Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Caves du Majestic, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
debora (2022)
Корекция и форматиране
Karel (2024)

Издание:

Автор: Жорж Сименон

Заглавие: Подземията на хотел „Мажестик“

Преводач: Спартак Хаджиев

Година на превод: 1969

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: повест

Националност: белгийска (не е указана)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Георги Куфов

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17057

История

  1. — Добавяне

II
Мегре прави разходка с велосипед

С лула в уста и ръце в джобовете на прочутото си огромно пардесю с велурена яка, с килнато малко назад бомбе, Мегре я гледаше как рязко апострофира директора на хотела. Достатъчно беше човек да погледне комисаря в този момент, за да разбере, че между него и Елен Дероумен трудно би възникнала симпатия.

— Какво казва? — въздъхна той, като прекъсна американката, от говора на която не разбираше нито дума.

— Тя пита дали е вярно, че мис Кларк е била убита, телефонирано ли е в Рим, за да бъде уведомен мистър Осуалд Дж. Кларк; иска да знае къде е отнесено тялото и дали…

Но младата жена не го остави да довърши. Тя слушаше с нетърпение и смръщени вежди, след това хвърли към Мегре поглед, лишен от всякаква любезност, и започна отново.

— Какво казва?

— Иска да я заведа при тялото и да…

Тогава Мегре хвана леко за ръката американката, за да я отведе в съблекалнята. Знаеше много добре, че тя ще подскочи при този досег — точно като жените от американските филми, които го ужасяваха. Демонстрация на страшна чистота!… През стъклата на преградите очите на целия персонал бяха вперени в нея.

— Влезте, моля ви… — промърмори комисарят с лека нотка на ирония.

Тя направи три крачки, видя проснатата на пода и покрита с чаршаф фигура и рязко се спря. След това наново заговори на своя език.

— Какво казва?

— Иска разрешение да бъде открит трупът…

Мегре стори това, без да я изпуща из очи. Видя я как потрепера и как веднага възвърна хладнокръвието си, макар че гледката беше наистина ужасна.

— Попитайте я, разпознава ли мисис Кларк?…

Американката вдигна рамене. Начинът й да потропва по пода с високите си токчета беше особено неприятен.

— Какво казва?

— Че вие го знаете не по-зле от нея…

— В такъв случай помолете я да се качи във вашия кабинет и й съобщете, че имам към нея няколко въпроса.

Директорът преведе. В това време Мегре покри отново лицето на убитата.

— Какво казва?

— Отказва.

— Аха!… Моля ви, съобщете й, че съм шеф на специалната бригада при Криминалната полиция…

Елен, която го гледаше в очите, заговори, без да чака превода на тази фраза.

— Какво казва?

— Кахво касфа? — го имитира тя подигравателно, обхваната от неоправдано раздразнение.

И отново заговори на английски, като че на себе си.

— Преведете ми какво казва. Моля ви!

— Казва, че… че знае много добре, че сте от полицията… че…

— Не се стеснявайте!

— Че е достатъчно да се види как стои шапката на главата ви и лулата в устата ви… Моля да ме извините… Вие настоявахте да ви преведа… Заявява, че няма да отговаря на вашите въпроси…

— Защо?…

— Ще я попитам…

Елен Дероумен изслуша директора, като палеше цигара, отново вдигна рамене и избъбри няколко думи.

— Казва, че не е длъжна да дава сметка на никого и че ще се подчини само ако получи официално призовка…

В същия момент младата жена погледна още веднъж Мегре, завъртя се на токчетата си и с решителна стъпка се отправи към стълбата.

Директорът сконфузено се обърна към комисаря, но с голяма изненада видя, че Мегре се усмихва…

 

 

Горещината в подземието беше накарала Мегре да съблече пардесюто, но той не се беше разделил нито с бомбето си, нито с лулата си. С кръстосани отзад ръце, комисарят се разхождаше спокойно из коридорите, като се спираше от време на време пред някоя от стъклените прегради така, както би се спрял пред някой аквариум.

Такова беше в действителност впечатлението, което му правеше просторното подземие, осветено през целия ден с електрически крушки: един океанографски музей. Във всяка стъклена клетка се движеха няколко живи същества. Виждаше ги как отиват, идват, пренасят товари, казани или купища чинии, пущат в движение конвейера на автоматичните подноси или асансьорите, как откачват непрекъснато слушалките на вътрешните телефони.

— Ако доведат някой дивак от Африка да присъствува на това представление…

Хората от Прокуратурата останаха само няколко минути и както винаги съдия-следователят предостави на Мегре пълна свобода на действие. Комисарят няколко пъти беше телефонирал от клетката на маркировача Жан Рамюел.

Носът на Рамюел беше толкова изкривен, че човек винаги имаше впечатлението, че го гледа в профил. Освен това маркировачът сигурно страдаше от никаква болест на черния дроб. Защото, когато му донесоха подноса с обяда, преди да почне да яде, той изсипа в чаша вода пликче бял прах, което извади от джоба на жилетката си.

Между един и три часа напрежението достигна върха си. Движението беше толкова бързо, че се получаваше впечатление за филм, който се върти с голяма скорост.

— Прощавайте… извинете…

Всеки миг някой се натъкваше на комисаря, който невъзмутимо продължаваше да се разхожда, спираше, тръгваше отново, от време на време запитваше нещо.

Колко души заговори той? Най-малко двадесет. Главният готвач му обясни как е организирана работата в кухнята. Жан Рамюел му каза на какво отговарят различните цветове на фишовете.

Пак през стъклата на преградите той присъствува на обеда на куриерите. Слезе Гертруд Бормс, гувернантката на Кларк — едра жена със сурово лице.

— Говори ли френски?

— Нито дума…

Тя яде много, като приказваше с един шофьор в ливрея, седнал срещу нея.

Но това, което през цялото време представляваше най-необикновена гледка, беше Проспер Донж в неговата кафетерия. Той имаше вид буквално на едра червена риба в стъклен буркан. Защото цветът на косите му беше огненочервен, лицето му, както това се случва у някои рижави, имаше цвят на печена тухла, а дебелите му устни напомняха уста на риба.

Също като риба той опираше от време на време лице в стъклото на преградата и гледаше с опулени очи, очевидно смаян от това, че комисарят не беше се обърнал още към него.

Мегре беше разговарял с всички, но като че ли едва забелязваше присъствието на Проспер Донж, който при това беше главният свидетел, тъй като той именно беше открил трупа!

Донж обядва в своята кафетерия върху малка масичка, а в това време неговите три жени сновяха около него. Всяка секунда звънецът известяваше пристигането на автоматичния поднос, който се появяваше в едно малко гише. Донж вземаше намиращия се върху подноса фиш, поставяше на негово място поръчката и подносът тръгваше нагоре към някой от етажите на хотела.

Цялото това движение, на вид толкова комплицирано, беше всъщност съвсем просто. Големият ресторант на „Мажестик“, в който по това време имаше поне двеста-триста души, се намираше точно над кухните и именно към него се отправяха повечето от подносите на конвейера. Всеки път когато някой от тях се появяваше долу, от гишето се чуваше далечна музика.

Някои клиенти обаче се хранеха в стаите си и на всеки етаж имаше келнер. На нивото на подземието освен това имаше едно помещение, което след пет часа се превръщаше в дансинг.

Господата от Съдебно-медицинския институт бяха дошли да прегледат трупа и двама специалисти от отдела по криминалистика бяха работили близо половин час с фотоапарати и силни лампи около шкаф 89, за да открият отпечатъци от пръсти.

Всичко това сякаш ни най-малко не интересуваше Мегре. Нали щяха да му съобщят резултатите, когато станеше нужно?

Ако някой го гледаше отстрани, щеше да помисли, че прави чисто любителско изследване върху организациите на службите в един луксозен хотел. Изкачи се по тясната стълба и отвори първата изпречила му се врата, но веднага я затвори, защото се озова в големия ресторант, изпълнен с шум от тракане на вилици, музика и говор.

Изкачи се по-нагоре. Коридор, безброй номерирани врати и безкрайно дълъг червен килим на пода.

В крайна сметка който и да е пътник можеше да бутне тази вратичка и да се спусне след това в подземието. Също както при входа откъм улица Понтьо. Въртящата се врата на Шан-з-Елизе се пазеше от двама шофьори, портиер и няколко хопа, но през служебния вход в „Мажестик“ можеше да проникне всеки минувач и никой не би се обезпокоил от неговото присъствие.

Подобно е положението и в повечето от театрите, които се пазят строго откъм парадния вход, а са отворени като мелници откъм входа за артистите.

От време на време в съблекалнята влизаха хора в работно облекло. Малко след това човек можеше да ги види да излизат облечени добре и с хубави шапки.

Екипите се сменяха. Както всеки ден, между разгара на сутрешните и обедните върхови часове, главният готвач отиде да дремне в стаичката в дъното на коридора.

Към четири часа гръмна музика — близка, звънка, защото се свиреше в дансинга. Проспер Донж със съсипан вид наливаше в цели поредици от малки чайничета и микроскопични съдчета за мляко, след това отиваше до стъклената преграда и хвърляше отдалеч изпълнен с безпокойство поглед към Мегре.

В пет часа неговите три жени си отидоха и бяха заместени от две други. В шест часа той отиде да занесе пачка фишове и някакъв лист, вероятно опис, на Жан Рамюел. След това на свой ред влезе в съблекалнята, излезе оттам облечен в обикновен костюм и взе велосипеда си, гумата на който беше изпратил да поправят по един хоп.

Навън беше нощ. На улица Понтьо беше гъмжило. Като се провираше между такситата и автобусите, Проспер Донж се отправи към Шан-з-Елизе. Но преди да стигне Етоал, внезапно зави обратно, върна се на улица Понтьо, влезе в един магазин за радиоприемници и плати на касата триста и няколко франка срещу съответната разписка за месечна вноска.

Отново Шан-з-Елизе. След това без всякакъв преход — величественото спокойствие на авеню Фош, по което автомобилите минаваха безшумно, като че се плъзгаха. Донж въртеше педалите бавно, като човек, който има пред себе си дълъг път, като истински буржоа, който всеки ден, в един и същи час минава по един и същи път.

Един глас близо до него, но малко по-назад се обади:

— Няма ли да ви безпокоя, господин Донж, ако ви придружа малко по пътя?

Донж така рязко натисна спирачката, че се наклони и щеше да се блъсне във велосипеда на Мегре. Защото до него въртеше педалите на един твърде малък за ръста му велосипед самият Мегре. Велосипеда беше заел от един от холовете на „Мажестик“.

— Не разбирам — продължи Мегре — защо всички, които живеят в околностите, не се движат с велосипеди. Това е толкова по-здравословно и по-приятно от автобусите или трамваите…

Навлязоха в Булонската гора. Скоро видяха отраженията на електрическите лампи в езерото.

— През целия ден вие бяхте толкова зает, че не се реших да ви безпокоя по време на работа…

Мегре караше също равномерно, като човек, свикнал да кара велосипед. От време на време прозвучаваше мекият звук от търкалянето на свободната контра.

— Дали знаете с какво се е занимавал Жан Рамюел, преди да постъпи в „Мажестик“?

— Беше счетоводител в една банка… Банката „Атум“ на улица Комартен.

— Хм… Банката „Атум“… Нищо добро не ми говори това… Не намирате ли, че има физиономия на мошеник?

— Той е много болен… — промърмори Проспер Донж.

— Внимавайте… Ще се качите чак на тротоара… Бих искал да ви задам още един въпрос, стига да не го счетете за неделикатен… Вие сте завеждащ кафетерията… Добре!… Но се питам по каква случайност сте избрали тази професия… Разбирате ли? На мен ми се струва, че това не е призвание, че в даден момент, когато е на петнадесет-шестнадесет години, човек не си казва: „Аз ще стана завеждащ кафетерия…“ Внимавайте… Ако се люшкате така, накрая някоя кола ще ви блъсне… Какво ще кажете?

С унил глас Донж обясни, че бил подхвърлено дете, че до петнадесетата си година живял в един чифлик в околностите на Витри-льо-Франсоа. След това дошъл в града и започнал да работи в едно кафене първо като хоп, а после като келнер.

— След като изкарах военната си служба, не бях съвсем здрав и реших да живея на юг… Бях келнер в Марсилия, в Кан… Но после в „Мирамар“ решиха, че нямам подходяща физика, за да обслужвам клиентите… „Неблагодарна външност“, беше казал директорът… Поставиха ме в кафетерията. Останах там години и накрая приех мястото на завеждащ в „Мажестик“.

Преминаха по моста Сен-Клу. След като завиха два-три пъти по малки улички, озоваха се в подножието на доста високо възвишение. Проспер Донж слезе от велосипеда.

— Ще дойдете ли по-нататък? — попита той.

— Ако това не ви е неприятно. След като прекарах целия ден в подземието на хотела, още по-добре разбирам желанието ви да живеете в полето. Сигурно си имате градинка?…

— Да, малка…

— Отглеждате цветя?

— Цветя и зеленчуци…

Те се изкачваха по лошо павираната и лошо осветена уличка, като бутаха велосипедите си. Дишането им стана по-често, а фразите — по-редки.

— Знаете ли какво открих, докато се въртях из вашите коридори и заговарях ту този, ту онзи? Че най-малко трима души са спали снощи в подземията на хотела… Най-напред Жан Рамюел. Изглежда… това е много забавно… изглежда, че си има метреса с непоносим характер и че от време на време тя го изпъжда от къщи. От три-четири дни пак се е случило подобно нещо и той спи в „Мажестик“. Директорът позволява ли това?

— По начало това е забранено, но си затварят очите…

— Професионалният танцьор също е спал там… Зебио, както го наричат при вас… Странен младеж, нали?… Като го гледаш, има напълно вид на аржентинец… На снимките му, закачени в дансинга, е поставено името Еузебио Фуалдес… А като прочете човек в паспорта му, научава, че е роден в Лил въпреки синьо-черната му коса и че всъщност се казва Едгар Фагоне… Снощи е имало вечеря с танци в чест на някаква киноартистка… Останал е до три и половина сутринта… Изглежда, толкова е беден, че предпочита да спи в хотела, отколкото да плаща за такси…

Проспер Донж се беше спрял близо до една улична ламба и стоеше там с изчервено лице и неспокоен поглед.

— Какво ви става? — попита Мегре.

— Аз вече пристигнах… Аз…

Бяха спрели пред малка къщичка от дялан камък, изпод вратата на която се процеждаше светлина.

— Ще ви безпокоя ли много, ако вляза за малко у вас?

Мегре би могъл да се закълне, че коленете на този едър и отпуснат добряк трепереха, че гърлото му беше свито, че му се виеше свят. Най-после той изломоти с усилие:

— Ако обичате…

Той отвори вратата със своя ключ, избута велосипеда си в коридора и оповести машинално, както сигурно правеше всеки ден:

— Аз съм!…

В дъното на коридора се виждаше остъклената врата на кухнята, където светеше. Донж влезе.

— Искам да ти представя…

Шарлот беше седнала пред печката, пъхнала двата си крака във фурната, и облегната на стола, кърпеше някакъв комбинезон от бледорозова коприна.

Тя се смути, измъкна краката си от фурната и потърси пантофите си под стола.

— Ах… Ти не си сам… Моля да ме извините, господине…

Върху масата имаше чаша с утайка от кафе и чинийка, в която се виждаха трохи от сладкиши.

— Влезте… Седнете… Проспер толкова рядко идва с хора.

Беше топло. Радиото свиреше — хубав, съвсем нов апарат. Шарлот беше в пеньоар, с навити под коленете чорапи.

— Комисар?… Какво е станало? — разтревожи се тя, когато Донж й представи Мегре.

— Нищо, госпожо… Случи ми се да работя днес в „Мажестик“ и се запознах с вашия мъж.

При думата „мъж“ тя погледна Проспер, след това се засмя.

— Той ли ви каза, че сме женени?

— Предположих…

— Не, не!… Заповядайте… Просто сме заедно… Мисля дори, че сме повече приятели, отколкото друго… Нали, Проспер? Толкова отдавна се познаваме!… Забележете, ако поискам, той ще се омъжи за мен… Но казвам му, какво ще промени това?… Всичките ми познати знаят, че бях танцьорка, след това бар-дама на Лазурния бряг. И че ако не бях напълняла, нямаше да работя в клозетите на едно заведение на улица Фонтен… Кажи ми, Проспер, плати ли вноската?

— Платих…

По радиото предаваха някаква беседа за земеделците и Шарлот го изключи. Забеляза, че пеньоарът й е отворен и го закопча с безопасна игла. Върху печката къкреше някакво задушено. Шарлот се питаше дали трябва да сложи масата. Колкото до Проспер Донж, той не знаеше нито какво да прави, нито как да се държи.

— Бихме могли да отидем в салона… — предложи той.

— Забрави ли, че там не е отоплено?… Ще замръзнете. Ако имате да си приказвате нещо, аз мога да се кача да се облека… Трябва да ви кажа, господин комисар, че ние двамата с Проспер сякаш играем на криеница: когато аз се връщам, той тръгва… Когато той се връща, за мен е вече време да вървя и едва имаме време поне да хапнем заедно… Дори почивните ни дни почти никога не съвпадат, така че, когато почива Проспер, трябва сам да си готви яденето… Няма ли да пийнете нещо?… Ти ще сервираш, Проспер, нали? Аз се качвам горе…

Мегре възрази живо:

— Не, не, госпожо… Останете, моля ви… Аз ей сега си тръгвам… Представете си, тази сутрин в „Мажестик“ е извършено престъпление… Поисках да помоля вашия… вашия приятел за някои справки, защото това е станало в подземието по време, когато той се е намирал там почти сам…

Трябваше да направи усилие, за да продължи тази жестока игра, защото лицето на Проспер Донж — всъщност на риба ли приличаше той или на овен? — изразяваше такава мъчителна тревога! Стараеше се да запази спокойствие. И почти успяваше. Но с цената на какви ли вътрешни мъки?

Шарлот все още не подозираше нищо и наливаше ракия в малки чашки с позлатен ръб.

— Това сред персонала ли е станало? — учуди се тя, без да се вълнува.

— Станало е в подземието, но не сред персонала… Това именно прави работата объркана… Можете ли да си представите, една клиентка, една богата клиентка, отседнала в „Мажестик“ с мъжа си, детето си, с гувернантка и възпитателка… Апартамент за повече от хиляда франка на ден… И в шест часа сутринта бива удушена не в стаята си, а в съблекалнята на подземието. По всичко изглежда, че престъплението е извършено именно там. Какво е търсела тази жена в подземието?… Кой е могъл да я примами там и как?… И особено в час, когато хората от тоя сорт още спят дълбок сън.

Нищо особено не стана: само леко трепване на веждите, сякаш Шарлот се сети за нещо, но веднага го отхвърли. Мигновен поглед към Проспер, който грееше ръцете си над печката. Ръцете му бяха много бели, с квадратни пръсти, покрити с червеникави косми.

Въпреки това Мегре продължи безмилостно:

— Няма да е лесно да се разбере какво е търсела тази мисис Кларк в избата…

Той задържа дъха си, помъчи се да изглежда безразличен, да си даде вид, че внимателно разглежда мушамата, с която беше покрита масата. Игла да паднеше, щеше да се чуе.

Мегре като че искаше да даде на Шарлот време да овладее вълнението си. Защото тя се беше смръзнала. Устата й остана полуотворена, но не издаде никакъв звук. Най-после се чу някаква неясна сричка, която приличаше на:

— А-х-х…

Какво да се прави? Такъв беше занаятът му! И неговият дълг!

— Питах се дали не сте я познавали…

— Аз?

— Не под името мисис Кларк, което носи само от шест години насам, но под нейното собствено име Емилиен или по-скоро, Мими… Тя е била бар-дама в Кан по времето, когато…

Бедната дебела Шарлот! Колко лошо се преструваше тя! Този начин да гледа тавана, като че търси в спомените си!… Тия очи, много, твърде много невинни!…

— Емилиен ли?… Мими?… Не! Не мога да… Сигурен ли сте, че е било в Кан?…

— В едно кабаре, което тогава се е наричало „Хубавата звезда“, точно зад Кроазет…

— Чудна работа… Не си спомням никоя Мими… А ти, Проспер?

Той едва не се задави. Защо го заставят да говори, когато гърлото му беше стиснато като с клещи?

— Н… не…

Привидно нищо не беше се променило. В кухнята продължаваше да се чувствува приятният мирис на малките жилища, в които и от стените се излъчва нещо ободрително, все тъй се носеше интимната миризма на месо, което се задушава върху слой от златист лук. Мушамата на червени квадрати върху масата. Трохи от сладкиши. Като повечето от жените, склонни към пълнеене, когато останеше самичка, Шарлот сигурно си устройваше пирове със сладкиши!

И комбинезонът от светлорозова коприна!

Но неочаквано беше връхлетяла драма. Нямаше нищо определено. Ако някой влезеше, щеше да помисли, че двойката Донж посреща любезно свой съсед.

Само че вече никой не смееше да отвори уста. Бедният Проспер, с надупчено като цедка от дребната шарка лице, беше затворил сините си очи и прав до печката, трепереше така, сякаш всеки момент можеше да се строполи върху плочника на кухнята.

Мегре се изправи с въздишка.

— Моля да ме извините, че ви обезпокоих… Време е да…

— Ще ви отворя вратата. — Шарлот изведнъж стана словоохотлива. — Пък и за мене е време да се обличам… Трябва да бъда там в десет часа, а пък вечерта има само един автобус на час… Така че…

— Лека нощ, Донж…

— Лек…

Може би той изговори и продължението, но то не се чу. Вън Мегре намери велосипеда си. Вратата се затвори. Трябваше да погледне през ключалката, но някой слизаше по улицата, а комисарят не искаше да бъде заварен в такова положение.

Спусна се по надолнището, като стягаше спирачките, и спря пред едно бистро.

— Може ли да оставя при вас този велосипед? Ще пратя да го вземат утре сутринта.

Пи, каквото му попадна, и отиде да чака автобуса на моста Сен-Клу. От един час насам бригадирът Люка звънеше по телефона навред, без да може да се свърже с шефа си.