Саманта Йънг
Единственото истинско нещо (1)

1.
Джесика

Едно от най-любимите ми неща на света е моментът, когато вляза под горещия душ, след като съм била навън под плющящия леден дъжд. Преминаването от подгизването до кости към утешаващата топлина е неповторимо. Харесва ми как кожата настръхва и цялото ми тяло се отпуска под струята гореща вода. В този простичък и неподправен миг всички натрупани грижи се отмиват заедно с дъжда.

Моментът, в който срещнах Купър Лоусън, ми създаде същото усещане като въпросния топъл душ след ужасна ледена буря.

Денят започна със слънчево и ясно небе. Времето беше сиво и облачно, но въпреки това не бях подготвена за внезапния потоп, който се изсипа от небесата, докато вървях по дъсченото крайбрежие в Хартуел.

Заозъртах се за подслон и се втурнах към най-близкия бар с навес, веднага щом го видях. Единствената ми цел беше да се добера до тентата и не бях способна да обърна внимание на нищо друго, освен на противното усещане за дрехите, полепнали по кожата ми. Именно заради това се блъснах в стегнатото мъжко тяло.

Ако ръцете на мъжа не бяха посегнали да ме уловят, щях да се пльосна по дупе.

Отметнах мократа коса от очите си и вдигнах извинителен поглед към човека, върху когото бях връхлетяла така грубиянски.

Срещнах топли сини очи. Наистина сини очи. Също като заобикалящото Санторини Бяло море. Преди няколко години бях ходила там на почивка и водата беше по-синя от всичко, което някога съм виждала.

Успях някак да отделя поглед от изумителния цвят и огледах лицето, върху което се намираха очите. Сурово и мъжествено.

Очите ми зашариха по широките му рамене, но трябваше да килна глава назад, за да огледам по-добре лицето. Все пак мъжът беше висок над метър и осемдесет и пет. Дланите му все още стояха на бицепсите ми, за да ме задържат на място — големи, с дълги, леко мазолести пръсти, допиращи се до голата ми кожа.

Въпреки студа усетих тялото ми да се изпълва с топлина и отстъпих от хватката на непознатия.

— Съжалявам — смотолевих и пригладих назад мократа си коса с извинителна усмивка. — Този дъжд като че се изля от нищото.

Той кимна леко и отметна кичур мокра коса от челото си. Синята бархетна риза, която носеше върху бяла тениска, беше изцяло мокра и прилепнала по кожата му. Не можех да откъсна очи от това тяло.

Стори ми се, че дочух подхилкване и стрелнах лицето му с очи, изненадани и напълно потресени, че може да ме е заловил как го съзерцавам. На устните му обаче нямаше и помен от усмивка, въпреки че в невероятните му очи определено проблясваха весели искрици. Без да изрече и дума, той протегна ръка към вратата на старомодната на вид сграда. Отвори я и пристъпи в празния и несъмнено неработещ бар.

О.

Някои се уредиха, помислих си, загледана мрачно в сипещия се дъжд, от който дъските на крайбрежната алея бяха станали лъскави и хлъзгави. Почудих се колко ли дълго щях да бъда принудена да остана тук.

— Ако искаш, можеш да останеш отвън. Или пък не.

Плътният му глас ме накара да извъртя глава. Синеокият грубоват тип със синята бархетна риза се взираше в мен.

Надникнах през него в празния бар, несигурна доколко му е разрешено да влиза.

— Сигурен ли си, че няма да е проблем?

Той кимна едва-едва, без да ми предостави търсеното от мен обяснение защо не би било проблем.

Загледах се в дъжда и после обратно в сухия бар.

Да остана навън и да треперя на дъжда или да вляза в празния бар с непознат мъж?

Непознатият забеляза нерешителността ми и някак си успя да ми се присмее, без устните му да помръднат.

Четящата се в очите му подигравка беше онова, което ме подтикна да взема решение.

Кимнах и минах покрай него. От мен се стичаше вода върху дървения под, но след като около синеокия грубоват тип със синята бархетна риза вече се беше оформила локвичка, не позволих това да ме смути и за миг.

Обувките му джвакаха по пода, когато мина покрай мен, а мигновената топлина, която се излъчваше от него, предизвика приятни тръпки по гърба ми.

— Чай? Кафе? Какао? — подвикна, без да поглежда назад.

Канеше се да изчезне зад врата с надпис „Само за персонала“, така че имах доста малко време да реша.

— Какао — изстрелях.

Седнах до близката маса и дрехите ми издадоха шляпащ звук, който ме накара да се смръщя. Със сигурност щях да оставя след себе си мокро петно във формата на дупе.

Вратата зад мен се отвори рязко и с крайчеца на окото си зърнах синеокия грубоват тип със синята бархетна риза да върви към мен с бяла кърпа в ръка. Подаде ми я, без да продума.

— Благодаря — казах и останах леко шокирана, когато той кимна и се насочи обратно към същата врата. — Човек, пестелив на думи — промърморих под нос.

Всъщност лаконичната му натура беше донякъде освежаваща. Познавах твърде много мъже, обожаващи звученето на гласа си.

Увих кърпата около краищата на русата си коса и изстисках водата. След като попих косата си, доколкото изобщо бе възможно, прекарах кърпата по бузите си и ахнах ужасено при вида на черните петна, които останаха по нея.

Зарових в чантата си за пудриерата и пламнах от срам, като видях отражението си. Омазаните ми с черно очи бяха направо плашещи, а по бузите ми се стичаха вадички от разтеклата се спирала.

Нищо чудно, че синеокият грубоват тип със синята бархетна риза ми се смееше.

Използвах кърпата да изтъркам спиралата, а после напълно покрусена затворих пудриерата си. Сега вече бях без грам грим, кожата ми беше зачервена като на тийнейджърка, а косата ми беше мокра и сплескана.

Мъжът от бара не беше точно мой тип. И все пак определено имаше доза привлекателност в неговата грубоватост, а никоя жена не обича да се чувства като неугледна повлекана пред мъж с толкова пронизващи очи.

Вратата зад гърба ми отново се отвори със замах и синеокият грубоват тип се появи с две димящи чаши в ръце.

Щом ми връчи едната, цялата ми ръка настръхна и почувствах прелестен прилив на топлина върху хладната си кожа.

— Благодаря.

Той кимна и се настани на мястото срещу мен. Изучавах го, докато посръбваше от кафето си с глезен, прехвърлен върху коляното на другия крак. Беше отпуснат, дори леко нехаен, въпреки факта, че дрехите му бяха напълно мокри. И той, също като мен, беше обут в джинси. Мокрият дънков плат създава неприятно усещане върху гола кожа — жулещо чудовище, произведено от човешка ръка.

— Тук ли работиш? — попитах след няколко наистина дълги безмълвни минути.

Той нямаше вид да е смутен от мълчанието ни. Всъщност изглеждаше напълно невъзмутим в присъствието на непозната.

Кимна.

— Барман ли си?

— Аз съм собственикът на заведението.

Озърнах се. Интериорът беше традиционен, изработен от тъмно орехово дърво — дългият бар, масите, столовете, дори подът. Три големи месингови полилея се бореха с тъмнината, а монтираните по задната стена зелени аплици — като онези в библиотеките — придаваха уютна, почти романтична атмосфера на сепаретата. Близо до входа беше разположена малка сцена, а точно срещу сепаретата три стъпала отвеждаха до издигнат подиум, на който имаше маси за билярд. Двата огромни плоски екрана, единият над бара, а другият над масите за билярд, ме навеждаха на мисълта, че барът е ориентиран по-скоро към спортните фенове.

До сцената имаше голям джубокс, който в момента мълчеше.

— Хубаво е.

Синеокият грубоват тип със синята бархетна риза кимна.

— Как се казва барът?

— „Купърс“.

— Ти ли си Купър?

Очите му се усмихнаха.

— Ти детектив ли си?

— Всъщност съм лекар.

До голяма степен бях убедена, че забелязах пробуждането на лек интерес.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Умна жена.

— Надявам се да е така — ухилих се.

В очите му отново проблеснаха онези искрици и той вдигна чашата си за нова глътка.

Странно, но както изглеждаше, помежду ни се възцари комфортна тишина. Не можех да си спомня последния път, когато бях чувствала подобен покой, такава умиротвореност около някого изобщо, а какво оставаше за непознат.

Малко късче спокойствие.

Най-накрая изпих какаото си, а синеокият грубоват тип, твърде вероятно Купър, заговори.

— Не си от Хартуел.

— Не, не съм.

— Какво те води на дъсчената алея в Хартуел, докторе?

В този момент осъзнах колко много ми допадаше звученето на гласа му. Беше плътен и с лека дрезгавина.

Замислих се над въпроса му, преди да отговоря. Онова, което ме беше довело тук, беше твърде сложно.

— Точно сега дъждът ме доведе тук — произнесох сдържано. — Може да се каже, радвам се, че се случи.

Той остави чашата си на масата и погледът му се впи в мен за доста дълго. Отвърнах му със същото, а бузите ми пламнаха пред очите му. Изведнъж се протегна към мен през масата и ми подаде ръка.

— Купър Лоусън.

Усмихнах се и положих малката си длан в неговата.

— Джесика Хънтингтън.

— Приятно ми е да се запознаем, докторе.