Лусинда Райли
Лавандуловата градина (16)

16

Емили се събуди рано сутринта след неспокойна нощ. Причината отчасти се криеше в смразяващия студ, какъвто не бе изпитвала никога досега. Имаше чувството, че замръзналите й кости ще се пречупят всеки момент. Себастиан я беше затрупал с извинения и й беше обяснил, че древната отоплителна система не работела, понеже никой не се бил сетил да напълни резервоара с нафта, и че щял да се погрижи при първа възможност.

Емили прокрадна ледените пръсти на краката си в топлината между пищялите му. Плътните жакардови завеси не пропускаха нито снопче светлина в тъмната като пещера стая. Зачуди се дали Себастиан би имал нещо против, ако следващата нощ спят без завеси. Беше свикнала да спи на открити прозорци и да се буди в меката светлина на зараждащия се ден.

Докато се излежаваше, си спомни историята на брат му, която Себастиан й разказа предната вечер. След като я сащиса с новината, че ще съжителстват с него в Блекмур Хол, той допълни разказа си с малката подробност, че Алекс бил със счупен гръбнак след катастрофата и сега се придвижвал с инвалидна количка. Обитавал специално пригоден за нуждите му апартамент на приземния етаж откъм източната страна на сградата и за него се грижела целодневна гледачка.

— Както се досещаш, услугите на болногледачката и пригаждането на онази част от къщата към нуждите на инвалид ми струват цяло състояние, но имам ли избор? — тъжно бе въздъхнал Себастиан. — Но, моля те, не се притеснявай за Алекс. Станал е доста затворен и рядко напуска апартамента си.

— След злополуката успява ли да стои настрана от наркотиците и алкохола? — колебливо бе попитала Емили.

— В общи линии, да. Но сменихме цял куп гледачки, две от които се принудих да изгоня, понеже брат ми ги бе склонил да му носят тайно алкохол. Науми ли си нещо, Алекс може да е изключително чаровен и убедителен — бе я предупредил той.

Колкото и да я уверяваше съпругът й, че Алекс живее отделно, Емили изтръпваше при мисълта за наркозависимия инвалид, който живееше — отделно или не — под съвсем същия покрив.

Освен това Себастиан бе споменал, че Алекс е патологичен лъжец.

— Не вярвай на нито една негова дума, Емили. Брат ми е способен да убеди и най-прозорливия човек, че черното е бяло.

 

 

— Скъпа?

Топлата му ръка припълзя към нея.

— Да?

— Господи! — възкликна Себастиан, докосвайки рамото й, навлечено с всички катове дрехи, които бе успяла да намери през нощта. — Опаковала си се като ескимос — прихна да се смее той. — Ела да те прегърна.

Като се намърда в уютната топлина на прегръдката му и се отдаде на целувките му, всички опасения, които я бяха връхлетели рано сутринта, се изпариха във въздуха.

 

 

— Май денят не е подходящ за разглеждане на забележителностите — отбеляза Себастиан, докато пиеха кафе в кухнята и се дивяха на снежните пъртини през прозореца. — Като гледам, е натрупало най-малко петдесетина сантиметра и ако съдим по небето, ще има още. Ще се обадя на Джейк, съседа фермер, и ще го помоля да разчисти входната алея с трактора си. Провизиите са на свършване и ще трябва някак да стигна до селото, за да напазарувам основното. Какво ще кажеш да те настаня в гостната и да ти спретна един хубав огън? В дъното на коридора има библиотека и съм сигурен, че ще си харесаш някоя развлекателна книжка.

— Добре — съгласи се Емили, понеже и бездруго нямаше голям избор.

— Ще уредя да ни докарат нафта за централното отопление. Поддръжката му е толкова скъпа в наше време, а повечето топлина бяга през гнилите рамки на прозорците. — Той въздъхна. — Извинявай, скъпа. Както казах, доста съм позанемарил работата и дома през последните няколко месеца.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — предложи услугите си Емили.

— Не, но оценявам готовността ти. Като така и така ще ходя в селото, мисля да навестя и госпожа Ърскин — бившата ни икономка, и ще се опитам да я умилостивя. Обещавам да вкарам нещата в релси до няколко дни — каза Себастиан, докато вървяха по коридора към гостната. — Сигурно се питаш къде, за бога, те доведох — добави той, докато разчистваше камината. — Положението ще се нормализира, давам ти дума. Тук природата е страшно красива.

— Остави на мен. — Емили коленичи до Себастиан. — Ти тръгвай по задачи.

— Сигурна ли си? Жалко е, че си нямаме прислуга — подразни я нарочно. — Знам, че не си привикнала към такъв живот.

— Себастиан — почервеня от яд Емили, — ще се науча.

— Естествено, само те будалкам. Ако имаш желание, можеш да се разходиш из къщата, макар че вероятно ще останеш ужасена от видяното. В сравнение с нея старото ти имение изглежда шик! — Себастиан направи кисела гримаса и излезе от стаята.

 

 

Навлечена в два плетени пуловери на Себастиан, Емили направи едночасова обиколка на новия си дом. Ясно личеше, че много от стаите на горния етаж не бяха използвани с години, а за разлика от високите прозорци в имението, чиято цел беше да пропускат колкото се може повече светлина, тукашните бяха малки, стиснати сякаш, предвидени да вардят от студа. Меланхоличните цветове и масивните махагонови мебели й се струваха вдъхновени от сцена на Шекспирова пиеса.

Като се върна на долния етаж, вече съзнаваше колко отчаяно къщата се нуждаеше от обновяване. Но и тя като имението щеше да бъде амбициозен проект. А Емили нямаше никакво понятие с какви средства разполагаше Себастиан. Но какво значение имаше: нейното финансово положение беше напълно стабилно и разполагаха с достатъчно пари, за да водят комфортен живот.

Върна се в гостната и се впусна в размишления, защо не й бе хрумнало, преди да се омъжи за Себастиан, да се поинтересува до каква степен е обезпечен финансово. Не че този въпрос щеше да има някаква давност върху тогавашното й решение, но сега вече му беше съпруга и имаше право да знае. Науми си да зачекне темата по-късно и в този момент видя трактора и ленд ровъра на Себастиан зад него да се отдалечават от къщата нагоре по хлъзгавия път.

По пладне Емили, отегчена от бездействие, реши, че е огладняла, и тръгна към кухнята да види какво е останало в хладилника. Направи си сандвич с последния стар хляб и седна на масата. В този момент отнякъде се чуха силно тряскане на врата и нечий висок глас, този път женски. Кухненската врата се отвори и на входа изникна кльощава жена на средна възраст.

— Тук ли е господин Карадърс? Налага се незабавно да говоря с него — заяви непознатата.

Емили забеляза, че жената трепери от нерви.

— Не, боя се, че го изпуснахте. Отиде до селото.

— А вие коя сте? — попитаха я безцеремонно.

— Аз съм Емили, съпругата на Себастиан.

— Така ли? Е, мога само да ви пожелая късмет! И щом сте му съпруга, можете да му предадете от мое име, че напускам. Не мога да търпя повече грубото поведение на брат му. Нито пък буйствата му! Току-що ме замери с чаша вряло кафе. Ако не се бях отместила навреме, сигурно щях да получа трета степен изгаряне. Обадих се на една приятелка с джип и я очаквам до час. Не мога да издържам повече в тази пуста къща с онзи… маниак.

— Разбирам. Съжалявам да го чуя — каза учтиво Емили. Направи й впечатление, че жената заваля леко думите, вероятно от гняв. — Може ли да ви предложа питие? Ако искате, да обсъдим въпроса, преди да си тръгнете. Сигурна съм, че Себастиан няма да се бави…

— Нито вие, нито съпругът ви ще ме разубедите — прекъсна я жената. — Преди успяваше да ме задържи и жестоко съжалявам. За ваше добро ще ви кажа, че само се надявам господин Карадърс да не тръсне брат си на вас. Не ми се вярва обаче да намерите друг желаещ за мястото. Знаете ли, че и госпожа Ърскин напусна?

— Да, но съпругът ми каза, че не е окончателно.

— Е, жалко за нея. Свястна жена е и стои тук единствено от уважение към баба им. Познавах Констанс, когато на младини живеех в селото. Човек за пример, ама внуците й се качиха на главата. Както и да е, вече не ме е грижа. Отивам да си стягам багажа. Обядвал е, така че ще изтърпи, докато се върне мъжът ви. Пък и мен ако питате, най-добре стойте настрана от него, та да се поукроти малко — добави гледачката. — Обикновено му минава бързо.

— Добре. — Емили не знаеше как другояче да отговори.

Жената явно забеляза страха в очите й, защото гласът омекна.

— Не бойте се, момиче, Алекс не е лош, просто откача от време навреме, а и кой не би откачил на негово място. Добро сърце има, макар че не е видял много добро. Аз обаче съм на повечко годинки и нямам сили. На мен ми трябва някое кротко изкуфяло старче, не избухлив хлапак, дето така и не е пораснал.

Емили я интересуваше единствено това, че гледачката възнамеряваше да си тръгне, преди да се върне Себастиан. И да я остави самичка в непознатата призрачна къща, от която бягството беше невъзможно заради снега. Със заточен в някоя от стаите й алкохолизиран инвалид безумец. Точно в момента новият й живот наподобяваше филм на ужасите и Емили изпита непреодолим импулс да се изкикоти в лицето на целия този абсурд.

— Оставете другото, поздравления за сватбата, миличка! — смени темата жената.

— Благодаря ви — отвърна й с иронична усмивка Емили.

Гледачката тръгна към кухненската врата, но внезапно спря и се обърна:

— Дано не сте се въвлекли във всичко това на сляпо. Довиждане.

След половин час Емили видя през прозореца на гостната една кола, която лъкатушеше бавно по пътя към къщата, и гледачката, която нагази в снега, за да прибере куфара си в багажника. Колата направи осем плахи маневри, за да се обърне, и се отдалечи предпазливо.

От небето пак започна да се сипе сняг, завихряйки се във фъртуна от едри снежинки, а непреодолимата бяла стена между Емили и външния свят продължи да се издига пред очите й. Сърцето й забушува, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Умопомраченият брат се намираше само на няколко метра от нея, а нямаше кой да я чуе, ако викнеше за помощ. Ами ако снегът натрупаше и Себастиан не можеше да се прибере? Беше едва три часа, а януарското небе вече се смрачаваше, подготвяйки се за вечерния сумрак и непрогледната нощ… Емили стана, а ускореният й пулс като че ли сигнализираше готовност за пълна паника. Доста панически пристъпи беше изживяла в тийнейджърските си години и макар че се бе справила с тях, продължаваше да живее в непрестанен страх, че някой ден ще се завърнат с пълна мощ.

— Успокой се, дишай — каза си, усещайки неумолимото настъпление на ту топлите, ту студените вълни. Започна да не й достига въздух и вече не се съмняваше, че е загубила контрол и способността си да мисли логично.

Стовари се върху дивана и зарови глава между коленете си. Мускулите й като че ли омекнаха, а зад затворените й клепачи избухнаха разноцветни зари.

— Моля те, mon dieu, mon dieu…^[1]

— Може ли да ви помогна?

Неясно откъде до ушите й долетя дълбок мъжки глас. Главата й се въртеше шеметно, а ръцете и краката й бяха напълно изтръпнали, затова не посмя да вдигне поглед — трябваше да съсредоточи цялата си енергия в дишането.

— Попитах дали мога да ви помогна с нещо?

Този път гласът дойде по-отблизо, почти до нея. Дали не усети нечий топъл дъх по едната си буза, нечия ръка върху своята… не знаеше със сигурност.

— Предполагам, че сте новата съпруга на Себ. Французойка, нали? Говорите ли английски?

Емили събра сили да кимне.

— Добре. Ще пробвам да ви намеря хартиен плик, в който да подишате. Само продължавайте да дишате учестено, докато се върна. Поне ще знам, че сте жива.

В отнесеното си състояние Емили не можа да определи колко време мина, преди непознатият да покрие с хартиения плик устата и носа й. Същият спокоен глас я подкани да вдишва и да издишва бавно. Не я беше грижа дали всичко бе просто сън, или пък кошмар. Човекът като че ли имаше опит в подобни ситуации и тя последва съветите му като безпомощно дете.

— Добро момиче, справяш се отлично. Продължавай да дишаш в плика. Ето, виждаш ли, че попремина. Съвсем скоро ще си тип-топ, обещавам — успокои я гласът.

В крайна сметка пулсът й започна да се нормализира, ръцете и краката й пак станаха част от тялото й и Емили махна плика от устата си. Отпусна се върху дивана със затворени очи и зачака с облекчение пълното отшумяване на паниката.

Едва след няколкоминутно осмисляне на факта, че и този път беше оцеляла, мозъкът й лека-полека насочи вниманието си към рицаря в блестящи доспехи. С усилие отвори единия си треперлив клепач и видя пред себе си мъж, който уж бе Себастиан, но не бе той. Все едно гледаше Себастиан през цветен филтър: очи в по-хипнотично кестеняво, с кехлибарени жилки в ирисите, лъснала в червено-златисти оттенъци коса, лице със съвършена линия на носа, по-плътни, по-розови устни и по-отчетливи, изразителни скули под безупречна кадифена кожа.

— Аз съм Алекс — каза двойникът. — Приятно ми е да се запознаем.

Емили побърза да затвори будното си око и застина намясто в очакване на вторичен пристъп, предизвикан от близостта на лудия брат.

Топла длан потупа ръката й.

— Разбирам, че точно в този момент не искаш да си пилееш дъха в разговори с мен. Знам какво преживя преди малко. Безброй пъти съм имал пристъпи на паника. Трябва ти едно силно питие за отскок.

Този галантен мъж далеч не се припокриваше с образа, който Себастиан й бе обрисувал. Ръката върху нейната й действаше утешително, не смразяващо. Осмели се да отвори очи и да го погледне истински.

— Здравей! — Плътните устни се разтегнаха в усмивка, а погледът му показваше, че се забавлява.

— Здравей! — смотолеви тя с все още несигурен глас.

— Да говорим на английски ли, или preferez-vous Français^[2]?

— Français, merci!^[3] — Още чувстваше мозъка си прекалено размътен, за да премине на чужд език.

— D’accord.^[4]

Алекс я проучваше с поглед.

— Много си красива — отбеляза той накрая на френски. — Брат ми се оказа прав. И да спомена все пак, че си още по-красива, като отвориш тези твои огромни сини очи — продължи той на безупречен френски. — Така, дойде ред и на последното лекарство. — Алекс извади бутилка уиски от страничния джоб на инвалидната си количка. — Старата вещица, дето току-що си обра крушите, си мислеше, че не знам къде държи тайната пиячка. Аз обаче успях да го измъкна от куфара й, докато се жалваше на теб какъв кошмарен пациент съм бил. Себастиан не ми вярваше, но тя беше пропаднала пияница — на ден гаврътваше по едно такова. А сега… — Алекс се придвижи пъргаво с количката до един шкаф и го отвори, разкривайки прашасала колекция от старовремски стъкларии. — Какво ще кажеш двамата с теб да ударим по чашка? Не е хубаво човек да пие сам. — Наля по солидна доза уиски в чашите, закрепи ги отработено между бедрата си и тръгна към нея.

— Май не е добра идея — каза Емили, когато й подаде нейната.

— Защо не? Най-откровено можеш да заявиш, че е по медицински причини. Хайде — подкани я той, — мой ред е да си поиграя на сестра и обещавам, че ще усетиш моментално облекчение.

— Не, благодаря. — Емили поклати глава, решена да не поощрява ентусиазма му.

— Е, тогава ще последвам примера ти. — Без да се поколебае Алекс, остави чашата си на масата. — Добре, ама тук е същински хладилник и щом не позволяваш да те стопля с глътка уиски, поне ще разпаля огъня.

Твърде замаяна, за да му помогне, Емили остана на дивана.

— Та къде е Себ? — попита той. — Нека позная: отишъл е да моли клетата госпожа Ърскин да се върне при нас за хиляден път?

— Да, тръгна към селото за продукти, но каза, че смята да я навести.

— Едва ли магазинът предлага голямо разнообразие от стоки. Най-вероятно всички местни отдавна са надушили снежната буря и са решили да се презапасят. Зимата е най-доходоносният сезон за търговците — дори старите консерви с боб се разграбват от рафтовете. Ще бъде цял късмет, ако поне се докопа до боб. Навън е страшно — добави Алекс, отправяйки поглед към двора, където не преставаше да трупа сняг. — Всъщност доста ми харесва. А на теб?

Цялата тежест на проницателния му поглед се стовари върху нея и Емили се опита да извика в съзнанието си предупреждението на Себастиан за опасния чар на брат му.

— Не особено, не мога да се стопля, откакто пристигнахме.

— Нищо чудно. Нефтеният резервоар си стои празен от седмици. За щастие съм скътал няколко електрически печки, благодарение на които поне кръвта ми не е замръзнала. Само не казвай на Себ, защото моментално ще ми ги конфискува. Както и да е, като изключим това, че живеем в английския вариант на иглу, снегът ми харесва. Но с мен е така — въздъхна Алекс, — радвам се на всичко, което разчупва дотегливото еднообразие на нормата. А това време си е направо драматично.

— Да — съгласи се вяло Емили.

Очите на Алекс отскочиха към двете чаши уиски на масата.

— Кажи ми как да не ги пресушим? Срамота е да прахосваме качествено уиски.

— Без мен — поклати отново глава Емили.

— Аха — вдигна вежди Алекс, — явно Себ ти е споменал за необуздания ми алкохолизъм и продължителната ми наркозависимост.

— Да — потвърди откровено тя.

— Вярно е, че едно време имах проблем с наркотиците — призна си добронамерено Алекс, — но никога не съм бил алкохолик. Просто ценител. Всеки си позволява по чашка от време навреме. Така де, ти си французойка; сигурно си закърмена с вино?

— То се знае.

— Кажи сега защо се омъжи за брат ми?

— Ами… — Емили се слиса от безцеремонния му подход. — Влюбих се. Нали затова се женят повечето хора?

— Е, има логика, предполагам — кимна Алекс. — Май е време да приветствам семейството.

Вратата на гостната се отвори. Себастиан застана на входа с мокра от разтопен сняг коса.

Емили скочи гузно да го поздрави.

— Ето те и теб, радвам се, че се върна невредим.

— Не те чухме да се задаваш по пътя — вметна Алекс.

Себастиан гледаше навъсено към двете чаши уиски на масата.

— Така ли? Сигурно защото ми се наложи да оставя колата в началото му и да се крача през снежните преспи с двете тежки пазарски торби. Пил ли си? — попита Алекс с обвиняващ поглед.

— Не. Макар че, да си призная, пробвах да убедя новата ти съпруга да обърне една чашка, понеже не й беше добре — отвърна Алекс уравновесено.

— Типично в твой стил — отбеляза Себастиан с укорителен тон. После се обърна към Емили, но със сърдито вместо състрадателно изражение. — Какво ти е?

— Вече нищо ми няма, благодаря — отвърна тя смутено.

— Колко пъти да ти казвам, Алекс, че не ти е позволено да се шляеш из къщата — нахвърли се той пак на брат си.

— Както вече обясних на Емили, гледачката ми офейка и дойдох да те известя.

— Моля? С какво, по дяволите, се провини този път? — избухна Себастиан.

— Метнах гнусната й чаша с кафе на стената. Беше му сложила сол вместо захар, пияницата — оправда се Алекс. — А тя да вземе да си помисли, че се целя в нея.

— Този път вече загази, Алекс — побесня Себастиан. — Госпожа Ърскин твърдо заяви, че повече няма да стъпи тук, и не я виня. А що се отнася до клетата женица, която току-що си пропъдил… Нищо чудно, с твоето поведение изобщо не се изненадвам. Умът ми не го побира, откъде ще намеря нова гледачка в това проклето време.

— Виж, Себ, както знаеш, не съм напълно неспособен да се грижа за себе си — отвърна му обиден Алекс. — Мога да се храня сам, да се обличам, да се къпя и да си бърша задника сам. Дори успявам да стана от леглото без чужда помощ. Хиляди пъти съм ти казвал, че вече ми трябва не целодневна гледачка, а по-скоро домашна прислужница.

— Сам знаеш, че не е истина — противопостави му се разярено Себастиан.

— Истина е и още как. Видя ли сега? — обърна се Алекс шеговито към Емили. — Отнася се с мен, сякаш съм двегодишно бебе. Така де — посочи той инвалидната количка, — като че кой знае в какви бели ще се забъркам в това чудо.

Емили се чувстваше като зрител на боксов мач. Не смееше да обели и дума, понеже нямаше с какво да участва в спора им.

— Всъщност дотук добре се справяш — смъмри го Себастиан. — Е, бъди спокоен, през идните дни сам ще си си господар. Изключено е да намеря гледачка при тези обстоятелства.

— Съгласен съм, сериозно говоря — заяви категорично Алекс. — Все ти повтарям, че са пари на вятъра, но ти не щеш и да чуеш. Хубаво тогава, оставям ви. — Когато стигна с инвалидната количка до вратата и хвана дръжката, той се обърна усмихнат към Емили. — Приятно ми беше да се запознаем. Добре дошла в Блекмур Хол.

Вратата се затвори след него, а в гостната се възцари тишина. Себастиан взе една от чашите с уиски и я пресуши наведнъж.

— Съжалявам за случилото се, Емили. Сигурно се чудиш що за лудница е това, където те доведох. Нетърпим е и вече не знам какво да го правя.

— Разбирам те — увери го тя. — Но поне за мен не се тревожи. Ще помогна с каквото мога.

— Много мило от твоя страна, но започвам да се изчерпвам откъм идеи. Искаш ли? — Посочи й другата чаша с уиски.

— Не, благодаря.

Себастиан изпи и нея на една глътка.

— Мисля, че двамата с теб трябва да си поговорим откровено, Емили, защото ме терзае чувството, че съм те подвел да се омъжиш за мен. Всичко тук е с главата надолу. Ако решиш да сложиш чертата и да се прибереш у дома, няма да ти се разсърдя. — Той седна на дивана до нея и взе ръката й. — Толкова съжалявам.

— Себастиан, все по-ясно ми става, че животът ти не е толкова подреден, колкото си мислех — съгласи се Емили, — но се омъжих за теб, защото те обичам. Сега съм твоя съпруга и твоите грижи са и мои грижи.

— Още нищо не знаеш — процеди Себастиан.

— Тогава ми разкажи.

— Добре, дръж се. — Той въздъхна. — За капак на проблемите с Алекс самата истина е, че съм и напълно разорен. Още след смъртта на баба касичката ни беше поолекнала, но все живеех с надеждата, че с разрастването на бизнеса ми ще спестя достатъчно за ремонт на къщата. И така, докато преди две години не се случи злополуката с Алекс и парите не започнаха да хвърчат по грижи за него. Естествено, съм ипотекирал къщата, но едвам успявам да погасявам вноските, а банката, то се знае, няма да ми отпусне заем. Стигнах дотам, че не мога да си позволя да напълня резервоара на отоплителната система с нафта. По всичко личи, че ще трябва да продам Блекмур Хол. Стига Алекс да даде съгласието си. Половината имот е негов все пак, а той твърдо отказва да го напусне.

— Себастиан. — Емили сметна, че моментът е подходящ да се обади. — Разбирам колко трудно е да се раздели човек със семейната си къща. Но ми се струва, че нямаш друг избор. Нито пък Алекс.

— Права си, знам. Но — и наблягам на това — точно преди да се срещнем, бизнесът ми наистина започваше да процъфтява. Бях направил няколко добри стъпки и нещата като че ли потръгваха. Както и да е — продължи Себастиан, — казаното дотук май няма значение. Говоря за точка Б, а още съм на точка А. Големият въпрос е как да стигна от едната до другата. Колкото и да ми се иска — сви рамене той, — просто нямам възможност да задържа къщата. Ситуацията с немирния ни съсед е друго нещо. Ще се бори със зъби и нокти, за да си остане тук, а сме съсобственици на имота. Както се досещаш, хора в положението на Алекс трудно си намират място за живеене.

— Но ти не би го изоставил, нали? — попита Емили.

— Разбира се, че не, Емили! — избухна най-ненадейно Себастиан. — За какъв ме имаш? Както забелязваш, приемам отговорностите си съвсем насериозно.

— Да — побърза да потвърди Емили. — Не се изразих правилно. Просто се чудех къде ще отиде, в случай че продадете къщата.

— По моя преценка с приходите от продажбата ще може да си осигури дългогодишни качествени грижи в специализирано заведение. Колкото и да отрича, Алекс се нуждае от целодневно внимание и…

— Себастиан — прекъсна го Емили, — през целия ни разговор използваш само единствено число. Моля те, не забравяй, че вече е не „аз“, а „ние“. Твоя съпруга съм, партньорка, ако щеш, и оттук нататък ще решаваме проблемите си заедно, както ти ми помогна да уредя нещата във Франция.

— Оценявам милите думи, Емили, но предвид обстоятелствата няма как да ми помогнеш — въздъхна той.

— Защо говориш така? Като начало знаеш, че разполагам с пари. А тъй като сме брачна двойка, моето е и твое. Разбира се, че мога да ти помогна. Искам да ти помогна — натърти тя. — Особено, при положение че са ти нужни средства само докато бизнесът ти потръгне. Ако ще те улесня, приеми ме като инвеститор — предложи тя.

Себастиан вдигна глава и я загледа в почуда.

— Емили, наистина ли се наемаш да ми помогнеш финансово?

— Разбира се — сви рамене тя. — Не виждам какъв е проблемът. Ти толкова ми помогна през изминалите няколко месеца. Сега е моментът да ти се отплатя.

— Емили, ти си същински ангел. — Себастиан внезапно стрелна ръце към нея и я прегърна. — Толкова се срамувам, че не ти разказах за всичко това, преди да се оженим. Честно казано, чак вчера, когато пристигнахме в къщата, осъзнах колко окаяно всъщност е положението ми. Признавам си, че държах главата си в пясъка прекалено дълго. Боже, като отворих банковото извлечение тази сутрин, ми идеше да се хвърля отнякъде.

— Моля те, поне за парите не бери грижа — успокои го Емили. — Като изчислиш колко ще ти трябват, ще уредя трансфера между двете ни банкови сметки. Лично според мен в момента ни висят по-спешни проблеми от паричните. Като например празният резервоар. — Емили вирна вежди. — Ще поръчаме по телефона и ще платим с кредитната ми карта. Така поне ще се стоплим най-накрая.

— Ох, миличката ми тя. — Себастиан обърна към нея посивялото си от тревожност лице. — Толкова човечно приемаш всичко. Ужасно съжалявам.

— Недей така — спря го Емили. — Като изключим нафтата, която е лесната част, следващата по значимост задача е да намерим гледачка за брат ти. Права ли съм?

— Напълно — съгласи се Себастиан. — Най-прекият вариант е да се обърнем към някоя агенция, но те пък са големи обирджии…

— Нали се разбрахме, че парите не са фактор — повтори Емили. — Алекс лъже ли, като разправя, че може да се грижи сам за себе си?

— Е, трябва да призная, че никога не съм му се доверявал достатъчно, че да го оставя на самотек — отбеляза Себастиан. — Като пакостливо дете е, Емили. Най-многото да се взриви, като пъхне консерва с боб в микровълновата, или пък да поръча промишлени количества пиячка от най-близкия магазин за алкохол.

— Значи — реши да обобщи Емили — всъщност не се нуждае от грижите на квалифицирана медицинска сестра?

— Какво да ти кажа, сутрин пие лекарства за подобряване на кръвообращението, но оттам нататък нуждите му са по-скоро практически, физически.

— Ако не открием подходящ човек, може аз да помагам с грижите, поне временно — предложи услугите си Емили. — Натрупах малко опит покрай майка ми, която също прекара последните седмици от живота си в инвалидна количка. Освен това съм квалифициран ветеринар, така че съм наясно с функциите на тялото.

— Да, но как да съм сигурен, че няма да се поддадеш на чара му? — Себастиан кимна към празните чаши от уиски и я погледна с нотка хумор в очите. — Или на лошото му влияние?

— Бъди спокоен. — Емили се въздържа да изтъкне факта, че не те двамата с Алекс, а самият Себастиан бе оползотворил уискито. — Нима е чудно, че получава кризи? Излиза ли понякога от къщата?

— Рядко, но пък и не мога да си го представя като редовен посетител на културния дом наравно с останалите местни инвалиди — на линия всяка сряда за игра на карти и чаша оранжада. Поне той така гледа на нещата. Открай време си е вълк единак. Е, това е — обобщи Себастиан, отпускайки се върху облегалката на дивана. — Пред теб стои съпругът ти: без цензура и — поне на този етап — без пукната пара.

— Не бъди толкова самокритичен, Себастиан — прикани го Емили. — За повечето неща нямаш вина. Правиш всичко, което е по силите ти, за да помогнеш на Алекс и да спасиш бизнеса и къщата си. Не се самообвинявай.

— Благодаря ти, скъпа. Наистина оценявам подкрепата ти. Втора няма като теб. — Себастиан се наведе и я целуна нежно по устните. — Така, предлагам да се наредим на опашката за нафта заедно с другите откъснати от света и измръзнали от студ люде. Ако нямаш против, може да ми дадеш кредитната си карта, за да продиктувам данните по телефона.

— Разбира се. В дамската ми чанта на горния етаж е. Ще отида да я донеса.

Емили целуна съпруга си по оклюмалата глава и излезе от гостната. Качвайки се по стълбището, осъзна, че я обзема лекичко задоволство. Сега имаше възможност да помогне на съпруга си, както той й бе помагал през изминалите месеци. Това я радваше.