеше да се нарича кастильо Ибн Езра.

Йеуда беше радостно изненадан, когато видя какво бяха успели да сторят опитните му помощници от негостоприемната, полусрутена къща за толкова кратко време. Каменните подове, където по-рано отекваше всяка стъпка, бяха покрити с дебели меки килими. Покрай стените бяха наредени дивани с удобна тапицерия, отрупани с възглавници. Фризове, червени, сини и златни, обикаляха помещението; втъкани в изкусни орнаменти, арабските и еврейските надписи канеха посетителя да ги разчете. Малки водоскоци, захранвани от изобретателна напоителна система, охлаждаха въздуха. За книгите на Йеуда беше предвидено просторно помещение. Някои лежаха разтворени на пултовете и разкриваха прекрасните си цветни инициали и обковки.

Влязоха и в патиото, двора, където Йеуда взе голямото решение, застанаха пред фонтана, на чиито стъпала бе седял. Точно както си го беше представял, струята вода се вдигаше и спускаше, равномерна и тиха. Гъстите зелени листа на дърветата задълбочаваха тишината; от короните им висяха наситеножълти портокали и матовожълти лимони. Дърветата бяха грижливо подрязани, цветните лехи, умело подредени, радваха окото с пъстротата си, навсякъде течеше бистра вода.

Доня Рахел разгледа новата къща заедно с другите, широко разтворила очи, внимателна, без да говори много, но вътрешно доволна. Отведоха я в двете помещения, отредени за нея. Тя се освободи от тясното мъжко облекло, което търкаше нежната й кожа. Трябваше веднага да се очисти от праха и потта.

До спалнята й имаше баня. В покрития с плочки под беше вграден плитък басейн, снабден с тръби за топла и студена вода. Доня Рахел се изкъпа, обслужвана от бавачката си Саад и камериерката Фатима. Тя се отпусна блажено в топлата вода, вслушвайки се с половин ухо в бъбренето на бавачката и слугинята. Скоро престана да ги слуша и се отдаде на блуждаещите си мисли.

Всичко беше като в Севиля, даже ваната, в която лежеше. Но самата тя вече не беше Рехия, а Рахел.

Докато пътуваха, под влияние на непрекъснато сменящите се впечатления, тя така и не бе успяла да осъзнае какво означаваше това. Сега, когато пристигнаха и тя лежеше отпусната в тихата баня, изведнъж я връхлетя с цялата си сила усещането за промяна. Ако все още беше в Севиля, сигурно щеше да изтича при приятелката си Лейла, за да й довери вълненията си. Лейла беше глупаво малко момиче, не разбираше нищо и не знаеше как да й помогне, но беше най-добрата й приятелка. В Толедо нямаше нито една приятелка, хората тук й бяха чужди, градът беше чужд. Нямаше я джамията „Асхар“; викът на мюезина от минарето й, който призоваваше за измиване и молитва, по нищо не се отличаваше от виковете от останалите джамии, но тя го разпознаваше безпогрешно. Тук нямаше и хатиб, който можеше да й обясни някое трудно място от корана. Около нея бяха останали твърде малко хора, с които можеше да бъбри на милия си, добре познат арабски. Трябваше да научи твърдия смешен език на кастилците. От сега нататък ще е заобиколена от хора с груби гласове и жестове, с груби мисли. Кастилци, християни, евреи.

Тя беше щастлива в светлата, прекрасна Севиля. Баща й бе между първенците на града и тъй като беше дъщеря на баща си, всички я обичаха. Как ще бъде тук? Дали християните ще разберат колко велик човек е баща й? Ще могат ли да разберат и нея, Рахел, да вникнат в характера й? Няма ли и тя да им изглежда чужда и смешна, както те на нея?

Имаше и нещо друго, още по-страшно. Сега тя беше еврейка пред очите на целия свят.

Рахел бе израснала с мюсюлманската вяра. Но още когато беше съвсем малка — веднага след смъртта на майка й, сигурно беше петгодишна — баща й я отведе в едно тихо местенце и й обясни шепнешком, подчертавайки всяка дума, че тя принадлежи към семейство Ибн Езра, че това е нещо единствено по рода си, нещо велико, но и голяма тайна, за която не бива да се говори. По-късно, когато тя порасна, баща й разкри пред нея, че е мюсюлманин, но и евреин, и й разказа за еврейското учение и еврейските нрави. Йеуда не задължи дъщеря си да изпълнява религиозните обреди на евреите. Когато веднъж тя го попита направо в какво да вярва и какво да стори, той й отговори дружелюбно, че няма да я принуждава; когато стане възрастен, самостоятелен човек, тя ще реши сама дали да поеме върху себе си почетното, но не безопасно бреме на тайното еврейство.

Това, че нейният баща й предостави избор, я изпълни с гордост.

Веднъж тя не успя да удържи на изкушението и довери на приятелката си Лейла, че всъщност тя е една Ибн Езра. Стана й много странно, когато Лейла отговори:

— Аз го знаех. — И след кратко мълчание добави: — Бедничката ми.

Рахел никога вече не заговори с Лейла за своята тайна. Но когато се срещнаха за последен път, Лейла плака без глас и й каза:

— Винаги съм знаела, че ще стане така.

Неприличното, глупаво съчувствие на Лейла подтикна Рахел да разпита баща си какви точно са евреите, към които принадлежеше родът им. Мюсюлманите ги наричаха „народа на книгата“; значи първата й работа беше да прочете тази книга.

Тя помоли Муса Ибн Дауд, чичо Муса, който живееше в дома на баща й и владееше много езици, да й дава уроци по еврейски. Учеше с лекота и скоро започна да чете Великата книга.

Още от най-ранни години Рахел беше много привързана към чичо Муса, но го опозна истински едва по време на уроците. Най-близкият приятел на баща й беше дълъг и тънък, по-възрастен от Йеуда; понякога й се струваше направо древен, друг път учудващо млад. От мършавото лице стърчеше месест, силно закривен нос, над него грееха големи, красиви очи, които проникваха дълбоко в душата на човека. Беше преживял много; баща й казваше, че е платил огромните си знания и свободата на духа си с безброй страдания. Но той не говореше за това. Понякога разказваше на детето Рахел за чужди страни, обитавани от странни хора, и това беше много по-вълнуващо от всички приказки и истории, които Рахел чуваше и четеше. Защото нейният приятел и чичо Муса седеше пред нея и беше видял всичко с очите си.

Муса беше мюсюлманин и спазваше всички обреди. Но изглеждаше небрежен към вярата и не криеше съмненията си към всичко, което не беше знание. Веднъж, докато четяха пророк Исаия, й каза:

— Той е бил голям поет, може би по-велик дори от пророка Мохамед и от пророка на християните.

Това я обърка. Дали тя, която изповядваше вярата на пророка, имаше право да чете Великата книга? Като всички мюсюлмани, и Рахел произнасяше всеки ден първата сура на корана, а в последния седми стих се казваше, че Аллах трябва да държи правоверните далече от пътищата на онези, които са си навлекли гнева му. Тези лишени от милостта на Аллаха хора, обясни приятелят й, хатибът от джамията „Асхар“, били евреите; Аллах дал воля на гнева си към тях, като изсипал на главите им страшни беди. Дали и тя, като четеше Великата книга, не бе тръгнала по грешен път? Рахел събра смелост и попита Муса. Той я погледна продължително и с обичайната си любезност каза, че Аллах не би могъл да се разсърди на рода Ибн Езра.

Това прозвуча разбираемо. Всеки можеше да види, че Аллах е милостив към баща й. Не само го бе дарил с извънредна мъдрост и меко сърце, но и го беше благословил с всички външни богатства и световна слава.

Рахел обичаше баща си. Той беше олицетворение на героите от любимите й песни и приказки, на достойните владетели и умните везири, на мъдрите лекари, придворни и магьосници, на пламтящите от любов младежи, за които копнееха всички женски сърца. Освен това баща й беше обкръжен от опасна тайна: той беше от рода Ибн Езра.

От всичко преживяно през детството си Рахел запази най-дълбоко в сърцето си онзи тайнствен, многозначителен разговор, когато бащата шепнешком обясни на петгодишното дете, че и то е от рода Ибн Езра. След години този разговор бе засенчен от друг, още по-важен. Когато се върна от дълго пътуване в северния Сефарад, в християнска Испания, бащата отведе дъщеря си настрана, както някога, и й разкри с приглушен глас опасностите, които заплашвали тайните евреи в Севиля поради предстоящата свещена война; а после, с тон на разказвач на приказки, едва ли не шеговито, продължи:

— И тук, вярващи, започва историята за третия брат, който оставил светлия, сигурен ден и отишъл „в златистия сумрак на пещерата“.

Рахел разбра веднага и попита с тона на слушателите на приказки:

— И какво станало с този мъж?

— За да узная това — отговори баща й, без да сваля настойчив поглед от лицето й, — ще отида лично в мрачната пещера. — След като й даде малко време да свикне с онова, което й бе разкрил, продължи: — Когато беше още дете, дъще, аз ти казах, че един ден трябва да избереш. Моментът настъпи. Няма да те моля да дойдеш с мен, няма да настоявам да останеш. Тук има много мъже, млади, умни и образовани, добри по характер, които ще се радват да те вземат за жена. Ако пожелаеш, ще те дам на някого от тях и няма да се срамуваш от зестрата си. Помисли добре и след една седмица ще те попитам какво е решението ти.

Без да се колебае, Рахел помоли:

— Би ли желал баща ми да ми окаже благоволението да ме попита още сега?

— Добре, питам те сега — отговори баща й и тя каза:

— Онова, което реши баща ми, е правилно и каквото стори той, ще сторя и аз.

Сърцето й се стопли от обич към него, от съзнанието, че двамата бяха така дълбоко привързани един към друг. И неговото лице изрази голямата му радост.

Постепенно Рахел научаваше за живота и приключенията на еврейския народ. Сънародниците й бяха живели винаги сред големи опасности, сега отново бяха заплашени от мюсюлманите и християните, но това беше голямото изпитание, изпратено им от Бога, който ги беше направил единствени сред човеците и ги бе избрал за свой народ. Сред този народ обаче, призвания, дълго изпитвания, имаше един избран род: Ибн Езра. Затова и Бог бе отличил баща й, един Ибн Езра, като го беше удостоил с важна мисия. Баща й бе чул гласа на Бога и бе отговорил: тук съм, ето ме. И ако досега беше живял в покрайнините на еврейския свят, сега трябваше да се разкрие и да заживее в самия му център. Това, че Йеуда й позволи да надникне в най-съкровената му същност, че й се довери, както и тя на него, я накара да стане завинаги част от еврейския народ.

Когато най-после пристигнаха на отреденото им място, докато лежеше и се наслаждаваше на топлата баня, тя отново чу думите на баща си. По странен начин в тях се примеси неудържимият плач на приятелката й Лейла. Не, Лейла беше само едно малко момиче, тя не знаеше и не разбираше нищо. Рахел беше благодарна на съдбата, че я е създала от рода Ибн Езра, тя беше щастлива и изпълнена с очакване.

Когато се пробуди от мечтанията си, отново чу бъбренето на милата, глупава стара бавачка Саад и вечно бързащата Фатима. Жените ходеха напред-назад, влизаха и излизаха от банята, все още не можеха да се оправят в непознатите помещения. Рахел се засмя и отново се превърна във весело, безгрижно дете.

Тя се изправи и се погледна. Голото момиче с бледокафеникава кожа, по която блестяха безброй водни капчици, вече не беше Рехия, а доня Рахел Ибн Езра. Тя избухна в необуздан смях и попита старата си бавачка:

— Друга ли съм сега? Личи ли, че съм друга? Кажи ми веднага! — И тъй като Саад не я разбра, тя настоя, все още през смях, със заповеднически тон: — Сега съм кастилка, толедчанка, еврейка!

Стъписаната бавачка Саад изписка и отговори с тънкия си глас:

— Не поемай тази вина върху себе си, Рехия, дъщеричке моя, зеница на окото ми! Ти си правоверна и вярваш в Пророка.

Рахел се засмя отново, помисли малко и отговори вече по-сериозно:

— Кълна се в брадата на пророка, дойке, откакто съм в Толедо, вече не вярвам толкова силно в пророка.

Старата се отдръпна назад, дълбоко уплашена.

— Не бива да си правиш такива шеги!

— Веднага ме наречи Рахел! — извика сърдито девойката. — Няма ли най-после да ме наречеш Рахел! Рахел, Рахел! Кажи го веднага! — Сетне падна назад във водата и обля старата Саад с фонтан от пръски.

Когато Йеуда се яви в кралския замък, дон Алфонсо го прие веднага.

— Е? — попита кралят с обичайната си суха учтивост. — Какво постигна дотук, мой ескривано?

Йеуда започна да разказва. Неговите репозитарии и правници прегледали списъците на данъците и налозите и започнали да ги поправят и допълват; след няколко седмици щял да представи на краля точни цифри. Сто и трийсет умни и сръчни хора били повикани в страната, повечето от мюсюлманските земи, но и от Прованс, от Италия, та даже и от Англия, за да работят в селското стопанство, рудодобива, занаятите и пътищата. Йеуда добави подробности, спомена цифри; говореше свободно, по памет.

Кралят го слушаше с привидна небрежност. Ала когато Йеуда свърши, попита почти остро:

— Не говорихме ли, че трябва да построиш нови, големи конюшни? За тях не чух нищо в доклада ти. Каза ми също, че ще изградиш златарски работилници и кралството ми ще може да сече монети. Предприе ли нещо, за да изпълниш това обещание?

В многобройните си доклади Йеуда беше споменал един-единствен път подобряването на коневъдството и създаването на златарски работилници, затова се учуди безкрайно на добрата памет на дон Алфонсо.

— С Божията и с твоята помощ, господарю, може би ще успеем да наваксаме за сто месеца онова, което е било занемарявано цели сто години. Струва ми се, че през тези три месеца поставихме нелошо начало.

— Вярно е, че си сторил добри неща — призна кралят. — Но аз не владея изкуството на чакането. Казвам ти открито, дон Йеуда, вредите, които ми нанасяш, ми изглеждат по-големи от ползите. Доскоро бароните ми, макар и неохотно, с много увъртания, плащаха допълнителни данъци за военни цели; както ме увериха, това бил главният източник на доходи в хазната. А откакто ти си мой ескривано, те се позовават на дългия мир, който се очертава, и отказват да плащат.

Йеуда се ядоса. Кралят приемаше постигнатото без нито една дума на благодарност и му отправяше неоснователни упреци. Съжали, че доня Леонор се бе върнала в Бургос; светлото й, ведро присъствие щеше да направи разговора много по-приятен. Все пак той преглътна недоволството си и отговори с почтителна ирония:

— В това отношение грандовете ти приличат на безправните ти поданици. Когато трябва да се броят пари, всеки търси повод да откаже. Но съображенията на бароните ти са правно неиздържани и опитните ми репозитарии ще ги оборят много лесно. Скоро ще те помоля с цялото подобаващо почитание да подпишеш предупредително писмо до твоите рикосомбрес, което се опира на закона.

Макар че самият той се гневеше твърде често на безсрамието и надменността на грандовете си, кралят се вбеси, че един евреин се осмеляваше да говори непочтително за тях.

— Ти беше човекът, който ни натрапи цели осем години мир — напомни му сърдито той. — И сега трябва да си помагам с търговски и писарски хитрини.

Йеуда отново обузда гнева си.

— Тогава твоите съветници признаха, че дългият мир ще е от полза много повече за теб, отколкото за емира на Севиля. Селското стопанство и занаятите са западнали, бароните ти измъчват безмилостно гражданите и крепостните. Трябва ти дълъг мир, за да промениш това.

— Така е — отвърна горчиво Алфонсо. — Аз стоя бездеен, докато другите се бият с неверниците, а ти въртиш търговия и мислиш за селяните.

— Това не е само търговия, господарю — отговори спокойно Йеуда и в гласа му имаше търпеливо поучение. — Твоите грандове станаха надменни, защото ти се нуждаеше от тях, докато бушуваше война; време е да им дадеш да разберат, че ти си кралят.

Алфонсо застана плътно пред евреина и го погледна втренчено с искрящите си сиви очи.

— И какви криви пътища си измислил, хитри мой ескривано? — попита ехидно той, — за да измъкнеш парите и лихвите на парите си от джобовете на моите барони?

Йеуда не отстъпи нито крачка.

— Аз разполагам с неограничен кредит, господарю, а това означава, че имам и много време. Затова съм в състояние да давам големи суми на твое величество, без да ме е страх, че ще ми бъдат върнати едва след месеци. Планът ми се основава на тази реалност. Ще поискаме от грандовете ти да признаят по принцип данъчното ти право, но няма да настояваме за бързо плащане. Ще отсрочим вноските им веднъж, втори път. Срещу това ще поискаме ответни услуги, които няма да им струват много. Ще искаме да дадат привилегии на някои градове и села, fueros, за да могат обитателите им да разполагат с известна независимост. Ще направим така, че все повече градове и села да не се подчиняват вече на бароните, а само на теб и да отговарят само пред теб. Гражданите ще плащат данъците си доброволно и навреме, с по-голяма готовност от грандовете ти, сумите ще бъдат по-големи. Селският труд, усърдието на занаятчиите и бързо развиващата се търговия в градовете са твоята сила, господарю. Умножи правата им, само така ще намалиш силата на опърничавите грандове!

Алфонсо беше твърде умен и не можеше да не признае, че този път е изключително хитър и единствен може да донесе успех. Безсрамните му барони наистина трябваше да бъдат укротени. И в другите християнски кралства на Испания, в Арагон, Навара и Леон, владетелите се опитваха да подкрепят гражданите срещу бароните. Ала го правеха по много предпазлив начин. Кралете също бяха грандове, нямаха нищо общо с тълпата, те бяха рицари и не искаха да признаят дори пред себе си, че се съюзяват с простолюдието срещу благородниците. Никой досега не се беше осмелявал да изрази това пред него така ясно и без заобикалки. Този чужденец нямаше никаква представа от същността на рицарството, той не разбираше благородниците, а се осмеляваше да ги хули пред краля си. И затова Алфонсо му беше благодарен и го мразеше.

— Ти сериозно ли смяташ, че писанията и приказките ти ще накарат един Нунес или Аренас да се откаже от градовете и селата, които му принадлежат? — попита подигравателно той. — Моите барони са рицари, хитрецо, не търговци или адвокати.

Йеуда отново преглътна обидата.

— Твоите господа рицари ще трябва да се научат, че правото, законът и договорът са нещо също толкова силно и истинско като техните замъци и мечове. Сигурен съм, че мога да ги науча на това, ако се опра на помощта и съучастието на твое величество.

Кралят не искаше да си признае колко силно впечатление му бяха направили спокойствието и увереността на Йеуда. Реши да държи на своето докрай.

— Може би в крайна сметка ще ги принудиш да дадат свобода и пазар на няколко мръсни градчета, но ти казвам, че никога няма да успееш да ги накараш да си плащат данъците. И са прави. В мирно време грандовете не плащат данъци. Така се заклех пред тях, подписах и подпечатах клетвата си, когато ме направиха крал. Yo el Rey. А сега благодарение на твоята мъдрост няма да имаме война цели осем години. На това се позовават бароните ми, на това настояват.

— Нека твое величество ми прости — продължи с непоколебимо спокойствие дон Йеуда, — но ще защитя краля срещу краля. Твоите барони не са в правото си, съображенията им нямат законно основание. Наистина няма да имаме война цели осем години, това е най-съкровената ми надежда, но светът те познава и всички са уверени, че след това отново ще водиш голяма война. А господата са задължени да ти помагат, когато воюваш. Мой дълг като ескривано е да положа всички необходими усилия, за да подготвя тази война, както трябва. Това означава, че финансирането трябва да започне още отсега. Би било твърде неразумно да започна да събирам данъци едва когато войната бъде обявена. Ще въведем годишни вноски, сумите няма да бъдат големи, на първо време ще обложим с тях само градовете ти. Срещу това ще ги дарим с известни свободи и те ще бъдат радостни да ти окажат тази малка услуга. Бароните ти са рицари и рицарските добродетели няма да им позволят да ти откажат онова, което вече получаваш от гражданите.

Дон Йеуда млъкна, за да даде време на краля да обмисли чутото. След малко продължи с нарастваща увереност.

— Освен това ти, господарю, ще извършиш един акт на най-висше рицарско великодушие, с който ще принудиш грандовете да ти осигурят годишните вноски.

— Значи това, което си измислил дотук, не ти е достатъчно? — прекъсна го недоверчиво дон Алфонсо.

Без да се засяга, Йеуда продължи да излага плана си:

— След онзи злощастен поход в ръцете на севилския емир останаха твърде много пленници. Твоите барони явно не бързат да изпълнят задължението си и да ги откупят.

Дон Алфонсо се изчерви. Обичаят повеляваше васалът да откупи оръженосеца си, баронът да откупи васала си, попаднал в плен, докато е бил на служба. Бароните признаваха това свое задължение, но този път го изпълняваха с особена неохота. Те обвиняваха краля, че привързаността му е довела до провал на похода и до тежко поражение. Много му се искаше да заяви гордо, че поема върху себе си откупуването на всички пленници, за да натрие носовете на бароните си, но сумата беше огромна и той не можеше да си позволи този великодушен жест.

Но до него беше Йеуда Ибн Езра и той каза:

— Предлагам ти почтително, кралю, да откупиш всички пленници със средствата от хазната си. А от бароните, които ще получат обратно васалите си, ще поискаме да признаят по принцип правото ти да събираш данъци за войната още отсега.

— А ще може ли хазната ми да понесе този товар? — попита уж небрежно дон Алфонсо.

— Аз ще се погрижа за това, господарю — отговори също така небрежно Йеуда.

Лицето на краля засия.

— Планът ти е великолепен — отговори признателно той. Пристъпи по-близо до своя фамилиар и докосна плочката на гърдите му. — Ти си разбираш от работата, дон Йеуда.

Само след миг обаче в благодарната му радост се примеси горчивото прозрение, че задлъжняваше все повече и повече на този неприятно умен търговец.

— Колко жалко — заяви злобно той, — че няма да успеем да засрамим по този начин и бароните Кастро и приятелите им. И знаеш ли, дон Йеуда, мисля, че си навлече голяма беля с бароните Кастро.

Това извъртане на фактите възмути Йеуда. Враждата между краля и бароните Кастро беше започнала още в детските години на Алфонсо и се бе изострила до крайност, когато той им отне кастильото в Толедо. А сега кралят искаше да натовари него с цялата отговорност за случващото се.

— Знам, бароните Кастро са побеснели от гняв, че едно обрязано куче омърсява кастильото им, и хвърлят вината върху теб. Но вероятно знаеш, че те ругаят и обиждат твое величество вече много години.

Дон Алфонсо преглътна мъчително, но не отговори на предизвикателството.

— Е, добре — промърмори след малко той и сви рамене. — Опитай с твоите търговски хитрини и криви пътища. Но моите грандове са изпитани бойци, а с бароните Кастро тепърва ще си имаме ядове.

— За мен е голяма чест, че одобряваш плана ми, господарю. — Йеуда се отпусна на едно коляно и целуна ръка на краля. Силна, мъжка ръка, обсипана с мънички червеникави косъмчета, но пръстите й лежаха в дланта на дон Йеуда отпуснати, без благодарност.

На следващия ден в кастильо Ибн Езра пристигна дон Манрике де Лара, първият министър на краля, за да засвидетелства почитанията си към новия ескривано; министърът беше придружен от сина си Гарсеран, близък приятел на дон Алфонсо.

Дон Манрике, който очевидно беше много точно осведомен за вчерашната аудиенция, каза:

— Изненадах се, че си решил да отпуснеш на краля, нашия господар, огромната сума за откупуването на пленниците. И не е ли малко опасно — попита шеговито той, — когато един могъщ крал дължи някому толкова много пари?

Дон Йеуда му отговори с малко думи. Още не бе преодолял гнева си от високомерието и недоверието на краля. И преди знаеше, че във варварския Север почитат само воините, а за хората, които създават благосъстоянието на страната, говорят с глупаво пренебрежение; но не беше помислял, че ще му създават толкова затруднения.

Очевидно дон Манрике бе отгатнал какво ставаше в душата му и, сякаш за да извини недодяланите обноски на краля, обясни, че не бивало да се сърдят на младия войнствен монарх, ако предпочита да разсича трудностите с меча си, вместо да сключва договори. От най-ранното си детство дон Алфонсо обикалял от един военен лагер в друг и се чувствал по-добре на бойното поле, отколкото на масата за преговори. Но, прекъсна се дон Манрике, той не бил дошъл да говори за работа, а да поздрави колегата си с настаняването му в Толедо и помоли дон Йеуда да покаже на него и на сина му къщата, за чиито чудеса говорел целият град.

Йеуда с удоволствие изпълни ролята на гид. Минаха покрай безмълвните, дълбоко покланящи се слуги, прекосиха покритите със скъпоценни килими помещения, безброй коридори и стълбища. Дон Манрике хвалеше с думи на познавач, дон Гарсеран наивно и с възхищение.

В градината срещнаха децата на дон Йеуда.

— Това е дон Манрике де Лара — представи гостите домакинът, — първият съветник на краля, нашия господар, и почитаемият му син, рицарят дон Гарсеран.

Рахел огледа гостите с детско любопитство. Тя се включи в разговора, без да се смущава, но латинският й се оказа недостатъчен, макар че беше учила усърдно, и като се смееше на грешките си, помоли господата да говорят на арабски. Разговорът стана още по-оживен. Двамата гости похвалиха остроумието на доня Рахел, умението й да си служи с модните изрази, които на арабски звучаха двойно по-обстоятелствено, доня Рахел се засмя и гостите се засмяха заедно с нея.

Четиринайсетгодишният Алазар, който съвсем не беше глупав, заговори с дон Гарсеран за конете и рицарските упражнения. Младият господин бе запленен от свежия дух и жизнеността на момчето и отговаряше с готовност. Дон Манрике приятелски посъветва домакина да повери момчето си на някой от големите благороднически домове като паж. Дон Йеуда отговори, че вече е мислил за това; но премълча тайната си надежда, че самият крал ще вземе момчето на служба в двора си.

Други грандове, най-вече приятелите на дома де Лара, последваха примера на дон Манрике и дойдоха на посещение в дома на новия ескривано.

С най-голямо удоволствие идваха младите господа. Всички без изключение търсеха компанията на доня Рахел. Дъщерите на грандовете се показваха само на големи дворцови и църковни празненства, никога не ги виждаха сами, разговорите с тях бяха само общи и за незначителни неща. За младежите беше приятно разнообразие да се срещат с дъщерята на еврейския министър, която не бе защитена от строгия дворцов церемониал, но все пак беше дама. Те произнасяха пред нея предългите и преувеличени галантности, както изискваше куртоазията, доня Рахел ги слушаше любезно и намираше приказките им по-скоро смешни. Понякога обаче усещаше, че зад тях се криеха грубост и похот; тогава ставаше плаха и се затваряше в себе си.

Общуването с християнските рицари беше добре дошло за нея, дори само защото й помагаше да овладее местния език, формалния дворцов латински и простонародния латински на всекидневието — кастилския.

Господата я придружаваха с удоволствие и когато излизаше да разгледа града. Тя седеше в носилката си, от едната й страна яздеше дон Гарсеран де Лара или дон Естебан Илян, от другата страна беше брат й Алазар. Бавачката Саад я следваше във втора носилка. Викачите правеха път на малкото шествие, завършващо с черни слуги. Така обикаляха Толедо.

Градът се намираше в ръцете на християните вече почти сто години и беше загубил част от величието и разкоша на ислямските градове; той не беше толкова голям като Севиля, но все пак в крепостта и околностите живееха повече от сто хиляди души; по-вероятният им брой беше двеста хиляди, което правеше Толедо най-големия град на християнска Испания, по-многолюден от Париж и много по-голям от Лондон.

В това време на непрекъснати войни всички големи градове бяха крепости, дори веселата и безгрижна Севиля. В Толедо обаче всеки отделен квартал бе заобиколен от високи стени и кули, а много от благородническите домове представляваха истински малки крепости. Укрепени бяха всички порти, всички църкви и мостовете на река Тахо, които от подножието на огромния мрачен хълм, на който се издигаше градът, водеха към вътрешността на страната. Вътре в крепостта обаче се трупаха къща до къща, целият хълм бе застроен, стълбите между къщите бяха тъмни и тесни, често много стръмни, и доня Рахел ги наричаше подозрителни клисури. Навсякъде се виждаха ъгли, ръбове, стени, в които бяха вкопани тежки, огромни, обковани с желязо порти.

Почти всички големи и солидни постройки бяха от времето на мюсюлманите, лошо поддържани, почти непроменени. Дълбоко в себе си доня Рахел беше убедена, че по време на ислямското владичество всичко тук е било много по-красиво. Затова пък се радваше на пъстрото човешко множество, което изпълваше града от ранна сутрин до късна вечер, особено главния площад Сокодовер — прастаро пазарище. Хората вдигаха шум, конете цвилеха, магаретата ревяха, всички се бутаха и блъскаха, пречеха си, непрекъснато ставаха задръствания, улиците бяха пълни с боклуци. Ала Рахел почти не усещаше липсата на красивата и подредена Севиля, защото се възхищаваше с цялото си сърце на силния, пълен с живот Толедо.

Правеше й впечатление колко плахи и сдържани бяха тук ислямските жени. Всички ходеха плътно забулени. В Севиля жените от народа сваляха тежкото було, докато работеха и когато отиваха на пазара, а в домовете на просветените благородни господа само омъжените дами бяха забулени, но булата им бяха повече украшения, отколкото за прикритие, много тънки и скъпоценни. Тук обаче, очевидно за да не ги гледат нахалните друговерци, ислямските жени носеха дълги и плътни фереджета, и то през целия ден.

Младите грандове, горди със своя град, разказваха на Рахел историята на Толедо. В четвъртия ден на сътворението Господ поставил слънцето точно над Толедо, следователно градът бил по-стар от останалата земя. За това имало и доказателства. Толедо съществувал и в разцвета на Картаген, и през шестстотинте години римско владичество, в продължение на три столетия бил управляван от християнските готи, след това четиристотин години от арабите. Сега, едва от сто години, благодарение на славния император Алфонсо, градът отново бил под властта на християните и те щели да останат тук до деня на Страшния съд.

Най-добрите и славни времена, разказваха младите грандове, градът преживял под владичеството на западните готи, които изповядвали християнството, а сегашните рицари били техни потомци. Тогава Толедо бил най-богатият, най-великолепният град на света. Крал Атанагилд дал в зестра на дъщеря си Брунхилда съкровища на стойност три хиляди пъти по хиляда златни мараведи. Крал Рекаред притежавал масата на еврейския цар Соломон, която се състояла от един-единствен огромен смарагд и била обкована със злато; той притежавал и вълшебно огледало, в което се виждал целият свят. Всичко това било ограбено от мюсюлманите, те го разрушили и отнесли надалече. Неверници, кучета, варвари.

Особено горди бяха младите господа с църквите си. Любопитна, но и смутена, Рахел разглеждаше внушителните постройки; и те й приличаха на крепости. Рахел си представи колко благородно са изглеждали по времето, когато са били още джамии, заобиколени с дървета, фонтани, редици от каменни колони, училища. А сега всичко беше голо и мрачно.

В предния двор на църквата „Санта Леокардия“ тя намери водоскок с особено красиви бордюри, изписани с арабски знаци. Горда с умението си да чете старинните куфически писмени знаци, следвайки с пръст гравираните, вече полуизтрити букви, тя започна да превежда: В името на Всемилостния Бог. Халиф Абд ер Рахман, победителят — Бог да удължи дните му — построи този фонтан в джамията на града Толейтола — Бог да го закриля — през седемнайсетата седмица на годината 323. Значи това беше станало преди двеста и петдесет години.

— Много време е минало оттогава — рече дон Естебан, който я придружаваше, и се ухили.

Младите господа много пъти предлагаха да й покажат вътрешността на някоя от църквите. В Севиля се говореше много за християнските молитвени домове, наричаха ги места на ужаси и идолопоклонство, всички окайваха участта на красивите стари джамии, превърнати от северните варвари в църкви. Рахел гореше от любопитство да види някоя от тези църкви, но едновременно с това усещаше плахост и винаги отклоняваше предложенията учтиво под някакъв претекст. Най-после тя преодоля неловкостта си и влезе в „Сан Мартин“, водена от дон Гарсеран и дон Естебан.

Вътре цареше полумрак, осветен от десетки свещи. Носеше се аромат на тамян. Там беше и онова, което доня Рахел желаеше и се боеше да види: картини, образи на идоли, забранени от Пророка. Макар че западният ислям пренебрегваше или тълкуваше свободно някои от заповедите му, макар да допускаше мъжете да пият вино и жените да показват лицата си незабулени, хората държаха много строго на предписанието да не се изобразява Аллах на картина, да не се правят изображения на живи същества, на хора и животни. Ала християнската църква беше цялата в образи, оформени от камък и дърво, други хора и животни бяха нарисувани плоски и многоцветни на дървени повърхности. Ето какви бяха изображенията на идолите, прокълнати от Аллах и Пророка.

Всички хора, удостоени от бога с разум, чувство, морал, все едно евреи или мюсюлмани, трябваше да изпитат отвращение от тези картини. Те бяха дълбоко смущаващи, застинали като вледенени и въпреки това живи, странно недействителни, полумъртви, заприличаха й на рибите по пазарите. Тези варвари се осмеляваха да се приравняват с Аллаха, създаваха хора по негов образ и подобие. Тези глупаци се прекланяха пред каменни и дървени статуи, направени от самите тях, и ги забулваха в дим на тамян. Но в деня на Страшния съд Аллах ще призове пред трона си хората, посмели да правят такива изображения, ще им заповяда да им вдъхнат живот и ако те не могат, ще ги прокълне и изпрати в ада за вечни времена.

Въпреки това Рахел се почувства странно привлечена. Опияняваща беше представата, че това бе възможно: да изобразиш един човек и да го запазиш за вечността — преходната плът, беглото изражение на лицето, мимиката, която изчезваше само след миг. Умението на смъртните да сторят такова нещо я изпълваше с гордост и едновременно с това й вдъхваше ужас.

Господата, които я съпровождаха, й обясняваха усърдно и със страхопочитание изображенията на идолите. Спряха пред образа на мъж с мантия, изваян от дърво, който носеше гъска. Това беше светецът Мартин, на когото бе посветена църквата. Той бил офицер и излязъл на бойното поле, въоръжен само с кръст, за да удържи цялата неприятелска армия. Веднъж, когато било много студено, дал палтото си на един бедняк, след което небето го дарило с друго палто. Друг път, когато кайзерът не станал пред него, тронът му се запалил и огънят го принудил да окаже нужната почит на светеца. Всичко това можеше да се види, беше нарисувано на дървени плочки. Доня Рахел усети как главата й се замая. Този мъж беше велик дервиш.

На друга картина се виждаше мюсюлманско момиче с кошница, пълна с рози, а пред него стоеше смаян арабин с княжески вид и одежди. С едва прикривана ирония дон Гарсеран й разказа, че това били принцеса Касилда и баща й, крал Ал-Менон от Толедо. Касилда, тайно възпитана в християнската вяра от бавачката си, пренебрегвала опасностите и се грижела всеотдайно за християнските пленници, които гладували в кралските затвори. Кралят научил за това от един блюдолизец и я изненадал. Попитал я строго какво носи в кошницата; тя носела хляб, но отговорила: „Рози“. Гневният крал повдигнал капака и хлябът се превърнал в рози. Това беше разбираемо за Рахел. Подобни неща разказваха и нейните арабски истории.

— Аха — проговори с усмивка тя. — Била е магьосница.

Дон Гарсеран я поправи строго:

— Била е светица.

Дон Естебан Илян й довери, че в дръжката на сабята му била вградена костичка от свети Илдефонсо и тази реликва вече два пъти му спасявала живота в люти битки. Колко магьосници имат тези християни, каза си с учудване Рахел и оживено обясни на придружителите си, че много добро защитно средство било също в деня на битката да накараш някой поклонник от Мека, най-добре дервиш, да плюе в утринното ти питие.

— Много от нашите воини го правят — обясни убедено тя.

Сред всичко ново, което Рахел виждаше, чуваше и преживяваше в Толедо, ислямското й минало угасна учудващо бързо. Вече й беше трудно да си представи чертите на приятелката си Лейла или да си припомни пронизителния, разтърсващ глас на мюезина от джамията „Асхар“, който свикваше правоверните за молитва. Но тя полагаше усилия да не забрави, продължаваше да чете на арабски и се упражняваше в изисканата и много трудна арабска калиграфия. Макар да се чувстваше еврейка, тя продължаваше да спазва мюсюлманските обреди, правеше предписаните измивания и изговаряше молитвите. Баща й не възразяваше.

Постоянното присъствие на бавачката Саад я улесняваше да запази миналото. Вечер, докато старата мохамеданка й помагаше да се съблече, двете бъбреха за онова, което бяха видели, и го сравняваха с живота в Севиля.

— Не общувай толкова често с неверниците, Рехия, агънцето ми — съветваше я бавачката. — Те всички ще горят в ада, защото са безсрамни, и го знаят, затова са толкова надменни, докато живеят на земята. Султанката им е най-високомерната от всички. Тази неверница живее през цялото време извън харема на мъжа си, султан Алфонсо, в някакъв северен град, и хората говорят, че бил студен и горд като самата нея.

Това беше истина. Неверниците бяха надменни и горди. Доня Рахел още не бе виждала краля им. Дори баща й, който все пак беше един от съветниците му, се срещаше рядко с господаря си.

От своя интендант и секретар Ибн Омар, който бе изградил добра осведомителна мрежа, дон Йеуда узна колко враждебно са се настроили към него големите благородници в кралството. След смъртта на умния Ибн Шошан те бяха умножили привилегиите си, а след поражението на краля бяха изискали за себе си нови извънредни права. Сега кипяха от възмущение, че е дошъл нов евреин, още по-хитър и алчен от предишния, който иска да им отнеме придобитото. Те ругаеха, ковяха интриги, подклаждаха народното недоволство. Йеуда изслуша доклада на секретаря си с неподвижно лице. После му нареди да разпространи новината, че новият ескривано защитава потиснатия народ срещу грабителите барони и иска да подобри благосъстоянието на гражданите и селяните.

Водач на съпротивата срещу дон Йеуда беше архиепископът на Толедо, войнственият дон Мартин де Кардона, близък приятел на краля. Откакто християните си възвърнаха тази част на Испания, църквата водеше ожесточена битка срещу еврейските общини. За разлика от останалото население евреите не даваха десятък на църквата, а плащаха данъци непосредствено на краля. Нито един папски едикт, нито едно решение на кардиналската колегия не бе успяло да промени това старо правило. Архиепископът дон Мартин беше бесен, защото назначаването на дон Йеуда направи евреите още по-твърди отпреди, още по-непоколебими в еретичния им стремеж да не се подчиняват на светата църква. Затова той работеше с всички средства срещу новия ескривано.

Толкова по-странно бе, че скоро след пристигането на дон Йеуда в кастильо Ибн Езра се появи, и то с приятелски намерения, секретарят на архиепископа, каноникът дон Родриге, който беше и изповедник на краля. Тихият, изключително учтив господин живееше само с книгите. Той говореше, четеше и пишеше на латински и арабски, умееше да чете и на еврейски. Разбираше се с Йеуда, но още по-добре му беше с мъдрия приятел на домакина, Муса Ибн Дауд.

Помещенията на Муса бяха удобно обзаведени. Старият човек бе преживял две заточения, беше изстрадал много беди и бедност и бе доказал, че може да понася нуждата, без да се оплаква. Но не скриваше, че обича удобствата. С обичайната си добродушна гордост Муса показа на каноника многото тръби на отоплителната инсталация и подплатените с филц стени, които се оросяваха чрез изкусна напоителна система и даряваха благодатен хлад през горещите летни дни. Книгите на Муса бяха наредени грижливо, любимият му писмен пулт бе поставен на добре осветено място. Красивата кръгла зала, подходяща за спокойно съзерцание, се разтваряше към градината.

Жадният за знания каноник не можеше да се насити на библиотеката. Той се възхищаваше на разнообразните книги от всички области на знанието, на изкусната им калиграфия, на инициалите и пъстрите орнаменти, на красиво изработените и щедро украсени калъфи на свитъците, на елегантните, извънредно здрави корици на подвързаните книги. Най-много обаче го възхищаваше материалът, на който бяха написани повечето книги и който бе почти непознат за християнския свят: хартията.

Нещастните учени от християнските кралства продължаваха да пишат на пергамент, на животинска кожа, и това не само им костваше повече усилия, но и материалът беше много скъп и трябваше да го пестят. Често писарите трябваше да се задоволяват с вече изписани пергаменти, да изтриват с много усилия написаното преди години, да го изстъргват и заличават, за да изложат собствените си мисли върху старата материя. Кой можеше да знае дали добронамерените днешни писачи не заличаваха най-благородните мъдрости на старото време, за да запазят за бъдещето своите може би глупави и наивни мисли…

Дон Йеуда обясни на каноника как се произвежда хартията. В мелниците приготвяли каша от белезникава растителна маса, наречена катун, после я разстилали и изсушавали и производството не било скъпо. Най-добрата хартия идвала от Хатива и била едрозърнеста. Наричали я хатви. Дон Родриге претегли в грижовните си ръце една от книгите, написани на хатви, и се учуди като дете. В толкова малко място и тегло се беше побрала толкова много мъдрост. Йеуда му разказа, че възнамерявал да изгради работилници за хартия и в Толедо. Приготовленията вече започнали, имало достатъчно вода, почвата била подходяща за отглеждане на растенията. Дон Родриге беше във възторг. Йеуда обеща да му намери хартия още сега.

По-късно дон Родриге и старият Муса седнаха сами в малката, отворена кръгла зала и заговориха бавно и отмерено. Дон Родриге разказа, че в християнските страни също били чували за научните постижения на Муса, особено за голямата историческа книга, която пишел, както и за преследванията, на които бил подложен. Муса благодари с учтив поклон. Дълъг и мършав, той седеше удобно на възглавниците, леко приведен, големите меки очи гледаха кротко и знаещо. Не говореше много, но думите му бяха плод на широки познания, на богат опит и зряло обмисляне. Те звучаха поновому и възбуждаха, макар понякога да бяха доста смущаващи.

Много неща притесняваха каноника в новото кастильо Ибн Езра. Между надписите, които светеха от стенните фризове, имаше няколко еврейски. Не му беше лесно да ги разчете между многото завъртулки и орнаменти, които ги заобикаляха. Горд с познанията си по еврейски, каноникът успя да разбере, че бяха от светото писание, от Книга на Еклесиаста. Да, потвърди Муса, точно оттам били взети, после вдигна тояжката си и показа на новия си приятел как изреченията се виеха между безбройните арабески, губеха се и отново изникваха, прочете му ги и ги преведе на латински. Ето какво гласяха написаните слова:

Съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една: както умират едните, тъй умират и другите, и едно е диханието у всички, и човек няма предимство пред добитъка, понеже всичко е суета. Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта. Кой знае: духът на синовете човешки възлиза ли нагоре, и духът на животните слиза ли надолу, в земята?

Дон Родриге следеше с внимателен поглед еврейските знаци на стената и се убеди, че Муса преведе съвсем точно. Той помнеше превода на свети Йероним, но там думите звучаха другояче. Май в устата на мъдрия и добродушен Муса дори от словото Божие лъхаше лек мирис на сяра…

Но какъвто и да беше, мъжът, който се грижеше за библиотеката на кастильо Ибн Езра, привличаше каноника още повече от богатствата й. Спокойно излегналият се на възглавниците си Муса му изглеждаше вечен и безвременен като мъдростта. Понякога му се струваше, че не е по-стар от него самия, петдесетгодишния, друг път обаче му изглеждаше дошъл от древността. Блясъкът на тихите, малко подигравателни очи го омагьосваше и смущаваше; въпреки това усещаше, че с този човек можеше да разговаря много по-свободно, отколкото с повечето искрено вярващи християни.

Той му разказа за академията, чийто председател беше. Съзнаваше, че неговата скромна школа не можеше да се сравнява с тази на мюсюлманите, но се стараеше да обучава учениците си както в мъдростта на арабите, така и в ученията на древните западни мъдреци.

— Не мисли, о, мъдри Муса — обясняваше оживено той, — че съм тесногръд. Наредих дори да преведат корана на латински. В академията ми работят и някои неверници, евреи и мюсюлмани. Ако позволяваш, понякога ще ти водя един или друг от учениците си, за да го почетеш с мъдрия си разговор.

— Направи го, достопочтени дон Родриге — отговори любезно Муса. — Доведи ми някои от учениците си. Но ги предупреди да внимават. И ти също внимавай! — Той посочи друг надпис на стената и дон Родриге се смути още повече, защото изречението беше отново от Светото писание, този път от Пета книга Мойсеева: „Проклет да е, който отбие слепеца от пътя му“.

Когато най-после се сбогува с домакина, много по-късно, отколкото беше възнамерявал — наистина беше останал неприлично дълго, дон Родриге изрече шеговито:

— Би трябвало да ти се разсърдя, дон Йеуда. За малко да ме изкушиш да престъпя десетата заповед. Вярно е, че не ламтя да притежавам къщата и животните ти, нито слугите и слугините ти. Но се боя, че пожелах с цялата си душа твоите книги.

Настоятелят на еврейската община дон Ефраим посети Йеуда, за да поговорят за делата на сънародниците си.

— Както се очакваше — подхвана той, — славата и блясъкът ти донесоха на общината ни нова благословия, но и нови притеснения. Завистта към твоето величие разпали омразата на архиепископа, този нечестивец Исав^[1]. Дон Мартин извади отново прашния пергамент, онова нареждане на кардиналската колегия отпреди шест години, според което не само синовете на Едом, а и потомците на Авраам са задължени да плащат десятъка си на църквата. Някога благородният алфаким Ибн Шошан — Бог да благослови справедливата му душа — отблъсна напора на остригания. Сега обаче нечестивецът е решил, че е дошло времето да ни притисне до стената. Писмото му до алхамата е пълно със заплахи.

Дон Йеуда знаеше, че зад изискването на десятък от еврейската община се криеше много повече от парите. Ако църквата излезеше победител, основната привилегия на евреите беше застрашена: те вече нямаше да се подчиняват непосредствено на краля, съдбата им щеше да зависи от архиепископа. Дълбоко в себе си дон Йеуда трябваше да признае, че загрижеността на дон Ефраим имаше своите основания. Този път архиепископът можеше да постигне целта си. Дон Мартин беше близък приятел на краля; сигурно постоянно му натякваше, че е длъжен да поправи греха, който бе сторил с издигането на евреина Ибн Езра, като най-после задължи евреите да плащат църковния десятък. Все пак Йеуда се показа уверен:

— Нечестивецът няма да успее и този път. Впрочем, нали всичко, което се отнася до данъците, е в моята компетентност? Позволи аз да отговоря на писмото на архиепископа.

Това съвсем не беше в намеренията на дон Ефраим; той не искаше да предостави нито едно от делата си на Йеуда.

— Никога не бих си позволил — отклони учтиво той — да те натоваря с още задължения, господарю и учителю Йеуда. Всъщност аз съм дошъл да те запозная с една друга, много по-скромна грижа на алхамата. Великолепието на дома ти, излишъкът от блага, с които те е дарил Всемогъщия, славата, с която те е обкръжил чрез милостта на краля, станаха трън в очите на всички врагове на Израил и огромен бодил в черното сърце на архиепископа. Затова непрекъснато втълпявам на алхамата да не привлича вниманието към себе си, да не дразни злите сили с излишен блясък. Моля и теб да не ги дразниш, господарю и учителю Йеуда.

— Разбирам загрижеността ти, господарю и учителю Ефраим — отговори спокойно Йеуда, — но не я споделям. Моят опит показва, че блясъкът на властта плаши и внушава уважение. Ако покажа слабост или оскъдица, архиепископът ще стане още по-дързък срещу мен и срещу вас.

На следващия саббат дон Йеуда отиде в синагогата.

Остана учуден колко гола и мрачна беше тази нова светиня на испанското еврейство; дон Ефраим не търпеше разкош дори тук. Ала когато отвориха светото книгохранилище, където съхраняваха свитъци на тората, арон харкодеш, оттам засияха и заблестяха свещените украси на изписаните рула, скъпоценно избродираните покрови, златните, изкусно изковани подноси и корони.

Дон Йеуда бе призован да прочете седмичния откъс от писанието. В него се разказваше как Валаам, езически пророк, излязъл на пазара и започнал да ругае народа на Израил, ала Бог го принудил да благослови неговия народ и еретикът възкликнал: „Колко красиви са шатрите ти, Якове, колко прекрасни са скиниите ти, Израил, разпрострели са се като долини, като градини с много вода, като алоеви дървета, засадени от Йехова, като кипариси на брега на реката. Ти поглъщаш народите, езичниците, неприятелите, ти строшаваш костите на преследвачите си“.

Йеуда прочете стиховете с предписаната стародавна напевност, прочете ги не без усилие, акцентът му вероятно прозвуча чуждоземно на събралите се в синагогата хора, даже малко смешно. Но никой не му се присмя. Еврейските мъже и жени от Толедо го слушаха с уважение, вълнението на говорещия завладя и тях. Този мъж, когото съдбата бе определила да стане мешумад в ранната си младост, се бе върнал доброволно и разкаян в съюза на Авраам и сега той, могъщият, ще помогне благословията, за която се говореше в откъса, да се изпълни и за тях.

Рахел вече можеше да изповядва свободно юдейската вяра, но с учудване установи, че сега й е много по-трудно да се чувства еврейка. Тя четеше често във Великата книга, мечтаеше с часове, вживяваше се в прочетеното и си представяше историите, които се разказваха там за делата на отците, кралете и пророците. Могъщото, възвисеното, дълбоко набожното, което се описваше там, но и слабото, дребното, злото, всичко оживяваше пред нея и тя беше горда и щастлива, че произхожда от такива прадеди.

Ала с евреите, които живееха в Толедо, не я свързваше почти нищо, макар да бе изпълнена с твърда и честна воля да се присъедини към народа си.

За да опознае своите братя, тя ходеше често в еврейския град, в худерията. При тези разходки я придружаваше дон Бениамин Бар Абба, младият роднина на старейшината дон Ефраим. Каноникът Родриге бе въвел дон Бениамин в кастильо Ибн Езра; младият мъж беше един от учениците му, преводач в академията.

Дон Бениамин беше само на двайсет и три години, но се отличаваше с остър ум и дълбоки знания. В него имаше нещо момчешко, закачливо и дяволито, което привличаше Рахел. Скоро двамата станаха добри приятели. Често се смееха на неща, които никой наоколо не намираше смешни; доня Рахел се обръщаше към приятеля си Бениамин да й обясни някои по-особени въпроси, за които не можеше да се допита до баща си и до чичо Муса.

От своя страна той й разказваше непринудено за най-съкровените си желания. Например че роднината му дон Ефраим, парнасът на еврейската община, не му харесвал; бил твърде хитър и ако самият той не бил толкова беден, нямало да издържи нито ден повече в дома му. Доня Рахел никога не бе имала беден приятел; тя го измери с учуден и много любопитен поглед.

Бениамин спазваше еврейските обреди само за да не събуди недоволството на дон Ефраим, но не им отдаваше значение. Затова пък се възхищаваше от арабската мъдрост и обичаше да говори за великите древни народи, вече изчезнали от лицето на земята, особено за елините или йонийците, както ги наричаше. Един от тези йонийци на име Аристотел според него бил равен по мъдрост на учителя Мойсей. При всичко това той се гордееше, че е от еврейския род; защото евреите бяха народът на Библията и вярно я бяха опазили през хилядолетията.

Този Бениамин беше водач на Рахел в худерията. В Толедо живееха повече от двайсет хиляди евреи, още пет хиляди се бяха заселили извън стените и макар че никой закон не ги принуждаваше, повечето обитаваха своя квартал, защитен от другите с яки стени и укрепени порти.

Евреите живеели в Толедо от незапомнени времена, разказваше Бениамин; даже градът извеждал името си от еврейската дума „толедот“ — редица от поколения. Първите евреи дошли тук като пратеници на цар Соломон, за да поискат дължимите данъци от варварите. През повечето време живеели добре. Но под властта на християните вестготи страдали от жестоки преследвания. Ожесточено ги преследвал един от собственото им племе, някой си Юлиан, преминал към християните и избран от тях за архиепископ. Издавал все по-строги укази срещу собствените си братя и накрая издействал закон, според който нежелаещите да преминат към християнството трябвало да бъдат продадени в робство. Тогава евреите извикали арабите през морето и им помогнали да завладеят страната. Арабите поставили в градовете еврейски гарнизони под командата на еврейски военни.

— Представи си, доня Рахел — продължи настойчиво Бениамин — какво е било, когато потиснатите изведнъж са станали господари, а някогашните потисници — роби.

Бениамин разказваше въодушевено за книгите с поезия и мъдрост, създадени от сефарадските евреи през следващите столетия под владичеството на мюсюлманите. Цитираше й по памет пламтящите стихове на Соломон Ибн Габриол^[2] и Йеуда Алеви^[3]. Разказваше й за математическите, астрономическите и философските писания на Авраам Бар Хия.

— Всичко велико в тази страна Сефарад — заяви убедено той, — все едно дали издялано от камък или сътворено от човешкия дух, е построено от евреи.

Веднъж Рахел сподели с него объркването, което бе изпитала при разглеждането на езическите изображения в църквата „Свети Мартин“. Бениамин я изслуша внимателно. Не можеше да реши какво да й каже. После изведнъж се развесели, извади една малка книжка и й я подаде. Това беше неговият таен бележник и в него имаше рисунки, изображения на хора. Понякога те бяха шеговити, дори злобни, друг път човешките лица бяха изобразени като животински. Доня Рахел бе учудена, втрещена, но й се дощя да се разсмее. Какво нечувано богохулство! Този дон Бениамин не рисуваше обобщени образи, каквито бяха картините в църквата, а изобразяваше лесно разпознаващи се живи хора. Той наистина се осмеляваше да се приравнява с Бога, променяше хората с наглата си и умела ръка, изкривяваше душите им. Защо земята се бавеше да се разтвори и да го погълне? А и тя, Рахел, нима тя също не участваше в богохулството, като разглеждаше тези рисунки? Но това не й помогна, тя гледаше и не можеше да се насити. Видя рисунка на едно животно, на лисица, но от хитрото й лице гледаха набожните очи на дон Ефраим. Посред целия си ужас и дълбоките съмнения Рахел избухна в смях.

Чувстваше се най-близка с Бениамин, когато той й разказваше истории, необичайни случки от живота на великите еврейски мъже в Толедо. Например историята на раби Ханан Бен Рабуа. Той конструирал прекрасен воден часовник, състоящ се от два кладенеца, две цистерни, разположени с такова умение и така вярно изчислени, че при увеличаването на луната едната се пълнела бавно с вода, а другата се изпразвала. При намаляването на луната обаче ставало обратното и така отчитали деня на месеца, дори часа на деня. Завистливите съперници обвинили раби Ханан в магьосничество.

— Знанието винаги прави другите подозрителни — обясни премъдро дон Бениамин. — Алкадът хвърлил раби Ханан в тъмница. Тогава цистерните престанали да се пълнят и опразват както трябва. Решили, че, преди да го затворят, ученият е повредил нарочно изкусния воден часовник, над който работил три пъти по седем години, и му заповядали да го поправи. Той обаче го развалил напълно. Тогава го изгорили.

Кулата, в която бил затворен, стои и до днес. Можеш да видиш и цистерните, намират се в Уерта дел Рей, край полуразрушения летен замък Ла Галиана.

Вечерта доня Рахел разказа на бавачката си Саад за бедния учен и велик майстор раби Ханан, измъчен до смърт от злите хора заради науката и изкуството си. Разказа й оживено за водния часовник, за затвора и смъртта на кладата. Бавачката Саад обаче каза:

— Зли хора живеят в града Толедо. Ако знаеш как ми се иска да се върнем в нашата Севиля, Рехия, агънцето ми! Дано Аллах я опази цяла и невредима!