Лусинда Райли
Лавандуловата градина (4)

4

Поради неспокойната нощ Емили се събуди късно сутринта и въоръжена с чаша кафе, се зае да съставя безкрайния списък от задачи. На отделен лист записа въпросите, които трябваше да си зададе. В самото начало на цялата сложнотия искаше единствено да продаде и двете къщи във възможно най-кратък срок, да уреди семейните дела и да се върне към обикновения си живот в Париж. Сега обаче…

Емили се почеса по носа с молива, оглеждайки кухнята, сякаш отговорите щяха да изскочат от стените й. Парижката къща моментално отиваше на пазара — не я възпираха хубави спомени. Но изминалите няколко дни бяха променили някак отношението й към имението. Не само че беше изконната семейна „резиденция“ — построена от Конт Луи дьо ла Мартиниер през 1750 година, — но и притежаваше атмосфера, на която още от малка се любуваше. Действаше й успокояващо, напомняше й за щастливото детство с баща й.

Дали не беше редно да го задържи за себе си?

Емили стана и закръстосва из кухнята, размишлявайки върху проблема. Но нямаше ли да е нелепо и дори неприлично сама жена да се разполага на такава абсурдно голяма площ?

Очевидно не и според майка й, но пък нейното социално обкръжение беше от друга, отделна категория, от която Емили се беше отлъчила още преди години. Сега знаеше как живеят обикновените хора. При все това идеята да заживее тук — в блажен мир и спокойствие, й се нравеше все повече и повече. Ирония на съдбата, но черната овца на семейството за пръв път се чувстваше у дома. Внезапното й желание да остане я изумяваше.

Тя се върна на кухненската маса и се зае да допълва списъка с въпроси, които трябваше да отправи към Жерар. Съумееше ли да възвърне старото величие на имението, нямаше да има полза само тя, а и нацията — нали това беше паметник на френската история? Всъщност щеше да действа в услуга на Франция. С тази успокоителна мисъл си взе мобилния и набра номера на Жерар.

По време на продължителния им разговор Емили не пропусна да си води записки. Жерар отново наблегна, че средствата от продажбата на къщата щяха да стигнат за реставрацията на имението. Бе акцентирал върху липсата на разполагаеми пари — можеше да спонсорира по-нататъшните си действия единствено чрез разпродаването на имот и вещи.

Като че ли остана неприятно изненадан от рязката промяна на плановете.

— Емили, определено е похвално, че имаш желание да съхраниш семейното си наследство, но реставрацията на къща с такива размери е дръзко начинание. Като нищо ще ти отнеме следващите две години. И всичко ще бъде на твой гръб. Сама си.

Емили беше очаквала всеки момент да вмъкне „отгоре на всичко жена“, но за радост се бе въздържал. Навярно Жерар се питаше каква ли част от работата щеше да легне върху неговите плещи, тъй като му се струваше от ясно по-ясно, че няма да се справи сама. Подразнена от снизходителното му отношение, но и ядосана на себе си, задето не се беше постарала да го опровергае, Емили извади лаптопа си и го включи. След момент на самоирония заради глупостта да се надява на интернет връзка в къща, чиято електрическа инсталация вероятно беше полагана чак през четирийсетте, се метна в колата заедно с Фру-Фру и отиде в Гасен. Изкачи стръмния баир и помоли Дамиен — бъбривия собственик на ресторантчето „Дьо Пескаду Брасри“, да използва безжичния им интернет.

— Заповядайте, госпожице Дьо ла Мартиниер — отвърна й той и я поведе към малкото офисче в задната част на ресторанта. — Надявам се, ще ми простите отсъствието при първото ви посещение, но бях в Париж. Всички от селото така се натъжиха от новината за смъртта на майка ви. И моето семейство живее в селото от стотици години. Смятате ли да продадете имението? — поинтересува се той.

Емили съзнаваше с какво нетърпение очаква отговора й Дамиен. Ресторантът му беше клюкарският пункт на селото.

— Още не съм решила. Отвори ми се доста работа.

— Разбирам. Надявам се да не се стигне дотам, но в случай че решите да го продадете, познавам не един предприемач, който на драго сърце би ви платил цяло състояние за възможността да превърне красивото ви имение в хотел. Доста пъти са ме подпитвали през годините. — Дамиен кимна към прозореца, от който се откриваше изглед към далечната долинка и лъсналия под слънцето сив керемиден покрив на имението.

— Както казах, Дамиен — повтори Емили, — все още предстои да взема решение.

— Е, мадмоазел, ако имате нужда от нещо, се обадете. Всички тук безкрайно обичахме баща ви. Добър човек беше. След войната ни налегна такава немотия — заразказва Дамиен. — Контът издейства да се изградят нормални пътища към хълма ни, за да идват туристите от Сен Тропе. Семейството ми отвори ресторанта през петдесетте, а и цялото село видимо започна да се замогва. Баща ви подпомогна засаждането на много хектари лозя и благодарение на него се прославихме с виното си. — Дамиен махна към плодородната долина под тях. — В детството ми, накъдето и да погледнеше човек — само обработваеми земи, царевични ниви и пасбища. А сега провансалското ни розе се слави в цял свят.

— Приятно ми е да чуя, че баща ми е подпомогнал района, който толкова обичаше.

— Родът Дьо ла Мартиниер е неразделна част от Гасен, мадмоазел. Надявам се да останете при нас.

Дамиен продължи да се суети край нея. Донесе й чаша вода, хляб и плато със сирена. Но когато Емили успя да влезе в интернет, я остави на мира. Тя провери първо имейлите си, после извади визитката на Себастиан и прегледа галерията със снимки в сайта му.

„Арте“ се намираше на „Фулъм Роуд“ и предлагаше главно творби на съвременното изкуство. Емили се успокои, че мястото действително съществуваше. Най-накрая се реши да набере номера на Себастиан. Отговори й гласовата му поща, затова остави номера си и кратко съобщение, в което го молеше да се свърже с нея, за да продължат вчерашния си разговор.

Като приключи, Емили благодари на Дамиен за достъпа до интернет и за обяда, след което се върна в имението. Чувстваше се оживена и по-мотивирана от всякога. Ако решеше да обнови къщата, несъмнено трябваше да се откаже от ветеринарната си практика в Париж и да се пресели тук, за да следи развитието на проекта. Може би се нуждаеше точно от такава промяна — чиста ирония на съдбата предвид на това, че преди няколко дни щеше да се изсмее на идеята. Животът й щеше да се преобърне на сто и осемдесет градуса.

Вълнението й обаче отстъпи място на страх, когато, приближавайки къщата, забеляза полицейската кола отпред. Побърза да паркира и грабна Фру-Фру. Марго разговаряше с жандарма във фоайето.

— Госпожице Емили — посрещна я Марго паникьосана, — мисля, че някой е нахлул в къщата с взлом. Когато пристигнах по обичайното време — в два, вратата зееше отворена. О, мадмоазел, толкова съжалявам.

Със свит на топка стомах Емили си спомни, че покрай емоциите й около решението да реставрира имението, беше пропуснала да заключи задната врата, когато тръгна за селото.

— Марго, вината не е твоя. Май забравих да заключа задната врата. Липсва ли нещо? — В главата й изникна ценната картина във всекидневната.

— Огледах внимателно всички стаи и ми се струва, че не липсва нищо. Но май е най-добре и вие да огледате — каза Марго.

— Много често този тип престъпници разчитат на удобен случай — намеси се жандармът. — Наоколо се навъртат сума ти цигани, които, видят ли необитаема наглед къща, проникват с взлом, търсейки бижута или пари.

— Е, в такъв случай са си тръгнали с празни ръце — отвърна мрачно Емили.

— Госпожице Емили, случайно да държите ключа от входната врата? — обади се Марго. — Никъде не го намирам. Нямаше го на обичайното му място в ключалката и предположих, че сте го скрили някъде за по-сигурно.

— Не съм го крила. — Емили погледна към голямата празна ключалка, която й се стори някак гола без ръждясалия й другар. Примига веднъж, мъчейки се да си спомни дали ключът беше на вратата сутринта. Но едва ли такава подробност би й направила впечатление, когато е минала през фоайето към кухнята.

— Ако не успеете да намерите ключа, е важно да се обадите на ключар, който незабавно да смени бравата — обясни жандармът. — Няма как да заключите вратата, а и да имахте втори ключ, не е изключено крадците да са отмъкнали първия с намерението да се върнат по-късно.

— Разбирам. — Току-що зародилата се фантазия на Емили за едно безопасно райско кътче бързо се изпаряваше с бесния ритъм на сърцето й.

Марго погледна часовника си.

— Извинете, госпожице Емили, но трябва да се прибирам. Антон е сам вкъщи. Може ли да си ходя? — обърна се тя към жандарма.

— Да. Ако ми е нужна допълнителна информация, ще се свържа с вас — отвърна той.

— Благодаря ви. — Марго се обърна към Емили: — Госпожице, страхувам се да ви оставя тук самичка. Защо не отседнете в някой хотел за няколко дни?

— Не се тревожи, Марго, веднага ще намеря ключар, а и нищо не ми пречи да врътна ключа на спалнята си, поне за тази нощ.

— Моля ви да ми се обадите, ако изникне нещо. И занапред не забравяйте да заключвате задната врата. — Изтормозена, Марго махна за довиждане и хукна към колелото си.

— Ще ви помоля да претърсите имението, за да не се окаже, че с икономката ви сме пропуснали нещо. — Жандармът извади бележник от горния джоб на униформата си и надраска набързо един телефонен номер. — Обадете ми се, ако установите, че е имало кражба, и управлението ще поеме случая. Иначе — въздъхна той — няма с какво друго да съм ви полезен.

— Благодаря ви, че се отзовахте — каза Емили, засрамена заради глупавата си грешка. — Както вече казах, вината е моя.

— Няма проблем, но бих ви посъветвал да засилите мерките за сигурност при първа възможност и — тъй като имението често остава без надзор — да сложите аларма. — Жандармът й кимна за довиждане и тръгна към отворената врата.

Емили незабавно се втурна към горния етаж, да провери дали всичко е на мястото си. Още не беше изкачила стълбището, когато мярна една кола, която се приближаваше по вития път към имението, а после заобиколи откъм гърба на къщата. С разтуптяно сърце Емили изтърча в кухнята и заключи задната врата срещу неканените гости. Но през прозорчето надникна не чуждо лице, а Себастиан. Емили отключи вратата и я отвори.

— Привет! — Себастиан я гледаше въпросително. — Да разбирам ли отворената врата като покана да вляза?

— Да. Извинявай, току-що научих, че някой е тършувал из къщата, а не познавам колата ти.

— Божичко, Емили, колко ужасно! — възмути се той, престъпвайки прага. — Откраднали ли са нещо?

— Според Марго не, но тъкмо се канех да проверя на горния стаж.

— Искаш ли помощ?

— Ами… — Коленете й внезапно омекнаха и тя се стовари върху най-близкия кухненски стол.

— Емили, пребледняла си като платно — Себастиан бе угрижен. — Виж какво, преди да се втурнеш да инспектираш къщата, защо не ми позволиш да ти приготвя панацея в английски стил — една хубава чашка чай? Преживяла си голям стрес. Не ставай, поуспокой се, а аз ще сложа водата.

— Благодаря ти — съгласи се тя, докосвайки с разтреперани пръсти пулсиращите си слепоочия.

Фру-Фру изскимтя в краката й. Тя го вдигна в скута си и започна да го гали, а допирът с късата му козинка като че ли й подейства успокояващо.

— Откъде са проникнали в къщата? — попита Себастиан.

— Най-вероятно през задната врата, но са си тръгнали през главния вход и ключът го няма — обясни Емили. — Трябва възможно най-бързо да извикам ключар, за да смени бравата.

— Имаш ли телефонен указател? — Себастиан остави порцеланова чаша на масата пред нея. — Докато си пийваш чая, аз ще се свържа с ключар. — Той извади мобилния си телефон.

— Да, ей там, в горното чекмедже. — Емили посочи към един голям бюфет. — Себастиан, моля те, не се занимавай. Сама ще се справя…

Но Себастиан вече бе отворил чекмеджето и държеше указателя в ръце.

— Така — рече след няколкоминутно ровичкане из дебелата книга. — Намирам трима в Сен Тропе и един в Ла Кроа Валмер. Ще им звънна веднага, за да видим кой е на разположение. — И той набра първия номер. — Ало, да, обаждам се от Шато дьо ла Мартиниер и ме интересува дали…

Емили не проследи разговора, а просто продължи да пийва от чая си, любувайки се на чувството някой друг да поеме нещата в свои ръце.

— Ето какво — подхвана Себастиан, след като затвори телефона, — за жалост ключарят може да дойде чак утре сутринта. Но пък ме увери, че вече бил свикнал да сменя стари брави в този район. — Себастиан я огледа. — Май ти се е възвърнал цветът. Ще имаш ли сили да огледаме къщата, преди да мръкне? Според мен е редно. Ще те придружа, ако искаш.

— Себастиан, убедена съм, че си имаш и по-важна работа — отбеляза смутено Емили. — Не искам да те задържам.

— Глупости. Един уважаващ себе си английски джентълмен за нищо на света не би изоставил девойка в беда. — И той й подаде ръка, за да стане от стола. — Хайде, да отхвърлим и тази работа.

— Благодаря ти. Страх ме е, да не би да са се притаили в някой ъгъл на къщата. — Емили прехапа устни. — Марго не ги е сварила.

Всички стаи си бяха същите, каквито Емили ги бе оставила, и макар да не можеше да заяви със сигурност, че нищо не липсва, понеже не познаваше всеки един предмет, нервите й чувствително се бяха поотпуснали, когато слязоха във фоайето след обиколката.

— Е, всяко кътче е проверено — обяви Себастиан. — Сещаш ли се за друго място, където може да се крият?

— В мазето може би? Аз обаче никога не съм слизала там — призна си Емили.

— Май е дошло време. Знаеш ли откъде се влиза?

— Ако не се лъжа, вратата е в антрето пред кухнята.

— Добре тогава, да надникнем и там.

— Наистина ли се налага? — притесни се Емили. Тъмните затворени пространства я ужасяваха.

— Ако искаш, мога да сляза сам?

— Не, прав си. Време е и аз да огледам мазето.

— Не бой се, ще те пазя — усмихна се широко Себастиан, когато влязоха в антрето. — Това ли е вратата?

— Май да.

Себастиан дръпна ръждясалото резе и завъртя ключа с видимо усилие.

— Не е отваряна с години, така че едва ли някой ни причаква долу.

Вратата простена на пантите си, той опипа слепешком за ключа на лампата, но в крайна сметка откри вехт шнур точно над главата си. Дръпна го и се разля мъждива светлина.

— Така, аз тръгвам първи.

Боязливо слизайки стъпало по стъпало след Себастиан, Емили се озова в ниско студено помещение със застоял влажен въздух.

— Еха! — възкликна Себастиан при вида на големите дървени стелажи с ромбоидни клетки, във всяка от които имаше прашасала бутилка вино. Извади произволно една, поизбърса етикета и прочете: — Шато Лафит Ротшилд 1949. Далеч не съм винен експерт, но тази колекция като нищо може да се окаже сбъднатата мечта на някой запален винар. — Той вдигна рамене и върна шишето на мястото му. — От друга страна, може и да е станало на оцет.

Поразходиха се из стаята, вадейки бутилки наслуки и четейки етикетите.

— Не откривам нито едно шише след 1969 година, а ти? — чудеше се Себастиан. — Явно никой не си е правил труда да обогатява колекцията след тази година. Почакай малко…

Той остави двете бутилки, които държеше на пода и издърпа още четири от клетките им. Сложи и тях на пода, а после прибави още шест.

— Зад стелажа има нещо. Май е врата, виждаш ли?

Емили надникна през летвите на стелажа и се увери, че е прав.

— Най-вероятно води към друга, неизползваема изба — предположи тя с надежда в гласа, тъй като бе нетърпелива възможно най-скоро да се върне горе.

— Да, несъмнено такава голяма къща ще разполага с обширни мазета в основите си. Аха… — Себастиан извади и последното шише, после хвана с две ръце прогнилия дървен стелаж и го отмести в средата на помещението, — … прав бях, врата е. — Махна паяжините от бравата и натисна дръжката. Вратата, чието деформирано от влагата дърво вече не пасваше плътно на касата, поддаде, като измъчено изскрибуца. — Да проверим ли какво се крие отвъд?

— Хм… — Емили нямаше особено голямо желание да продължи с разследването. — Най-вероятно нищо.

— Е, ще видим — Себастиан напрегна всички сили, за да избута вратата докрай по вехтия под на мазето. Отново опипа с пръсти за ключа на осветлението, но не намери нищо.

— Ти почакай тук — нареди той на Емили и пристъпи в непрогледната тъмнина. — Отнякъде като че ли прониква естествена светлина… — И той потъна във влажния мрак. — Да, виждам едно прозорче… ох! Извинявай, блъснах си пищяла в нещо. — Пак изникна на входа. — Случайно да ти се намира фенерче?

— Мога да проверя в кухнята. — Емили се обърна и тръгна към стълбището, благодарна, че й се удава възможност да избяга от това място.

— Ако не намериш фенерче, донеси една-две свещи — провикна се той след нея.

За нейно разочарование батериите на фенерчето се бяха изтощили, затова грабна кутия стари свещи и кибрит от килера, пое си дълбоко въздух и тръгна пак към мазето.

— Ето — извика, като влезе в помещението.

Себастиан взе две свещи и изчака Емили да ги запали. Подаде й едната и се върна в тайната стаичка, а Емили го последва със свит стомах.

Изправиха се насред малкото помещение, разпръсвайки мистериозна светлина с пламъчетата на свещите, и се огледаха в мълчалив захлас.

— Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че тази стая някога е била обитавана — обади се Себастиан накрая. — Виж — легло, малка масичка до него, стол до прозореца, така че да улавя оскъдната светлина, скрин с чекмеджета… — Протегна ръка, за да доближи свещта. — Даже одеялото още е върху дюшека.

— Да — съгласи се Емили, докато очите й се мъчеха да се адаптират към мъждивата светлина, — и килимче на пода. Но кой би живял тук?

— Някой от прислугата може би? — предположи Себастиан.

— Прислугата ни се разполагаше в няколко тавански стаички. Семейството ми никога не би се отнесло толкова жестоко с човешки същества — да ги тикне под земята.

— Разбира се, че не — побърза да се съгласи Себастиан, леко засрамен. — Виж, там има още една вратичка.

Той отиде да я отвори.

— Мен ако питаш, тук е било мокрото помещение. На стената има кран, а долу — керамичен умивалник. И тоалетна. — Наведе глава, за да може да излезе от ниската стаичка. — Няма съмнение, че някой е живял тук, но кой? — Отиде до Емили със светнали от оживление очи. — Предлагам да седнем горе на чаша винце от бутилките в избата и да разнищим тази мистерия.