Жорж Сименон
Подземията на хотел „Мажестик“ (1)

I
Велосипедната гума на Проспер Донж

Вратата на таксито хлопваше. Денят започваше винаги с този звук. Навън моторът продължаваше да работи. Навярно Шарлот се ръкуваше с шофьора. След това таксито се отдалечаваше. Стъпки. Шум от отваряне на ключалката и щракване на електрическия ключ.

В кухнята някой драсваше кибрит и газовата печка пламваше със свистене.

Шарлот се изкачваше по още новата стълба бавно, като човек, прекарал цяла нощ на крак. Влизаше безшумно в стаята. Ново щракване на електрически ключ. Светваше крушка с абажур от розов плат и с дървени топчета по ъглите.

Проспер Донж не отваряше очи. Шарлот се събличаше, като се гледаше в огледалото на гардероба. Когато стигаше до колана и сутиена, тя въздъхваше. Беше пълна и розова като фигура на Рубенс, но упорито се стягаше. И когато оставаше гола, започваше да разтрива останалите по месата следи.

Тя имаше един неприятен навик при лягане — най-напред заставаше отгоре на колене и наклоняваше цялата постеля на едната страна.

— Време е за теб, Проспер!

Той ставаше. Шарлот бързо се сгушваше в топлата вдлъбнатина, останала след него в леглото, и вдигнала завивките чак до очите си, не мърдаше повече.

— Вали ли? — запитваше той, като пускаше чешмата в тоалетната.

Неясно мърморене. Това нямаше значение. Водата за бръснене беше ледена. Чуваше се грохот на влакове.

Проспер Донж се обличаше. От време на време Шарлот въздишаше, защото не можеше да заспи на светло. Тъкмо когато отваряше вратата и посегна да загаси светлината, чу сънения й глас:

— Не забравяй да отидеш да платиш вноската за радиото.

Върху печката в кухнята кафето беше топло, почти горещо. Изпи го, без да седне. След това като човек, който всеки ден в един и същи час прави едни и същи движения, той уви около врата си плетения шал, облече пардесюто, сложи каскета. Накрая избута навън велосипеда си, който стоеше в коридора.

Почти винаги в този час навън го посрещаше влажна и студена мъгла и паветата бяха мокри, макар че не беше валяло. А хората, които сега спяха зад спуснатите жалузи, навярно щяха да видят само един топъл и слънчев ден.

Оградената от къщички и градинки улица се спущаше стръмно надолу. На места, между дърветата, като в дъното на бездна, можеха да се зърнат светлините на Париж.

Нощта беше вече отминала. Но денят още не бе настъпил. Въздухът имаше почти виолетов цвят. Някои от прозорците вече светваха. Проспер Донж натисна спирачката пред спуснатата бариера и премина прелеза през страничната вратичка.

След моста Сен-Клу той зави наляво. Един влекач, повел броеница от шлепове, свиреше яростно, за да му отворят шлюза.

Булонската гора. В езерата се оглеждаше бледото небе, лебедите се събуждаха…

Точно пред Порт Дофин Проспер Донж почувствува изведнъж земята някак по-твърда под колелото си. Измина още няколко метра, слезе и видя, че задната му гума е спукана.

Погледна часовника си. Беше шест без десет. Закрачи бързо, като буташе велосипеда си, от устата му излизаше лека пара, а топлината на усилието пареше в гърдите му.

Авеню Фош… Жалузите на къщите още спуснати… Само по алеята за езда някакъв висш офицер на кон, следван от своя ординарец…

Осветената Триумфална арка… Той бързаше… Вече му беше горещо.

На ъгъла на Шан-з-Елизе един полицай в пелерина, застанал до будката за вестници, му подхвърли:

— Гръмна ли?

Донж кимна. Още триста метра. Вляво — хотел „Мажестик“, потънал в мрак. Светлината на уличните фенери беше избледняла.

Той зави по улица Бери, след това по Понтьо. Един малък бар беше отворен. През две къщи по-нататък имаше малка врата, която минувачите никога не забелязваха — служебният вход на „Мажестик“.

Оттам излезе някакъв човек. Под сивото палто личеше, че е облечен във фрак. Вървеше гологлав. Косата му беше причесана с лак и Проспер Донж предположи, че това е танцьорът Зебио.

Би могъл да хвърли поглед в бара и да се увери, но това и през ум не му мина тогава. Бутайки велосипеда, той влезе в дългия сив коридор, осветен само от една ламба. Спря пред контролния часовник, за да отбележи часа на пристигането си, вкара в отвора на автомата фиша със своя номер — 67, и погледна циферблата: стрелките показваха шест и десет. В апарата се чу щракане.

Сега вече беше фиксирано, че е влязъл в „Мажестик“ в шест и десет минути сутринта — десет минути по-късно от обикновено.

Такива бяха поне официалните показания на Проспер Донж — завеждащ кафетерията на разкошния хотел на Шан-з-Елизе.

За останалото той твърдеше, че е протекло както през всички други дни.

В този час просторните подземия с многобройни коридори, с множество врати, със стени, боядисани в сиво като трюмовете на товарен параход, бяха безлюдни. През стъклените прегради само тук-таме се виждаха слаби крушки с жълтеникави жички — нощното осветление на подземията.

Всичко беше остъклено — кухните вляво, след това сладкарското отделение. Насреща се намираше помещението, което се наричаше залата на куриерите и в което се хранеха висшият персонал и частните прислужници на клиентите, камериери и шофьори. Още по-нататък — трапезарията за низшия персонал, с дългите си маси от бяло дърво и пейки, които приличаха на пейките в училищата. На края, извисена над другите отделения като капитанска кабина на кораб, се виждаше тясна стъклена клетка — будката на маркировача, задължен да отбелязва всичко, което се изнасяше от кухнята.

Докато отваряше вратата на кафетерията, Проспер Донж остана с впечатление, че някой се изкачваше по тясната стълба, която водеше за горните етажи, но не обърна внимание на това. Поне така беше отбелязано след това в неговите показания.

Както бе направила и Шарлот, когато бе влязла в тяхната къщичка, той драсна клечка кибрит и газът със свистене пламна под най-малкия кафеник, който Проспер винаги запалваше първи за редките клиенти, станали рано.

Едва след това се отправяше към съблекалнята. Тя беше доста широка стая в един от коридорите. В нея имаше няколко умивалника, едно сивкаво огледало и край стените — високи и тесни металически шкафчета с номер на всяко от тях.

Отключи шкаф 67, свали пардесюто, шала и каскета си и смени обувките си, защото за през деня предпочиташе по-меки обувки с гума. Облече бяла куртка.

Още няколко минути… Към шест и половина подземията започваха да се оживяват…

Горе всички спяха. Само нощният портиер, застанал в безлюдния хол, чакаше да го сменят.

Кафеникът засвистя. Донж напълни една чаша с кафе и тръгна по стълбата, приличаща на онези тайнствени стълби в кулисите на театрите, които отвеждат в най-неочаквани места.

Като бутна една тясна вратичка, Проспер се озова в гардероба на хола. Никой не би открил тази вратичка, защото беше закрита с голямо огледало.

— Кафето — съобщи той и постави чашата върху парапета на гардероба. — Как е?

— Наред… — промърмори нощният портиер и се приближи.

Донж отново слезе долу. Трите жени, които работеха при него — трите дебелани, както ги наричаха, — бяха дошли. И трите бяха простовати жени, и трите грозни, а едната — стара и заядлива. И трите сега дрънчаха с чашите и чинийките в големия умивалник.

А в това време Донж се занимаваше с онова, което правеше всеки ден — подреди по големина сребърните кафеници: за една чаша, за две чаши, за три чаши… След това малките съдове за мляко… чайниците…

В стъклената будка на маркировача видя Жан Рамюел с разрошени коси и си помисли:

„Я виж! Пак е спал тук!…“

Вече три-четири нощи наред маркировачът Рамюел спеше в хотела, вместо да си отива в къщи, някъде към Монпарнас.

По принцип това беше забранено. В самото дъно на коридора, близо до вратата, която прикриваше стълбата към второто подземие, където се държаха вината, имаше наистина една стая с три-четири легла. Но теоретично те бяха запазени за онези от персонала, които имаха нужда от малко почивка между най-натоварените часове.

Донж махна с ръка за добър ден към Рамюел, който му отвърна със същия неопределен жест.

След това дойде часът на огромния и важен шеф на кухните; той се връщаше от халите с цял камион, който спря на улица Понтьо, и работниците почнаха да го разтоварват.

Към седем и половина вече най-малко тридесетина души шетаха из подземията на „Мажестик“. Започнаха да се обаждат звънци. Автоматичните подноси слизаха, спираха и се понасяха нагоре с блюдата, а Рамюел набождаше бели, сини и червени фишове на телените шишове, подредени върху бюрото му.

В този час дневният портиер в светлосиня униформа влизаше във владение на хола, а пощальонът в своята килия подреждаше пощата. Над Шан-з-Елизе сигурно светеше слънце, но в подземията се усещаше само преминаването на автобусите, от което стъклата на преградките потреперваха.

В девет часа и няколко минути — в девет часа и четири минути точно, както се установи — Проспер Донж излезе от кафетерията и няколко секунди по-късно влезе в съблекалнята.

— Бях си забравил носната кърпичка в пардесюто — обясни той при разпита.

Както и да е, той се озова сам в помещението със стоте металически шкафчета. Дали е отворил своето? Неизвестно — свидетели нямаше. Дали си е взел кърпичката? Възможно.

Шкафчетата не бяха сто, а деветдесет и две и всичките номерирани. Последните пет бяха незаети.

Защо на Проспер Донж му хрумнало да отвори шкаф 89, който не беше заключен, защото беше от незаетите?

— Машинално… — заяви той. — Вратичката беше полуотворена. Така, без да помисля…

А в този шкаф се оказа един труп, натикан вътре изправен и свлякъл се след това от собствената си тежест. Беше жена на тридесетина години с много руса коса — впрочем изкуствено изрусена, — облечена във фина рокля от черна вълна.

Донж не извика. Смъртноблед, той се приближи до стъклената клетка на Рамюел, наведе се и промълви през гишето:

— Елате да видите!…

Маркировачът го последва.

— Останете тук… Не позволявайте на никого да се приближи…

Рамюел се затича по стълбата, втурна се в гардероба на хола и видя портиера в разговор с някакъв шофьор.

— Директорът дойде ли?…

Портиерът посочи с глава кабинета на директора.

 

 

Пред въртящата се врата Мегре понечи да изчука лулата си в тока на обувката, но след това вдигна рамене и отново я пъхна между зъбите си. Това беше първата му сутрешна лула, най-хубавата…

— Директорът ви очаква, господин комисар…

Холът не беше още много оживен. Само някакъв англичанин приказваше с пощальона и някакво девойче се разхождаше с дългите си като на скакалец крака, с кутия за шапки в ръце, очевидно дошло да я предаде на клиентка.

Мегре влезе при директора, който, без да му каже дума, му стисна ръката и му посочи едно кресло. На стъклото на вратата имаше зелено перде, но достатъчно беше само малко да се дръпне, за да се вижда всичко, което ставаше в хола.

— Една пура?…

— Благодаря, не!

Познаваха се отдавна. Нямаха нужда от много думи. Директорът носеше раиран панталон, черно обшито сако и връзка, която изглеждаше изрязана от някаква твърда материя.

— Ето… — Той бутна към Мегре една адресна карта.

„Осуалд Дж. Кларк, индустриалец от Детройт, Мичиган, САЩ. Идва от Детройт. Пристигнал на 12 февруари. Придружен от мисис Кларк, негова съпруга; Теди Кларк, на 7 години, негов син; Елен Дероумен, 24 год., възпитателка; Гертруд Бормс, 42 год., камериерка. Апартамент 103.“

Телефонът иззвъня. Директорът отговори нетърпеливо. Мегре сгъна адресната карта на четири и я постави в портфейла си.

— Коя от тях?…

— Мисис Кларк.

— А-а…

— Долу е лекарят на хотела, на когото телефонирах веднага след като уведомих полицията и който живее наблизо, на улица Бери. Той счита, че мисис Кларк е била удушена между шест и шест и половина сутринта.

Директорът беше унил. Безполезно беше да се обяснява на човек като Мегре, че станалото беше катастрофа за хотела и че ако имаше минимална възможност работата да бъде потулена…

— Значи, семейство Кларк е пристигнало преди осем дни… — промърмори Мегре. — Що за хора са?

— Прилични… напълно прилични… Той е висок американец, представителен и хладен, на около четиридесет години… Може би четиридесет и пет… Жена му — горката! — трябва да е французойка по произход. Двадесет и осем — двадесет и девет годишна… Малко съм я виждал… Възпитателката е красива… Камериерката, която е и гувернантка на детето — незначителна, по-скоро неприветлива… Но всъщност… щях да забравя да ви уведомя — вчера сутринта Кларк е заминал за Рим…

— Сам ли?

— Доколкото разбрах, пристигнал е в Европа по работа… Собственик е на фабрика за сачмени лагери… Трябвало е да посети големите столици и решил през това време да остави жена си със сина и персонала си в Париж…

— С кой влак е заминал?

Директорът вдигна телефона:

— Ало! Портиерът? С кой влак замина вчера мистър Кларк?… Да, със сто и трети… Не изпратихте ли някой да отнесе багажа му на гарата?… Носел е само пътна чанта?… С такси? Таксито на Дезире? Благодаря… Вие разбрахте, господин комисар, заминал е вчера в единадесет часа сутринта с такси, таксито на Дезире, който стои почти винаги пред хотела. Носел е само пътна чанта…

— Позволявате ли сега и аз да телефонирам?… Ало! Моля, Криминалната полиция, госпожице. Криминалната полиция?… Люкас? Изтичай на Лионската гара… Осведоми се за влаковете за Рим от вчера след единадесет часа сутринта…

Той продължи да дава нареждания и в това време лулата му угасна.

— Кажи на Торанс да намери таксито на Дезире… Да… което стои обикновено пред хотел „Мажестик“… Да разбере от него къде е откарал един клиент, висок и слаб американец, когото е взел вчера от хотела… Ясно?

Той потърси пепелника, за да изпразни лулата си. Директорът му го подаде.

— Наистина ли не искате една пура?… Гувернантката е много разтревожена… Сметнах, че е уместно да я уведомя… А възпитателката не е спала тази нощ в хотела…

— На кой етаж е апартаментът?

— На втория… С изглед към Шан-з-Елизе… Стаята на мистър Кларк е разделена чрез хола от стаята на жена му… След това е стаята на детето, на гувернантката и накрая на възпитателката… Самите те поискаха да бъдат заедно…

— Нощният портиер вече не е тук, нали?…

— Но можем да му телефонираме, знам, защото веднъж стана нужда… Жена му е портиерка в една нова сграда в Ньойи… Ало!… Поискайте, моля…

След пет минути се знаеше, че вечерта мисис Кларк е била сама на театър, че се е върнала няколко минути след полунощ. Гувернантката не беше излизала. Възпитателката пък не беше вечеряла в хотела и не се бе върнала през нощта…

— Е… — въздъхна Мегре — да слезем да видим долу…

През това време холът се беше оживил, но никой не подозираше драмата, разиграла се, докато всички спяха.

— Ще минем оттук… Бихте ли ме последвали, господин комисар.

В същия миг директорът смръщи вежди. Вратата на хола се завъртя. Осветена от случаен слънчев лъч, влезе млада жена в сив костюм и когато мина край пощальона, попита на английски:

— Нещо за мен?

— Това е тя, господин комисар, мис Елен Дероумен.

Добре опънати чорапи от фина коприна. Изряден вид на човек, който току-що грижливо е направил тоалета си. Върху лицето — нито следа от умора, напротив, порозовели бузи от острия въздух на хубавото февруарско утро.

— Искате ли да й говорите?

— Не сега… Почакайте малко…

Мегре се отправи към един инспектор, когото беше довел със себе си и който стоеше в един ъгъл на хола.

— Не изпущай из очи тази госпожица… Ако влезе в стаята си, застани пред вратата й…

Гардеробът. Голямото огледало се завъртя на пантите си. Директорът и комисарят се озоваха на тясната стълба. Позлатата, пищната зеленина, елегантното оживление изчезнаха изведнъж — отдолу лъхаше миризма на кухня.

— Това стълбище води ли до всички етажи?

— Да. Има две такива стълбища. И двете се изкачват от второто подземие до мансардите… Но човек трябва добре да познава сградата, за да ги използува… На етажите например те завършват с малка врата, подобна на другите, само че без номер. На един клиент никога не би му дошло на ум…

Беше близо единадесет часа. Вече не петдесет, а може би сто и петдесет души гъмжаха в подземието, едни — с бели готварски шапки, други — в келнерски фракове, в сини престилки, а жените за обща работа — като трите дебелани на Проспер Донж…

— Оттук… Внимавайте да не се изцапате или да не се подхлъзнете. Коридорите са тесни…

През стъклата на преградите всички наблюдаваха директора и най-вече комисаря. Жан Рамюел хващаше още във въздуха талоните, които другите му подаваха, и само с един поглед проверяваше съдържанието на подносите.

Най-много шокираше непривичният силует на полицая, който дежуреше пред съблекалнята. Лекарят, съвсем млад още, предупреден за идването на Мегре, го чакаше, като пушеше цигара.

— Затворете вратата…

Трупът беше проснат на земята сред металическите шкафчета.

Лекарят изпусна клъбце дим и каза:

— Вероятно са я сграбчили изотзад… Не се е съпротивлявала дълго.

— И не са влачили трупа по пода — добави Мегре, като разглеждаше черната рокля на убитата. — Никакви следи от прах… Или престъплението е извършено тук, или е била пренесена навярно от двама души, защото би било трудно в този лабиринт от тесни коридори…

В шкафчето, в което я бяха намерили, имаше дамска чанта от крокодилска кожа. Комисарят я отвори, извади оттам един револвер и като провери дали предпазителят е спуснат, го сложи в джоба си. Нищо друго съществено не се откри в нея — носна кърпичка, пудриера и няколко банкноти, на стойност по-малко от хиляда франка.

Кошерът зад тях бръмчеше. Автоматичните подноси се движеха непрекъснато, постоянно се чуваха звънци, през стъклените стени на кухнята се виждаше как пренасят тежки медни казани, как набождат за печене десетки пилета наведнъж…

— Всичко трябва да се остави така, както е, докато дойдат от прокуратурата — предупреди Мегре. — Кой откри трупа?

Посочиха му Проспер Донж, който чистеше един кафеник. Той беше едър рижав човек, с коса, която имаше цвета на морков. Можеше да има четиридесет и пет до четиридесет и осем години, със сини очи и с белези от шарка по лицето.

— Отдавна ли е при вас?

— Пет години… Преди това е бил в „Мирамар“, в Кан…

— Сериозен човек ли е?…

— От най-сериозните…

Само едно стъкло отделяше Проспер Донж от комисаря. През това стъкло очите им се срещнаха. И веднага вълна от кръв заля лицето на шефа на кафетерията — като всички червенокоси той имаше нежна кожа.

— Извинете, господин директоре… Викат господин комисаря на телефона…

Жан Рамюел, маркировачът, се подаде от своята клетка:

— Ако обичате, говорете оттук…

Съобщение на Криминалната полиция: от вчера от единадесет часа е имало само два бързи влака за Рим. Осуалд Дж. Кларк не беше взел нито единия, нито другия. Освен това бяха успели да намерят в бистрото, на което беше постоянен клиент, шофьора Дезире и той твърдеше, че е откарал своя вчерашен клиент в хотел „Елгон“, на булевард Монпарнас.

Откъм стълбата се чуха гласове — пронизителният глас на млада жена протестираше на английски срещу един лакей, който се опитваше да й попречи да мине.

Възпитателката, мис Елен Дероумен, напираше да влезе.