Лусинда Райли
Лавандуловата градина (28)

28

Цялата нощ Кони стоя на пост във всекидневната. Когато британските войници си тръгнаха в два, Жак се присъедини към нея, прозявайки се.

— Поне тях да не ги мислим повече. А какво става с другия ни гостенин? — Той посочи към дъските на пода. — Още ли е с нея?

— Да.

— Ходи ли да ги провериш?

— Веднъж. Чух ги да си говорят.

— Извинявай, Констанс, но на сто процента ли му вярваш? Може да се възползва от безразсъдството на лудо влюбената ни София, за да ни скрои долен номер.

— Уверявам те, че не е така. Един поглед в очите му ти стига да разбереш, че казва истината. Нима не си личи какъв живот е водил през последните седмици? Двете със София нямаше да сме тук, ако не ни беше помогнал да избягаме от Париж. Обича я с цялото си същество.

— Ами ако са го проследили?

— Естествено, не е изключено…

— Констанс! Като се има предвид какво си ми разказвала за брат му, е абсолютно сигурно — прекъсна я Жак.

— Но нали и двамата са в безопасност в скривалището? А и Фредерик отлично знае, че трябва да си тръгне възможно най-скоро. Би било нечовешки жестоко, ако им отнемем възможността вероятно последните им часове да бъдат заедно. Моля те, Жак, дай им малко време — примоли се Кони. — Както знаеш, има много за какво да си говорят.

— Трябва да си тръгне час по-скоро — потрепери от боязън Жак. — Ако се разчуе, че съм дал убежище на нацист, с мен е свършено.

— Разбира се, Жак, утре ще му покажем пътя — увери го Кони.

 

 

София лежеше в тясното легълце, което едвам побираше нея, камо ли мъжа, в чиито прегръдки се беше сгушила. Не спираше да милва лицето му, врата му, косите, увещавайки недоверчивото си съзнание, че Фредерик наистина е до нея. Толкова беше изтощен, че от време навреме се унасяше в сън само за да се събуди уплашен след броени минути и да я притисне пак към себе си.

— Кажи ми, любов моя, как да постъпим? — попита го София. — Все някое кътче по света може да ни подслони.

Фредерик нежно погали опънатата порцеланово бяла кожа на корема й, под която спеше нероденото му чедо.

— Трябва да останеш тук поне докато се роди детето ни. Нямаш избор. Аз ще тръгна утре и ако Бог е рекъл, ще намеря убежище, където да дочакаме края на войната. Още малко остана, повярвай ми.

— От години слушам това, а краят й като че ли не се вижда — въздъхна София.

— Скоро войната ще свърши, София, обещавам ти, но и ти трябва да вярваш — каза Фредерик. — А като свърши, ще дойда да ви взема с детенцето и ще ви отведа в новия ни дом.

— Моля те, не ме оставяй! Животът е непоносим без теб, умолявам те… — Тя зарови лице в топлите му гърди, заглушавайки безсмислените си жалби.

— Няма да е за повече от няколко месеца и ще трябва да издържиш. Трябва да си силна заради бебето. И един ден ще му разкажем каква храброст е проявила майка му, за да може то да дойде на този свят. София — Фредерик обсипа с нежни целувки челото й, носа й, устните й, — заклех се да те намеря и те намерих. И този път няма да те разочаровам. Повярвай ми.

— Вярвам ти. Да си говорим за нещо по-весело. Разкажи ми за детството си — предложи София, ненадейно изпитала нуждата да събере, колкото се може повече, информация за възлюбения си — бащата на детето й.

— Израснах в малкото селце Шарлотенруе в Източна Прусия. — Фредерик затвори очи и се усмихна при спомена за родното място. — Имахме щастието да се родим в приказен шлос^[1], голямо имение, оградено от акри и акри плодородна обработваема земя. Наричаха Източна Прусия „Житницата“, понеже на територията й се ширеха огромни засети площи. Така всички се замогнахме. Имах прекрасно детство, нищо не ми липсваше, радвах се на любещи родители и можех да се похваля с престижно образование. Като че ли единствено брат ми ми създаваше грижи — презираше ме още от самото начало.

— Братя сте, родени сте едва през един час, отраснали сте в едно семейство, а сте толкова различни — умисли се София. Потупа с длан коремчето си. — Надявам се, мъникът ни да наследи баща си, а не чичо си. Къде отиде, след като завърши училище?

— Фалк постъпи направо в армията, а аз се записах в Дрезденския университет, където изучавах политология и философия. Беше бележит момент в човешката история — Фюрерът тъкмо се беше издигнал на власт — спомни си Фредерик. — След края на Първата световна война германският народ преживя тежки години на нищета. Тогава Хитлер проведе реформите си за подобряване благосъстоянието и стандарта на живот на гражданите. Както много други младежи с буден ум и интерес към политическата сфера и аз се увлякох по настъпващата революция. — Фредерик въздъхна умислен. — Едва ли ще ти е приятно да го чуеш, София, но през първите години на канцлерството си Хитлер внесе много подобрения и новаторските му идеи за превръщането на нацията ни в непобедима икономическа и индустриална сила звучаха многообещаващо. Посетих един от митингите му в Нюрнберг, където атмосферата бе завладяваща, Фюрерът излъчваше някакво великолепие, магическо обаяние, на което потъпканият народ просто не можеше да устои. Затова повярвахме на всяка една негова дума. Предложи ни надежда за бъдещето и ние го боготворяхме. С всичките ми приятели моментално се записахме за членство в партията му.

— Разбирам. — София потрепери. — Как тогава се стигна дотук?

— Ами — Фредерик се разтършува из умореното си съзнание за подходящите думи — и на двама ни ще бъде трудно да си представим какво е милиони хора да се вкопчват във всяка твоя дума, да си обект на маниакално преклонение, толкова масово, че гласовете против теб да се броят на пръсти. Всеки би се почувствал всемогъщ, бог дори.

— Така е — промълви София, сгушила се в него.

— Даже преди началото на войната се отвратих от отношението му към немските евреи и от законите му против религията. Християнин съм, както знаеш, а ми се наложи да крия това заради безопасността си. Вече бяха ме избрали обаче за висок пост в разузнавателните служби. Нямах избор, София. Щях да получа куршум в главата, ако откажех.

— Милият ми Фредерик, какви мъки си преживял — каза състрадателно София със сълзи в очите.

— Моите мъки са нищо в сравнение с мъките на тринайсетгодишните момченца, в чиито ръце тикваха пистолет и ги заставяха да убиват в името на кауза, която дори не разбираха! — зарида Фредерик. — Аз също съм отговорен за смъртта на мнозина. Не можеш да си представиш в колко зверства съм имал пръст… Дано Господ ми прости. И ти, София. — Фредерик я погледна с измъчени очи. — Но как да ми простиш? Та аз сам на себе си не мога да си простя.

— Фредерик, моля те…

— Да, права си, млъквам — прошепна той, целувайки косите й. — С теб най-сетне намерих покой. Ако ми е било писано в ей този момент да умра, ще си отида щастлив.

Фредерик се отпусна в леглото до нея и загледа в отражението от пламъка на маслената лампа, който играе по иначе тъмния таван.

— Цял живот ще помня тази нощ. За мен Раят не е божествената Едемска градина, както пише в Библията, нито пък трупането на богатства и власт. Всички те имат само повърхностен блясък, а са празни отвътре. Виж ме мен — лежа във влажно мрачно мазе на крачка от смъртта. Но с теб в обятията си изпитвам неземно спокойствие. — От гърлото му се изтръгна прочувствен стон. — С теб душата ми е в Рая.

— Фредерик — промълви София, — моля те, прегърни ме така, все едно никога няма да си тръгнеш.

 

 

Свежата зора събуди обитателите на замъка. Двамата на приземния етаж тревожно кръстосваха всекидневната, а двамата в мазето под тях лежаха будни, проклинайки изгрева на слънцето в източното небе.

 

 

В Лондон Едуар дьо ла Мартиниер бе изтръгнат на развиделяване от съня му от настоятелно глухо жужене само за да премине в оглушителен тътен с приближаването си. Едуар отиде до прозореца и видя ударната формация от военни самолети, която се точеше в безкраен поток в небето над столицата. Беше 6 юни 1944 година. Денят на десанта.

 

 

В седем някой почука плахо на кухненската врата. Кони отвори и видя пред себе си Фредерик с все още пламтящи в любовен огън очи.

— Трябва да тръгвам след малко, Констанс. Може ли да те помоля за малко кафе и крайшник хляб за закуска? Сигурно скоро няма да видя храна — обясни той.

— Разбира се. Ще ти намеря и чисти дрехи. Май носиш размера на Жак. — Дори от това разстояние Кони надушваше миризмата на некъпано.

— Много мило от твоя страна, Констанс. София помоли да те пратя при нея. Каза ми за някаква градина, където било безопасно да излиза. Иска й се там да се сбогуваме.

— Добре. — Кони посочи чайника върху кухненската печка и остатъците от вечерния хляб. — Банята се намира пред кухненската врата. Ще ти донеса чисти дрехи.

Жак беше тръгнал с колелото към селото да купи хляб, затова Кони си позволи да бръкне в гардероба му и да приготви купчина дрехи за Фредерик.

— Вземи каквото ти става. Ще съпроводя София до градината и ще се върна тук. Ще опитам да намеря някой и друг франк — дълъг път те чака.

— Констанс, ти си ангел божи и никога няма да забравя колко помогна на двама ни със София. Благодаря ти.

 

 

Петнайсетина минути по-късно Кони почука на вратата на подземната стаичка. София седеше на леглото с ведро изражение на красивото си лице.

— Фредерик каза, че си искала да се сбогувате в градината.

— Да. Не се знае кога ще се съберем отново. Затова ми се ще да запомня последните ни моменти заедно така, сякаш имаме свободата да тръгнем, където поискаме.

— Добра идея, но трябва да имаш готовност бързо да се скриеш, в случай че някой почука на вратата.

— Разбира се. А сега, Констанс, би ли се погрижила лицето ми да е чисто, а косата — подредена? — помоли тя.

След като направи каквото успя, на смътната светлина от малкото прозорче, макар да смяташе, че и без всякакви усилия озареното от любов лице на София би изглеждало прелестно, Кони я поведе по стълбите към затворената градина и я сложи да седне на пейката под стария кестен.

— Ще отида да извикам Фредерик.

— Благодаря ти. Разкошно утро е, нали?

— Да, разкошно е.

Кони си тръгна, а София позволи на утринното слънце да стопли лицето й. Тя дълбоко пое благоуханния въздух, разпознавайки опияняващия аромат на лавандулата, която бе засадена на туфи в краищата на градината.

— София.

— Бързо се върна — усмихна му се тя и разтвори ръце, да го прегърне. — Констанс остави ли ни сами?

След кратко колебание Фредерик отвърна:

— Да.

— Ела да ме прегърнеш, Фредерик. Времето, през което прекарваме заедно, изтича.

Той я послуша и София вдиша чистия му аромат, доста различен от преди час. Проследи с пръсти познатите очертания на лицето му, после ги плъзна по грубия плат на странно сако.

— Май си се поизмил и Констанс ти е намерила чисти дрехи — отбеляза тя.

— Да, изключително услужлива е.

— Наистина ли се налага да тръгнеш незабавно? Защо не поостанем тук още малко?

Тя потупа мястото до себе си и потърси ръцете му, когато го усети да сяда на пейката. Като че ли я стиснаха по-силно от обикновено, а й се сториха и по-меки от преди вероятно благодарение на сапуна.

— Как ще узная къде да те търся? — попита тя.

— Ще се свържа с теб. Ако ми кажеш къде се е укрил брат ти, мога да изпратя и на него съобщение.

— Фредерик, както ти казах снощи, не знам къде е. Стои настрана, за да не ме излага на опасност.

— И наистина нямаш представа, къде може да е?

— Не! — Тя заклати глава объркана. — Защо говорим за брат ми, при положение че след малко ще се разделим? Фредерик, моля те, толкова малко време ни остава, да обсъдим плановете си за бъдещето. Да измислим например име за детето ни, нищо, че още не знаем дали ще е момиче или момче.

— Как ти звучи Фалк, на чичо му?

Бе същият глас, но долетя от другаде. София се стресна и дезориентирана, го затърси с ръце.

— Къде си? Фредерик? Какво става?

Фредерик гледаше в очите брат си, който се беше надигнал от мястото до София и сега се целеше с пистолет в него.

— Значи успя да ме намериш, Фалк — заяви безстрастно Фредерик.

— Съмняваше ли се?

— А доведе ли и гестаповските си другарчета? Нека позная — чакат ме на входа, за да ме върнат в Германия ли? — попита немощно Фредерик.

— Не — поклати глава Фалк. — Реших сам да се насладя на момента. Да ти дам последен шанс да се оправдаеш. Все пак си ми брат. Поне толкова ти дължа.

— Колко си любезен само — кимна Фредерик. — Как ме откри?

— Единствено глупак не би се досетил накъде ще се отправиш. Следим те от няколко седмици — информира го Фалк. — Знаех, че в крайна сметка ще ме отведеш до другите особи, които нямам търпение да подложа на разпит. Младата дама пред нас например. За жалост ми отказа да разкрие местонахождението на брат си. Макар че несъмнено знае къде се е укрил.

— Господине, уверявам ви, че нямам представа! Не ни казва, за да ни защити! — проплака София.

— Хайде де, фройлайн, дори уличница като вас — Фалк кимна към надутия й корем, — чийто мозък е между краката й, не може да очаква, че ще повярвам на такава нелепост. — Той се обърна пак към Фредерик: — Отлично знаеш, че в джоба имам заповед за ареста ти. Ще е жалко, ако се наложи да те убия намясто, само и само да измъкна информация от женичката ти.

— Струва ми се, още от ранно детство чакаш този момент, братко. — Фредерик впи тъжен поглед в очите на брат си. — И с радост бих умрял в ръцете ти, ако в живота ми не се бе появила тази прекрасна жена. В случай че се предам без съпротива и ти позволя да ме върнеш в Германия, където да обереш лаврите за неповторимия си преследвачески нюх, ще пощадиш ли поне нея? Кълна ти се в живота на майка ни, София не знае къде се намира Едуар дьо ла Мартиниер. Ще се уговорим ли!? — призова го Фредерик. — Ще тръгна с теб доброволно и ще ти подсигуря славата, която винаги си търсил, ако пощадиш София и детето ни.

Фалк изслуша брат си, после се изкикоти подигравателно. Кикотът му премина в такъв истеричен смях, че дулото на пистолета му се отклони от целта си и гестаповецът моментално се окопити.

— Ех, братко, такъв си ми идеалист! Помня какви стихотворения четеше като малък — сантиментални буламачи до едно! Набожен младеж с прославен интелект и философска мисъл, а нищо да не знаеш за истинския живот! Безмилостен, суров и варварски — ето какъв е. Човешкият род не притежава душа, както все обичаш да разправяш. Едни нищо и никакви си мравки, които се лутат слепешката по Земното кълбо — това сме ние. В кучешки свят живеем, братко. Всеки пес си знае интереса и се ръфаме едни други за кокала. Да не си мислиш, че нищожният ти животец е значим — или пък нейният? Сериозно ли вярваш, че любовта… — Фалк изплю думата като отрова. — … е всевластна? Заблуден си, Фредерик, открай време. А ето че настъпи моментът да те запозная с действителността.

Пистолетът на Фалк се отклони от Фредерик и се насочи към София.

— Това е „реалността“!

Фредерик скочи пред София тъкмо когато изстрелът проряза смълчаното утро.

Последва го и друг.

Фредерик се завъртя незасегнат от куршумите, за да провери дали не са улучили София. Но на земята се строполи не тя, а Фалк. Той потрепери в предсмъртна агония и пистолетът се изплъзна от пръстите му. Фредерик се спусна към брат си, коленичи до него и погледна в очите му, които вече се въртяха в орбитите.

Устата на Фалк зейна и той едвам смогна да съсредоточи поглед върху брата си близнак. С мъка произнесе две думи:

— Ти печелиш. — Докато животът го напускаше, на устните му трепна лека усмивка на примирение.

Настана тишина в градината, огласяна само от утринната песен на птичките. След като затвори очите на брат си и го целуна по челото, Фредерик се изправи.

Кони стоеше пред него с пушката на Жак в ръце. Цевта й още сочеше към мястото, където бе застанал Фалк.

— Благодаря ти — рече й със сподавен от сълзи глас Фредерик.

— Заслужил си го беше — отвърна му тя. — А и сметнах, че е крайно време да приложа на практика скъпото си обучение — добави тихо с бяла усмивка. — Правилно ли постъпих? — Очите й го умоляваха за утвърдителен отговор.

Фредерик сведе поглед към мъртвия си брат, после обърна глава към София, чието лице беше пребледняло от шок.

— Да — отвърна, — правилно постъпи. Благодаря ти.

Жак изникна до нея.

— Дай ми пушката, Констанс.

Той я измъкна внимателно от ръцете й и в същия момент Кони се разтрепери като кукла на конци. Жак я прегърна бащински и я поведе към пейката. После се обърна към Фредерик, кимвайки към трупа на поляната:

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Не знаех, че си толкова умел стрелец, Констанс — похвали я Жак, докато оглеждаше кръвта, просмукала се през униформата на мъртвеца.

— Обучена съм да убивам — отвърна Кони.

— И това е брат ти? — обърна се Жак към Фредерик.

— Да. Братът ми близнак.

— Предполагам, гестаповците му знаят, че е идвал тук!?

— Едва ли. Искал е сам да обере лаврите за залавянето ми.

— И все пак не можем да си позволим да рискуваме — заяви Жак. — Фредерик, трябва незабавно да си тръгнеш. Най-малкото не е изключено някой случаен минувач да е чул изстрела. Госпожице София, веднага трябва да те скрием в мазето поне докато решим какво следва. Констанс ще те заведе — добави той.

— Благодаря ти — каза София, когато Кони дойде да я вземе и двете се вкопчиха една в друга за опора.

Фредерик остави тялото на брат си и тръгна бавно към Кони.

— Няма да позволя да се нагърбиш ти с вината, Фалк дойде за мен и аз трябваше да сложа край на това. Настоявам всички да посочите мен като отговорен за смъртта му.

— Не, Фредерик. Не го убих само за да спася двама ви със София. — Кони впери поглед в далечината. — Имах си свои причини. Поне вече ще съм спокойна, че няма да злоупотреби и с друга жена, както стори с мен. — После вдигна очи към Фредерик: — Месеци наред мечтая да го видя мъртъв.

— Трябва незабавно да се отървем от тялото, Фредерик — пришпори го Жак. — Двамата ще изкопаем гроба му.

— Разбира се — съгласи се Фредерик.

— Най-добре е да го погребем тук, в затворената градина. Ако тръгнем да местим тялото, рискуваме да ни видят. Ще отида да взема лопати. През това време свали дрехите му, за да ги изгорим — нареди Жак. — Констанс, след като отведеш София в мазето, пийни чашка бренди в кухнята — ще те поотпусне. Нямаме нужда от помощта ти тук.

Кони съпроводи разтърсената София до мазето, уверявайки я, че Фредерик ще дойде да се сбогува с нея, после изпълни заръката на Жак. Брендито наистина помогна, макар че тя продължаваше да трепери, напук на юнската жега.

Половин час по-късно Жак се върна във вилата.

— Погребахме Фалк и изгорихме униформата му. Фредерик отиде да се сбогува със София, преди да тръгне.

— Благодаря ти, Жак.

— Не, Констанс, ти заслужаваш благодарност. — Жак я гледаше с новозародило се уважение. — Бързам да приготвя това-онова на Фредерик за из път, но като си тръгне, с теб ще поговорим.

 

 

— Сбогом, любов моя. — Фредерик я притискаше към себе си. — Ще ти пратя вест, кълна се, но засега трябва да мислиш единствено за вашата безопасност — твоята и на нашето дете. Вслушвай се в Жак и в Констанс — добри хора са и съм сигурен, че ще те закрилят.

— Да. — Незрящите очи на София ронеха едри сълзи. Тя напипа пръстена с фамилния герб върху кутрето на дясната си ръка и го извади въпреки подутото кокалче. — Вземи го. Предава се по наследство в семейство Дьо ла Мартиниер. Искам да ти го подаря.

— В такъв случай аз ще ти подаря моя. Гравиран е със семейния ми герб. Дай да ти го сложа.

София му подаде ръката си и Фредерик го сложи на безименния й пръст. После се усмихна:

— Разменяме си пръстени в тази ужасяваща дупка в един от най-черните дни в живота ми. Не такива обстоятелства бих подбрал, но все пак е по-добре от нищо. Носи пръстена, София, и никога не забравяй колко те обичам. Завинаги ще останеш в сърцето ми.

— И ти в моето.

— Налага се да тръгвам.

— Зная.

Фредерик се отдръпна от нея с нежелание, целуна я за последно по устните и се отправи към вратата.

— Каквото и да се случи, моля те, разкажи на нашето дете за моята безсмъртна любов към майка му. Сбогом, София.

— Сбогом — промълви тя, — и нека Бог бъде с теб.

 

 

По-късно, след като Фредерик си тръгна, Кони слезе в мазето, за да утеши несъмнено разстроената си приятелка. Завари я разкрачена и запъхтяна на леглото.

— Господи! — възкликна София. — Имах чувството, че никога няма да се появиш. Бебето… — Тя изпищя, прерязана от поредната контракция. — Помогни ми, Констанс, помощ!

Докато десантчиците на съюзническата армия правеха първите си стъпки по нормандското крайбрежие, повеждайки освободителната борба, плачът на новородено отекна между тъмните стени на мазето.