Жорж Сименон
Подземията на хотел „Мажестик“ (4)

IV
Жижи и карнавалът

Три дълги часа Мегре прекара унесен между действителността и съня, с неприятното чувство, че броди из някаква ничия земя. Може би сам си беше виновен? До Лион и по-нататък, може би чак до Монтелимар, влакът пътуваше като в тунел от мъгла. Седналата срещу комисаря жена с малкото кученце не беше напуснала мястото си, а друго свободно купе нямаше.

Мегре не можа да се настани удобно. Беше много горещо. А когато сваляха стъклото на прозореца, ставаше много студено. Накрая той отиде във вагон-ресторанта и за да се оправи, пи от всичко — най-напред кафе, след това ракия, а после бира.

Към единадесет часа главата му беше малко замаяна и той реши, че ще му стане по-добре, ако хапне. Поръча си яйца с бекон, но и те не му се харесаха, както и останалото.

С една дума, чувствуваше последиците от безсънната нощ, от часовете, прекарани във влака; беше напрегнат. След Марсилия той заспа в ъгъла с отворена уста и когато чу да се вика Кан, подскочи и остана тъй, вцепенен от някакво тъпо учудване.

Навсякъде мимози и ослепително слънце като на Четиринадесети юли. Мимози по локомотивите, по вагоните, по железните стълбове на гарата! И гъмжило от пътници, облечени в светло, от мъже в бели панталони.

От една мотриса слизаха десетки такива мъже, с униформени фуражки и с медни инструменти в ръце. Едва излязъл от гарата, той се натъкна на цял оркестър, който огласяше въздуха със звънки звуци.

Оргия от светлина, звуци, цветове. Навсякъде знамена, флагчета, вимпели и най-вече — навсякъде златисти мимози, разнасящи сладък мирис, с който беше пропит целият град.

— Извинете, сержант — обърна се Мегре към полицая, който също имаше празничен вид, — можете ли да ми кажете какво става тук?

Полицаят го погледна като паднал от луната.

— Как какво — ами големият празник на цветята?

И други духови оркестри кръстосваха улиците и се насочваха към морето, което понякога блясваше пастелносиньо в края на някоя улица.

Той си спомняше след това за едно малко момиченце, облечено в бяло, което майка му теглеше за ръка, явно забързана да заеме по-хубаво място на празника. В това не би имало нищо необичайно, ако малкото момиченце не носеше на лицето си една ужасяваща маска с дълъг нос, червени бузи и увиснали мустаци като на китайците. Малките му пълнички краченца ситняха бързо-бързо…

Не стана нужда да пита за пътя. Когато стигна до Кроазет по една спокойна улица, Мегре забеляза табелата: „Бирария на Артистите“. А една врата по-нататък: „Хотел“. И веднага разбра за какъв род хотел се касае.

Влезе. Четирима клиенти, облечени в черни костюми, с бели нагръдници и корави яки, играеха на белот в очакване на часа, в който трябваше да заемат местата си като крупиета в казиното. До прозореца някакво младо момиче ядеше порция зеле. Келнерът бършеше масите. Зад тезгяха млад човек, вероятно съдържателят, четеше вестник. А отвън, отдалече и отблизо, отвсякъде, се носеха звуците на духовите оркестри и заедно с аромата на мимози — и прах, повдигнат от краката на тълпата, викове, клаксони…

— Една бира — измърмори Мегре, като сваляше най-после тежкото си пардесю.

Почти се стесняваше, че е облечен в толкова тъмно, колкото крупиетата. Още с влизането погледът му срещна погледа на собственика.

— Кажете ми, господин Жан…

А Жан очевидно мислеше:

„Тоя, изглежда, е ченге…“

— Отдавна ли държите тази бирария?

— Скоро ще станат три години, откакто съм започнал… Защо?

— А преди това?

— Ако ви интересува, преди това бях барман в „Кафето на мира“ в Монте Карло…

На по-малко от сто метра оттук, по цялото протежение на Кроазет, се редяха големите хотели: „Карлтон“, „Мирамар“, „Мартинец“ и други…

Ясно беше, че „Бирария на Артистите“ представляваше нещо като кулиси на този елегантен свят. Такава беше впрочем и цялата улица — магазинчета за химическо чистене, коафьори, кафенета за шофьорите, дребни занаятчии в сянката на огромните сгради.

— Бирарията е отворена през цялата нощ, нали?…

— Да, през цялата нощ…

И то не за курортистите, а за персонала на казиното, на хотелите, за танцьорките, бар-дамите, хоповете, слугите, посредниците от всякакъв род, сутеньорите, хората, търгуващи със секрети от конните надбягвания, агентите на публичните домове.

— Имате ли още нужда от мен? — подчертано сухо попита съдържателят.

— Бих искал да ми кажете къде мога да намеря някоя си Жижи…

— Жижи?… Не познавам такава…

Жената със зелето ги наблюдаваше с уморени очи. Крупиетата ставаха, защото наближаваше три часът.

— Кажете, господин Жан… Не сте ли имали някога неприятности с ротативките или с неща от този род?…

— Какво ви интересува това?

— Поставям такъв въпрос, защото, ако вече имате някаква присъда, случаят ще стане много по-тежък… Шарлот е мила… Тя телефонира на приятелите си и моли за услуга, но забравя да изясни за какво се касае… А пък когато човек води търговия като вашата и вече е имал някои малки неприятности, обикновено той държи да не се „накисва“… Както и да е… Ще позвъня в Нравствения отдел и вярвам, че няма да им е трудно да ми кажат къде да намеря Жижи… Имате ли един жетон за телефона?

Мегре стана и се отправи към телефона.

— Извинете… Споменахте за „накисване“… Сериозна работа ли е?

— Разбира се, касае се за убийство… Щом от Париж за случая пристига комисар от Специалната бригада, ясно е, че…

— Един момент, господин комисар… Непременно ли държите да видите Жижи?…

— Нали за това съм изминал повече от хиляда километра…

— Елате!… Искам само да ви предупредя, че не може да ви каже кой знае какво… Познавате ли я? Два от всеки три дни не е годна за нищо. Искам да кажа, когато е намерила кокаин, нали разбирате?… А пък точно вчера…

— Вчера, точно след като Шарлот телефонира, тя съвсем случайно намери кокаин, нали?… Къде е?

— Оттук… Тя има стая някъде в града, но снощи не беше в състояние да ходи…

Минаха през някаква врата и излязоха на стълбището на хотела. Съдържателят посочи една стая на мецанина.

— Жижи, идват при теб… — извика съдържателят.

Той почака на площадката, докато Мегре затвори вратата. След това вдигна рамене, върна се зад тезгяха и все още малко разтревожен, взе отново вестника.

 

 

През спуснатите завеси проникваше дрезгава светлина. Стаята беше в безпорядък. Жената се беше проснала върху желязното легло, облечена, с разрошени коси, заровила лице във възглавницата. Един хриплив глас запита:

— Кой е?

След това се показа едно око — едно мрачно око.

— Дойде ли вече?

Стиснати ноздри. Восъчен тен. Жижи беше слаба, кокалеста, тъмна като изсушена синя слива.

— … е часът?… Няма ли да се съблечеш?…

Тя се повдигна на лакът, за да пийне глътка вода, погледна Мегре, направи усилие да се съвземе и като видя, че е седнал тежко на стола до главата й, попита:

— Ти докторът ли си?…

— Какво ви каза снощи господин Жан?

— Жан?… Жан е шик момче… Даде ми… Ама какво те интересува теб това?

— Даде ти коко, знам… Лежи си… И ти говори за Мими и за Проспер.

Навън духовите оркестри продължаваха да се приближават и да се отдалечават и навред все същата сладникава миризма на мимози, сякаш това беше миризмата на самия град.

— Този добър Проспер!…

Тя говореше като насън. На моменти гласът й имаше детски интонации. След това изведнъж веждите й се смръщваха, челото й се набръчкваше, като при пристъпи на остра болка. Устата й лепнеше.

— Нямаш ли мъничко, а?

Тя искаше отново наркотик. И Мегре имаше неприятното чувство, че измъква тайните на бълнуващ болен човек.

— Ти обичаш много Проспер, нали?

— Той не е като другите… Много е добър… Мими не беше жената, на която трябваше да попадне, но винаги става така. Ти познаваш ли го?

Хайде още едно усилие! Нали най-после това беше задължение на Мегре!

— Когато бяхте в „Мирамар“, нали?… Танцувахте и трите в „Хубавата звезда“ — Мими, Шарлот и ти…

Тя изломоти бавно:

— Не бива да се говори лошо за Шарлот… Тя е добро момиче… И беше влюбена в Проспер… Ако ме беше послушал…

— Сигурно сте се събирали в бирарията в часовете между работата… Проспер беше влюбен в Мими…

— Беше влюбен до оглупяване… Бедният Проспер!… А после, когато тя…

Жижи се изправи изведнъж и попита с подозрение:

— Наистина ли сте приятел на Проспер?

— Когато тя роди дете, а?…

— Кой ви каза това? Тя писа само на мен… Но работата започна иначе…

Тя се вслуша в музиката, която пак се приближаваше.

— Какво е това?

— Нищо…

На Кроазет се появиха колесници с цветя и оръдейни изстрели оповестиха началото на празника. Ослепително слънце, гладко море, моторни лодки чертаеха кръгове във водата, малки платноходки грациозно се навеждаха…

— Сигурен ли си, че нямаш мъничко, а?… Не искаш ли да отидеш да поискаш от Жан?…

— Преди това тя замина с американеца, нали?

— Проспер ли ти каза?… Дай ми още малко вода, ако си шик момче… Един янки, който я видя в „Хубавата звезда“ и се влюби в нея… Отведе я в Довил, след това в Биариц… Но и Мими знаеше да се оправи… Не като нас… Шарлот още ли работи в „Пеликан“?… А пък аз…

Тя се засмя с неприятен смях и разкри грозни зъби.

— Един ден Мими ми писа, че ще има дете и че ще накара онзи американец да повярва, че е от него… Но как се казваше той? Да, Осуалд… След това втори път ми писа, че работата едва не направила засечка, защото бебето било червено като морков… Представяш ли си?… Не ми се ще да му кажат това на Проспер…

Дали подействуваха двете чаши вода, които беше изпила? Тя измъкна един след друг краката си от леглото, дълги, слаби крака, които никак не биха могли да привлекат вниманието на мъжете. Когато се изправи, можеше да се види, че е много висока, прилична на скелет. Колко ли време кръстосваше тротоарите в мрака или висеше на някоя маса в бистрото, за да хване клиент?

Погледът й стана по-съсредоточен. Тя разглеждаше Мегре от главата до краката.

— Ти си от полицията, нали?

Ярост почваше да кипи в нея. В съзнанието й имаше още мъгла и тя правеше усилия да я разсее.

— Какво ми каза Жан?… Чакай!… И първо на първо, кой те доведе тук? Накара ме да обещая да не кажа на никого… Признай!… Признай, че си от полицията… А пък аз… Какво пък я интересува полицията, че Проспер и Мими…

Изведнъж кризата избухна, остра, отвратителна.

— Мръсник!… Долен тип!… Ти се възползува от състоянието ми…

Беше отворила вратата и шумовете отвън станаха по-ясни.

— Ако не се махнеш веднага, аз… аз…

Беше смешно и жалко. Тя хвърли каната с вода по него и продължаваше да го ругае, докато комисарят слизаше по стълбите.

Бирарията беше празна. Още не беше време.

— Какво стана? — попита господин Жан от тезгяха.

Мегре облече пардесюто, сложи шапката, остави бакшиш на келнера.

— Каза ли ви каквото искахте?

Откъм стълбата на хотела се чу глас:

— Жан!… Жан!… Ела да ти кажа нещо…

Жижи, жалка и разчорлена, беше слязла по чорапи и открехнала вратата на бирарията.

Мегре предпочете да излезе.

На Кроазет, с черното си пардесю и с бомбето си, Мегре изглеждаше като провинциалист, дошъл за първи път да види карнавала на Лазурния бряг. Маските се блъскаха в него. С мъка се отърваваше от хората, които го въвличаха в хоро. На пясъка няколко безразлични към празника курортисти правеха слънчеви бани — почти голи тела, вече леко потъмнели, намазани с крем…

„Мирамар“. Огромно жълто здание с двеста-триста прозореца, с портиера си, с колите, хоповете… Да влезе ли?… А за какво?… Нали знаеше всичко, което му беше нужно? Не разбираше вече жаден ли беше, или беше много пил. Влезе в един бар.

— Имате ли разписание на влаковете?

— За Париж ли? В двадесет и четиридесет има бърз влак, всички класи…

Изпи още една бира. Трябваше да чака дълги часове. Не знаеше какво да прави. И сигурно дълго след това щеше да му остане кошмарният спомен за часовете, прекарани в Кан, в тази празнична атмосфера.

На моменти миналото заставаше пред него толкова реално, че той буквално виждаше Проспер, с червените си коси, с големите си добри очи и сипаничавото си лице да излиза от „Мирамар“ през малката задна вратичка и да отскача до „Бирария на Артистите“.

Там са обядвали или вечеряли тези три жени, които по онова време са били с шест години по-млади. Проспер е бил грозен. И го е знаел. А е обичал страстно Мими — най-младата и най-хубавата от трите. Дали в началото не е прихвала да се смее на пламенните му погледи?

— Грешиш, Мими — сигурно се е намесвала Шарлот. — Тоя тип е добър. Никой не знае какво може да се случи…

След това вечер в „Хубавата звезда“. Проспер не е стъпвал там — не е било място за него. Но в ранните часове на утрото отново ги е заварвал да ядат супа от лук в бирарията…

— Аз, ако такъв човек ме обичаше мен…

Защото Шарлот сигурно е била трогната от тази толкова смирена страст. Жижи още не е гълтала кокаин.

— Не се тревожете, господин Проспер!… Тя си дава вид, че се подиграва с вас, но всъщност…

И накрая те са станали любовници! Може би даже са живели заедно! Проспер е харчел за подаръци по-голямата част от спестяванията си. До деня, в който един случаен американец…

Дали Шарлот по-късно му е казала, че детето е сигурно от него?

Добрата Шарлот! Знае, че той не я обича, че продължава да обича Мими и въпреки това сърдечно живее с него в малката къщичка в Сен-Клу.

Докато пък Жижи пропадаше все повече и повече.

— Цветя, господине… Изпратете на вашата приятелка…

Продавачката на цветя говореше иронично, защото Мегре сигурно никак не приличаше на човек, който има приятелка. И все пак той изпрати кошничка мимози на госпожа Мегре.

След това, когато оставаше само половин час до тръгването на влака, някакво интуитивно чувство го накара да поиска по телефона Париж. Беше влязъл в някакъв малък бар близо до гарата. Панталоните на музикантите от духовите оркестри бяха вече прашни. Изпълнили цели вагони, те си заминаваха за близките градчета, а във въздуха тегнеше умората на една хубаво преминала неделя.

— Ало!… Вие ли сте, шефе? Още ли сте в Кан?

Люка беше развълнуван, личеше по гласа му.

— Има новини тук… Съдия-следователят е страшно ядосан… Току-що телефонира, за да разбере къде сте… Ало!… Работата стана ясна преди по-малко от час. Торанс се обади по телефона, онзи дето беше останал да наблюдава в „Мажестик“…

В тясната кабина Мегре слушаше неподвижно и от време на време промърморваше нещо. През стъклото, под проникващите в бара лъчи на залязващото слънце, той виждаше музикантите в бели панталони и с фуражки със сребърни галони. От време на време някой от тях на шега изтръгваше протяжен звук от своя цугтромбон или тромбон, а напитките в чашите проблясваха опалово.

— Добре!… Утре сутринта ще бъда там… Не!… Разбира се… Добре, щом съдията настоява, да го арестуват…

Така да се каже, това нещо беше току-що станало. Подземието на „Мажестик“… Часът на чая с танци, музика, която прониква през стъклените преградки. Проспер Донж като огромна червена риба в стъклената си клетка… Жан Рамюел, жълт като дюля, в своята…

Както разправяше Люка — следствието още не беше започнало, — бяха видели нощния портиер да минава по коридорите в обикновен костюм. Никой не знаеше за какво беше дошъл. Всеки си имаше достатъчно работа и не се интересуваше какво става около него.

Нощният портиер се наричаше Жюстен Колбьоф. Беше дребен човек, спокоен и невзрачен; и прекарваше нощите си в хола съвсем сам. Нямаше с кого да разговаря. Но и не спеше. В продължение на часове чакаше, седнал на един стол и загледан пред себе си.

Жена му също беше портиерка на една нова сграда в Ньойи.

Защо Колбьоф беше дошъл в четири и половина следобед?

Танцьорът Зебио ходил в съблекалнята, за да смени смокинга си. Всички сновели насам-натам. Няколко пъти и Жан Рамюел излизал от клетката си.

В пет часа Проспер Донж също отишъл в съблекалнята. Свалил бялата куртка и сложил сакото, навлякъл пардесюто и взел велосипеда.

След няколко минути един хоп влязъл в съблекалнята. Забелязал, че вратата на шкаф 89 била леко открехната. Миг след това той събрал цялото подземие с писъците си.

В шкафа, свлечено долу, се намирало тялото на нощния портиер, облечен в сиво пардесю. Меката му шапка била в дъното на шкафа.

Жюстен Колбьоф като мисис Кларк бил удушен. Тялото още не било изстинало.

В това време Проспер Донж кротко въртял педалите на своя велосипед в Булонската гора, преминал моста Сен-Клу, слязъл от велосипеда, за да изкачи стръмната улица, която води към неговата къщичка.

— Една анасонлийка! — поръча Мегре, тъй като само това видя на тезгяха.

След това взе влака, а главата му тежеше както някога, когато като дете беше ходил дълго из полето под палещото слънце.