Жорж Сименон
Подземията на хотел „Мажестик“ (10)

X
Вечеря в ресторант „Купола“

Операцията беше проведена с такава необичайна бруталност, че дори старият антиквар, който бавно умираше като къртица в мрака на своето дюкянче, влачейки краката си по пода, отиде до вратата.

Беше малко преди шест часа. Невзрачните магазини на улица Сен-Пер бяха слабо осветени, а по улицата падаха виолетови отблясъци.

Колата на Префектурата на полицията излетя от моста, като надаваше такъв вой с клаксона си, че всички антиквари и букинисти подскочиха в бърлогите си.

С пронизително изскърцване на спирачките тя спря до тротоара. От нея изскочиха трима души и тръгнаха с решителната стъпка на полицаи, повикани на мястото на тежко произшествие.

Мегре сам се отправи към вратата, на която в същия миг се прилепи като изписано бледото уплашено лице на служещия. Единият от инспекторите се вмъкна в уличката, за да се увери, че магазинът няма втори изход, а другият, който остана на тротоара и когото Мегре беше избрал нарочно, с големите си мустаци и мрачни и подозрителни очи приличаше по-скоро на полицай от карикатурите.

В магазина, стените на който бяха покрити с персийски килими, цареше приглушено спокойствие. Чиновникът се опитваше да се съвземе.

— Искате да видите господин Атум ли?… Ще проверя дали е тук.

Но комисарят го отстрани от пътя си. В дъното между килимите беше забелязал процеп, от който идваше червеникава светлина и долитаха тихи гласове. Озова се пред прага на малка стаичка, образувана сякаш от четири килима, мебелирана с диван и възглавници от пъстроцветна кожа и малка масичка, инкрустирана със седеф, върху която димеше турско кафе.

Един човек, който стоеше прав, тъкмо се канеше да си тръгне и изглеждаше не по-малко развълнуван от служещия. Друг, седнал на дивана, пушеше цигара с позлатен край и говореше нещо на чужд език.

— Господин Атум, нали?… Комисар Мегре от Криминалната полиция.

Посетителят забърза още повече и скоро се чу как вратата се затвори след него, а в това време Мегре спокойно седна на ръба на дивана и с любопитство започна да разглежда чашите за турско кафе.

— Не ме ли познавате, господин Атум?… А ние с вас сме прекарали почти цял половин ден заедно преди… Чакайте… Преди ето вече близо осем години… Едно хубаво пътуване!… Вогезите, Елзас!… Ако добре си спомням, разделихме се при един граничен стълб…

Атум беше тлъст, но имаше много младо лице и прекрасни очи. Облечен изискано, напарфюмиран, с ръце, обсипани с пръстени, той беше по-скоро клекнал, отколкото седнал на дивана, и цялата тази малка стаичка, осветена от една ламба от имитация на алабастър, напомняше повече сцена от ориенталски базар, отколкото сцена от Париж.

— Какво впрочем бяхте извършили тогава?… Дребна работа, ако не се лъжа… Просто документите ви не бяха в ред и френското правителство предпочете да ви предложи това пътуване до границата. Впрочем още същата вечер вие се завърнахте, но приличието беше спазено. Струва ми се, бяхте намерили могъщи покровители…

Атум, който не губеше спокойния си вид, седеше до комисаря неподвижен като котка.

— След това станахте банкер, защото и във Франция за онези, които боравят с парите на гражданите, не се изисква неопетнено име и свидетелство за съдимост… Но вие пак имахте неприятности, господин Атум…

— Господин комисар, мога ли да си позволя да ви попитам нещо?

— Защо съм дошъл тук, нали? Е, добре. Откровено казано, още нищо не знам. Пред вратата ви има кола, а също така и мои хора. Може да се наложи да тръгнем заедно…

Ръката на Атум не трепна, когато палеше цигара, след като предложи и на комисаря, който отказа.

— Възможно е също така да си отида спокойно, като ви оставя тук…

— И това ще зависи от какво?

— От отговора, който ще дадете на един малък въпрос… Аз обаче познавам толкова добре вашата дискретност, че както виждате, взех предварително някои мерки, за да я преодолея… Докато бяхте банкер, при вас работеше един счетоводител, който беше дясната ви ръка, ваш доверен човек — забележете, че не казвам ваш съучастник! — и който се нарича Жан Рамюел… Е, добре! Бих искал да знам защо се лишихте от един толкова ценен помощник или за да бъда по-точен, защо го изгонихте…

Настъпи доста дълго мълчание. Атум размишляваше.

— Лъжете се, господин комисар… Не аз изгоних Рамюел, а той напусна напълно доброволно, по здравословни причини, доколкото си спомням…

Мегре стана.

— Толкова по-зле!… В такъв случай остава първото разрешеше… Ако обичате, последвайте ме, господин Атум…

— Къде смятате да ме отведете?

— Още един път на границата…

Лека усмивка заигра по устните на ориенталеца.

— Само че сега ще сменим границата… Представете си, имам желание да направя едно пътуване до италианската граница… Казаха ми, че в Италия, която сте напуснали почти панически, вие сте забравили да излежите една присъда от пет години затвор за мошеничество и издаване на чекове без покритие… Така че…

— Седнете, господин комисар…

— Смятате ли, че няма да се наложи отново да ставам?

— Какво искате да правите с Рамюел?

— Може би смятам да го поставя на истинското му място. Какво мислите вие по това?

Внезапно Мегре смени тона:

— Хайде, Атум! Днес нямам време за губене… Почвам да мисля, че Рамюел с нещо ви държи в ръцете си…

— Признавам, че ако започне да говори неразумно, може да ми причини много неприятности. Работите на една банка са сложни. Той имаше обичай да си пъха носа навсякъде. Дори се питам дали все пак не е по-добре да избера Италия… Разбира се, ако вие ми дадете известни уверения… Че например, ако той заговори за някои неща, няма да ги вземете под внимание, като се има пред вид, че това е вече минало и че оттогава аз съм станал честен търговец…

— Само ако е в границите на възможното…

— В такъв случай мога да ви кажа, че ние се разделихме, Рамюел и аз, след една доста бурна разправия… Бях най-после открил, че при мен той работи за своя сметка и че е фалшифицирал известен брой подписи…

— Предполагам, че сте запазили някои документи…

Атум премигна и призна тихо:

— Да, но и той от своя страна е запазил други документи…

— Така че вие взаимно се държите в ръце… Добре, Атум, но аз искам да ми предадете незабавно тези документи…

Ориенталецът се поколеба още малко. Затвор в Италия или затвор във Франция? Най-после стана, повдигна тапета зад дивана — показа се вградена в стената малка желязна каса, която той отвори.

— Ето ви полици, върху които Рамюел е фалшифицирал не само моя подпис, но и подписите на двама мои клиенти… Ако откриете у него едно малко червено тефтерче, в което съм отбелязал някои операции, бих ви бил признателен да…

И докато вървеше след Мегре през магазина, след известно колебание той промърмори, показвайки един великолепен килим от Карамани:

— Не зная дали госпожа Мегре би харесала този десен…

 

 

В осем и половина часа Мегре влезе в „Купола“ и се отправи към онази част на широкия салон, в която се поднасяше вечеря. Беше сам и както обикновено, с килнато назад бомбе и ръце в джобовете. Беше съсредоточил сякаш цялото си внимание в търсене на свободно място. Изведнъж комисарят забеляза един дребен мъж, седнал пред чиния със студени закуски и чаша бира.

— Виж ти! Люка!… Свободно ли е при вас?

Мегре седна с вид на човек, предвкусващ удоволствието от една хубава вечеря, но стана отново, за да подаде палтото си на прислужника. Встрани от него, седнала пред порция морски рак с внушителни размери, една дразнещо вулгарна жена крещеше с неприятен глас:

— Келнер!… Донесете ми друга майонеза… Тази тук мирише на сапун…

Мегре се обърна към нея, след това към мъжа, който седеше на нейната маса, и се престори на най-искрено учуден:

— Гледай ти! Господин Рамюел!… Как се срещат хората!… Бихте ли били любезен да ме представите?…

— Жена ми… Комисарят Мегре от Криминалната полиция…

— Приятно ми е, господин комисар…

— Един бифтек, пържени картофи и двойна бира, келнер…

Погледът му се спря на чинията на Рамюел, в която имаше юфка без масло и без сирене.

— Знаете ли какво си мисля? — изведнъж попита той със сърдечен тон. — Мисля си, господин Рамюел, че никога не сте имали щастие… Това ми направи впечатление, като ви видях още за първи път… Има такива хора, на които в нищо не им върви, и съм забелязал при това, че именно те пипват разни болести или имат най-неприятни недъзи.

— Той ще използува това, което казвате, за да оправдае мръсния си характер! — намеси се Мари Делижар, като помирисваше донесената й нова майонеза.

— Такъв интелигентен, образован и трудолюбив човек като вас — продължи комисарят — би трябвало десет пъти досега да е направил състояние… И най-чудното е, че на няколко пъти вие наистина едва не сте си изградили блестящо положение… Например в Кайро… След това в Еквадор… Всеки път след някое бързо издигане вие сте се озовавали отново долу, както преди… Настанявате се например на прекрасно място в една банка… И като че случайно попадате на съмнителен банкер, някой си Атум, и сте принуден да го напуснете…

Вечерящите наоколо ни най-малко не подозираха последиците от този разговор. Мегре говореше с лекия тон на човек, който поддържа добра компания, и с апетит атакуваше бифтека си, докато Люка беше навел нос над чинията си, а Рамюел изглеждаше изцяло погълнат от юфката.

— Всъщност почти не се надявах да ви срещна тук, на булевард Монпарнас, тъй като мислех, че вече сте във влака за Брюксел.

Рамюел не трепна, но цветът на лицето му стана по-жълт и пръстите му се сгърчиха върху вилицата. Сътрапезницата му обаче извика:

— Какво!… Така ли!… Ти си искал да заминеш за Брюксел и не си ми казал нищо за това?… Какво означава това, Жан?… Пак ли друга жена, а?…

— Мога да ви уверя, госпожо, че не се касае за жена… Успокойте се!… Но вашият мъж… Искам да кажа, вашият приятел…

— Можете да кажете моят мъж… Не знам какво ви е разказвал по този въпрос, но ние наистина сме женени… Ето ви доказателството…

Тя трескаво затърси в чантата си и извади оттам многократно сгънат лист хартия, пожълтял и изпокъсан.

— Гледайте!… Това е брачното ни свидетелство…

Текстът беше написан на испански и по листа имаше множество марки и печати на република Еквадор.

— Отговори, Жан!… Какво щеше да правиш в Брюксел?

— Но… Никога не съм имал намерение…

— Оставете, господин Рамюел… Извинете ме!… Не исках да предизвиквам семейна сцена… Когато разбрах, че сте изтеглили почти всичките си пари от банката и че сте поискали чек от двеста и осемдесет хиляди франка за Брюксел…

Мегре побърза да напълни устата си с хрупкащи пържени картофи, защото имаше страшно желание да се разсмее. Един крак настъпи неговия — кранът на Рамюел, който по този начин го молеше да мълчи.

Но беше много късно. Като забрави лангустата си и десетките хора, които вечеряха около тях, Мари Делижар или по скоро Мари Рамюел, ако трябваше да се вярва на свидетелството, пламна:

— Двеста и осемдесет хиляди франка ли казахте? Значи, той е имал двеста и осемдесет хиляди франка в банката и ми е отказвал най-необходимото?…

Мегре погледна морския рак и бутилката ризлинг за двадесет и пет франка.

— Отговори, Жан!… Истина ли е това?

— Съвсем не разбирам какво иска да каже комисарят…

— Имаш ли сметка в банката?

— Уверявам те, че нямам сметка в банката и че ако имах двеста и осемдесет хиляди франка…

— А вие, господин комисар, какво ще кажете вие?

— Безкрайно съжалявам, госпожо, че ви поставих в такова положение. Мислех, че вие знаете, че мъжът ви не крие нищо от вас…

— Сега разбирам…

— Какво разбирате?

— Неговото държане от известно време насам… Беше много мил… Превиваше гръбнак… Но аз чувствувах, че това не е естествено… Значи, той е подготвял своя удар!…

Съседите започнаха да се обръщат усмихнати, защото тези думи се чуха през три маси.

— Мари… — помоли Рамюел.

— И така… Ти си плетеш кошничката, оставяш ме в недоимък и подготвяш бягството си… И един прекрасен ден изчезваш безследно… И аз щях да се намеря съвсем сама в едно жилище, наемът на което може би нямаше да е платен… Без номера, малкият!… Два пъти вече се опитваш да ме чупиш, но знаеш много добре, че това не ти се удаде… Сигурен ли сте, че в тази работа няма жена, господин комисар?…

— Вижте какво, господин комисар, не смятате ли, че ще бъде по-добре да продължим този разговор другаде?

— О, не, не!… — въздъхна Мегре. — И чакайте… Бих искал… Метр д’отел!…

Той показа сребърната количка за сервиране с издут похлупак, която бутаха между масите.

— Какво има във вашата количка?

— Говежди котлет…

— Добре!… Дайте ми едно късче… Малко говежди котлет, Люка?… И пържени картофи, метр д’отел!…

— Вземете този рак, не е пресен! — намеси се сътрапезницата на Рамюел. — Дайте ми от същото като на комисаря… Значи, тоя мръсник е имал пари настрана и…

Тя беше толкова развълнувана, че започна да си оправя грима, като изтърсваше над покривката пухче за пудра с неопределен розов цвят.

А под масата имаше непредвидени движения — Рамюел лекичко я чукаше по крака, за да я накара да мълчи, а тя не искаше нищо да разбере и му отговаряше, като ядосано го удряше с токчето си:

— Ще ми платиш за това, мръсник такъв!… Само почакай!…

— Ще видиш, че ей сега всичко ще се изясни… Не разбирам защо комисарят мисли… А вие сигурен ли сте, че не се лъжете?… Защото, познаваме ви вас, полицаите… Когато не знаете нищо и сте объркани, способни сте да измислите дявол знае какво, за да принудите хората… В случая не е така, нали?

Мегре погледна часовника. Беше девет и половина. Той намигна на Люка, който изведнъж почувствува нужда да се изкашля. След това се наведе към Рамюел и неговата сътрапезница, сякаш искаше да им каже нещо поверително.

— Не мърдайте, Рамюел!… Не правете скандал, това няма да ви помогне… Съседът ви отдясно е човек от нашите… А бригадирът Люка ви следи през целия следобед… Той именно ми телефонира, че сте тук…

— Какво означава това? — запелтечи Мари Делижар.

— Това означава, госпожо, че исках да ви оставя най-напред да се нахраните… Принуден съм да арестувам вашия мъж… Ще направим това кротичко, така ще бъде по-добре за всички… Довършете вечерята си… След малко ще си тръгнем заедно като добри приятели… Ще вземем такси и ще направим едно посещение на Ке де-з-Орфевр… Не можете да си представите колко са спокойни кабинетите през нощта… Горчица, келнер!… И краставички, ако имате…

Смръщила чело в голяма бръчка, която не я правеше нито по-хубава, нито по-приветлива, Мари Делижар ядеше с настървение и от време на време хвърляше на мъжа си свирепи погледи.

Мегре си поръча трета бира и като се наведе отново към Рамюел, зашепна му поверително:

— Представяте ли си, днес следобед към четири часа изведнъж се сетих, че на времето сте били фелдфебел…

— Ти винаги си ми казвал, че си бил офицер! — не пропусна случая да скръцне със зъби неприятната Мари Делижар.

— Но да бъде човек фелдфебел, е много хубаво нещо, госпожо!… Фелдфебелът върши цялата писмена работа в ротата… И по този повод си спомних за моята военна служба, която изкарах твърде отдавна, както разбирате…

Нищо не можеше да му попречи да се наслаждава на своите пържени картофи, които наистина бяха великолепни — хрускави отвън и меки отвътре.

— Тъй като нашият капитан идваше в казармата колкото се може по-рядко, билетите за отпуска подписваше фелдфебелът, както и изобщо всички документи от името на капитана, разбира се… И наистина подписът беше толкова добре подправен, че офицерът никога не можеше да познае кое е подписал собственоръчно и кое е работа на фелдфебела… Какво ще кажете за това, Рамюел?

— Не разбирам… И тъй като предполагам, че не мислите да ме арестувате без необходимото разрешение, бих искал да зная…

— Знайте тогава, че получих такова разрешение от финансовия отдел на прокуратурата… Това ви изненадва, нали?… Но всъщност често се случва… Човек се занимава с едно дело и без да иска, открива друго дело от преди много години, което всички смятат за забравено… В джоба си имам документи, предадени ми от някой си Атум… Няма ли да ядете повече?… Не искате ли десерт, госпожо?… Келнер… всеки за себе си, нали?… Аз имам един бифтек, едно парче от онова, което разнасяха с количката, говежди котлет или нещо подобно, три порции пържени картофи и три бири… Имаш ли огън, Люка?