Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (6)

6.
Джесика

Първото, което сторих, след като взех душ, беше да отворя френските прозорци на стаята си. Излязох на балкона, който гледаше към дъсчената еспланада и океана отвъд нея, без да давам пет пари, че е облачен и сив ден.

Вместо това се насладих на океанския бриз, защото носеше мириса на море и звука на прибоя. Затворих очи, заслушана в кроткия прилив, в прииждането на вълните към плажа, в крясъците на чайките във въздуха, и изпитах миг на абсолютен покой.

Бях загрижена по въпроса какво означаваше тази ваканция, защото подлагах нещата на прекален анализ както винаги. Това можеше и да не е знаменателното пътуване, което да промени живота ми. Може би щеше да бъде просто почивка. Три седмици на покой и удовлетвореност.

Влязох с неохота обратно в стаята си и затворих звука от океана навън. Зарових се в чантата си, извадих телефона и написах съобщение на Матю.

Ти се оказа прав. Имах нужда от това. х

Облякох се, изсуших си косата, гримирах се и тръгнах надолу за закуска. Беше 9:30 часа, така че бях на ръба да я изпусна.

Когато седнах, трапезарията беше празна, другите гости бяха станали много по-рано от мен или се бяха успали дори повече.

Разглеждах менюто, когато една врата в задната част на уютното помещение се отвори и разкри кухнята зад нея. Вратата се хлопна и аз вдигнах очи към жената, крачеща от кухнята към мен.

Бейли ми се усмихна широко.

— Добро утро.

— Добро утро — аз също се усмихнах.

— Добре ли спа?

— Да, благодаря. Чувствам се толкова по-свежа. Съжалявам, ако вчера съм била малко отнесена.

— Изобщо не се извинявай. Личеше, че едва се държиш на крака от умора. Да започнем ли с прясно кафе?

— Да, моля.

— Веднага. Ще те оставя да прегледаш менюто.

Няколко минути по-късно Бейли се върна с кафето ми. Изпитвах отчаяна нужда да изтръгна чашата от ръцете й, но някак успях да се въздържа от подобно действие и изчаках нетърпеливо да вземе поръчката ми, преди да се нахвърля на кафето си, подобаващо за любител на кофеина като мен.

— Бъркани яйца, бекон и палачинки, моля — стомахът ми закъркори само при мисълта.

— Отличен избор — килна глава на една страна. — Аз още не съм яла. Ще възразиш ли да се присъединя към теб? И моля те, не се колебай да ми откажеш, ако се нуждаеш от спокойствие.

Засмях се. Бях изненадана от предложението, но в никакъв случай подразнена.

— Ще се радвам на компания.

— Страхотно! Май ще избера същото като теб — тя се върна в кухнята и викна още от прага: — Хей, Мона, два пъти бъркани яйца, бекон и… — вратата се хлопна и напълно заглуши всякакъв звук.

Не много по-късно вече бях погълнала първата си доза божествен кофеин, а Бейли се върна със закуската ни. Седна на стола срещу мен и започна да се храни.

Тикнах парче палачинка и малко бъркани яйца в устата си в мига, щом чинията беше поставена пред мен.

— И така — подхвана Бейли, след като преглътна. — Обикновено не подхождам като чудата съдържателка на хотел, която се натрапва на гостите по време на закуска. Будилникът ми не звънна тази сутрин.

Изсумтях, неспособна да се разсмея, без да оплюя всичко със закуската си. След като преглътнах, я уверих:

— Наистина не възразявам. Всъщност е много приятно.

— Добре — ухили се. — Том би казал, че е крайно непрофесионално.

— Том?

— Приятелят ми. Заедно сме от девет години. Той е ин на моето ян. Макар че напоследък ин се ядосва на ян. Миналия месец заместник-управителят ми се прехвърли в Ню Йорк и тичам наоколо като кокошка без глава, докато се мъча да открия някой, на когото имам доверие, а Том само опява „забави темпото, Бейли, преди да се довършиш“.

Примигнах заради бърборенето й.

Тя се засмя.

— Извинявай. Също така казва, че понякога говоря прекалено бързо. Твърди, че това ме карало да звуча като дванайсетгодишна. На трийсет и три съм.

Бях изненадана. Изглеждаше по-млада от мен.

— Значи сме връстници.

— Така ли? Ти с какво се занимаваш? Кажи, че имаш хотел и яко ще се стресна.

Поклатих глава с усмивка.

— Не. Лекар съм.

Очите на Бейли се разшириха.

— Наистина ли?

— Да.

— Лекар? В болница ли работиш, или имаш свой собствен кабинет?

— Всъщност съм лекар в затвор. Женски затвор.

— Стига бе.

Засмях се.

— Честна дума.

— Ами, впечатлена съм, че си лекар, но съм още по-впечатлена, задето си лекар в женски затвор. За това се иска да си наистина корава. На този град би му дошла добре корава лекарка като теб. Търсиш ли си нещо? — намигна заговорнически.

— За съжаление, в момента не. Хартуел — произнесох, преди да е успяла отново да се разбъбри. — Името ти. Това потомка на рода, основал града ли те прави?

— Точно така — тя кимна, внезапно придобила сериозно изражение. — Някога сме притежавали голяма част от този град, но с годините семейството е изгубило повечето. Родителите ми продадоха всичко, което беше останало, с изключение на този хотел. Имотите на дъсчената еспланада са смятани за първокласни. Предложих да ръководя мястото, защото брат ми и сестра ми не проявяваха интерес. Родителите ми се пенсионираха и живеят във Флорида.

— Харесва ли ти да управляваш хотела?

— Обожавам да го правя.

Личеше, че е искрена.

— На теб харесва ли ти да бъдеш лекар?

— Да.

— И как иначе? Спасяваш човешки животи — лапна парче бекон. Веднага щом го преглътна, допълни: — И какво те изпрати на почивка тук?

Съзерцавах Бейли известно време, защото като човек, прекарал тук целия си живот и чието семейство е живяло тук поколения преди нея, можех да допусна, че е доста добре запозната с неговите жители.

— Случайно да познаваш Джордж Бекуит?

— Разбира се. Теб какво те свързва с него?

— Имаме общ познат — отклоних въпроса аз. — Както и да е, мястото ми беше препоръчано и реших, че като и без друго съм тук, може да се отбия да видя Джордж. Има собственост на дъсчената еспланада, нали така?

Бейли сбърчи нос.

— Да, но Джордж затвори магазина преди няколко седмици и замина за Нова Скотия. Дъщеря му Мари живее със семейството си в Канада и той реши да прекара лятото там.

За миг всичко, което чувах, бяха имената „Джордж“ и „Мари“. Историята на Сара определено стана по-реална, като чух Бейли да говори за хората, споменавани в нейните писма.

Това усили още повече залялото ме разочарование.

Дори не ми беше хрумвало, че всъщност е възможно да не успея да предам писмата на Джордж.

— Та какво е да работиш в женски затвор? — прекъсна мислите ми Бейли и аз си припомних причината да съм тук.

На тази почивка.

Налагаше се да изтикам случилото се със Сара от главата си и да пропъдя болката, която ми причини то.

— Уникално. Но свикваш със заобикалящата те обстановка.

— Плашещо ли е, или подхождам осъдително?

Усмихнах се заради потрепването й.

— Бързо ни става ясно дали някоя обитателка ще създава проблеми и наоколо винаги има пазачи на разположение. Повечето се държат съвсем добре с мен, защото обикновено им помагам, но съществува малцинство… Случвало се е да бъда заплювана — сбърчих нос, припомнила си този очарователен инцидент.

— Пфу, очарователно.

Засмях се, задето използва същата дума, която хрумна и на мен.

— Както казах, има опасни и не чак толкова опасни престъпници. Много от жените просто са допуснали грешки и сега плащат за тях.

— Предполагам. И все пак сигурно се случва да е доста стресиращо.

— Не съм убедена, че да ръководиш хотел е по-малко стресиращо.

— Да ръководиш хотел може да бъде стресиращо — съгласи се тя. — Но аз обичам това място. Обичам дъсчената алея на Харт^[1].

— Дъсчената алея на Харт ли?

— Местните са кръстили така това място заради поверието.

— Какво поверие? — наведох се напред заинтригувано.

— Че ако ти е писано да откриеш истинска любов, ще я откриеш на дъсчената алея.

Ухилих се.

— Колко романтично.

Бейли се усмихна кротко, а в очите й надникна намек за тъга.

— Наясно съм, че звучи сладникаво, но поверието всъщност се е зародило заради нещо доста трагично. През 1909 година сестрата на прабаба ми, Илайза, била любимката на Хартуел. Семейството ни още било заможно и влиятелно и като най-голяма от нея се очаквало да сключи успешен брак. Вместо това някак си пътят й се пресякъл със стоманолеяр от компанията „Страйтън Рейлроуд“, намираща се в околностите на града, и тя се влюбила в него. Джонас Келърман бил смятан за недостоен за Илайза и измамник. Семейството й се опитало да я убеди, че той я използва единствено за да се добере до състоянието й. Но Илайза не им повярвала и с Джонас планирали да се оженят тайно. Баща й, моят прапрадядо, разкрил намеренията им и заплашил да навреди на семейство Келърман, ако Илайза не се омъжи за избрания от него. За да защити Джонас, тя се съгласила да се омъжи за сина на заможен бизнесмен от Пенсилвания. Но напълно съкрушена, в навечерието на сватбата Илайза се измъкнала късно през нощта и отишла на плажа. Нагазила право в океана. За късмет Джонас бил на дъсчената алея заедно с приятели и се опитвал да удави мъката си, когато зърнали Илайза. Той се спуснал да я спаси и приятелите му се кълнели, че видели да я достига. Но океанът ги отнесъл и повече никой не ги видял.

Исусе Христе. Това място гъмжеше от потресаващи любовни истории. Сега вече сърцето ми се късаше не само заради Сара и Джордж, ами и заради Илайза и Джонас.

— Еха.

Бейли пак ми се усмихна тъжно.

— С годините хората започнали да вярват в легендата, че саможертвата на Джонас и непорочността на тяхната любов са породили магия. По тази причина и местните, които се влюбят на дъсчената алея, остават влюбени за цял живот. Близо до естрадата има окачена месингова плочка с легендата, та туристите да я прочетат. Том и аз, разбира се, сме нагледно доказателство за достоверността й — ухили се. — Колкото до прапрадядо ми, той направил няколко неуспешни инвестиции и изгубил голяма част от състоянието си. Хората вярвали, че семейство Хартуел са били наказани за случилото се с Илайза.

— Значи тук сте големи привърженици на съдбата, а?

— Съдба. Магия — тя повдигна усмихнато рамене.

— На мен ми звучи прекалено драматично. Не съм голям фен на драмите.

— Това вероятно значи, че имаш нужда от някого в живота си — намигна ми закачливо.

* * *

След интересната ми закуска с Бейли реших да опозная дъсчената еспланада.

Въпреки тъмните облаци над главата ми, времето навън беше меко и от водата се носеше само лек шумолящ ветрец. Крачех по дървената повърхност. Великански надпис над порталната врата на сградата в съседство с хотела обявяваше с нежен шрифт: „Сувенирен магазин на Хартуел“.

В момента сувенирният магазин беше затворен. Надявах се да работи и извън туристическия сезон, за да го разгледам, докато съм тук. Исках да купя нещо за Пери, а на витрината имаше красиви кукли и бижута.

След сувенирния магазин имаше магазин за бонбони и зала с ротативки, а след това дъските минаваха покрай основната градска артерия. В края на Мейн стрийт имаше голяма естрада. Улицата беше достатъчно широка, та в средата й да паркират коли, а от двете й страни бяха строени обществени постройки. Беше заобиколена от дървета, а ресторантите, сувенирните магазини, бутиците за дрехи, заведенията за бързо хранене, спа центровете, кафенетата, баровете и пазарите си съседстваха в добре поддържана туристическа среда.

Реших да отложа разходката по Мейн стрийт за по-късно и продължих по дъсчената алея. Отминах малка будка за сладолед, магазин за сърфове, италиански ресторант с неонов надпис „Антониос“ и после — най-голямата сграда на еспланадата. Създаваше усещането, че се извисява сред останалите като гигантска съвременна архитектура. Стени с бяла мазилка и много стъкло. На тази сграда не беше окачен кичозен неонов надпис. С огромни златисти букви с височина, равна на три етажа, беше изписано хотел „Парадайз Сандс“, а отдолу с по-малки беше добавено „Конферентен център“.

Взрях се в гигантската постройка и се запитах как беше възможно да контрастира до такава степен с всичко на дъсчената алея и същевременно някак си да добавя стил към мястото, което сякаш печелеше от присъствието й, а не бе накърнено като атмосфера. Отстъпих една крачка назад и се обърнах към океана. Днес по плажа се разхождаха едва няколко души заради абсолютното отсъствие на слънце. Но дори и без слънчевите лъчи, които превръщаха пясъка в чисто злато, плажът пак беше великолепен — мек и без камъни, приканващ. Нямах търпение да се покаже малко слънце и да полежа на някой шезлонг.

Но нямаше слънце, а и на мен щеше да ми дойде добре още кафе. Тази мисъл ме накара да продължа разходката си по дъсчената алея. В този момент небето буквално се отвори и изсипа порой.

Заозъртах се за най-близкия подслон и се втурнах към най-близкия бар с навес, веднага щом го видях. Единствената ми цел беше да се добера до тентата и не бях способна да обърна внимание на нищо друго, освен на противното усещане за дрехите, полепнали по кожата ми. Именно заради това се блъснах в стегнатото мъжко тяло.

Ако ръцете на мъжа не бяха посегнали да ме уловят, щях да се пльосна по дупе.

Отметнах мократа коса от очите си и вдигнах извинителен поглед към човека, върху когото бях връхлетяла така грубиянски.

Срещнах топли сини очи. Наистина сини очи. Също като заобикалящото Санторини Бяло море. Преди няколко години бях ходила там на почивка и водата беше по-синя от всичко, което някога съм виждала.

Успях някак да отделя поглед от изумителния цвят и огледах лицето, върху което се намираха очите му. Сурово и мъжествено.

Очите ми зашариха по широките му рамене, но трябваше да килна глава назад, за да огледам по-добре лицето му. Все пак мъжът беше висок над метър и осемдесет и пет. Дланите му все още стояха на бицепсите ми, за да ме задържат на място — големи, с дълги, леко мазолести пръсти, допиращи се до голата ми кожа.

Въпреки студа усетих тялото ми да се изпълва с топлина и отстъпих от хватката на непознатия.

— Съжалявам — смотолевих и пригладих назад мократа си коса с извинителна усмивка. — Този дъжд като че се изля от нищото.

Купър

Всичко, което успяваше да види Купър в началото, бяха прелестните очи на непознатата. Големи. Кафяви — не. Лешникови. Бяха кафяви със светлозелени и жълти точици в тях. Ограждаха ги гъсти мигли.

В момента въпросните очи съдържаха смесица от извинение и смях. Вадичките спирала, които се стичаха надолу по бузите й, не отвличаха вниманието му от това колко красиви бяха очите.

Топли очи, които се отместиха от лицето му и поеха надолу по тялото му. Ризата му беше подгизнала и залепнала за него и демонстрираше резултатите от ранните му сутрешни тренировки и тичането по плажа. Той кимна леко и отметна мократа коса от челото си.

Очите на непознатата се разшириха леко и на Купър не му убягна женското възхищение, проличало в тях.

Не беше ниска — около метър и седемдесет, но той беше висок, така че й се налагаше да отметне глава назад, за да погледне нагоре към него. Именно тогава той осъзна колко близо стояха един до друг.

Купър усети по гръбнака му да пробягват тръпки. И не беше заради хлада.

Това усещане го бе обзело, докато вървеше от училище към дома си минути преди да стигне и да установи, че баща му си е тръгнал. Също и в деня, когато умря техен близък роднина и остави бара си на майка му, а майка му го прехвърли директно на него. Усети същите тези тръпки, когато пристъпи в бара като негов собственик. Както и в деня, когато майка му умря от рак. Появиха се и веднъж, докато шофираше към бара. Именно те го накараха да се върне у дома да провери как е Дейна. Завари я да се чука с най-добрия му приятел.

Докато стоеше пред тази раздърпана непозната и най-хубавите очи, които някога беше виждал, Купър нямаше как да не се запита дали в този случай тръпките предвещаваха добро или лошо.

Добро или лошо, струваше си да се вслуша в тях, помисли си и отвори вратата на бара. Беше изтичал навън за няколко минути само за да отнесе поща, която трябваше да бъде доставена на съседката му Еймъри. Беше достатъчно, за да се намокри до кости.

Сега жената стоеше с гръб към него, вперила поглед в дъжда. Раменете й бяха леко прегърбени, все едно се опитваше да се предпази от мокротата на дрехите си. Очите на Купър се спуснаха надолу по тялото й. Имаше тесен гръб, крехки рамене и тънка талия, но въпросната талия прерастваше в заоблено дупе, което Купър оцени по достойнство. Особено след като установи, че дупето върви в комплект с дълги стройни бедра. Беше облечена в прилепнали джинси, които излагаха на показ фантастичните й крака. Джинсите бяха натъпкани в ботуши на висок ток.

Ежедневно, но секси, помисли си. Стоеше добре. Поне за него.

Изведнъж престана да усеща студа.

И щеше да се вслуша в тези тръпки.

— Ако искаш, чакай там отвън. Или пък не.

Тя се обърна и се вгледа в него с тези свои големи очи. С косата й, отметната назад, имаше възможност да види всичко от нея.

Всичко беше добро.

Не беше поразителна красавица като бившата му жена, но в красотата на Дейна присъстваше студенина. Винаги я беше забелязвал. Някога тя го интригуваше. Сега вече си беше научил урока.

Като се изключеха мокрите дрехи върху тялото й, у тази непозната нямаше и намек за студенина.

Долавяше се обаче известна предпазливост. Надникна покрай него в празния бар.

— Сигурен ли си, че няма да е проблем?

Той кимна.

Жената се поколеба, видимо усъмнена дали беше добра идея да влиза в празния бар с непознат мъж. Определено беше туристка. И в този момент имаше вид на тийнейджърка, която се мъчи да реши дали да постъпи разумно, когато беше така силно изкушавана от неразумното.

Това го развесели.

Тя кимна и мина покрай него, а той долови повей от парфюма й. Беше лек и с аромат на цветя, в него нямаше нищо мускусно. Тя се озърна любопитно из бара му, а той я доразгледа. Черната й тениска се беше залепила за нея и очертаваше налети гърди. По-големи от шепа. Дявол го взел, тялото й наистина си го биваше.

В този момент Купър забеляза, че споменатото тяло трепереше.

Загубеняк. Беше време да спре да я бройка и да я стопли.

— Чай? Кафе? Какао? — подвикна и се запъти към кухнята.

— Какао — извика тя в отговор.

Той отиде до килера в коридора, където държаха кърпите за съдове и хавлиените кърпи за банята на персонала. Взе една и й я занесе.

— Благодаря — каза му тя и отново се взря нагоре към него, като по някаква причина изглеждаше объркана.

Той кимна и се върна в кухнята да им приготви нещо топло за пиене възможно най-бързо.

Когато се върна при нея с чашата какао, забеляза, че косата й беше поизсушена. И гъста.

Петната от спирала около очите също бяха изчезнали.

Хвърли поглед към бялата кърпа, която й беше дал и се ухили, като видя черните петна, по нея.

— Благодаря — промълви тя и пое от него чашата горещо какао с бита сметана.

Имаше мек говор и по някаква неизвестна причина той чувстваше напрежение в долната част на корема си като реакция на звученето на гласа й.

Купър седна срещу нея, отпи от кафето си и се наслади на възможността да я изучава, докато тя изучаваше него. От нея се излъчваше спокойна самоувереност, която той оцени. Този тип самоувереност обикновено беше присъща на жени, които познаваха и харесваха себе си.

— Тук ли работиш? — попита тя след няколко минути приятно мълчание.

Купър кимна.

— Барман ли си?

— Аз съм собственикът на заведението.

Той я наблюдаваше как оглежда бара му и не можа да не се почуди какво мисли за него. Имаше малки диамантчета на ушите си, носеше хубав часовник и, доколкото успяваше да прецени, секси ботушите й не бяха особено евтини, а освен това беше живял достатъчно дълго с Дейна, та да може да различи дизайнерска чанта, като я види. Ако трябваше да направи предположение, би я причислил към типа жени, които си падат по коктейли в луксозни заведения. Но по същия начин, по който беше разчел добрата оценка за фигурата му по-рано, сега видя в очите й, че оценява и бара по достойнство.

Почувства гордост. Някога представляваше запусната малка кръчма. Сега беше проспериращ бар. Всичко тук олицетворяваше него самия и му стана приятно, че видяното й допадаше.

— Барът ти е хубав — изрази гласно възхищението си тя. — Как се казва?

— „Купърс“.

Тя присви големите си очи към него.

— Ти ли си Купър?

— А ти детектив ли си? — подкачи я.

— Всъщност лекар.

Е, това не го беше очаквал.

— Умна жена.

— Надявам се да е така — тя му се усмихна широко.

Помежду им се възцари тишина и Купър установи, че му харесва как тя е способна да мълчи, без да се чувства неловко. Той обичаше тишината. Допадаше му, че тя не се впусна в безсмислено бъбрене, както биха постъпили повечето хора.

За малкото време, което прекара с нея, вече знаеше, че е секси, сладка, умна и приятна за компания. Всичко това караше Купър да иска да научи още.

— Не си от Хартуел.

— Не, не съм — тя заобиколи неизречения му въпрос.

Купър за малко не се изсмя заради потайността й.

— Какво те води на дъсчената алея в Хартуел, докторе?

— Точно сега дъждът ме доведе тук — отговори тя. — Може да се каже, радвам се, че се случи.

Да, той също се радваше. Протегна се през масата и й подаде ръка.

— Купър Лоусън.

Тя му се усмихна и пое ръката му, а малката й и мека длан потъна в неговата.

— Джесика Хънтингтън.

Тръпките в основата на тила му отново се пробудиха.

Той се напрегна с поглед, прикован в Джесика Хънтингтън.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе.

— И на мен. Отново благодаря за какаото.

— За нищо — облегна се, загледан как тя отпиваше от приготвената й от него топла напитка. На красивата й уста остана малко сметана. Задържа поглед върху мястото, като се мъчеше да не мисли колко му се иска да го оближе. Наложи си да я погледне в очите и попита:

— Какво те води в Хартуел?

— На почивка съм.

— Защо в Хартуел?

— Не искам да се отдалечавам прекалено от работното си място. То е в Уилмингтън.

Уилмингтън. Не беше особено далече. Най-много на няколко часа с кола.

— В някоя от болниците ли?

— Не, всъщност в женски затвор.

Успя да го изненада още веднъж. Да бъдеш лекар не беше никак лесно. Да си лекар в затвор само добавяше ново предизвикателство към вече съществуващото. За такъв тип работа се изискваше определен тип човек. Не беше съвсем убеден какъв тип човек правеше това Джесика.

— Много екзотично.

Тя прихна леко.

— Предполагам, че е така.

— И какво поражда у някого желание да работи в женски затвор?

— Какво поражда у някого желание да държи бар? — контрира лекарката.

Принадлежеше му. В него бе осъществил идеите си. Беше резултат от усиления му труд. И местните му бяха като семейство. Не на много хора им излизаше късметът да обичат бизнеса си както той обичаше своя.

— Това място ми е като дом.

Лекарката наклони глава на една страна, а в очите й затанцуваха весели искрици.

— Е, аз не мога да кажа същото за себе си.

— Та защо женски затвор? — настоя той. Беше минало много време, откакто беше проявявал такова любопитство към някого.

Тя обмисли въпроса му за кратко и когато заговори, тонът й беше още по-мек.

— Дори хората, които допускат грешки, имат нужда някой да се грижи за тях. Като станах лекар, положих Хипократова клетва. Обещах, че ще помагам на хората и няма да им вредя. Това значи да помагам без значение кои са те или какво са сторили. Приемам сериозно тази клетва.

В очите й проблесна намек за тъга… Нещо дълбоко скрито… Нещо лично. На Купър му беше ясно, че тя спотаява същественото.

— Едно е да приемаш клетвата сериозно, а друго да работиш в затвор.

— Вярвам, че всички заслужават състрадание — обясни тя. — Когато ми предложиха мястото, реших, че ако аз не го приема, друг лекар може да го приеме поради необходимост, а не от интерес. Няма гаранция, че би проявил правилния подход към тези жени. Приех работата, защото мога да гарантирам, че ще се чувстват в безопасност, като се обръщат към мен за лечение.

Купър застина при думите й.

Тя истинска ли беше изобщо?

Той беше наясно, че добрината съществува. Израсна в дом, пълен с нея. Но за съжаление напоследък се беше нагледал и на много себичност. Също така и на пълна липса на състрадание.

Съществуваше нещо в състраданието на жена като Джесика Хънтингтън, което истински го заинтригува. Тя очевидно притежаваше цял списък с положителни качества, които беше трудно да пренебрегне.

— Това номерът на бармана ли е? — попита изведнъж тя, а сладкото й малко носле се беше сбърчило ядосано. — Да разприказвате хората?

Купър се ухили при мисълта, че лекарката обикновено не споделяше толкова много. Може би тя също го усещаше… Някакъв вид свързаност помежду им.

— Просто с мен е лесно да се разговаря.

Джесика също се усмихна и той усети силно привличане.

— Може би е така.

Вратата се отвори и Кросби, готвачът на Купър, влезе в бара, с което отвлече вниманието на шефа си от все по-отесняващите му джинси.

Кросби видя Джесика, но по никакъв начин не отчете присъствието й.

— Добро утро, шефе.

— Добро утро — отговори Купър и готвачът се скри в кухнята. Кросби не беше от най-общителните. — Готвачът ми — поясни, като забеляза, че Джесика се взира любопитно след служителя му с тези нейни големи прелестни очи.

Въпросните очи се върнаха обратно върху него и внезапно тя се изправи.

— Ами, по-добре да те оставям да си вършиш работата. Благодаря за подслона и горещото какао.

У него се надигна разочарование и ако не трябваше да отвори бара след час, би убедил лекарката да остане още малко.

— Знаеш ли наблизо да има книжарница? — попита тя и хвана чантата си.

— Съседката ми Еймъри продава книги.

— Чудесно. Благодаря.

Той също се изправи. Налагаше се да е сигурен, че ще я види отново.

— В „Парадайз Сандс“ ли си отседнала?

Тя се поколеба, все едно не беше сигурна дали е редно да му казва. Това никак не се понрави на Купър.

— В „Хартс Ин“ — отговори най-накрая и той се усмихна. Не само защото му допадаше, че е избрала уютното хотелче на Бейли пред лукса, предлаган от Вон, но и защото го осведоми къде е отседнала.

Купър се надяваше това да значи, че е необвързана и е склонна да го опознае малко по-добре по време на престоя си.

— Добър избор. Бейли е свястна жена.

— Да, това го установих — отбеляза Джес и заобиколи масата, за да му подаде ръка. — Беше ми приятно да си поприказваме.

На него му беше повече от приятно да говори с нея. Хватката му се затегна и той пристъпи по-близо, за да й даде ясно да разбере, че иска да я види отново.

— И на мен, докторе. Дълго ли ще се задържиш?

— Няколко седмици.

Това беше доста време.

— Значи ще се виждаме.

Бузите й порозовяха, а очите й станаха кръгли заради очевидните намерения зад думите му. Тя дръпна ръката си и това го разсмя.

Толкова беше сладка.

— Предполагам — отвърна тя с вече познатата мекота.

Купър я проследи с поглед, докато си тръгваше с надеждата, че известната уязвимост, която зърна зад увереното й държане, не означаваше, че ще се наложи да я преследва, за да прекара повече време с нея.

Искаше тя да дойде при него.

Беше провеждал доста гонитби, особено по Дейна, и ето докъде го беше довело това. Точно както се опита да обясни на Ейдън по възможно най-дипломатичен начин, след Дейна не беше имал сериозни връзки. Жените, с които имаше вземане-даване, винаги идваха при него. На Купър му харесваше да е така. Нямаше да хуква след някоя жена и пак да се опари.

Но загледан във вече празния бар, се почувства силно разтревожен.

Беше му ясно, че ако Джесика не поемеше инициативата, той нямаше да успее да се кротне. Лекарката беше човек, когото си струваше да опознае. Проклетите тръпки му дадоха ясно да го разбере.

Джесика

Беше трудно да се съсредоточа върху друго, освен привличането, което почувствах към Купър Лоусън. Направих моментна пауза и се запитах дали беше добра идея да му съобщя къде съм отседнала, но после си казах: какво пък. Бях тук на почивка и не съществуваше правило, което да повелява, че не бива да флиртувам с грубовати собственици на барове по време на престоя ми.

Беше типът необуздано привличане, което леко ме смущаваше, затова не можех да не призная, че да вляза в „Еймърис“ се яви като приятно разсейване.

Вляво от мен имаше широк щанд с кафе машини зад него. Вдясно беше книжарницата. Право напред след късо стълбище беше разположена зоната за сядане. Дясната част от горното ниво беше запълнена със симпатични малки маси и столове. Но по-привлекателна беше лявата му част, където около приканващо пращящата запалена камина бяха наредени удобни на вид кресла и дивани.

Беше съвсем празно, както можеше да се предполага заради времето, но не можех да си представя как така някой не би пожелал да прекара време тук.

Една врата зад щанда се отвори и отвътре се показа жена. Усмихна ми се срамежливо.

— Стори ми се чух камбанката над вратата.

Усмихнах се в отговор и приближих към нея.

— Времето навън е наистина ужасно.

Изумителните й светлосини очи огледаха неугледната ми външност.

— Искате ли да се постоплите до огъня? — попита колебливо, все едно й се струваше прекалено нахално от нейна страна да покаже любезност към мен.

Беше висока и слаба, със сини очи и сърцевидно лице. Дългата й руса коса беше сплетена в сложна плитка, която се спускаше върху дясното й рамо. Прелестното й лице беше обрамчено от свободни кичури.

Озърнах се из книжарницата с нейните боядисани в бяло стелажи и разнородните, но удобни, места за сядане. Имаше няколко лампи „Тифани“, които внасяха топлина и цвят. Всички дървени части в книжарницата бяха боядисани в бяло и контрастираха красиво с наситения синьо-зелен цвят на стените.

Мястото прилягаше отлично на жената, а аз дори не можех да посоча защо. Обърнах се обратно към нея. Намеренията ми бяха да купя книга и да се върна обратно в хотела, но изведнъж ми допадна идеята да се постопля тук.

— Да, мисля, че ще се възползвам. Вие ли сте собственичката?

Тя кимна.

Протегнах ръка.

— Аз съм Джесика Хънтингтън.

Тя погледна протегната ми ръка леко неуверено и аз изпитах облекчение, когато положи дланта си с дълги пръсти, обсипани със сребърни пръстени, в моята. Сребърната гривна на китката й издрънча, докато се ръкувахме.

— Еймъри Сондърс.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — бързо пусна ръката ми и отклони поглед. — Какво ще кажете за нещо топло за пиене?

Намръщих се и се запитах как беше възможно толкова свенлив човек да обича да работи постоянно с клиенти.

— Лате, моля. Ще прегледам книгите.

Тя кимна, обърна се и се зае да приготвя латето.

Осъзнах, че изпитвам любопитство към нея, а също и че този град ме караше да проявявам любопитство към всичко и всички.

Особено към един конкретен съдържател на бар.

Няколко минути по-късно оставих две книги на щанда и извадих портмонето си, за да платя за книгите и кафето.

— Тази си я бива — отбеляза тихо Еймъри и докосна корицата на едната книга.

Беше криминален роман. Падах си по криминалните романи.

— Четеш трилъри? — не приличаше много на фен на трилърите. По-скоро изглеждаше като човек на магиите и приказните истории за принцеси.

— Чета всичко — отговори кротко тя и маркира книгите ми.

Платих и взех книгите и кафето си, като се зачетох още по път към камината.

— Приятно четене — пожела тя достатъчно силно, та да я чуя.

Усмихнах се широко в знак на благодарност и се настаних удобно на едно кресло с табуретка до самия огън.

Изпълни ме топлина и скоро бях погълната от четивото си, а дрехите ми изсъхнаха напълно, но го забелязах чак по-късно.

В рамките на следващите няколко часа бях само смътно наясно за влизането и излизането на няколкото души, посетили книжарницата, но бяха оставена да се наслаждавам на топлината от огъня насаме. Когато отгоре ми падна сянка, с изненада установих, че Еймъри стои до мен.

Беше облечена в тъмни тесни джинси и бяла блуза, чиито ръкави вървяха по ръката до лактите, а от там надолу тъканта се спускаше под формата на удължена камбанка в стила на средновековна моминска рокля. Видът й беше допълнен от ниски рокерски ботуши.

— Искате ли нещо за хапване? — предложи. — Имам сандвичи.

Едва тогава почувствах как празният ми стомах се бунтува.

— Ще съм благодарна.

— Още едно лате?

— И това също — усмихнах се широко.

Малко по-късно тя се върна с чиния и чаша и ги сложи на масичката до мен.

— Какво друго обичаш да четеш? — попитах, преди да е успяла да ми избяга.

Еймъри изглеждаше изненадана от въпроса ми.

— О… Харесвам всичко.

— Добре. Кой е любимият ти автор?

Тя сбърчи нос и забелязах на устните й да надниква усмивка.

— Все едно някой да ме попита какво предпочитам: кислород или храна.

Засмях се.

— Добре, посочи ми един от любимите си автори.

Спусна клепачи и забелязах, че покритите й със спирала мигли са завидно дълги.

По някаква причина бях очарована от тази срамежлива собственичка на книжарница.

Както изглеждаше, много хора в Хартуел започваха да ме очароват.

— Джером Дейвид Селинджър — произнесе внезапно тя.

Този отговор наистина ми допадна.

— Фен на „Спасителят в ръжта“ значи? Също като мен.

Тя ми се усмихна и аз възтържествувах, че съм съумяла да измъкна усмивка от нея.

У тази жена имаше нещо, нещо дълбоко скрито в погледа й, което ме караше да чувствам тъга, и се зарадвах, че я накарах да се усмихне.

Устремих поглед през книжарницата до предната витрина и установих, че дъждът отново се лееше като из ведро.

— Съмнявам се, че ще имаш особено много работа в близките минути. Защо не вземеш някоя книга и не седнеш до огъня?

Еймъри проследи погледа ми до витрината и видях как прехапа устна, все едно го обмисляше.

— Вероятно не бива — промърмори.

— Ако някой влезе, просто можеш да оставиш книгата и да отидеш да го обслужиш.

Отне й по-дълго от нормалното да вземе решение, сякаш се боеше да не постъпи нередно. Най-накрая ми се усмихна леко.

— Предполагам, няма да навреди на никого.

— Ни най-малко — насърчих я.

Няколко минути по-късно тя вече седеше сгушена на дивана срещу мен и аз наблюдавах заинтригувано как бе погълната от книгата в мига, щом я отвори. За времето колкото да щракна с пръсти, Еймъри се беше потопила в света от историята между кориците.

Трябваше ми поне една глава да изпадна в пълно забвение за заобикалящото ме.

Не и при Еймъри.

Осени ме тази произволна идея, че такъв е начинът й за спасение и как се е скривала между страниците толкова много пъти в живота си, че това се е превърнало в нейна втора природа. Почудих се от какво бяга.

Това мое любопитство вече излизаше от контрол, смъмрих сама себе си и захапах един от сандвичите с шунка и сирене, донесени ми от Еймъри. В известен смисъл именно любопитството ми ме доведе в Хартуел. Не ми трябваше да падам в плен на загадката зад тъгата на Еймъри Сондърс. А може би дори нямаше загадка! Може би историята на Сара ми беше докарала параноята, че всички тук спотаяваха някоя трагедия.

Може би дори Купър Лоусън.

Не мисли за него!

Нямах време за подобни изкушения.

С тази мисъл в главата насочих поглед надолу към книгата си и си наложих да се оставя да бъда завладяна от сюжета.

* * *

След като вечерях в хотела същата вечер, седнах до камината в салона с чаша вино в ръка. Надявах се да се засека с Бейли, преди да си легна и изчаквах вечерящите да се разотидат, за да успея да поговоря с нея.

Взирах се в пламъците и отпивах от виното си и изведнъж осъзнах, че бях прекарала най-релаксиращия и спокоен ден, който можех да си спомня от ужасно дълго време насам.

Еймъри не каза много, докато убивахме деня в четене край камината, но аз и не се нуждаех да го прави. Макар у нея да се долавяше известна тъга, в компанията й също така имаше нещо утешаващо. Стори ми се интересно, че в този ден бях преживяла същото умиротворяващо мълчание в присъствието на Купър, както не се беше случвало с друг преди.

Оставих Еймъри в късния следобед, като обещах да се появя отново преди края на почивката си. Тъгата, която бях зърнала да се спотайва в очите й като че се усили, докато се сбогувахме.

И ето на. Противно на волята ми, бях заинтригувана от Еймъри Сондърс и не можех да си наложа да не бъда.

А този интерес ми напомни за писмата на Сара, които поначало ме доведоха в Хартуел.

В крайна сметка реших да разпитам Бейли за нея.

Бейли изпрати последните си клиенти и ги съпроводи с топли пожелания за лека нощ. Камбанката над вратата издрънча и няколко секунди по-късно младата жена се отпусна на дивана до мен.

Изглеждаше изтощена.

Подадох й моята чаша вино и тя я прие с благодарна, но с крайно изморена усмивка. Отпи и ми върна чашата.

— Благодаря.

— За нищо. Моля те, кажи ми, че не работиш с толкова нелепо дълго работно време всеки ден.

Бейли поклати глава.

— Не. Както вече обясних, имах заместник-управител и двамата се редувахме. Сигурно ти е трудно да повярваш, че преди имах по един или два почивни дни.

— Нужна ти е твоя собствена почивка.

— Да, да, така е — усмихна ми се. — Днес дъждът не успя да те стресне, а?

Засмях се.

— Не. Всъщност заваля ме точно пред „Купърс“. Собственикът ме пусна да вляза в бара и да изчакам, докато дъждът отслабне достатъчно, та да се покажа обратно навън.

Бейли се поизправи и ме огледа, а на устните й цъфна закачлива усмивка.

— Как ти се стори Купър?

Успявах да надуша сватовницата у нея от километри, така че избегнах погледа й.

— Той не каза кой знае колко — отпих от виното си с престорена незаинтересованост.

— Така е, защото е добър слушател.

— Добре ли го познаваш?

— Познавам го, откакто се помня. Да знаеш, че е необвързан — побутна ме леко. — Разведен.

Изсмях се.

— Доста си директна.

— Какъв е смисълът да говоря завоалирано? — Бейли ме погледна настойчиво. — Ти необвързана ли си?

Отворих уста да кажа не, а после въздъхнах.

— Нещата са сложни.

— Ще приема, че си необвързана.

— И защо така?

— Ако беше сигурна в този мъж, който и да е той, щеше директно да отговориш с да.

Вътрешно се съгласих, че до голяма степен това беше самата истина.

Беше време за смяна на темата.

— Нали помниш как сутринта те попитах за Джордж Бекуит?

— Да.

— Не беше без причина — извъртях се на дивана, за да бъда с лице към нея. — Всъщност не познавам Джордж. Причината да ми е известно за съществуването му е, че открих писма в една книга в затвора. Били са написани до Джордж през 1976 година.

Бейли зяпна изненадано.

— Сара Рандал — произнесе задъхано.

При прозвучаването на името вече така познатата болка в гърдите ми пак се обади.

— Историята ти е известна?

— На всички е известна — зелените очи на Бейли потъмняха натъжено. — С Джордж са били първата любов един на друг. Влюбили се на дъсчената алея през втората им година в гимназията. Всички мислели, че ще се оженят. Но през лятото след завършването на гимназия Сара се омъжила…

— За мъж на име Рон.

Бейли повдигна вежда.

— Рон Питърс. Как…

— Пише го в писмата й до Джордж.

Не ми убягна припламналото любопитство в очите на Бейли, но тя продължи да ми преразказва историята им.

— Никой не знаел какво е накарало Сара да се омъжи за него. Повечето хора подозирали, че я държи с нещо, но тя не казала с какво. Джордж бил съсипан. Започнал да спи с когото му падне и Анабел, най-добрата приятелка на Сара, забременяла от него. Той се оженил за нея. А после няколко години по-късно Сара застреляла Рон и влязла в затвора. Починала там.

Очите ми запариха от придошлите сълзи.

Бейли посегна към ръката ми.

— Добре ли си?

Помъчих се да се усмихна убедително.

— Сара е умряла от рак. Преди да успее да изпрати тези писма до Джордж. Писма, които обясняват всичко. Имала е причина да извърши каквото е извършила, Бейли.

Тя стисна ръката ми.

— Това е толкова тъжно. Затова ли дойде тук?

Повдигнах рамене.

— Почивката с най-добрия ми приятел пропадна… В този момент в ума ми бяха Сара и Джордж и реших вместо това да дойда тук.

Бейли ме огледа настойчиво.

— Пристигнала си в Хартуел да дадеш на Джордж писмата от Сара?

— Да.

— Знаех си, че те харесвам.

Изсумтях развеселено.

— Благодаря. И аз те харесвам.

— Разбира се, че ме харесваш, толкова съм забавна — пошегува се тя.

Засмях се.

Но изведнъж Бейли стана сериозна.

— Сара е била братовчедка на майката на Купър.

Напрегнах се.

— Наистина ли?

— Майка му Лора почина преди близо десет години, но със Сара са били много близки, преди Сара да влезе в затвора. Купър беше силно привързан към майка си и знаеше колко много я болеше заради стореното от Сара. Може би ще му дойде добре да научи истината.

Обзе ме неувереност.

— Не знам. Писмата са били предназначени за очите на Джордж.

— Не е нужно да даваш писмата на Купър, но Сара му е била роднина. Ако съществува основателна причина за онова, което е извършила, той заслужава да научи.