Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Caves du Majestic, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
debora (2022)
Корекция и форматиране
Karel (2024)

Издание:

Автор: Жорж Сименон

Заглавие: Подземията на хотел „Мажестик“

Преводач: Спартак Хаджиев

Година на превод: 1969

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: повест

Националност: белгийска (не е указана)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Георги Куфов

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Александър Димитров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17057

История

  1. — Добавяне

VI
Писмото на Шарлот

Седнали на пейката и опрели гръб на стената, с кръстосани на гърди ръце, двамата полицаи бяха изпружили толкова напред обутите си в ботуши крака, че препречваха половината коридор.

През вратата встрани от тях се процеждаше монотонен ромон на гласове. По цялото протежение на коридора, до всичките врати бяха поставени пейки и на всяка от тях седяха полицаи, а понякога между тях — и по един човек с белезници на ръце.

Беше дванадесет часът. Мегре, с лула в уста, чакаше да бъде приет в кабинета на съдия-следователя Боно.

— Каква е работата? — попита той един от полицаите, като показа вратата.

Отговорът беше също толкова лаконичен и изразителен, колкото и въпросът.

— Бижутерийният магазин на улица Сен Мартен…

Едно младо момиче, отпуснало се на пейката вперило поглед във вратата на друг съдия, се секнеше, бършеше очи, сплиташе пръсти и ги теглеше, обхванато от крайна възбуда.

Заплашителният глас на господин Боно се чу по-ясно. Вратата се отвори. Мегре машинално мушна още горещата си лула в джоба. Полицаите подхванаха излизащия младеж, който имаше наглото държане на истински нехранимайко — той се извърна и подхвърли иронично на съдията:

— Винаги с удоволствие ще идвам да ви виждам, господин съдия!

Той забеляза Мегре, смръщи вежди, но след това, сякаш успокоен, намигна на комисаря. В този момент Мегре имаше унесения поглед на човек, който смътно си спомня нещо, без да може да го определи напълно.

Иззад полуотворената врата той чу:

— Нека влезе комисарят… Свободен сте, господин Беноа… Тази сутрин нямам повече нужда от вас…

Мегре влезе, но в очите му още личеше смътният въпрос. Защо му направи такова силно впечатление излизането на този затворник от кабинета?

— Добър ден, господин комисар… Не сте ли уморен? Моля ви, седнете… Не виждам лулата ви. Можете да запушите… Е, какво излезе от пътуването ви до Кан?

Господин Боно сигурно не беше злобен, но беше много доволен, че е постигнал определен резултат без помощта на полицията. Впрочем, мъчеше се да скрие това, но не можеше да попречи на едно весело пламъче да танцува в зениците му.

— Интересно е наистина, че научихме едни и същи неща — аз в Париж, без да напускам кабинета си, а вие — на Лазурния бряг… Какво мислите по това?

— Интересно е, разбира се…

Мегре се усмихваше като гост, на когото домакинята предлага да си вземе отново от ястие, което той не харесва.

— Изобщо какво мислите вие за това дело, господин комисар?… Този Проспер Донж, а?… Имам тук неговите показания… Изглежда, просто ми е повторил това, което е казал сутринта на вас… Общо взето, той признава всичко…

— С изключение на двете престъпления — промърмори тихо Мегре.

— С изключение на двете престъпления наистина! Иначе би било твърде, твърде хубаво! Признава, че е заплашвал бившата си любовница; признава, че й е определил среща в шест часа сутринта в подземието на хотела, а писмото му сигурно не е било успокоително, тъй като бедната жена веднага е изтичала да си купи револвер… Той ни заблуждава с тая история за спуканата гума, която го забавила…

— Спуканата гума не е измислена история…

— Откъде знаете? Спокойно е могъл да спука гумата си непосредствено преди да влезе в хотела…

— Но не го е направил… Намерих сержанта от градската полиция, който онази сутрин го е запитал за гумата на ъгъла на авеню Фош…

— Това е само подробност — побърза да каже съдията, който не искаше да види как рухва добре изградената от него теория. — Кажете, господин комисар, осведомихте ли се за миналото на Донж?

Този път искрицата в очите на господин Боно пролича още по-ясно и той с очевидно нетърпение поглаждаше брадата си.

— Страхувам се, че не сте имали време. Аз пък полюбопитствувах и се обърнах към Архива… Предадоха ми досието му и оттам узнах, че нашият толкова кротък на вид човек не за първи път е нарушител на закона…

На Мегре не му оставаше нищо друго, освен да приеме съкрушен вид.

— Интересно — продължи съдията, — този Архив се намира над главите ни, на тавана на Съдебната палата, а ние толкова често забравяме да се обърнем към него!… Вижте! На шестнадесет години Проспер Донж, като мияч на съдове в едно кафене във Витри-льо-Франсоа, открадва петдесет франка от касата, избягва и бива открит в един влак, малко преди да тръгне за Лион… Многообещаващо начало, нали?… Едва се отървава от поправителния дом и е поставен под специално наблюдение за две години…

Но най-странното беше, че през цялото това време Мегре се питаше: „Къде, по дяволите, съм виждал този?…“

Нямаше пред вид Донж, а младежа, когото беше срещнал на влизане.

— Петнадесет години по-късно, в Кан — три месеца условна присъда за удар и нараняване, неподчинение и нагрубяване на полицай… А сега, господин комисар, може би вече е време да ви покажа нещо…

И той подаде на Мегре квадратен лист хартия от онези, дето се продават в бакалниците или могат да се видят на тезгяха на малките кафенета. Текстът беше написан с виолетово мастило и разкрачено перо, а почеркът беше на необразована жена.

Това беше прочутото анонимно писмо, получено от съдията, което го осведомяваше за любовта на Проспер Донж с Мими.

— Ето плика… Както можете да видите, пуснато е между полунощ и шест часа сутринта в пощенската кутия на площад Клиши. Площад Клиши, разбирате ли?… Сега пък разгледайте тази тетрадка…

Ученическа, не много чиста тетрадка, с мазни петна. Съдържаше готварски рецепти, част от тях изрязани от вестници и залепени, а други — преписани.

Този път Мегре свъси вежди и съдията не можа да сдържи тържествуващата си усмивка.

— На мнение сте, че това е един и същ почерк, нали?… Сигурен бях… Е добре, господин комисар, тази тетрадка е взета от един кухненски бюфет, който навярно познавате добре — в Сен-Клу, казано по-точно, при Проспер Донж, а тези рецепти са преписани от някоя си Шарлот…

Той беше толкова доволен, че се престори, че се извинява.

— Знам, че между полицията и нас не винаги съществуват еднакви схващания… Вие, на Ке де-з-Орфевр, проявявате към някои хора, към някои нарушаващи закона положения снизходителност, която съдебното тяло трудно би могло да сподели… Трябва да признаете, господин комисар, че не винаги ние грешим… И кажете ми, защо, ако Проспер е наистина такъв добър човек, какъвто изглежда, неговата собствена метреса, тази Шарлот, която също се представя в ролята на добра жена, ми изпраща писмо, с което го съсипва?…

— Не знам…

Мегре изглеждаше в нокаут.

— Ще видите, че това следствие няма да продължи още много. Изпратих Донж в затвора „Санте“. Когато обработите тая Шарлот… Колкото до второто престъпление, то се обяснява лесно… Горкият нощен портиер… Колбьоф, струва ми се… Навярно е присъствувал отчасти на първото убийство… Във всеки случай знаел е кой е убиецът на мисис Кларк… И това не му е давало покой през деня… Най-сетне, измъчван от угризения, отишъл е отново в „Мажестик“, за да предупреди убиеца, че ще го издаде…

Звън на телефона.

— Ало!… Да… Идвам веднага…

И към Мегре:

— Жена ми ми напомня, че сме поканили приятели на обед… Оставям ви да продължите вашето следствие, господин комисар… Струва ми се, че сега имате достатъчно основателни елементи, за да…

Мегре беше почти до вратата, когато изведнъж се обърна с вид на човек, който най-после е намерил онова, което отдавна е търсил.

— По повод на Фред, господин съдия… Защото този, когото разпитвахте, когато дойдох, е Фред Марсилеца, нали?

— За шести път го разпитвам, без да мога да открия кои са съучастниците му…

— Преди дванадесет дни срещнах Фред при Анжелино на площад д’Итали.

Съдията го погледна явно без да разбира какво значение може да има това.

— Анжелино, който държи една кръчмичка с подозрителна клиентела, преди една година се събра със сестрата на Хари Едноокия…

Съдията все още не разбираше нищо. А Мегре, скромен, свит, доколкото едрата му фигура позволяваше това, довърши:

— Хари Едноокия има три присъди за кражба с взлом… Той е бивш зидар, специализирал се е в пробиването на стени…

И вече хванал дръжката на вратата:

— Дали крадците, ограбили магазина на улица Сен-Мартен, не са проникнали през избата, като са пробили две стени?… Довиждане, господин съдия…

И все пак той беше в лошо настроение. Това писмо на Шарлот… Като го погледнеше, човек можеше да се закълне, че не беше просто ядосан — Мегре беше тъжен.

 

 

Можеше да изпрати някой от инспекторите. Но можеше ли един инспектор да подуши като него атмосферата на една къща?

Ново, огромно и разкошно здание, цялото в бяло, с портал от ковано желязо, на авеню Мадрид, до самата Булонска гора. Вдясно от хола — стаята на портиера, която беше цял салон. Три-четири жени, седнали, тъжно поклащаха глави. Поднос с визитни картички. Още една жена с разплакани очи, която открехна вратата и попита:

— Кой е?

Вратата на съседната стая беше отворена и върху леглото се виждаше едно тяло с прибрани ръце и поставена върху тях броеница, две свещи, които трептяха в полумрака, и чимшир в купа със светена вода.

Говореше се тихо. Някой се секнеше. Ходеше се на пръсти. Мегре се прекръсти, поръси мъртвеца със светена вода и постоя малко време мълчалив, като наблюдаваше носа му, странно осветен от свещите.

— Това е ужасно, господин комисар… Един толкова добър човек, който нямаше никакви врагове!…

Над леглото, в овална рамка — увеличена снимка на Жюстен Колбьоф в униформа на подофицер по време, когато още е имал огромни мустаци.

Върху портрета беше прикрепен кръст с три палми, а така също и военен медал.

— Той беше кадрови военен, господин комисар… Когато дойде време да се пенсионира, не знаеше какво да прави с времето си и поиска на всяка цена да си намери каквато и да е работа… За късо време беше пазач в един клуб на булевард Осман. След това му предложиха място на нощен портиер в „Мажестик“ и той прие… Трябва да ви кажа, че беше човек, който почти не се нуждаеше от сън… В казармата не е минавала нощ, без да стане да направи една обиколка.

Хората около тях, може би роднини, поклащаха глави с тъжно съгласие.

— А какво правеше през целия ден? — попита Мегре.

— Връщаше се към седем и четвърт сутринта, тъкмо навреме, за да изкара кофите за смет — не ми позволяваше да върша тежката работа… Изпушваше една лула на прага в очакване на раздавача, с когото побъбряха малко… Защото раздавачът е служил в полка на моя мъж… След това си лягаше до обед… Това му стигаше… След като се наобядваше, отиваше пеш през Булонската гора до Шан-з-Елизе… Понякога е влизал в „Мажестик“ да поздрави дневния си колега. После отиваше да пийне нещо в малкия бар на улица Понтьо и към шест часа се връщаше. Към седем часа тръгваше отново, за да заеме поста си в хотела… Той вършеше всичко това с такава точност, че съседите си сверяваха часовниците, когато минаваше…

— Отдавна ли вече нямаше мустаци?

— Обръсна ги, когато напусна армията… Това имаше поразителен ефект… Той някак се смали… Дори изглеждаше по-дребен…

Мегре се поклони още веднъж пред мъртвеца и се отдалечи на пръсти.

Не беше далеч от Сен-Клу. Беше нетърпелив да отиде там и в същото време, без да съзнава истинската причина, се противеше на това желание. Едно такси тъкмо минаваше. Той вдигна ръка. Какво пък!

— В Сен-Клу… Ще ви обясня…

Ръмеше. Небето беше сиво. Беше едва около три часа следобед, а изглеждаше като при здрач. Сред градинките си, без цветя и зеленина, малките къщички имаха тъжен вид.

Позвъни. Вместо Шарлот дойде да му отвори Жижи, а в това време метресата на Донж надничаше от кухнята, за да види кой е посетителят.

Без да каже дума, все тъй с презрително изражение, Жижи се оттегли. Беше идвал тук само преди два дни, но къщата сега му изглеждаше променена. Може би Жижи бе внесла със себе си част от своето безредие? Върху масата в кухнята още стояха остатъците от обеда.

Жижи беше облякла върху блузата си един пеньоар на Шарлот и носеше на бос крак пантофите на Проспер. Пушеше цигара и от дима леко притваряше очи.

Шарлот, която беше станала права, не знаеше какво да каже. Необлечена, с повехнало лице, а гърдите й, неподдържани от сутиена, се бяха отпуснали.

Кой ще заговори пръв? Гледаха се неспокойно, подозрително. Мегре от приличие седна и постави шапката си на коленете.

— Тази сутрин имах дълъг разговор с Проспер — промърмори той най-после.

— Какво казва той? — живо попита Шарлот.

— Че не е убивал Мими, нито нощния портиер…

— А!… — извика Жижи с ликуваща нотка в гласа. — Аз какво ви казвах!…

Шарлот беше объркана и уплашена. Не беше родена за драми и винаги търсеше нещо, на което да се опре.

— Говорих също така и със съдия-следователя. Получил е анонимно писмо за връзката на Проспер и Мими…

Никаква реакция. Шарлот продължаваше да го гледа с любопитство, с уморени клепачи и отпуснато тяло.

— Анонимно писмо ли?

Той й подаде тетрадката с готварските рецепти, която беше взел със себе си.

— Вие сте писали в тази тетрадка, нали?

— Да… Защо?…

— Бъдете любезна да вземете една перодръжка. И по-добре с разкрачено перо… Мастило… хартия…

На бюфета имаше шише с мастило и перодръжка. Жижи поглеждаше ту Мегре, ту приятелката си, готова да се намеси, щом подуши някаква опасност.

— Седнете удобно… Пишете!…

— Какво да пиша?…

— Недей да пишеш, Шарлот! С такива хора човек никога не знае.

— Пишете… Нищо няма да ви се случи, честна дума… „Господин съдия, позволявам си да ви пиша по повод делото «Донж», за което научих от вестниците…“

— Защо не поставяте „т“ след вес…

— Не знам… Трябваше ли да поставя?

В анонимното писмо, което беше в джоба му, имаше „т“. „… Американката не е истинска американка, а беше танцьорка и се казваше Мими…“

Мегре нетърпеливо вдигна рамене.

— Достатъчно… — каза той. — Сега вижте това…

Точно същият почерк. Двете писма се различаваха само по правописните грешки.

— Кой е писал това?

— Точно това бих искал да знам…

— Вие сте помислили, че съм аз?…

В гласа й кипеше гняв и комисарят побърза да я успокои.

— Нищо не съм помислил… Дойдох да ви попитам само кой, освен вас и Жижи е запознат със сърдечните истории на Проспер и Мими и особено с подробностите около детето…

— Имаш ли представа кой може да бъде, Жижи?

Двете разискваха дълго, лениво. Животът течеше някак забавено за тях в тази къщичка, потънала в безредие и станала внезапно мръсна. Ноздрите на Жижи вече потрепваха и Мегре разбра, че тя няма да издържи дълго и ще тръгне да обикаля съмнителните места, за да намери малко наркотик.

— Не… Само ние тримата…

— Кой получи на времето писмото на Мими?

— Аз… — каза Жижи. — Преди да тръгна от Кан, го намерих в кутията, в която си пазя разни неща за спомен… Донесох го…

— Дай…

— При условие, че ще се закълнете…

— Разбира се, глупачке!… Не виждаш ли, че се мъча да измъкна Проспер от батака!

Беше сериозен и зъл. Зад цялата тази работа смътно съзираше някакви странни усложнения, но нямаше и най-малката опорна точка, за да се ориентира.

— Ще ми го върнете ли?

Той отново вдигна рамене и зачете:

„Скъпа Жижи,

Оф!… Най-после готово!… Хвърлих много време, но — край! Ти и Шарлот се смеехте, когато ви казвах, че ще се справя и ще стана истинска госпожа. И тъй, малката, това стана!… Вчера се оженихме, Осуалд и аз, и даже сватбата беше по-специална, защото той поиска да се оженим в Англия, където тия работи съвсем не стават като у нас. В някои моменти дори самата аз се питам наистина ли съм омъжена.

Разкажи всичко на Шарлот. След три-четири дни ще потеглим за Америка. Поради стачките не знам точната дата на отпътуването.

А на нещастния Проспер най-добре е нищо да не му казвате. Той е добро момче, само че е малко глупавичък. И сега се питам как можах да остана с него почти цяла година. Навярно за мен тя е била годината на благодеянията… Въпреки това, без сам да знае, той ми направи огромна услуга. Но запази тази тайна за себе си… Не казвай на Шарлот, защото тя е едно едро сантиментално добиче…

От известно време забелязах, че съм бременна. Можеш да си представиш какво съм изпитала в първия миг. Преди да призная на Осуалд, отидох при специалист… Пресмятахме, пресмятахме… и се оказа, че детето не може да е от Осуалд. Така че именно горкият Проспер беше този, който… Но той никога не бива да узнае това! Иначе е способен да се разчувствува по бащина линия!…

Много дълго би било да ти разказвам всичко… Хекиминът беше страшно внимателен… С леко подправяне на срока на бременността (достатъчно е да се излъже, че раждането е преждевременно) успяхме да накараме Осуалд да повярва, че ще стане баща.

Той прие новината много радостно. Макар че, като го види за пръв път, човек може да помисли, че е студен, американецът съвсем не е такъв. Напротив, в интимна среда се забавлява като дете и онзи ден в Париж обходихме всички кръчмички в околността и дори се качвахме на дървени кончета…

С една дума, станах госпожа Осуалд Дж. Кларк, от Детройт, Мичиган, и отсега нататък ще говоря само на английски — спомняш си, че Осуалд не знае нито дума френски.

Понякога мисля за вас двете. Шарлот продължава ли да се страхува, че ще напълнее? Продължава ли през цялото си свободно време да плете? Ще видиш, че ще завърши зад тезгяха на някой провинциален галантериен магазин!

Ти обаче, мила моя Жижи, не вярвам някога да станеш добра буржоазка. Както се шегуваше оня клиент с белите гетри — спомняш ли си го, онзи, дето изпи бутилка шампанско на един дъх, — порокът е в кръвта ти!

Предай моя поздрав на Кроазет и не прихвай да се смееш, когато, гледайки Проспер, си представиш, че ще стане баща, без да знае за това.

Ще ти изпращам картички.

Целувки

Мими“

— Ще позволите ли да взема това писмо?

Този път се намеси Шарлот:

— Нека го вземе, Жижи… При това положение вече…

Като изпращаше комисаря, тя попита:

— Кажете… Мога ли да получа разрешение да го видя?… Нали има право да си купува ядене отвън?… Бихте ли имали любезността… — И като се изчерви, подаде на комисаря една банкнота от хиляда франка. — И също така, би ли могъл да получи няколко книги… Той прекарваше цялото си свободно време в четене…

Дъждът. Таксито. Уличните ламби, които светваха. Гората, която Мегре пресече на велосипед заедно с Донж.

— Откарайте ме в „Мажестик“, моля…

Когато Мегре пресече хола, без да му заговори, обезпокоеният портиер се затече след него и му помогна да съблече в гардероба палтото и да свали шапката си. Иззад отдръпнатата завеска директорът също го видя. Всички познаваха Мегре и го следяха с очи.

Да влезе ли в бара? Защо не? Беше жаден. Но някаква тиха музика привлече вниманието му — някъде в подземието оркестърът свиреше бавно танго. Той слезе по покритите с дебели килими стълби и потъна в синкава светлина. Седнали край малки масички, едни от клиентите ядяха сладки. Други танцуваха. Един метр д’отел посрещна комисаря.

— Донесете ми една бира…

— Само че…

Но Мегре го погледна така, че той веднага се подчини и драсна нещо на един фиш… Фишовете, които… Мегре с очи проследи странствуването на своя… В дъното на дансинга, вдясно от оркестъра, имаше нещо като отвор на гише в преградата…

От другата страна бяха стъклените килии, кафетерията, кухните, миялните, стаята на куриерите и накрая, съвсем в дъното, близо до автомата за отбелязване часа на пристигането — съблекалнята със своите сто металически шкафчета.

Мегре почувствува, че някой го наблюдава и разбра, че това е Зебио, който танцуваше с някаква жена на средна възраст, покрита с бижута.

Дали не си въобразява? На Мегре му се стори, че Зебио му сочи нещо с поглед. Огледа се и почувствува малък шок, когато видя Осуалд Дж. Кларк, който танцуваше с възпитателката на своя син, Елен Дероумен.

И двамата изглеждаха напълно безразлични към всичко, което ги заобикаляше. Живееха изцяло в екстаза на новата си любов. Унесени, леко усмихнати, те се чувствуваха сами на дансинга, сами на света, и когато музиката свърши, постояха още миг неподвижни, преди да се отправят към масата си.

Мегре забеляза, че Кларк носеше тясна черна лента на ревера на сакото си — начин да изрази своя траур.

Ръката на комисаря мачкаше в джоба писмото на Мими до Жижи. Изведнъж страшно му се прииска да…

Но съдия-следователят му беше забранил да се занимава с Кларк, когото считаше, изглежда, за много голям джентълмен, за да влиза в обяснения с някакъв си полицай.

След тангото следваше слоу. Една халба с пяна изминаваше в обратна посока пътя, по който фишът на метр д’отела беше изпратен преди малко. Двамата отново станаха да танцуват.

Мегре скочи, забрави да плати бирата и с бързи крачки се изкачи в хола.

— Има ли някой в стая 203? — попита той портиера.

— Мисля, че гувернантката с детето са горе. Но ако искате, да позвъня…

— Недейте, няма смисъл…

— Асансьорът се намира вляво от вас, господин комисар…

Късно! Мегре беше тръгнал по мраморното стълбище и се изкачваше бавно, мърморейки.