Жорж Сименон
Подземията на хотел „Мажестик“ (5)

V
Храчка на стъклото

Влакът пътуваше вече от доста време. Мегре беше свалил сакото, връзката и подвижната си колосана яка, защото в купето пак беше горещо или по-скоро една особена топлина, просмукана с миризма на влак, струеше отвсякъде — от преградите, от тавана, от седалките.

Наведе се да свали обувките си. Началството можеше и да се сърди, че не бе се задоволил с билет от първа класа, а беше взел спален вагон. Освен това кондукторът му беше обещал, че ще го остави сам в купето.

Изведнъж, както се беше навел над обувките, обхвана го неприятното чувство, че някой го гледа много отблизо. Вдигна глава. От коридора, зад стъклото, го наблюдаваше едно бледо лице. Две мрачни очи, голяма, лошо гримирана уста, увеличена още повече от две прекарани наслуки линии червило, почнало да се размазва.

Но най-силно впечатление правеше изразът на презрение и омраза, изписан върху това лице. Как се беше озовала тук Жижи? Мегре не успя да обуе обувката си, когато момичето с гримаса на отвращение се изплю към него върху стъклото и се отдалечи по дългия коридор.

Комисарят невъзмутимо се облече. Преди да излезе от купето, запали лулата, сякаш за да възстанови самочувствието си. След това тръгна по коридора, от вагон във вагон, и започна щателно да оглежда всички купета. Влакът беше дълъг. Мегре премина най-малко през десетина платформи, блъска врати, разбута петдесетина души.

— Извинете… Извинете…

Пътеките по коридорите се свършиха. Озова се в трета класа. Хората дремеха по шестима на една пейка. Други ядяха. Деца гледаха втренчено пред себе си. Откри Жижи в едно купе, в което имаше двама моряци от Тулон, решили да „отскочат“ до Париж, и двойка стари съпрузи, които поклащаха глави с отворена уста. Но при все това жената не изпускаше поставената на коленете й кошница.

Преди малко, когато Жижи го гледаше от коридора, не беше забелязал как е облечена. Толкова много се беше изненадал, че тогава не беше успял да осъзнае, че това вече не е същата Жижи от „Бирария на Артистите“, с мътен поглед и натежал език.

Загърната в евтино кожено палто, с кръстосани крака, на които се виждаха обувки с износени токове, и голяма бримка на чорапа, тя гледаше право пред себе си. Сама ли беше успяла да се изтръгне от коматозното състояние, в което се намираше следобеда? Или й бяха дали някакво лекарство? Може би нова доза кокаин я беше ободрила.

Тя усети присъствието на Мегре в коридора, но не се помръдна. Комисарят я гледа известно време, опита се да й даде знак. Но Жижи не му обръщаше никакво внимание. Тогава Мегре отвори вратата.

— Бихте ли дошли за момент?

Тя се поколеба. Двамата моряци я наблюдаваха. Да направи скандал? Вдигна рамене, стана и излезе при него. Мегре затвори вратата.

— Не ви ли стига?… — процеди тя през стиснатите си устни. — Сигурно сте доволен, а? Гордеете се! Възползувахте се от състоянието, в което едно бедно момиче като мен…

Мегре разбра, че тя ей сега ще заплаче, видя как лошо гримираната й уста почва да се изкривява и извърна глава.

— И без да губите време, го арестувахте, а?

— Чакайте, Жижи!… Откъде знаете, че Проспер е арестуван?

Тя уморено махна с ръка.

— Вие не знаете ли още?… Мислех, че апаратът за подслушване работи по-добре. Няма значение, че ви го казвам, защото и без това скоро ще го научите… Шарлот телефонира на Жан… Проспер едва се върнал от работа, и едно натъпкано с ченгета такси дошло и го отвели…

Шарлот е побесняла… Искаше да знае дали аз съм казала нещо… А пък аз казах, нали?… Казах достатъчно, за да имате право…

Един по-силен тласък на вагона я бутна към Мегре и тя с ужас се отдръпна.

— Но няма да можете да го вкарате в затвора, кълна ви се… Дори ако Проспер наистина е убил тази мръсница Мими… Ще ви кажа едно нещо, комисарю… Давам ви дума, думата на Жижи, на една никаквица, на една отрепка, която няма вече какво да губи — заклевам се, че ако го осъдят, ще ви намеря и ще ви тегля куршума…

Тя постоя за миг така, изпълнена с презрение. Мегре не каза нищо. Чувствуваше, че това не беше празна заплаха, че тази жена можеше наистина да го причака зад някой ъгъл и да изпразни в него цял пълнител.

Двамата моряци продължаваха да ги наблюдават от купето.

— Лека нощ… — въздъхна Мегре.

Върна се в своето купе, най-после се съблече и си легна.

Нощната ламбичка на тавана хвърляше мътна, синя светлина. Мегре мръщеше вежди със затворени очи.

Измъчваше го един въпрос. Защо съдия-следователят беше заповядал да арестуват Проспер Донж? Какво беше узнал той, чиновникът, който не беше напущал Париж, който не познаваше нито Жижи, нито „Бирария на Артистите“? Защо е решил да арестува Донж, вместо, да речем, Жан Рамюел или Зебио?

Това пораждаше смътна тревога у Мегре. Познаваше съдията.

Тогава, когато го видя да идва в „Мажестик“ заедно с прокурора, не каза нищо, но се намръщи, защото беше имал случай да работи с него.

Честен човек безспорно, даже добър човек, баща на семейство, колекционер на редки подвързии. Имаше четвъртито подстригана брада с хубав сив цвят. Веднъж Мегре беше повикан да направи заедно с него обиск в един таен игрален дом. Това стана през деня и в залите нямаше никой. Съдията показа големите маси за бакара, покрити с калъфи, и попита наивно:

— Това билярди ли са?

След това, със същата наивност на човек, не стъпвал никога в лоши места, се изненада, като откри три изхода към три различни улици, единият от които минаваше през избата се свързваше с друго здание. Още повече се учуди, когато разбра от касовата книга, че някои от играчите получаваха големи суми аванс, защото не знаеше, че за да накараш хората да играят, трябва първо да ги увлечеш.

Защо този съдия на име Боно беше наредил внезапно арестуването на Донж?

Мегре спа лошо, събуждаше се на всяка спирка, объркваше шумовете на влака и тласъците със своите кошмари.

Когато слезе от влака на Лионската гара, навън беше още тъмно и валеше ситен, леден дъжд. С вдигната яка на пардесюто, Люка го чакаше и потропваше с крака, за да се стопли.

— Не сте ли много уморен, шефе?

— Има ли някой с теб?

— Не… Ако имате нужда от някого от инспекторите, видях един от нашите в Специалния отдел…

— Иди го потърси!…

Жижи слезе, ръкува се любезно с двамата моряци и мина покрай комисаря, като вдигна рамене. Но след няколко крачки внезапно се върна.

— Можете да пратите някой да ме следи… Казвам ви предварително, че отивам при Шарлот…

Люка се върна:

— Не можах да намеря инспектора…

— Няма значение… Ела…

Взеха такси.

— Разказвай сега… Как стана така, че съдията…

— Тъкмо щях да ви кажа… Повика ме едва когато второто убийство беше вече станало и беше изпратил хора да арестуват Донж… Попита ме дали имаме някакви новини, дали сте телефонирали и прочие. След това с ехидна усмивка ми подаде едно писмо. Едно анонимно писмо… Не си го спомням дословно, но в него се казваше, че мисис Кларк някога е била танцьорка под името Мими, че е била любовница на Донж, че имала от него дете и че той много пъти я е заплашвал… Струва ми се, че това ви е неприятно, шефе?…

— Продължавай!

— Това е всичко. Следователят беше във възторг… „Виждате, че това е една съвсем обикновена история! — заключи той. — Вулгарен шантаж!… И навярно, тъй като госпожа Кларк не се съгласила да бъде изнудвана… Ще отида след малко да разпитам Донж в килията му…“

— И отиде ли?…

Но таксито спря пред Ке де-з-Орфевр. Беше пет и половина сутринта. От Сена се издигаше жълтеникава мъгла. Вратата на колата хлопна.

— Донж в предварителния арест ли е?… Ела с мен…

Трябваше да заобиколят Съдебната палата, за да достигнат до Ке дьо л’Орлож, и те тръгнаха бавно пеша.

— Да… Към девет часа вечерта съдията ми телефонира отново, за да ми каже, че Донж е отказал да говори… Изглежда, му е казал, че ще отговаря само на вас…

— Спал ли си тази нощ?

— Да, два часа… върху един диван.

— Върви да спиш… Бъди в службата към обяд.

И Мегре влезе в предварителния арест. Един полицейски фургон тъкмо излизаше оттам. През нощта бе имало хайка около Бастилията и току-що бяха докарали тридесетина жени и някакви чужденци без паспорти. В огромната лошо осветена зала те бяха насядали по дървените пейки. Носеше се миризма на казарма, чуваха се дрезгави гласове, цинични шеги.

— Заведете ме при Донж… Спи ли?

— Не е спал нито минута… Ще видите сам…

Единичните килии имаха решетъчни врати и напомняха отделения в конюшня. В една от тях седеше човек, хванал главата си с ръце. В полумрака можеше да се различи само силуетът му.

Ключът се превъртя в ключалката. Вратата изскърца. Човекът се изправи, висок, широкоплещест, но отпуснат, сякаш се събуждаше от сън. Бяха му взели вратовръзката и връзките на обущата. Червените му коси бяха разбъркани.

— Вие ли сте, господин комисар?… — промърмори той.

И потърка челото си с ръка, сякаш за да се убеди, че това е именно комисарят.

— Изглежда, че искате да ми кажете нещо?

— Мисля, че ще бъде по-добре… — И с детска откровеност попита: — Съдията не се ли сърди? Какво бих могъл да му кажа? Той беше убеден, че аз съм убиецът… Показа дори ръцете ми на секретаря си, като твърдеше, че това са ръце на удушвач…

— Елате…

Мегре се поколеба за миг. Защо да му сложи белезниците? Когато са го водели в предварителния, сигурно са му ги сложили. Още имаше белези от тях.

Един зад друг, те преминаха по странните коридори, които далечно напомняха подземията на „Мажестик“. Вървейки под огромната Съдебна палата, те достигнаха помещенията на Криминалната полиция, където изведнъж изскочиха в осветен коридор.

— Влезте… Хранихте ли се?

Донж поклати отрицателно глава. Мегре, който също беше гладен, а най-вече жаден, изпрати пазача да купи бира и сандвичи.

— Седнете, Донж… Жижи е в Париж… Сега вече сигурно е при Шарлот… Искате ли цигара?

Комисарят не пушеше цигари, но винаги имаше в шкафчето си. Проспер я запали несръчно като човек, който за няколко часа е загубил цялата си увереност. Стесняваше се от обувките си, които хлопаха от липсата на връзки, от миризмата, която само след една нощ, прекарана в предварителния затвор, се излъчваше от дрехите му.

Мегре запали печката. Във всички други канцеларии имаше централно отопление, но той изпитваше неприязън към него и беше получил разрешение да запази старата чугунена печка, която стоеше там от двадесет години насам.

— Седнете… Ще ни донесат да хапнем.

Донж се колебаеше дали да заговори и когато най-сетне се реши, промънка с изпълнен с безпокойство глас:

— Видяхте ли малкия?

— Не…

— Аз го зърнах за секунда в хола на хотела. Кълна ви се, господин комисар, че това е…

— Ваш син… Знам!

— Ще го видите! Има червени коси, точно като моите. Има моите ръце, моите едри кости… Когато бях малък, ми се подиграваха заради едрия ми кокал…

Донесоха бира и сандвичи. Мегре ядеше прав, като се разхождаше из кабинета си. Небето над Париж започна да просветлява.

— Не мога… — въздъхна Донж и постави стеснително сандвича си обратно на подноса. — Не съм гладен… Сега, както и да завърши тази работа, мен няма да ме вземат вече нито в „Мажестик“, нито другаде…

Гласът му трепереше. Той очакваше да му се помогне, но комисарят не го направи.

— И вие също ли вярвате, че аз съм я убил?

Мегре не отговори и Донж унило поклати глава. Искаше да обясни всичко наведнъж, да убеди другия, но не знаеше откъде да започне.

— Сигурно разбирате, че никога не съм бил много-много по жените… При нашия занаят… И при това почти винаги в избата. Някои от тях избухваха в смях, когато ставах сантиментален… С моята физиономия, нали!… И тъй, когато се запознах с Мими в „Бирария на Артистите“… Те бяха три. Сигурно знаете това… И да гледаш как животът си отива… Ако бях избрал някоя от двете други… Но не! Разбира се, влюбих се в нея!… Бях обезумял от любов, господин комисар!… Влюбен до оглупяване… Тя можеше да прави с мен всичко, каквото си искаше. И аз си въобразявах, че един ден ще се съгласи да се ожени за мен!… А знаете ли какво ми каза съдията снощи? Не си спомням точно думите му. Поболях се просто от тях… Заяви, че съм се интересувал най-вече от парите, които ми е носела… Взел ме е за…

За да не го стеснява, Мегре гледаше през прозореца към Сена, която изглеждаше като светло сребро.

— Тя замина с онзи американец… Надявах се, че когато отидат в Америка, ще я изостави и тя ще се върне при мен… Но един ден разбрахме, че се е оженил за нея… Поболях се от това. Само Шарлот, като добра приятелка, ме подкрепяше… Казах й, че не мога повече да живея в Кан. Всяка улица беше свързана със спомен… Потърсих място в Париж… Шарлот ми предложи да дойде с мен. И в продължение на дълго време, ако щете, вярвайте, ние живяхме като брат и сестра…

— Знаехте ли, че Мими има дете? — попита Мегре, като изпразни лулата си в кофата за въглища.

— Знаех само, че живее някъде в Америка… Едва когато Шарлот реши, че съм излекуван… С течение на времето, нали, накрая станахме истинско семейство… Една вечер някакъв съсед се втурна у нас. Не беше на себе си просто… Жена му раждаше много по-рано, отколкото очакваха… Беше обезумял… Шарлот отиде там. На другия ден тя ми каза:

— Бедни Проспер… В какво ли състояние би бил ти самият, ако…

И тогава, не знам как се случи… Разказа ми всичко от край до край и това, че Мими има дете… Тя писала на Жижи. Обяснила й, че си е послужила с това дете, за да го накара да се оженят, макар че детето сигурно било от мен…

Отидох в Кан… Жижи ми показа писмото, което беше запазила, но отказа да ми го даде и мисля, че го е изгорила…

Писах в Америка. Умолявах Мими да ми върне моя син или поне да ми прати снимката му. Не ми отговори. Не знаех само дали адресът е точен.

И постоянно си мислех:

„Синът ми сега прави това… Синът ми сега прави онова…“

Той замълча със свито гърло, а Мегре си даваше вид, че остри молив. Вратите в Криминалната полиция започнаха да се хлопват.

— Шарлот знаеше ли, че сте й писали?

— Не. Писах писмото в хотела. Изминаха три години. Един ден прелиствах някакви чуждестранни списания, които клиентите оставят по масите… Подскочих от изненада, като видях една снимка на Мими с петгодишното си момче. Беше в някакво списание от Детройт, в Мичиган, и в надписа се четеше нещо подобно: „Елегантната мисис Осуалд Дж. Кларк и нейният син на връщане от едно пътуване из Пасифика…“

Отново писах…

— Какво писахте? — попита Мегре с равнодушен глас.

— Не си спомням вече. Бях като луд. Молех я да ми отговори. Казах… Мисля, че казах, че ще отида там и ще разкрия истината или че ако не ми върне сина, ще…

— Какво?…

— Кълна ви се, че нямаше да го направя. Да! Възможно е да съм я заплашвал, че ще я убия. Като си помисля, че е живяла с детето осем дена над главата ми и аз не съм подозирал нищо…

Намеси се случайността. Видяхте стаята на куриерите. За нас, които сме в подземието, имена не съществуват. Ние знаем, че 117 сутрин взема шоколад и че 452 — яйца с бекон. Познаваме камериерката на 123 и шофьора на 216…

Това стана някак глупаво. Бях в стаята на куриерите. Чух някаква жена да говори на английски с един шофьор и да произнася името на мисис Кларк. Не говоря английски и помолих счетоводителя да го разпита. Той я попита дали се касае за мисис Кларк от Детройт и дали тя е придружена от сина си…

Когато научих, че детето е тук, цял ден се опитвах да ги видя — било в хола, било в коридора на техния етаж. Но ние не можем да ходим, където искаме. Не успях.

Освен това… Не знам дали ще ме разберете. Ако Мими ме беше помолила да заживее отново с мен, аз не бих могъл. Дали още я обичам? Възможно е. Но едно нещо е сигурно: не бих имал сърце да напусна Шарлот, която беше толкова добра към мен.

Разбира се, не исках да разстроя живота й… Исках само да намери начин да ми върне сина. Сигурен съм, че Шарлот щеше да бъде много щастлива да го отгледа…

Мегре го погледна в този момент и остана поразен от силата на чувствата на Проспер Донж. Ако човек не знаеше, че е изпил само една бира — и то не цялата! — можеше да се закълне, че е пиян. Лицето му беше зачервено. Очите му блестяха, големи, леко изпъкнали очи. Не плачеше, но се задъхваше.

— Имате ли деца, господин комисар?

Сега дойде ред на Мегре да извърне глава, защото това, че няма деца, беше голямата мъка на госпожа Мегре. А и самият той грижливо избягваше да говори за това.

— Съдията говореше през цялото време… Ако го слуша човек, направил съм едно или друго, поради тази или онази причина. Но то не става така… След цял един ден, в който използувах всяка свободна минута да бродя из коридорите на хотела с напразната надежда, че ще зърна моя син… не знаех вече какво правя… И постоянно — телефонът, конвейерът с блюдата, трите ми помощнички, кафениците и съдовете за мляко, които трябваше да бъдат пълнени… Седнах в един ъгъл…

— За кафетерията ли говорите?

— Да. Написах едно писмо… Исках да видя Мими. Сетих се, че към шест часа сутринта почти винаги съм сам долу… Умолявах я да дойде…

— Не я ли заплашвахте?

— Може би… в края на писмото… Да, сигурно съм писал, че ако не дойде до три дни, ще направя необходимото…

— И какво имахте пред вид под „необходимото“?

— Не знам…

— Щяхте ли да я убиете?

— Не бих могъл.

— Щяхте да й отнемете детето?

На лицето му се появи слаба, почти идиотска усмивка.

— Вярвате ли, че това е възможно?

— Щяхте да разкриете всичко на съпруга й?

Очите на Донж се разшириха:

— Не!… Кълна ви се! Мисля… Да, мисля, че в краен случай по-скоро бих я убил, в момент на гняв… Но онази сутрин, като идвах, спуках гума на авеню Фош… Пристигнах в „Мажестик“ почти с четвърт час закъснение… Не видях Мими… Помислих, че е идвала, но като не ме е намерила, се е върнала в апартамента… Ако знаех, че мъжът й е заминал, щях да се кача по служебната стълба… Но казвам ви още веднъж, ние от подземието не знаем нищо от онова, което става над главите ни… Бях неспокоен… Онази сутрин сигурно не съм изглеждал както обикновено…

Мегре неочаквано го прекъсна:

— Какво ви накара да отворите осемдесет и девети шкаф?

— Ще ви кажа веднага… И впрочем това е доказателство, че не лъжа, поне за човек, който познава нашата работа, защото, ако знаех, че е мъртва, нямаше да направя онова, което направих… Беше около девет без четвърт, когато келнерът от втория етаж спусна поръчката на 203… Върху фиша имаше — можете да проверите, тъй като дирекцията пази фишовете, — та казвам, имаше чаша шоколад, две яйца с шунка и чай…

— Сиреч…

— Чакайте! Знаех, че шоколадът е за детето, яйцата с шунката за гувернантката… Следователно само за двама души… През другите дни по това време винаги се поръчваше черно кафе и бисквити за Мими… Затова сложих върху подноса и кафето с бисквитите… Изпратих подноса… След няколко минути ми върнаха кафето и бисквитите… Може би ви изглежда чудно, че придавам значение на такива подробности… Но не забравяйте, че в подземието тези неща са почти всичко, което знаем за света горе…

Взех телефона.

— Ало! Мисис Кларк не желае ли сутрешната си закуска?

— Мисис Кларк не е в стаята си…

Повярвайте ми, ако щете, господин комисар. Съдията не би ми повярвал… Но изведнъж почувствувах, че нещо се е случило…

— Какво си помислихте?

— Знам ли!… Помислих за мъжа й… Казах си, че ако я е проследил…

— По кого изпратихте писмото?

— По един хоп… Той ме увери, че е предал писмото на ръка. Но тия момчета лъжат, както те гледат… Когато човек живее с такива типове… Без да се смята, че Кларк е могъл да намери писмото… И тъй! Не знам дали са ме видели, но аз отворих почти всички врати в подземието… Вярно е, че много-много не се занимаваме един с друг и може би това е минало незабелязано… Влязох в съблекалнята…

— Вратата на 89 наистина ли беше полуотворена?

— Не! Отворих всички празни шкафчета. Ще ми повярвате ли?… Изобщо ще ми повярва ли някой?… Не, нали?… Затова и не казах истината… Чаках… Надявах се, че няма да помислят за мен… Едва когато видях, че аз бях единственият, когото не разпитахте… Никога не съм страдал толкова много, колкото в този ден, когато вие влизахте и излизахте от подземието, без да ми кажете дума, без да давате вид, че ме забелязвате… Не знаех вече какво да правя… Бях забравил, че трябва да платя вноската. Затова се върнах… След това вие ме настигнахте в Булонската гора и разбрах, че сте попаднали на следа…

На другата сутрин Шарлот ме събуди с въпроса: „Защо не ми каза, че си я убил?“

Разбирате ли, че… щом самата Шарлот…

Мегре не беше забелязал, че денят бе вече настъпил. Мостът гъмжеше от автобуси, таксита, товарни камиони. Париж започваше да живее.

След дълго мълчание Проспер Донж промърмори с треперещ глас:

— Малкият дори не говори френски! Аз разпитах… Няма ли да отидете да го видите, господин комисар?

И изведнъж извика изплашено:

— Кажете! Нали няма да позволите да си замине?

— Ало!… Комисарят Мегре?… Шефът ви търси…

Мегре въздъхна и излезе от кабинета си.

Дошъл беше часът на рапорта. Той остана двадесетина минути при шефа на Криминалната полиция.

Когато се върна, Донж, наведен напред, седеше неподвижно, сложил глава на кръстосаните си на масата ръце.

Неволно Мегре за миг изпита безпокойство. Но когато го докосна с пръст по рамото, затворникът вдигна бавно глава и без фалшив срам показа обляното си в сълзи сипаничаво лице.

— Съдия-следователят ще ви разпита отново в своя кабинет… Съветвам ви да повторите дума по дума онова, което казахте…

На вратата чакаше един инспектор.

— Извинете ме, ако…

Мегре извади от джоба си белезниците. Чу се двойно щракване.

— Такъв е редът… — въздъхна той.

Останал сам в кабинета си, Мегре отвори прозореца и вдъхна влажния въздух. Изминаха почти десет минути, преди да отвори вратата към инспекторите. Изглеждаше свеж и разположен и хвърли своето обикновено:

— Как е, деца?