Жорж Сименон
Подземията на хотел „Мажестик“ (8)

VIII
Когато Мегре дреме

Но и тук не беше неприятно: опрян на бюрото си, с бумтяща зад гърба му печка, вляво — прозорец, покрит с платно от сутрешната мъгла, отсреща — горната част на камината от черен мрамор, стил Луи Филип, и стрелките на стенния часовник, спрели преди двадесет години точно на дванадесет часа; на стената, в черна рамка с позлата — снимка на група господа в рединготи и цилиндри, с невероятни мустаци и остри брадички: обединението на секретарите при комисариата, по времето, когато Мегре е бил на двадесет и четири години.

Върху бюрото — четири лули, наредени по големина.

Една свръхбогата американка е удушена в подземията на „Мажестик“

Това заглавие се проточваше на първата страница на един вечерен вестник, излязъл предната вечер. Разбира се, за журналистите всички американки са задължително свръхбогати. Но онова, което накара Мегре да се усмихне още повече, беше собствената му снимка — в пардесю и бомбе, с лула в уста, надвесен над нещо, което не се виждаше.

Комисарят Мегре изследва жертвата

Само че това беше снимка, направена преди година в Булонската гора, когато всъщност изследваше един руснак, убит с револвер.

По-важните документи бяха поставени в папки.

Доклад на инспектор Торанс след разследването относно господин Едгар Фагоне, наречен Еузебио Фуалдес, наречен Зебио, 24-годишен, роден в Лил.

„Син на Алберт Жан-Мари Фагоне, главен майстор в заводите «Льокьор», починал преди три години…

… и на Жан-Албертин-Октави Отбоа, съпруга на гореспоменатия, 54-годишна, без професия.“

Долните сведения ни бяха дадени отчасти от портиерката на №57 на улица Коленкур, където Едгар Фагоне живее с майка си и сестра си, отчасти от съседите и продавачите в квартала и отчасти по телефона от кварталния полицейски комисариат в завода за газ в Лил.

Също така ние се свързахме по телефона със санаториума „Шевале“ в Межев, разговаряхме лично и с директора на кино „Империя“ на булевард де Капюсен.

Без да бъдат напълно проверени, настоящите сведения ни се струват достоверни.

Семейството Фагоне е живеело благоприлично и трудолюбиво в едноетажна къща в новия квартал на завода за газ в Лил. Изглежда, амбицията на родителите е била да изучат Едгар Фагоне и на единадесетгодишна възраст той успява да влезе в лицей. Но скоро трябвало да го напусне за една година, защото бил настанен в преванториума на остров Олерон. След като здравето му видимо се подобрило, той започнал отново да учи, но учението му било периодично прекъсвано поради вродената му телесна слабост.

На осемнадесет години се наложило да го изпратят на планина и той прекарал четири години в санаториума „Шевале“, близо до Межев.

Доктор Шевале си спомня много добре за Фагоне, който бил много красиво момче и имал голям успех сред някои от пациентките. Имал е няколко любовни авантюри. Там именно той става прекрасен танцьор, защото вътрешният ред в санаториума бил твърде свободен, а пансионерите — жадни за удоволствия.

Наборната комисия го признава за негоден за военна служба.

На двадесет и една години Фагоне се завръща в Лил, тъкмо когато баща му издъхва. Последният оставя малко пари, но недостатъчни, за да изхранят семейството.

Деветнадесетгодишната сестра на Фагоне, Емили, страда от някаква болест на костите, която я прави почти недъгава. Освен това тя е под нормалния умствен уровен и се нуждае от постоянни грижи.

По онова време Едгар Фагоне, изглежда, е полагал сериозни усилия да намери постоянна работа, отначало в Лил, след това в Рубе. За съжаление с незавършеното си образование той е имал малки шансове за успех. От друга страна, макар и излекуван, здравословното му състояние не му позволявало да работи физическа работа.

Тогава той идва в Париж и след няколко седмици вече носи синята униформа на разпоредител в кинотеатър „Империя“, в който за пръв път са премахнати разпоредителните и са наети млади мъже, между които и известен брой бедни студенти.

По този въпрос е трудно да се получат по-точни сведения, тъй като заинтересованите лица се държат дискретно, но изглежда сигурно, че много от тези млади хора, облагодетелствувани от униформата, започнали да жънат плодоносни успехи в „Империя“.

Мегре се усмихна, защото Торанс беше счел за нужно да подчертае думата „плодоносни“ с червено мастило.

При това положение първата грижа на Фагоне, когото приятелите му започнали да наричат Еузебио заради южноамериканския му вид, била да доведе в Париж майка си и сестра си и да ги настани в един тристаен апартамент на улица Коленкур.

Портиерката и съседите го считат за крайно предан син — сутрешните покупки из квартала правел най-често той.

Преди една година научава от колегите си в „Империя“, че в „Мажестик“ търсят професионален танцьор за салона за чай. Кандидатствува и след няколкодневни проби бива приет. Почва да се нарича Еузебио Фуалдес и дирекцията на хотела досега няма никакво оплакване срещу него.

По мнение на персонала той е боязливо, сантиментално и по-скоро необщително момче. Някои казват: същинско младо момиче.

Говори малко и пази силите си, защото болестта му се е повтаряла, и по няколко пъти отива да си почине на леглата в подземието, особено когато за някои специални вечери трябва да стои до късно през нощта.

С всички е в много добри отношения, но не знаят да има приятели и не е склонен към откровеност.

Предполага се, че доходите му, заедно с бакшишите, се движат между двеста и двеста и петдесет хиляди франка. Това са почти всичките доходи на семейството от улица Коленкур.

Едгар Фагоне не пие, пуши малко, не взема никакви наркотици — лошото му здравословно състояние не му позволява това.

Майка му е жена от Северна Франция, ниска и яка. Няколко пъти е казвала — освен другаде и на портиерката, — че и тя иска да се хване на работа, но грижите, които трябва да полага за дъщеря си, никога не са й давали възможност за това.

„Помъчихме се да узнаем дали Едгар Фагоне е живял на Лазурния бряг, но по този въпрос не можахме да получим сигурни сведения. Някои предполагат, че преди три-четири години, когато е бил още в «Империя», той е прекарал там няколко дни заедно с една вече не съвсем млада жена. Но това сведение е твърде несигурно, за да може да се разчита на него.“

Мегре бавно натъпка лула номер 3, сложи въглища в печката и отиде да хвърли един поглед на Сена, която беше почнала да се позлатява под бледото слънце. След това с въздишка на доволство седна отново.

Доклад на инспектор Люка относно лицето Рамюел Жан-Оскар-Алдебер, на 48 години, живущ в мебелиран апартамент на улица Деламбр №14, четиринадесети район.

Рамюел е роден в Ница от баща французин, вече покойник, и от майка италианка, следите на която не открихме и която, изглежда, отдавна се е завърнала в своята страна. Бащата е бил закупчик на ранни плодове и зеленчуци.

На осемнадесет години Жан Рамюел започва да работи като търговски служещ при един комисионер в парижките хали, но по този въпрос не можахме да получим достатъчно сведения, тъй като комисионерът е починал преди десет години.

На деветнадесет години постъпва доброволец в армията. На двадесет и четири я напуща с чин фелдфебел и постъпва на служба при един борсов агент, когото също напуща почти веднага и бива назначен помощник-счетоводител в една захарна фабрика в Египет.

Там остава три години. Завръща се във Франция, работи на различни места, главно в областта на сделките, и се опитва да играе на борсата.

На тридесет и две години заминава за Гуаякил, в република Еквадор, за сметка на една френско-английска компания за експлоатация на мини. Натоварен е да постави в ред една много объркана счетоводна служба.

Отсъствува шест години. Там се запознава с Мари Делижар, за която имаме малко сведения и която вероятно е упражнявала в Америка не много почтена професия.

Рамюел се завръща с нея. Но седалището на компанията се премества в Лондон и ние разполагаме с малко сведения за този период.

Известно време двамата водят доста богат живот в Тулон, Касис и Марсилия. Жан Рамюел се опитва да търгува с места и вили, но няма почти никакъв успех.

Мари Делижар, която той представя като мадам Рамюел, макар че не са женени, е фрапантна и вулгарна личност, която не се стеснява да прави скандали на публични места и на която манията й да бъде забелязвана доставя порочно удоволствие.

Между тях стават многобройни сцени. Понякога Рамюел я напуща за няколко дни, но все пак последната дума има винаги тя.

След известно време Рамюел и Мари Делижар се озовават в Париж, в един доста комфортно мебелиран апартамент на улица Деламбр: стая, кухня, баня и антре, с около осемстотин франка наем на месец.

Рамюел постъпва като счетоводител в банката „Атум“ на улица Комартен (тази банка е вече фалирала, но Атум започва търговия с килими на улица Сен-Пер, под името на един от своите чиновници).

Малко преди този фалит Рамюел напуска банката и почти веднага, във връзка с едно обявление, се представя в „Мажестик“ и кандидатствува за счетоводител.

Там е от три години. Дирекцията няма оплаквания от него, но персоналът не го обича, защото е изключително груб.

Поради кавгите с метресата си Жан Рамюел многократно е оставал да спи в подземието на някое от леглата и не е напускал хотела по няколко дни. Почти винаги в такива случаи са го викали по телефона или пък тази жена е идвала сама да го търси. Това забавлява персонала, защото Рамюел, изглежда, изпитва от нея истински ужас.

Трябва да се отбележи, че от вчера Жан Рамюел отново е започнал съвместния живот в апартамента на улица Деламбр.

Четвърт час по-късно старият вратар на полицията почука леко на вратата на Мегре. Като не получи отговор, той бутна безшумно вратата и влезе на пръсти.

Почти легнал във фотьойла, с разкопчана жилетка и угаснала лула, комисарят като че спеше.

Вратарят тъкмо се канеше да се изкашля, за да извести за своето присъствие, когато Мегре, без да отвори очи, промърмори:

— Какво има?…

— Един господин ви търси… Ето визитната му картичка…

Мегре като че още се колебаеше да се отърси от своя унес и все тъй със затворени очи протегна ръка. След това въздъхна, постави визитната картичка до себе си и в същото време вдигна слушалката на телефона.

— Да го пусна ли да влезе?

— След малко…

Едва погледна картичката: „Етиен Жоливе, заместник-директор на «Креди Лионе», агенция О“.

— Ало!… Може ли да помолите съдия-следователя господин Боно да има любезността да ми даде името и адреса на солиситора на мистър Кларк?… Солиситор… да… Както се изговаря… След това, моля ви, свържете ме по телефона с този господин… Спешно е…

Повече от четвърт час господин Жоливе, облечен изрядно, с панталон райе, черно обшито сако и твърда като армиран бетон шапка, седеше с достойнство на ръба на своя стол в мрачната чакалня на Криминалната полиция. За компания той имаше един момък с твърде брутална физиономия и една проститутка, която с дрезгав глас разказваше своята история.

— Първо на първо, как може да съм му откраднала портфейла и той да не забележи?… Тези мъже от провинцията са всички такива… Не смеят да признаят на жените си колко са изхарчили в Париж и после се преструват, че са ги ограбили… Добре, че комисарят от Нравствената ме познава… Значи, че…

— Ало!… Господин Хербърт Дейвидсън?… Радвам се да се запозная с вас, господин Дейвидсън… Тук е комисарят Мегре… Да… Вчера имах удоволствието да се срещна с вашия клиент господин Кларк… Беше много любезен… Моля?… Не, не, моля ви… Абсолютно нищо не си спомням… Обаждам ви се, защото останах с впечатление, че е склонен да ни помогне в границите на възможностите си… Казвате, че той е при вас в момента, така ли?… Може ли да го попитате… Ало!… Зная, че в неговия кръг и специално в Съединените щати личният живот на всеки от съпрузите е доста обособен… Все пак би могъл да забележи… Не прекъсвайте… Почакайте, господин Дейвидсън… Ще преведете след това… Установено е, че през последните години мисис Кларк е получила най-малко три писма от Париж… Бих искал да зная дали господин Кларк ги е виждал… И особено бих искал да зная дали мисис Кларк не е получила повече от три писма от този род… Да… Чакам… Благодаря.

На другия край се чу заглушен разговор.

— Ало!… Моля?… Не ги е отварял?… Не е питал жена си какво пише в тях!… Да, да… Ясно… Въпрос на разбирания…

Той се помъчи да си представи как госпожа Мегре би могла да получи писмо, без да му го покаже!…

— Приблизително по едно писмо на три месеца?… И винаги със същия почерк!… Да… Клеймо на пощата в Париж?… Почакайте, господин Дейвидсън…

Мегре отиде и отвори вратата към стаята на инспекторите, откъдето се чуваше адска врява.

— Млъкнете, дявол да ви…

След това се върна.

— Ало!… Доста значителни суми?… Бихте ли били любезен, господин Дейвидсън, да запишете тези изявления и да ги изпратите на съдия-следователя?… Не!… Още нищо… Моля да ме извините… Не зная наистина как са го узнали вестниците, но мога да ви уверя, че нямам нищо общо с това… Дори тази сутрин върнах четирима журналисти и двама фоторепортери, които ме чакаха в Криминалната полиция… Моля ви, предайте моите поздрави на господин Кларк…

Той се намръщи. Като отвори преди малко вратата към стаята на инспекторите, не му ли се бе сторило, че между тях… Отвори отново вратата и наистина видя, седнал на масата, един репортер заедно със своя фотограф.

— Слушайте, приятелче… Струва ми се, че преди малко виках достатъчно силно, за да можете да ме чуете… Ако дори и една дума от онова, което казах, се появи във вашата мента, отсега нататък ще прекъсна всякаква информация за вас… Ясно ли е?

Но когато се върна в кабинета си и натисна звънеца, на устните му играеше неопределена усмивка.

— Нека влезе господин… господин Жоливе!

— Добър ден, господин комисар… Извинете ме, че ви безпокоя. Счетох, че ще направя добре… Като прочетох във вестника снощи…

— Моля ви, седнете…

— Мога да ви призная впрочем, че предприемам тази стъпка не само по своя инициатива, но и със съгласието на нашия генерален директор, на когото телефонирах рано сутринта… Името на Проспер Донж наистина ми направи впечатление, защото то мина през очите ми съвсем наскоро… Трябва да ви кажа, че в агенция О чековете визирам аз… Това се върши машинално, разбира се, защото сметката на клиента е проверена предварително… Аз само хвърлям поглед… Слагам печата… Все пак, тъй като се касаеше за голяма сума…

— Един момент… Да не би да искате да кажете, че Проспер Донж е бил ваш клиент?

— От пет години насам, господин комисар… И дори от повече, защото неговата сметка тогава ни беше прехвърлена от нашия клон в Кан…

— Позволете да задам няколко въпроса… Така ще ми бъде по-лесно да си изясня някои неща… Проспер Донж е бил клиент на вашия клон в Кан… Можете ли да ми кажете величината на неговия влог по онова време?

— Твърде скромен влог, както на повечето служещи в хотелите — наши клиенти… Но трябва все пак да ви кажа, че при безплатната храна и квартира, ако водят по-сериозен живот, могат да слагат настрана почти всичко, което припечелват… Такъв беше Донж, който внасяше около хиляда до хиляда и петстотин франка всеки месец…

Освен това на една облигация, която ни беше поръчал да купим, се падна премия от двадесет хиляди франка… Накратко, при идването си в Париж Донж е притежавал около петдесет — петдесет и пет хиляди франка…

— И продължи ли да внася малки суми?

— Почакайте!… Нося в себе си извлечение от неговата сметка… Ще видите, че има нещо много смущаващо… Първата година… Донж, който живее в мебелиран апартамент на улица Брей, близо до Етоал, внася още близо дванадесет хиляди франка…

При втората година той повече тегли и не прави влогове. Сменя адреса си. Живее вече в Сен-Клу и доколкото мога да разбера от чековете, които тегли, строи там къща… Чек, издаден на агента, за да купи парцела, чек на дърводелеца, на бояджията, на строителното предприятие…

Така че в края на същата година, както можете да се уверите от това бордеро, в банката му остават само осемстотин тридесет и три франка и няколко сантима…

Но преди три години, сиреч няколко месеца по-късно…

— Извинете, казахте „преди три години“, нали?

— Точно така!… След малко ще ви дам точните дати… Преди три години ни уведомява с писмо, че е сменил жилището си и ни моли да си отбележим новия му адрес: улица Реомюр №117…

— Един момент!… Вие виждали ли сте някога самия Проспер Донж?…

— Може би съм го виждал, но не си го спомням… Аз не съм на гишето… Имам отделно бюро и виждам клиентелата само през нещо като шпионка…

— Вашите чиновници виждали ли са го?

— Зададох сутринта този въпрос на няколко души от персонала… Един от чиновниците си спомня за него, и то защото и той си бил построил къщичка в същата местност… И дори отбеляза, че я напуснал веднага след като я построил.

— Бихте ли могли да повикате по телефона този чиновник?

Докато събеседникът му се обаждаше по телефона, Мегре се изтегна назад като човек, който умира за сън, но зениците му искряха.

— Значи, казвате… Чакайте да видим… Донж сменя адреса си и отива да живее на улица Реомюр 117… Извинете ме за момент…

Комисарят изчезна в стаята на инспекторите.

— Люка!… Вземи бързо едно такси… Улица Реомюр 117… Осведоми се за някой си господин Проспер Донж… После ще ти обясня.

Върна се при заместник-директора на агенцията.

— Какви са операциите на Донж от този момент нататък?

— Именно затова съм дошъл да поговоря с вас… Бях смаян тази сутрин, като преглеждах сметката му, и още повече се смаях, когато видях последната му операция… Първият американски чек…

— Моля, какво казахте?

— О-о!… Има няколко такива… Първият американски чек, издаден на името на Проспер Донж от една банка в Детройт, е от месец март, както ви казах, преди три години и е на стойност петстотин долара… Мога да ви кажа точно колко франка правеше то по онова време…

— Няма значение…

— Чекът беше прехвърлен по неговата сметка. Шест месеца по-късно втори подобен чек ни беше изпратен от Донж с молба да го осребрим и да внесем сумата по сметката му…

Изведнъж заместник-директорът се разтревожи от израза на задоволство, който се появи по лицето на комисаря — сякаш той вече не го слушаше. И наистина Мегре като че отсъствуваше. Внезапно си бе помислил, че ако не беше позвънил по телефона на солиситора, преди да приеме този посетител, ако не беше задал по телефона съответните въпроси, можеше да се помисли, че само случайността…

— Слушам ви, господин… господин Жоливе, нали?

Всеки път трябваше да поглежда визитната картичка.

— Всъщност аз вече знам какво ще ми кажете… Донж е продължил да получава чекове от Детройт средно по един на три месеца…

— Така е… Но…

— Приблизително каква сума представляват тези чекове, взети заедно?

— Триста хиляди франка…

— Които стоят в банката, без Донж някога да е теглил от тях, нали?

— Да… Само че през последните осем месеца не е пристигнал нито един чек…

Дявол да го вземе! Нали преди да пристигне във Франция, мисис Кларк беше направила със сина си едно пътешествие из Тихия океан!

— През това време Донж продължаваше ли да внася дребни суми всеки месец?

— Няма и следа от такова нещо в неговата сметка… Очевидно тези суми са му изглеждали смешни в сравнение с чековете от Америка… Но сега пристъпвам към онова, което смущава най-много… Писмото от завчера… С него не се занимах аз, а началникът на чуждестранната служба, ще разберете защо… Завчера, значи, получихме писмо от Донж… Но вместо да представи чек, както обикновено, в писмото се съдържаше молба да издадем чек на приносящия до една банка в Брюксел… Това за нас е ежедневна операция… Хората, които пътуват, често ни молят да им издадем чек до някоя банка, която операция е по-проста от кредитното писмо, защото чрез нея се избягва носенето на големи суми в пари…

— На каква стойност беше чекът?

— Двеста и осемдесет хиляди френски франка… Почти цялата сума по сметката… Сега във влога на Донж остават по-малко от двадесет хиляди франка…

— Защо, вие изплатихте ли чека?

— Изпратихме го на посочения адрес.

— На кой именно адрес?

— Господин Проспер Донж, улица Реомюр 117, както обикновено…

— Писмото с чека вчера сутринта ли е изпратено?

— Възможно е… В такъв случай Донж още не го е получил.

Изведнъж заместник-директорът размаха вестника.

— Но не би могъл и да го получи, защото още от завчера, когато ние едва оформяхме чека, Проспер Донж вече е бил арестуван.

Мегре прелистваше бързо телефонния указател. Установи, че на улица Реомюр 117, където бяха посочени няколко телефонни номера, имаше телефон и в кабината на портиера. Позвъни. Обади се Люка, който беше пристигнал там преди няколко минути.

Мегре даде кратки наставления.

— Едно писмо… Да, на адреса на Донж… Пликът носи фирмата на „Креди Лионе“, агенция О… Действувай бързо, старче!… Позвъни ми по телефона…

— Аз мисля, че направих добре, господин комисар — говореше в това време с известна тържественост заместник-директорът, — като дойдох да ви…

— Разбира се!… Разбира се!…

Само че Мегре вече не го виждаше. Не се занимаваше вече с него. Беше някъде далече… Бог знае къде точно. Чувствуваше нужда да мести предметите от едно място на друго, да подклажда печката, да кръстосва из стаята…

— Господин комисар, един чиновник от „Креди Лионе“…

— Нека влезе…

В същия момент телефонът иззвъня. Чиновникът остана на прага в очаквателна поза, като гледаше уплашено своя заместник-директор и се питаше какво ли е направил, за да го викат в Криминалната полиция.

— Люка!…

— Слушайте, шефе… Зданието, в което се намирам, не е жилищна сграда. В него има само кантори, повечето от по една стая. Част от тях са наети от провинциални търговци, които са счели за необходимо да имат един адрес и в Париж. Някои от наемателите никога не са стъпвали тук и кореспонденцията им се препраща. В други кантори пък се намира само по една секретарка, която да отговаря на телефона… Ало!…

— Продължавай!…

— Преди три години Донж е имал тук кантора в продължение на два месеца, с шестстотин франка наем на месец… Идвал е само два-три пъти… Оттогава всеки месец изпращал по сто франка на портиера, за да му препраща кореспонденцията…

— Разбра ли къде?

— На частната агенция ЖЕМ на булевард Осман 42…

— На чие име?

— Пликовете са готови, написани на машина… Донж ги изпращал предварително… Чакайте!… В портиерната не е много светло… Да, светнете, драги… Да, ето… Ж.М.Д. Частна агенция ЖЕМ, булевард Осман 42… Това е всичко… Нали знаете, само частните агенции приемат писма с инициали.

— Задържа ли таксито?… Не?… Идиот!… Скачай в някоя друга кола… Колко е часът?… Единадесет… Бягай на булевард Осман! Портиерът препратил ли е едно писмо вчера сутринта?… Да?… Тогава с най-голяма бързина!…

Мегре беше забравил за двамата посетители, които не знаеха как да се държат и го слушаха пообъркани. Мисълта му беше още толкова далеч от тях, че едва не ги попита:

— Вие двамата какво правите тук?

Но изведнъж се осъзна.

— Каква работа изпълнявате в банката? — попита той чиновника, който се стресна от въпроса.

— Работя в службата за текущи сметки.

— Познавате ли Проспер Донж?

— Познавам го… Сиреч виждал съм го няколко пъти… Бих искал да ви кажа, че по онова време той строеше една къщичка в околностите, а и аз също… Само че аз си бях избрал един парцел в…

— Знам!… После!…

— Той идваше от време на време да тегли дребни суми за онези от предприемачите, които нямаха сметка в банката и не приемаха чекове… Това го затрудняваше… Спомням си, че говорихме за това… Че всеки, както в Америка, трябва да си има банкова сметка… Беше му трудно да идва, защото работеше в „Мажестик“ от шест часа сутринта до шест часа вечерта, а по това време банката вече беше затворена… Аз му казах… Нека господин заместник-директорът не ми се сърди, защото правим това за някои клиенти… Казах му да ми се обажда само по телефона и аз ще му изпращам парите заедно с разписката за подпис. Два или три пъти съм му изпращал така пари в „Мажестик“…

— Виждали ли сте го оттогава?

— Мисля, че не… Вярно, че две години последователно бях изпращан в Етрета да ръководя клона през лятото… Може би е идвал по това време…

Мегре рязко отвори едно чекмедже на бюрото си, извади оттам една снимка на Донж и я постави на бюрото, без да каже нищо.

— Това е именно той! — извика чиновникът. — Главата му е доста особена. Разказвал ми е, че като съвсем малък е прекарал дребна шарка, но чифликчиите, при които живеел, дори не повикали лекар…

— Сигурен ли сте, че това е той?

— Както съм сигурен, че съм тук!

— Ще познаете ли почерка му?

— Даже и аз мога да го позная — обади се заместник-директорът, засегнат, че е останал на втори план.

Мегре им показа различни документи, написани от различни хора.

— Не!… Не!… Това не прилича… А!… Чакайте!… Ето едно негово 7… Той пише по особен начин 7… Също и Ф… Това е едно негово Ф…

Документът, който разпознаха, беше наистина написан от ръката на Донж и представляваше един от фишовете, които Донж надраскваше, когато му поръчваха толкова обикновени кафета, толкова кафета с мляко, чай, печени филийки с масло, шоколад…

Телефонът мълчеше. Удари обед.

— Остава ми, господа, само да ви благодаря…

Какво ли е направил Люка в агенция ЖЕМ? За да спести шест франка, той беше способен да отиде с автобуса.