Жорж Сименон
Подземията на хотел „Мажестик“ (3)

III
Шарлот в „Пеликан“

— Ето те най-сетне, господин Мегре!

Изправен на прага на своя апартамент на булевард Ришар-Льо-Ноар, комисарят не можа да не се усмихне. Не защото жена му го нарече господин Мегре, нещо, което тя правеше често, когато се шегуваше, а защото топлият лъх, който идваше от апартамента, му напомняше…

Той беше далеч от Сен-Клу, движеше се в среда много различна от тази на неженените съпрузи Донж… Макар че като се връщаше, заварваше госпожа Мегре да шие, не в кухнята, а във всекидневната, с крака не във фурната на печката, а над газовата печка. И би могъл да се закълне, че и тук можеха да се намерят някъде остатъци от сладкиши.

Висяща ламба над кръглата маса. Върху покривката — голям супник с широк отвор, шише вино, вода, салфетки, пъхнати в сребърни халки. Миризмата, която идваше от кухнята, беше съвсем същата миризма на задушено, както там…

— Вече три пъти ти звънят по телефона…

— От къщата ли?

Той и неговите сътрудници наричаха така Криминалната полиция.

Свали пардесюто с въздишка на облекчение, протегна ръцете си над газовата печка, за да ги стопли, и си спомни, че преди малко Проспер Донж беше направил същото движение. След това вдигна слушалката и набра един номер.

— Вие ли сте, шефе? — чу се от другия край хубавият глас на Люка. — Как е? Нещо ново?… Аз пък имам да ви съобщя няколко дребни неща, затова и останах… Най-напред за възпитателката. Когато излязла от „Мажестик“, след нея тръгнал Жанвие. Знаете ли какво казва Жанвие за нея? Твърди, че в собствената си страна навярно не е възпитателка, а гангстер… Ало! Ще ви разкажа накъсо какво е станало. Напуснала хотела малко след разговора с вас. Но вместо да вземе таксито, което хопът повикал за нея, скочила в случайно минаващо такси и Жанвие с триста мъки едва успял да я последва…

На Големите булеварди тя се вмъкнала в метрото… След това направила стария номер със сграда с два изхода… Но Жанвие не изтървал нишката и накрая стигнали на Лионската гара.

Уплашил се, че тя ще се качи на някой влак, а нямал в себе си достатъчно пари…

На четвърти коловоз експресът за Рим се готвел да тръгва. Оставали още десетина минути. Елен Дероумен прегледала всички вагони. И тъкмо когато си тръгвала ядосана, появил се висок мъж, много елегантен, с пътна чанта в ръце…

— Осуалд Дж. Кларк… — произнесе Мегре, който слушаше, загледан разсеяно в жена си. — Искала е явно да го предупреди…

— Според Жанвие те имали вид, като че се срещат по-скоро като добри приятели, отколкото като господар и служещ… Виждали ли сте Кларк?… Той е висок, сух здравеняк, добре сложен, с бодро и открито лице на играч на бейзбол… Разхождали се по перона и спорели, сякаш Кларк се колебаел да замине въпреки всичко… Когато влакът вече тръгвал, изглежда, все още не се бил решил, защото понечил да скочи на стъпалото…

Накрая излезли от гарата… Повикали такси. След няколко минути пристигнали пред Американското посолство на авеню Габриел…

След това отишли на авеню Фридлан при един американски адвокат, един солиситор, както казват те…

Солиситорът телефонирал на съдия-следователя и след четиридесет минути тримата пристигнали пред Съдебната палата и веднага били въведени в кабинета на съдията…

Какво е станало там, не знам, но съдията ви моли да му телефонирате веднага щом се върнете… Изглежда, че е много спешно…

Но да довърша доклада на Жанвие. Онези тримата, като излезли от Съдебната палата, отишли в Съдебно-медицинския институт, за да разпознаят официално трупа. Накрая се върнали в „Мажестик“, където Кларк изпил две уиски в компания със солиситора, а госпожицата се качила в апартамента си…

Това е всичко, шефе… Струва ми се, че съдията много бързаше да ви намери по телефона… Колко е часът ли?… До осем часа щял да си бъде у дома, телефон Тюрбиго 25–62. След това щял да отиде на вечеря при свой приятел, но ми даде телефонния номер… чакайте… Галвани 47-53…

Нямате ли вече нужда от мен, шефе?… Лека нощ. През тази нощ дежурен остава Торанс…

— Да сервирам ли супата? — попита госпожа Мегре с въздишка, като изтърсваше роклята си, за да паднат парченцата конци.

— Преди това ми приготви смокинга…

Беше минало осем часа, затова той набра Галвани 47–53. Това беше телефонният номер на един млад заместник-прокурор. Обади се някаква прислужница и Мегре чу шум от вилици и весели гласове.

— Да, ще повикам господин съдията… Кой го търси?… Комисарят Негре?

През отворената врата на спалнята той виждаше гардероба с огледалото и мадам Мегре, която изваждаше оттам неговия смокинг…

— Вие ли сте, господин комисар?… Хм. А… а… Вие не говорите английски, нали? И аз така мислех… Исках да ви кажа… Хм… По повод онова дело, разбирате ли… Струва ми се, че ще бъде по-добре, ако вие не се занимавате… Искам да кажа, пряко… с господин Кларк и неговия персонал…

Неопределена усмивка се появи на устните на Мегре.

— Господин Кларк дойде при мен днес следобед заедно с възпитателката… Той е много влиятелна личност, има големи връзки… Преди да ме посети, обадиха ми се от американското посолство и ми дадоха за него най-добри препоръки… Разбирате, нали?… При такова положение не бива да се допускат неуместни неща… Господин Кларк беше придружен от своя солиситор и последният настоя да регистрирам неговата декларация… Ало!… На телефона ли сте още, господин комисар?

— Да, да, господин съдия. Слушам ви…

Като звуков фон на разговора — шум от вилици. Разговорите бяха секнали. Сигурно гостите на заместник-прокурора слушаха с интерес монолога на съдията.

— Исках с две думи да ви поставя в течение… Утре сутринта съдебният секретар би могъл да ви съобщи текста на декларацията… Господин Кларк действително е възнамерявал да отиде в Рим, а след това и в други столици по своите търговски работи… От известно време бил сгоден за мис Елен Дероумен…

— Извинете, господин съдия, сгоден ли казахте?… Аз пък мислех, че господин Кларк е женен…

— Разбира се, разбира се. Разчитал е да се разведе в скоро време. Жена му не е знаела още нищо… Бихме могли да го наречем годеник… Възползувал се е от пътуването си до Рим…

— За да прекара преди това една нощ в компанията на мис Дероумен…

— Точно така! Само че, господин комисар, грешите, като казвате това с ироничен тон. Кларк ми направи най-добро впечатление. Нравите в неговата страна не са съвсем като нашите и разводът там… С една дума, разказа ми съвсем непринудено как е прекарал нощта… Понеже ви нямаше, възложих на инспектора Дюкюен за всеки случай да провери всичко, но съм сигурен, че Кларк не е лъгал… При това положение ще бъде неудобно да…

Това всъщност означаваше:

„Имаме работа с човек от висшето общество, покровителствуван от посолството на Съединените щати. При това положение не се намесвайте, защото има опасност да проявите нетактичност и да го засегнете. Вие си гледайте хората от подземието, слугите и прочие. А що се отнася до господин Кларк, с него ще се заема аз.“

— Разбрано, господин съдия… Моите почитания, господин съдия.

И като се обърна към жена си:

— Можеш да сервираш, госпожо Мегре!

 

 

Беше малко преди полунощ. Огромният коридор на Криминалната полиция беше празен, лошо осветен и като че изпълнен с прашна мъгла. Лачените обувки, които Мегре носеше рядко, поскърцваха като обувките на първолак.

Щом влезе в своя кабинет, най-напред той разпали печката и сгря ръцете си, след това, с лула в уста, отвори вратата към стаята на инспекторите.

Дюкюен беше там и разказваше на Торанс, изглежда, някаква забавна история, защото двамата бяха в много добро настроение.

— Е, момчета?…

Мегре седна на ъгъла на пропитата с мастило маса и изтърси пепелта от лулата си на пода. Тук човек можеше да се разкопчае и да килне шапката си на тила. Двамата инспектори бяха поръчали бира от бирария „Дофин“ и комисарят установи с удоволствие, че не бяха го забравили.

— Знаете ли, шефе, тоя Кларк е особен тип!… Ходих да го огледам в бара на „Мажестик“, за да се ориентирам и да си запечатам физиономията му в главата си. Като го гледаш така, има вид на делови човек и на тежък господин. Добре, но сега, като знам какви работи прави онази вечер, мога да ви кажа, че е истински хлапак…

Торанс не можеше да се въздържи да не хвърля крадешком поглед към ослепително белия и украсен с две перли нагръдник на комисаря, когото не виждаха често облечен така.

— Слушайте само… Най-напред госпожицата и той вечеряха в един малък ресторант на улица Льопик, в който се плаща по дванадесет франка на човек… Сещате ли се? Направиха впечатление на собственика, защото при него не се поръчва често истинско шампанско. След това попитаха къде има люлки с кончета… Говореха френски много лошо. Най-после ги изпратиха на Тронния панаир… Там успях да ги намеря отново. Не знам дали са се качвали на дървените кончета, но предполагам… Стреляха и с пушка, знам това, защото Кларк остави там повече от сто франка, нещо, което не беше малка изненада за женицата…

Схващате ли от какъв сорт е, а? Под ръка в тълпата, като двама влюбени… Но чакайте още малко, сега ще чуете най-интересното. Знаете ли бараката на Ежен Стоманената ръка… На края на представлението Ежен предизвика тълпата… При него сега има един гигант, който се бори кеч. Добре, но Кларк излезе срещу него… Отиде и се съблече зад едно опикано платнище и като започна да търкаля онзи ми ти гигант!… Представям си на първия ред госпожицата как е ръкопляскала… Май че хората викаха: „Карай, Инглиш!… Изяж му носа!“ След това нашите влюбени отидоха да танцуват в „Мулен дьо ла Галет“. Към три часа сутринта ги намерихме в „Купола“, където ядяха пържени наденици и предполагам, че след това са отишли мирно да нанкат…

Хотел „Еглон“ няма портиер, само един нощен пазач, който спи в портиерната и току дърпа шнура на ключалката, без много да се интересува кой се връща… Той си спомня, че към четири часа сутринта е чул да се говори на английски… Твърди, че никой не е излизал.

Това е… Но не намирате ли, че за хора, които отсядат в „Мажестик“, това е малко особено прекарване на вечерта, а?

Мегре не каза нито „да“, нито „не“, погледна ръчния си часовник, който той носеше само при особени случаи (беше му подарък по случай двадесетгодишнината от сватбата му), и слезе от масата, където беше седнал.

— Довиждане, деца…

Беше вече почти до вратата, когато внезапно се върна и изпи останалата в чашата му бира. Измина двеста-триста метра, преди да намери такси.

— Улица Фонтен…

Един часът сутринта. Нощта на Монмартър беше в разгара си. На прага на „Пеликан“ го посрещна един негър и го накара да предаде на гардероба пардесюто и шапката си. Когато влезе в залата, където прехвръкваха пъстроцветни памучни топчета и серпентини, той се клатушкаше малко като човек, който не се чувствува много удобно.

— Една маса до дансинга? Оттук… Сам ли сте?…

Мегре едва не изръмжа по адрес на метр д’отела, който не беше го познал.

— Глупак!…

Но барманът го беше забелязал отдалеч и вече шепнеше нещо на две бар-дами, облакътени на бара от махагоново дърво.

Мегре седна на маса като клиент и тъй като беше неудобно да се пие бира, поръча си ракия и вода. Не бяха изминали и десет минути, и разтревоженият собственик седна срещу него.

— Дано няма нещо неприятно, господин комисар… Вие знаете, че винаги съм бил редовен и…

Той търсеше в залата онзи, който би могъл да предизвика тази неочаквана визита на полицията.

— Няма нищо… — отговори Мегре. — Дощя ми се да се разсея малко…

Той извади от джоба си лулата, но по погледа на собственика разбра, че тук е неподходяща и с въздишка я сложи обратно.

— Може би имате нужда от някакви сведения? — прошепна съдържателят на ресторанта, като намигна. — Познавам обаче целия си персонал. Не вярвам понастоящем тук да има някой, който би могъл да ви интересува… Колкото за клиентите… Вие виждате… Обикновената публика: чужденци, провинциалисти… Гледайте, оня там например, дето е с Лея, е депутат…

Мегре стана и бавно се отправи към стълбата, която водеше към тоалетните. Те се намираха в подземието, в голямо и светло помещение, със стени, покрити със синкави фаянсови плочки. Телефонни кабини от полирано махагоново дърво. Огледала. А върху една дълга маса — множество прибори, гребени, четки, комплект за маникюр, пудри от всички възможни цветове, червила…

— Все така става, когато танцувам с него! Дай ми един чифт чорапи, Шарлот…

Дребна, закръглена женичка във вечерна рокля беше седнала на един стол и беше вече събула единия си чорап. С високо вдигната пола, тя оглеждаше разголения си крак, докато Шарлот се ровеше в някакъв шкаф.

— Пак 44-ти, тънки, нали?…

— Същите… Давай… Когато някой дървеняк не знае да танцува, би трябвало все пак…

Тя видя Мегре в огледалото, но продължи да си обува новите чорапи, като от време на време го поглеждаше. Като се обърна, Шарлот също видя комисаря и Мегре забеляза, че тя пребледня.

— Ах… Вие ли сте…

И се опита да се засмее. Сега тя не беше онази жена, която там, в Сен-Клу, беше пъхнала краката си във фурната на печката и се тъпчеше със сладкиши.

Русите й коси бяха сресани толкова грижливо, че къдриците им изглеждаха фиксирани. Кожата й имаше приятно розов тен. Черната копринена рокля, много семпла, подчертаваше меките форми на тялото, а върху нея Шарлот беше сложила мъничка дантелена престилка, каквито могат да се видят като че само у субретките в театъра.

— Ще ти ги платя заедно, с останалото, Шарлот…

— Да, да, разбира се…

Малката разбра, че посетителят чака само тя да си отиде и като си обу обувките, се затича нагоре към залата.

Шарлот, която се преструваше, че подрежда тоалетните прибори, едва сега се реши да попита:

— Какво искате от мен?…

Мегре не отговори. Той беше седнал на стола, зает до преди малко от младата особа с новите чорапи. Възползува се от това, че беше в подземието и започна бавно, много внимателно, да тъпче лулата си.

— Ако мислите, че знам нещо, лъжете се…

Интересно, жените със спокоен темперамент всъщност най-много проявяват чувствата си. Шарлот би искала да остане спокойна, но не можа да направи тъй, че лицето й да не се изпъстри с червени петна, а ръцете й така несръчно улавяха предметите, че изтърва един прибор за полиране.

— Аз веднага разбрах, у нас, по начина, по който ме гледахте, че си въобразявате…

— Разбира се, вие никога не сте познавали една танцьорка или бар-дама, наречена Мими, нали?

— Никога!

— А при това дълго време сте била бар-дама в Кан… Била сте там и по времето на тази Мими…

— В Кан няма само едно кабаре и човек не може да познава всички…

— Вие наистина ли бяхте в „Хубавата звезда“?

— Е, та?…

— Нищо… Дошъл съм просто да си поприказваме…

Те мълчаха в продължение на цели пет минути, защото някакъв клиент слезе, изми си ръцете, среса се, след това поиска парцал, за да избърше лачените си обувки. Когато най-после остави петфранкова монета в чинийката, комисарят продължи:

— Аз изпитвам голяма симпатия към Проспер Донж… Мога да се обзаложа, че е най-добрият човек на земята…

— И при това вие не го познавате!… — извика тя горещо.

— Прекарал е мъчително детство и, изглежда, винаги се е борил…

— Ами ако ви кажа, че не е завършил училище и всичко, което знае, го е научил съвсем сам!… Ако потърсите в неговата кафетерия, ще намерите книги, които хората като нас не са свикнали да четат… Винаги е горял от желание да се образова… Мечтата му би била…

Тя се спря рязко и се помъчи да се овладее.

— Телефонът ли иззвъня?

— Не, разбира се…

— За какво говорех?

— Че мечтата му би била…

— Е… В това няма никаква тайна… Би искал да има син… Или да си осинови… Не случи с мен, бедният, защото, след като ме оперираха, не мога вече да имам деца…

— Познавате ли Жан Рамюел?…

— Не! Знам, че е маркировач и че е болен, това е всичко. Проспер не ми разказва много за работите в „Мажестик“… Не е като мен: аз му разказвам всичко, което става тук…

Беше се вече успокоила и Мегре се опита да направи мъничка крачка напред.

— Вижте, на мен ми направи силно впечатление това, че… Не би трябвало да ви разказвам това… То е секретно в следствието… Но знам, че ще остане само между нас… Разбирате ли, револверът, който беше намерен в чантата на тази мисис Кларк, е бил купен предната вечер от един оръжеен магазин в предградието Сент-Оноре… Не намирате ли това необичайно, а?… Една богата жена, омъжена, майка, пристига от Ню-Йорк, отсяда в един луксозен хотел на Шан-з-Елизе и изведнъж има нужда да си купи револвер… Забележете, не се касае за някакво красиво малко дамско револверче, а за сериозно оръжие.

Той избягваше да я гледа, беше съсредоточил поглед върху блестящите върхове на обувките си, сякаш учуден, че се вижда толкова елегантен.

— И когато се установява, че същата тази жена няколко часа по-късно се промъква по стълбището за прислугата, за да достигне до подземието на хотела… Как да не се помисли, че е имала определена среща? И как да не се заключи, че като е имала пред вид именно тази среща, е купила револвера? Представете си сега, че тази жена, станала толкова знатна, е имала някога бурно минало и че някой свидетел на това минало е направил опит да я изнуди. Не знаете ли дали Рамюел е живял на Лазурния бряг? И някакъв си професионален танцьор, наречен Зебио?…

— Не го познавам.

Без да я гледа, Мегре знаеше, че всеки момент тя може да се разплаче.

— Има още един, който би могъл да я убие — нощният портиер, защото и той е слизал в подземието към шест часа сутринта… Проспер Донж е чул стъпките му по стълбището за прислугата. Като, разбира се, не се смята, че всеки от келнерите по етажите… Наистина е жалко, че не сте познавали Мими в Кан. Бихте могли да ме осведомите за хората, с които тогава е била близка. Толкова по-зле! Щеше ми се да избягна пътуването до Кан. Ще бъде много лошо, ако там не намеря хора, които да са я познавали…

Той стана, изпразни лулата си, порови в джоба си, сякаш се канеше да остави пари в чинийката.

— Не правете това!… — възпротиви се Шарлот.

— Лека нощ… В колко ли часа има влак…

Щом влезе в залата, Мегре веднага плати сметката си и бързо изтича в отсрещния бар — малко кафене, посещавано от персонала на околните заведения.

— Моля ви, къде е телефонът?…

Набра централата.

— Тук е Криминалната полиция. От „Пеликан“ сигурно ще ви поискат връзка с Кан. Не давайте разговора много бързо. Почакайте моето пристигане.

Комисарят скочи бързо в едно такси. Втурна се в телефонната централа и се легитимира на началника на нощната смяна.

— Дайте ми втора слушалка… Поискаха ли Кан?…

— Току-що… Тъкмо търсех на кого принадлежи исканият номер. Това е „Бирария на Артистите“, която е отворена през цялата нощ… Да дам ли връзката?

Мегре сложи слушалките и почака. Служителките, също със слушалки, го гледаха с любопитство.

— Давам ви Кан, 18–43, госпожице…

— Благодаря… Ало! „Бирария на Артистите“ ли е? Кой е на телефона?… Ти ли си, Жан? Тук е Шарлот… Да, да… Шарлот от „Хубавата звезда“… Чакай да затворя вратата. Стори ми се, че има някой…

Чуваше се как говори, вероятно на някой клиент. След това шум от затваряне на врата.

— Слушай, мили Жан… Много е важно. Ще ти пиша, за да ти обясня… Или не! Опасно е… Ще дойда да те видя, по-късно, когато всичко свърши… Там ли е още Жижи?… А?… Не се е променила… Трябва непременно да й кажеш, че ако я разпитват за Мими… Спомняш ли си я?… Не, ти още не беше там… Накъсо, ако някой я пита каквото и да е за нея… Да… Тя не знае нищо… Особено да не казва нищо за Проспер…

— Кой Проспер?… — попита гласът на Жан от другия край.

— Не разпитвай… Не познава никакъв Проспер, разбра ли?… Нито някаква Мими! Ало!… Не прекъсвайте… Кой е на телефона?…

Мегре разбра, че се е уплашила и почва да подозира, че някой може да подслушва разговора.

— Разбра ли, Жан?… Миличък… Разчитам на тебе!… Прекъсвам, защото има някой…

Мегре също свали слушалката, запали изгасналата си лула.

— Научихте ли каквото искахте? — попита началникът на смяната.

— Да, да… Дайте ми Лионската гара… Трябва да разбера в колко часа има влак за Кан… Само че…

Той погледна с усмивка смокинга си. Само че дали ще има време да…

— Ало!… В колко?… Четири и седемнайсет?… И пристигам в два часа следобед ли?… Благодаря…

Едва имаше време да стигне до булевард Ришар-Льоноар и да се пошегува с лошото настроение на госпожа Мегре.

— Костюма ми… Бързо!… Риза… Чорапи…

В четири и седемнайсет Мегре беше във влака за Лазурния бряг, седнал срещу някаква дама, която държеше на коленете си отвратително кученце пекинска порода и гледаше навъсено комисаря, очевидно подозирайки го, че не обича кучетата.

По същия час Шарлот както обикновено се качваше в таксито — едно такси, което работеше предимно с клиентелата на „Пеликан“, и шофьорът безплатно я откарваше в къщи.

В пет часа Проспер Донж чу хлопването на вратата на таксито, шум от мотор, стъпки, завъртането на ключа в бравата.

Но не чу обичайното свистене на газа в печката. Без да се спира, Шарлот се втурна по стълбата, отвори вратата и извика:

— Проспер!… Слушай!… Не се прави, че спиш. Комисарят…

Преди да започне да обяснява, тя успя да скъса копчето на сутиена си и да смъкне колана си, при което чорапите й се усукаха като тирбушон.

— Трябва да поприказваме сериозно… Но стани де! Да не мислиш, че е лесно да се разговаря с легнал човек!…