Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (13)

13.
Купър

Наелектризираността в бара се покачи с цяло ниво, след като той импулсивно я целуна пред всички. Туристите нямаха представа какво се случваше, но редовните посетители знаеха. Макар да не познаваха много добре лекарката, познаваха него. Не беше от тези, дето целуваха случайни жени на публични места.

Разбираха, че у Джесика имаше нещо различно и понеже редовните му посетители бяха свестни хора, той знаеше, че се радват за него.

Така че настроението беше лековато и обстановката приятна, а за това допринасяха Бейли, Джес и Том, които си бяха устроили веселба заедно със Стария Арчи, за да отпразнуват решението на Джес да остане в Хартуел.

— О-о, хрумна ми нещо! — Бейли запляска развълнувано с ръце. — Ще си тук за Фестивала на тиквата, правим си мини световен тиквен шампионат и…

— Почакай — Джес вдигна ръка с широка усмивка на лицето. — Какъв е този тиквен шампионат?

— Живееш в Делауер от толкова дълго и никога не си чувала за тиквен шампионат?

Купър се подсмихна заради шока, изживян от Бейли, и обясни на Джесика:

— Това е вид спорт, в който хората се състезават колко далече могат да метнат тиква. Допустима е употребата на всякакъв вид уреди. Наистина се провежда световен шампионат.

— Ха — Джес кимна. — Нямам търпение да го видя.

— О, има и още — продължи развълнувано Бейли. — Имаме си и Фестивал на пилетата, на който честваме нашата величествена щатска птица — синята кокошка.

— И какво точно се прави на този Фестивал на пилетата? — лекарката изглеждаше искрено заинтригувана и развълнувана от перспективата за Фестивала на пилетата.

Той предположи, че просто се вълнува, задето ще бъде част от нещо.

Купър искаше да я целуне.

— Всъщност това е просто извинение да завземем Мейн стрийт в началото на октомври — вметна Том. — Местните влизат в съревнование кой ще приготви най-доброто ястие с пилешко. На естрадата свири група. Продават се занаятчийски изделия, домашни печива…

— Звучи забавно — заключи Джес с копнеж.

Бейли прехвърли ръка през раменете й и я стисна здраво.

— Забавно е. Знаеш ли кое още е забавно? Гей парадът в края на лятото.

— Мислех, че гей парадите обикновено се организират в по-големите градове.

— Така е. Сравнен с тях, този е малък, но Хартуел се слави със своята общност. Кел Съмърс и партньорът му Джейк организираха парада преди осем години и оттогава става все по-популярен. Върхът е. Така се вълнувам, че ще бъдеш тук за него.

— Аз също. Тук определено се случват много неща.

— Не забравяй Фестивала на музиката — добави Том.

— О, да! Следващия месец. Пристигат групи откъде ли не. Кел Съмърс всъщност е съветник и ръководител на множество организации, така че той се явява официалният организатор на събитията в града. О, също така може би е редно да знаеш, че наш кмет е Джаклин Роуз — приятелка е на майка ми.

Страхотна жена. Заместник-кметът ни е Пол Дуган, лекаря, когото споменах. Иън Девлин също е съветник…

— Бейли, дай на лекарката възможност да осмисли всичко чуто — намеси се Купър през смях. — Разполага с повече от една вечер да се справи с градските политически фигури.

— Точно така — Бейли се засмя. — Съжалявам.

— Всичко е наред. Сигурна съм, че на сутринта няма да помня нищо — отвърна Джес.

— Като стана дума… — Том погледна часовника си. — Трябва да се прибирам, мила.

Бейли го стисна за китката и примижа към часовника му.

— О, по дяволите — завъртя се и прегърна Джес. — Трябва да бягам, но се радвам, че оставаш.

Джес я стисна здраво и после се отдръпна.

— Ще говорим на сутринта.

— Да — отвърна меко Бейли.

Пожелаха си лека нощ и Том поведе Бейли навън от вече утихващия бар. Тя не спря да маха през цялото време, което караше Джес да се кикоти по очарователен начин. Вниманието на Купър бе приковано в нея. Тази жена беше толкова многопластова, а той беше прекарал с нея съвсем малко време. Нямаше търпение да научи всичко за нея. Представляваше сложна натура, но по вълнуващ начин.

— Наистина е време и аз да тръгвам — обади се Джес, обърнала се обратно към него. — Обаче съм толкова превъзбудена.

Той хвърли поглед към последните от редовните си посетители, които подвикнаха за лека нощ, преди да напуснат бара. По местата си седяха само няколко туристи и Стария Арчи. След пет минути щеше да обяви, че е време за последна поръчка. Погледна Джес и установи, че тя го наблюдаваше някак настоятелно, което му допадна много.

— Остани, след като затворя.

Тя повдигна вежда.

— Без щуротии — ухили се широко, защото беше прочел мислите й. — Ще ти приготвя безкофеиново кафе и можеш да изпееш всичко.

Защото колкото и да се беше веселила с Бейли и Том, всъщност не бяха обсъдили защо беше взела решение да остане и с какво щеше да се занимава тук. Това представляваше огромен ход за нея. Някои хора, сигурно повечето, биха казали, че е доста импулсивно начинание след толкова кратък престой. Нямаше как да е било лесно решение и Купър искаше да се увери, че го е обмислила добре.

Двайсет минути по-късно барът беше затворен и той отпрати Лили и Райли да си вървят по-рано.

Заключи и приготви безкофеиново кафе за себе си и Джес, а после я отведе до едно сепаре в дъното на бара.

За известно време отпиваха от кафето си смълчано и накрая той каза:

— И така… Какво се случи днес?

Тя изпусна гигантска въздишка и се облегна на мястото си.

— Днес настъпи кулминацията на много неща. Като за начало, ти имаше право, че не съм щастлива. Аз… Убеждавах се, че ситуацията, която сглобих сама за себе си в Уилмингтън, ме задоволява. Докато бях там, беше лесно да се убеждавам, защото нямах представа какво пропускам. Прекарала съм толкова голяма част от живота си потопена в света на медицината, че нямах време да забележа. А после се озовах тук и това място е толкова различно… Вие обичате работата си и работите усърдно… но мястото създава усещането, че тук темпото е по-бавно и има повече безгрижност.

— Усещането ти е правилно — потвърди Купър.

— Добре — тя му се усмихна плахо. — Радвам се, че не греша, защото до голяма степен точно това ме привлече да живея тук… — тя се вгледа в кафето си. — Дори не мога да го обясня, Купър. Просто се чувствам… Чувствам се свързана с нещата тук. Преди никога не съм се чувствала свързана с някое място.

— И заради това оставаш? — искаше тя да каже „да“ защото истината беше, че колкото и да се радваше, задето остава, Купър се тревожеше цялата вечер, че е взела това сериозно решение заради него. Харесваше лекарката прекалено много, че тя да захвърли всичко постигнато заради вероятността между тях да има нещо. Би се радвал да пробват връзка от разстояние, докато все още проверяват как стоят нещата.

— Да — потвърди тя и той почувства да го изпълва облекчение. — Свързано е изцяло с това какво искам. Не ме разбирай погрешно — хората тук очевидно се явяват фактор. Всички са сърдечни и дружелюбни и приемащи… е… — засмя се. — Поне към мен. Предполагам не към всички.

— Вон ли имаш предвид?

— Всъщност Андрю. Но предполагам Вон също.

— Това е заради хотела. Общината одобри проекта, преди Джаклин да стане кмет. Когато тя дойде на поста, реконструкцията на хотела вече течеше и с помощта на Бейли, която беше особено бясна заради появата на Вон, се опита да я спре. Не постигнаха нищо по законов път, но нескритото им неодобрение към хотела му го остави заобиколен от известна негативност. Доколкото аз виждам обаче, той не е лош човек.

— Така ли?

— Да. Както и да е, ти казваше, че…

— О, да. Имах предвид, че никога не съм създавала връзка с непознати по начина, по който се случи с хората тук. С Бейли, Еймъри… С теб. Вече всичко това се въртеше в главата ми и изведнъж цъфна Андрю.

Купър се начумери. В мига, когато го видя при естрадата, успя да надуши арогантността му. Когато прегърна лекарката през раменете, на Купър му се прииска да забие юмрук някъде. Също така се запита как изобщо тя успяваше да види нещо у него, след като вкусът й за мъже я караше да се среща с такива като този хирург.

Всъщност това все още го смущаваше мъничко.

— Не съм го канила — обясни тя. — Бях шокирана, когато Бейли ми каза, че е тук. Той и аз… — тя поклати глава като изглеждаше ядосана. — Не сме били в истинска връзка и няма да се впускам в повече подробности…

— Ще съм благодарен.

Тя се подсмихна.

— Всичко, което ще ти кажа, е, че го уважавах и дори му се възхищавах в професионално отношение. Отличен хирург е. Но — и това наистина звучи ужасно — всъщност никога не съм го харесвала особено.

Не звучеше ужасно. Всъщност му предостави известно облекчение.

— Тогава защо си имала нещо общо с него?

Джес се размърда смутено.

— Не исках връзка с никого… Или поне така си мислех. Но все пак съм жена.

Колкото и да се чувстваше облекчен, че не е типът жена, която си пада по подобни арогантни типове, Купър също така не беше особено щастлив тя да обяснява как търси задоволяване на нуждите си от мръсника.

— Ясно — произнесе рязко.

— Както и да е, когато се появи тук и най-неочаквано обяви колко съм му липсвала и как бил прекалено стар да се размотава и му било нужно да подхванем нещо сериозно… бях наистина изумена — сбърчи раздразнено нос. — Типично в стила на Андрю да взема решения от името на двама ни. Това ме накара да се замисля сериозно какво искам в действителност и да позвъня на приятел за съвет. Всичко това плюс поведението на Андрю от тази вечер ме накара да осъзная какво не искам. И онова, което не исках, беше него — а сега наистина плашещата част… — погледна нагоре към него с големи кръгли очи, потъмнели от неподправена несигурност, която го накара да поиска да се протегне и да я утеши. — Не знам дали искам да продължа да бъда лекар.

Изненадата го спря да стори онова, което възнамеряваше.

На този етап не знаеше какво да каже.

Професията й… Ами… За Купър тя беше част от самоличността й. Разбираше, че е странно, защото никога не я беше виждал в ролята й на лекар, но все пак долавяше, че потребността й да лекува представляваше сериозна страна от характера й.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Нито пък аз — тя се изсмя натъжено. — Просто работата е там, че… съществува вероятност да съм избрала тази кариера по погрешни причини.

— Какви са тези погрешни причини?

Джес сведе поглед.

— Не мога да обясня напълно. Просто… може би се опитвах да се реванширам за нещо и може би това не е достатъчно добра причина да бъда лекар.

Помежду им се настани тишина.

Не желаеше тя да крие нещо от него, защото, дявол го взел, той се чувстваше, все едно може да сподели всичко пред нея. Но все пак отношенията им бяха още пресни и съществуваха разни неща за него, с които щеше да изчака. Това важеше и за двете страни.

Нямаше нужда да научава онова, което не му казваше лекарката. Още не.

Припомни си обаче определени нейни думи.

— Ами онова, което ми каза преди? Как искаш да оставиш следа?

Напомнянето от страна на Купър за разговора им привлече погледа на Джес обратно върху него.

— Не знам. Не знам дали не бъркам това с нещо друго — въздъхна. — Наясно съм, че не обяснявам ситуацията си особено добре.

Мълчаха, докато пиеха кафето си. Купър премисляше дилемата й. Тя го притесняваше. Очевидно Джесика се намираше на кръстопът в живота си — не беше онази напълно уверена в себе си жена, за която я взе, като я срещна. Тази страна от нейната личност наистина го беше привлякла. Но да открие, че нещата не стояха така, не го накара да изпитва по-малко привличане. Това я правеше ненапълно идеална, по-реална, някоя, която може в крайна сметка да се нуждае от него, и за негова изненада това се хареса на Купър. Наистина му хареса ужасно много. Имаше желание да й помогне да открие онова, което търсеше.

Щеше да се уповава на надеждата, че няма да бъде прегазен по време на търсенето.

Засега щеше да се съсредоточи върху това да я накара да се чувства по-добре, защото тя не беше първият човек достигнал трийсет, който да осъзнава, че не е щастлив с кариерата и живота си като цяло.

— Знаеш ли какво, докторе, дипломата ти няма да отиде никъде. Без значение от каквото и да било, ти си лекар. Защо не отдъхнеш малко от това и не провериш дали няма нещо друго за теб? Ако решиш, че искаш да се върнеш към лекарската професия, тогава, убеден съм, не би било проблем.

Джес му се усмихна разведрено, а в хубавата й усмивка ясно личеше облекчение.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Нищо не е издялано в камък, нали така?

— Да.

Той забеляза как цялото й тяло като че се разтопи, когато натрупаното напрежение я напусна. Отново изучаваше настоятелно лицето му, сякаш да запамети всяка подробност.

— Какво? — промърмори, а кръвта му закипя при мисълта и той да запамети всяка подробност у нея.

— Разкажи ми за семейството си — изведнъж помоли тя.

Купър се взря в големите й лешникови очи и зърна в тях копнеж. Не такъв копнеж, какъвто изпита той секунди по-рано, и изведнъж той беше ужасно любопитен да научи за нейното семейство. Ако това значеше да говори за своето, тогава щеше да е лесно да измъкне от нея търсената информация. Осъзна, че и бездруго искаше да й разкаже за тях. Може би беше глупаво от негова страна да се доверява на жена така скоро, след като е бил предаден от друга, но Купър нямаше желание да бъде вкиснат и сърдит заради поведението на бившата си. Определено не искаше да причисли погрешно една добра жена към сорта на Дейна Келърман.

— Баща ми ни напусна като бях на десет — подхвана.

В очите й пролича съчувствие.

— Съжалявам.

— Няма нужда. Беше истински мръсник. Жесток мръсник.

Джесика потрепна.

— В такъв случай съжалявам дори повече.

— Обзалагам се, че с твоята работа си се нагледала на подобни неща.

— За съжаление да. Какво ли не съм виждала в затвора. Стари фрактури, толкова много на брой белези, че върху тялото има отбелязана цялата история на стар тормоз — истината е там, пред мен, и те пак лъжат — поклати тъжно глава. — Не мога да ти опиша колко много съжалявам, че на семейството ти се е налагало да преминава през нещо такова.

— Предимно на майка ми — поясни той, а у него се обади така познатият гняв. — Тя обаче постъпи правилно. Потърси помощ. По онова време шерифът беше мъж, който беше много близък приятел на дядо ми. Той… Ъъ… Ами… Нека просто кажем, че той предприе, каквото беше нужно, та баща ми да схване посланието как вече не е добре дошъл в Хартуел — присви очи, припомнил си разговора им за братовчедката на майка му. — Пред майка ми стояха различни възможности. Тя взе правилното решение.

Джесика мигом беше осенена от разбиране.

— Схващам какво имаш предвид — прошепна.

Той продължи:

— След като той си тръгна, нещата се подобриха. Но беше тежко. Бяхме само аз, майка ми и малката ми сестра Катриона. Майка ми беше наследила бара от покойния ми вуйчо, но никога не го беше харесвала особено. Задържа стария управител и той го ръководеше вместо нея, но това изобщо не беше пълният му потенциал. Като за заведение на дъсчената еспланада беше някак долнопробен. Аз неизменно се мъчех да открия начини да печеля пари, така че работех почти целодневно и пропусках много от училище. Завърших някак гимназия и започнах работа като механик в автосервиза на Ули. Майка ми беше продавачка в бакалия. Скъсвахме се от работа, та да не се налага на Кат да го прави. Майка ми даде бара на двама ни, но Кат ми позволи да изкупя дела й още преди години. Той не беше страстта й. Искаше да отиде в колеж. Беше умно хлапе. Ние също го искахме за нея. Искаше да учи право и каквато си беше умница, приеха я в Университета на Пенсилвания.

— Това е невероятно. И до известна степен ти също имаш заслуга — по лицето на Джесика се четеше нескрито възхищение.

Това му допадаше, но не възнамеряваше да си приписва заслугите за усърдната работа на Кат.

— Постигна го напълно сама. Работеше усилено по време на гимназията и нямаше кой знае какъв социален живот. Но отиде в колеж и не знам… — въздъхна. — Нямам представа дали напрежението й дойде в повече или какво… Стана малко необуздана. Като беше в първи курс, ми позвъни заради съмнения за бременност и аз се надявах, че уплахата и моята реакция ще я държат в пътя.

Джес направи физиономия.

— Не се е случило.

— Не се случи — той въздъхна, защото все още помнеше ясно усещането, когато тя му съобщи, че се налага да напусне колежа, защото е забременяла от някакъв тип, когото дори не помни. — Беше на двайсет. Прибра се у дома за лятото. Натряскала се и преспала с турист, чието име не успя да си спомни.

— Олеле.

— Да. Но ми се наложи да го преглътна бързо, защото майка ни беше така разочарована, че не проговори на Кат през първите пет месеца от бременността.

— Двойно олеле.

Той се изсмя.

— Да.

— Но после се е появил Джоуи.

— Джоузеф Купър Лоусън — лицето му се озари от усмивка само при мисълта за детето. — По-умен е дори от майка си. И можеш да си сигурна, че баба му пърхаше около него повече от всеки друг. Бързо надмогна разочарованието още първия път, като го пое в ръце.

Джесика мълча известно време, загледана в него. После произнесе с мек тон:

— И колко дълго успя да му се порадва?

Налегна го мъчителна тъга.

— Не задълго, докторе. Минаха само няколко години, преди ракът да й види сметката.

— Били сте близки.

— Изключително. За известно време все едно светът беше свършил.

Изведнъж в очите й заблестяха сълзи и тъгата му се изостри дори повече заради искреното й съчувствие.

— Съжалявам, задето си я изгубил.

Той кимна неспособен да изрече и дума заради емоциите. Понякога скръбта го връхлиташе от нищото дори след всички тези години.

— Но знаеш ли какво? — продължи тя. — По-щастлива съм, че изобщо си я имал.

И просто така думите й прогониха част от болката. Той прочисти гърло, но гласът му още беше дрезгав, когато промълви:

— Аз също, докторе.

Джесика

Именно в този момент открих нещо за себе си. Установих, че емоциите ми могат да бъдат свързани със сексуалното ми привличане към някого. Защото именно в момента, когато бях така силно заплетена от емоциите на този мъж, се чувствах по-привлечена от него, отколкото се беше случвало с друг преди.

Желаех Купър Уолсън.

Силно.

Исках да се метна отгоре му през масата.

Да го имам в обятията си.

Да го целувам.

Да разкъсам дрехите му.

Крайно неуместно, като се имаше предвид какво бяхме обсъждали току-що. Преди никога не бях срещала мъж като него. Как беше възможно да притежава толкова много неща накуп… да е така грубоват и мъжествен, откровен, открит, дори ми разкри част от уязвимостта си, което беше почти нереално. Не беше прикрил чувствата си, скръбта по майка си. Беше ми предоставил това. А то означаваше за мен много повече от всичко останало.

И за пръв път от дълго време аз исках всичко с някой мъж.

За пръв път изобщо се канех да проверя дали беше възможно да имам всичко с този мъж.

— Ами ти? — обади се Купър след момент на комфортна смълчаност. — Разкажи ми за твоето семейство.

Въпросът се приземи в стомаха ми като оловна тежест и предизвика яростно пърхане на пеперуди. Всеки път, щом някой ме попиташе нещо за семейството ми, физически се разтрепервах и после бързо слагах край на разпита. Този път не беше различно — въпросът на Купър ме разтрепери, но беше първият случай, в който обмислях да предоставя на някого поне част от отговора.

Това щеше да бъде ден, в който имаше много неща, случили се за пръв път, защото разбирах, че ще е нечестно да не споделя с Купър част от себе си, след като той се разкри пред мен. Даде ми нещо така истинско.

Поех дълбоко въздух и наблюдавах как Купър се намръщи, следейки реакцията ми.

— Не е лесен въпрос, нали? — промълвих.

— За някои хора е лесен.

— Вярно — съгласих се. — Ще се поправя. За мен не е лесен въпрос.

— Не е нужно да ми казваш нещо, което не искаш.

Наистина го мислеше. Аз обаче забелязвах в очите му да се промъква сянка и подозирах, че може да е разочарование. Почувствах се ужасно притеснена от тази мисъл. Не исках да го разочаровам и да пропусна шанса си да изследвам тази свързаност между нас.

— Просто не е приятна за слушане история… — поех бавно въздух в опит да издиря думите, като същевременно избутвах болезнените образи извън главата си. — Наистина никога не говоря за това. Сестра ми… Ъъ… Сестра ми Джулия се самоуби, като бях на деветнайсет. Случи се само няколко дни след шестнайсетия й рожден ден.

Купър се втренчи в мен напълно потресен.

— По дяволите, докторе… Не се налага да…

Махнах с ръка заради неговата загриженост с увереност, която не чувствах.

— Всичко е наред. Тя си имаше… свои проблеми, в които няма да се впускам. Но бяхме много близки. Родителите ни… Хм… — както се случваше винаги при споменаването им, старата болка сграбчи гърдите ми в хватката си. — Напълно прекратиха връзка с мен след нейната смърт. Аз правех опити. С години се мъчех да я подновя, но те не проявяваха интерес. В Айова имам единствено най-добрия си приятел Матю и неговата дъщеря Пери, която ми е кръщелница. Може да се каже, че те са най-близкото до семейство, с което мога да се похваля — устата ми затрепери, но нямаше да допусна да заплача. Бях блокирала тази част от емоциите си преди много време. Това ме пазеше от най-непоносимата мъка.

Изведнъж дланта на Купър покри моята и пръстите му стиснаха здраво моите. Жестът му ме накара да вдигна поглед.

Изражението му беше на искрено състрадание.

— Ако имаш нужда да поплачеш, докторе, можеш да плачеш. Няма защо да го криеш от мен.

Покрих ръката му със свободната си и му се усмихнах признателно.

— Добре съм, Купър. Тежко ми е да изрека какво се случи, но съм добре.

— За мен значи много, че го сподели — произнесе дрезгаво той.

И ето. Ето го.

Произнесе на глас точно онова, което аз си мислех за него.

Без празни приказки.

Боже, харесвах този мъж.

Стиснах ръката му, а после я пуснах и го наблюдавах, докато той бавно отдръпваше своята.

— И нямаш никакви други роднини? — попита и се намръщи. — Леля, чичо, братовчеди, баба и дядо?

— Сестрата на майка ми. Териза. Някога бяхме близки. Но след… — Боях се, че няма да иска да има нищо общо с мен също като родителите ми и някак си знаех, че ако ме отблъсне, ако ме вини, болката ще е по-свирепа, така че бях обърнала гръб и на нея, без повече да погледна назад. — Не сме говорили от… тогава… — пропъдих мисълта за нея. — Разкажи ми какво беше детството ти тук — помолих, за да сменя темата с някоя не така натоварваща.

— Нека ти сипя още едно кафе и ще направя точно това.

Пет минути по-късно вече се беше настанил обратно в сепарето, спокоен и невъзмутим в мое присъствие, какъвто беше от момента, щом се срещнахме.

— Това е прекрасно място да се отглеждат деца — заяви мигом. — Дори при цялата тази гадост, която се случваше в семейството ми, пак имах прекрасно детство тук. Мястото притежава онази атмосфера на малкото градче, където всички са наясно с делата ти, а това си има плюсовете и минусите, но плюсовете са повече. Макар в Хартуел да има шепа хора, които проявяват упорита консервативност, повечето му жители са дружелюбни и открити. Може да се каже, че общо взето се движим в крак с времето — дари ме с крива усмивка.

Въпросната усмивка ме уцели право в долната част на корема.

Това започваше да се случва редовно.

— Допада ми да мисля, че като израснеш на такова място, това те учи на ценности и те прави по-добър човек.

— Онова, което видях, ме кара да се съглася — потвърдих. — Всички вие успяхте да ме очаровате.

— Благодарен съм за това — натърти той.

Кръстосах крака под масата заради пламтящия му поглед и той се възпламени още повече, заради каквото и да беше онова, което зърна в моя.

— Идилия значи — промърморих, леко замаяна заради натрапчивото усещане за силно желание, протекло във вените ми.

— Какво? — промърмори той в отговор, като продължаваше да се взира в мен, все едно искаше да ме погълне.

— Какво? — попитах, а съзнанието ми беше замъглявано все повече от похот. Изведнъж си го представих как запраща настрани масата между нас също като някой Супермен, а после ме поема в обятията си и забързваме към леглото му със скоростта на светлината.

О, боже.

— Идилично ли? — повтори той, като се изтръгна от чувствения момент помежду ни и с това изтръгна и мен. — Да. Това място е доста идилично за дете.

Кимнах и разкръстосах крака.

Купър присви очи към тялото ми.

— Добре ли си?

От гърленото промъркване, с което произнесе думите, ми стана ясно, че знае как не съм „добре“.

— Напълно — излъгах.

Той се подсмихна и се втренчи в чашата си за кафе.

— Разкажи ми за медицинското училище.

— Не беше приключил да ми разправяш за Хартуел.

— Честна сделка, докторе. Ти казваш нещо, аз казвам нещо.

Звучеше справедливо.

— Добре. Медицинското училище беше убийствено. Медицинският ми стаж беше още по-лош. Тежко е да работиш на двайсет и четири часови смени.

Купър потрепери.

— Двайсет и четири часови смени? Шегуваш ли се?

— Не. Стигнеш ли до втората година, вече ти е позволено по закон да поемаш смени от двайсет четири часа. Няма прошка.

— Как издържа?

— Предимно на адреналин. Повечето хора, които са родени за хирурзи… Струва ми се именно това ги крепи и като се примеси с еуфорията от спасяването на нечий живот, човек придобива усещане за сила. Не можем винаги да контролираме живота и смъртта, но поне можем да положим максимални усилия. И именно това е същината в професията на хирурга. Да притежаваш поне част от този контрол. Еуфорията е феноменална. Още по-хубаво е, като имаш шанса да съобщиш на семейството, че обичаният от тях ще бъде добре.

— Но също толкова гадно е да им съобщиш обратното.

Всъщност не съществуваха думи да се опише колко гадно беше. Винаги щях да помня първата операция, в която взех участие и при която пациентът умря на операционната маса. Придружавах опериращия хирург, когато тя съобщи на семейството. На връх на неописуемата и необятна скръб, която се излъчваше от тях с такава сила, че нямаше как да не я почувствам, не можех да не забележа погледа в очите им… на гневно разочарование от нас, което не подлежеше на описание.

Усещането за него така и не ме напусна.

Опитах се да го изолирам заедно с последвалите смъртни случаи, с цел да мога да си върша работата. Нямаше как да стане. Бях в състояние да понеса да съобщя лоши новини на пациент с ясното съзнание, че още може да се бори за оцеляването си или с ужасно себичната утеха, че няма да бъда наоколо, та да знам дали е изгубил тази битка. Но да гледам как някой умира и после да съобщя на близките, че вече го няма, взе да ми става все по-непосилно. И именно тогава разбрах, че не мога да бъда хирург. Дори добрите дни до голяма степен да натежаваха пред лошите, вторите ме преследваха задълго.

Купър прочете отговора в очите ми.

Смених темата.

— Нещо за израстването ти в Хартуел — подканих.

Той мигом подхвана разказ.

— Искаш ли да чуеш за онзи път, когато държах на прицел бакалията на Лансън?

Обзе ме шок.

— Какво?

— Бях на осем и оръжието ми беше играчка.

Засмях се.

— О, боже мой.

— Майка ми се покая, задето ми бе разрешила да гледам цяла поредица от уестърни, но за късмет стария Джеф Лансън обърна всичко на шега.

Засмях се още по-гръмко, като си представих Купър в по-малък и сладък вариант да държи на мушка супермаркета.

— Какво стана?

 

 

Останахме така през следващите няколко часа, като разменяхме истории и накрая клепачите ми започнаха да натежават.

— Хайде, докторе, да те прибираме у дома. Имаш уговорка с Анита за след няколко часа.

О, мамка му.

Бях забравила за това.

Така че кимнах и изчаках Купър да заключи бара.

Той ме изпрати обратно до хотела по притъмнялата дъсчена алея. През целия път държах главата си облегната на рамото му. Той придържаше изтощеното ми тяло с ръка около кръста, а моята ръка беше около неговия.

Това ми създаваше усещането за лекота и хармония.

И беше така хубаво, че можех да се разплача.

За да завърши най-хубавата вечер, която бях прекарвала от страшно дълго време насам, Купър допря устни до моите за лека нощ. Беше нужен само повей от неговата уста, намек за вкуса му и това чувство оживи кръвта ми.

— Скоро ще се присъединя към теб — прошепна обещанието си срещу устните ми.

Преливащите ми емоции ме задавиха и не можех да кажа нищо. Успях единствено да кимна с надеждата, че е зърнал в очите ми всичко, което чувствах.

И ако се съдеше по мимолетната сексапилна усмивка, с която ме дари, явно беше така.