Лусинда Райли
Лавандуловата градина (19)

19

Себастиан се прибра към края на седмицата смазан от умора. Емили се опита да подхване разговор на вечеря, ала съпругът й се държеше резервирано. Като си легнаха, тя отново го попита дали не се е случило нещо.

— Извинявай, просто минавам през тежък период, това е.

— По отношение на бизнеса ли имаш предвид? — не се отказа Емили.

— Да. Тези дни научих, че скапаната банка не е изпълнила преводното ми нареждане за директен дебит. Отгоре на всичко онзи французин, дето се биеше в гърдите, че може да ми подсигури картина на Пикасо, се оказа абсолютен мошеник. Уж разправяше, че наддаванията за нея вече достигали седем милиона, а като доказателство ми представи само някакви си размазани снимки. Така че, не, не съм в особено добро настроение — процеди през зъби той.

— Знаеш, че съм насреща, ако имаш нужда от пари. Просто трябва да поискаш. — Съпругът й лежеше с гръб към нея и Емили заразтрива раменете му.

— Благодаря, Емили, но достойнството не ми позволява да ти дърпам полата при всяко затруднение.

— Недей така, Себастиан, и ти толкова много си ми помагал. Ако обичаш някого, какъв е проблемът да се обърнеш към него в тежък момент?

— Предполагам, че за нежния пол е различно — въздъхна Себастиан. — Както и да е, умирам за сън.

 

 

През останалата част от уикенда Себастиан не стана от компютъра в кабинета си. На вечеря почти не й говореше, а нощем не проявяваше никакъв интерес към тялото й. В неделя вечерта го завари да стяга пътническата си чанта в спалнята.

— Заминаваш ли? — попита го учудено.

— Да. Утре пътувам за Лондон.

— Тогава тръгвам с теб.

— Съмнява ме бордеят, в който съм отседнал, да ти допадне.

— Не ме е грижа — заяви твърдо Емили.

— Е, мен пък ме е грижа.

— Не ми пречи да резервирам хотелска стая.

— За последен път ти казвам — не искам и паунд от проклетите ти пари!

Емили отстъпи шокирана, имайки чувството, че току-що са й ударили плесница. Пъхна се под завивките до Себастиан и не мигна часове наред, изтезавана от безнадеждност и силно желание да поговори с някого.

На сутринта, целувайки я бегло по бузата и заявявайки, че ще се върне в петък, Себастиан замина за Лондон.

Денят беше пропит с меланхолия, свъсен и дъждовен — идеално отражение на настроението й. Къщата я обгръщаше с влажната си миризма и Емили се благодареше на Господ, че в средата на седмицата щеше да замине за слънчева Франция.

Сети се за книгата с описания на овощни дървета, която Алекс бе споменал, и отиде в библиотеката, където претърси всички рафтове, но без успех. Затова си взе един роман на Франсис Скот Фицджералд и се настани пред камината в гостната.

Мобилният й телефон прозвъня и на екрана се изписа номерът на Алекс.

— Ало?

— Ало. Добре ли си?

— Да, а ти?

— Карам я някак — отвърна Алекс. — Джо, момичето, което си ми намерила, е много симпатично. Хич не ми се пречка в краката, а си върши работата. Харесвам я. Исках да ти благодаря.

— Радвам се.

Гласът от отсрещната страна на линията като че ли се поколеба за малко.

— Сигурна ли си, че си добре, Емили?

— Да.

— Хубаво тогава. Желая ти приятен ден.

— Благодаря.

Емили затвори, горда от стоическото си поведение. Колкото и да имаше нужда да обсъди с някого внезапната, смущаваща промяна в съпруга й, Алекс й беше демонстрирал пределно ясно, че темата е табу.

След двайсетина минути обаче на вратата на гостната се почука.

— Здрасти, Алекс — въздъхна Емили.

— Здрасти, Ем. Ако ти досаждам, кажи ми да се омитам. Просто тонът ти ми подсказа, че нещо не е наред. Наминавам, за да те проверя най-добросъседски.

— Благодаря ти. Хвана ме — призна си тя, — леко съм депресирана.

— Така си и помислих. Искаш ли да поговорим?

— Ами… не знам. — Сълзите започнаха да парят в очите й.

— Понякога е полезно да си излееш мъката, а аз с радост ще изиграя ролята на първия ти терапевт; естествено, отношението ми ще е подобаващо неутрално и безпристрастно. Много ще ме разнообразиш. — Той се усмихна и Емили се трогна от опитите му да я разведри. — Предполагам, че брат ми е виновникът за мрачното ти настроение. Смея да го твърдя, понеже онзиден влетя при мен, без да почука дори — което ме вбесява, — и ме смъмри, задето съм ти се натрапвал.

— О, боже! Нищичко не съм му казвала, Алекс. Повярвай ми.

— За миг не съм се усъмнил в теб, но явно просто му се е прищяло да ме навика за нещо — отвърна бодро Алекс.

— Явно. Толкова напрегнат беше през уикенда. Нямам представа, какво му става — призна си тя.

— Ех, Ем — въздъхна угрижено Алекс, — навлизаме в дълбоки води. Не ми представлява трудност да ти направя разбор на психиката му и да те просветля за кого си се омъжила, но и двамата знаем, че не би било редно от моя страна. Мога да кажа единствено, че Себастиан открай време е склонен най-ненадейно да изпада в черни дупки. И за твое добро дано бързо да изпълзи от тази.

— Аз също. — Сърбеше я езикът да го затрупа с въпроси, но така щеше да наруши уговорката им, пък и не желаеше да говори зад гърба на Себастиан. — А и тукашният климат хич не помага. Нямам търпение да дойде сряда, когато тръгвам за Франция.

— Блазе ти. Родният въздух несъмнено ще повдигне настроението ти. Освен това вероятно ще научиш цялата история на София и стихотворенията й.

— Задължително ще помоля Жак да довърши разказа си — обеща Емили.

— Ще ми бъде много интересно да разгледам библиотеката в имението — усмихна се Алекс. — Книгите са ми страст, особено старите.

— На мен се пада честта да следя за опаковането и складирането им, преди да почне ремонтът. Направо ми настръхва косата — призна си тя. — Но пък е за добра кауза.

— Баща ти определено би се гордял с теб, Ем. Жалко е, че легендарното име Дьо ла Мартиниер ще изчезне — всъщност, откакто си съпруга на брат ми, вече го няма.

— О, не. Възнамерявам да запазя фамилията си. Себастиан няма нищо против.

— Но ако двамата се сдобиете с отроче, ще носи фамилията Карадърс, нали така?

— Ще го мислим, когато му дойде времето — побърза да отбие въпроса му Емили. — Искаш ли Джо да спи в къщата, докато ме няма? При интервюто каза, че нямала нищо против да преспива тук от време навреме.

— Не е нужно, пък и имам телефонния й номер в случай на бедствие. Знаеш, че можеш да ми имаш доверие, Ем — настоя Алекс. — Мога да се грижа сам за себе си.

— Жалко, че никога не излизаш от къщи, Алекс. Не ти ли липсва външният свят?

— Е, понякога получавам клаустрофобия — призна си той. — Но като се позатопли времето, мога да си правя разходки из някога образцовата ни градина. Не казвай на Себастиан, но съм се замислил дали да не си купя специално оборудвана кола.

— Чудесна идея — одобри Емили. — А като се върна от Франция, може да натоварим количката ти в багажника на ленд ровъра и да си направим една екскурзия. Какво ще кажеш?

— Страхотно. — Алекс се ухили до уши. — Какво ли не бих дал за едно наливно пиво в истинска кръчма.

— Имаме уговорка значи — съгласи се Емили, питайки се защо ли Себастиан не го е водил досега. Но като се имаше предвид напрежението помежду им, май срещата на по няколко халби бира не беше особено разумно хрумване.

— Е, ще те оставям тогава — обяви Алекс, освобождавайки спирачката на количката си. — Трябва да се погрижа за нарастващата си колекция от акции в петролни компании. Приятно прекарване във Франция, Ем. С нетърпение очаквам да ми донесеш още любопитни сведения за бабчето. Adieu и bon voyage.^[1]

Алекс й помаха и излезе от стаята.

 

 

Емили пристигна развълнувана на летище „Лийдс Брадфорд“ с кола на таксиметровата компания, която Себастиан й бе препоръчал. Докато самолетът се издигаше над сивеещата индустриална част на Северна Англия, отправяйки се на юг към Франция, Емили се терзаеше, че не бе успяла да се свърже със Себастиан. Мобилният му телефон я прехвърляше на гласова поща, а до този момент още не беше отговорил на нито едно нейно съобщение.

Държеше се единствено благодарение на обяснението на Алекс за променливите настроения на брат му. Но и то не беше облекчило безсънието и загнездилия се в стомаха й страх, че нещо не е наред. Резкият обрат от отзивчив любящ съпруг към мъж, който дори не си правеше труда да отговаря на обажданията й, беше труднопоносим.

Самолетът кацна в Ница под лъчите на слабото мартенско слънце. Емили си взе кола под наем и потегли към мястото, което все повече чувстваше като истински свой дом. Познатата атмосфера й действаше някак успокояващо, утешително.

В имението кипеше бурна дейност. Пред входа сякаш на стража стоеше гигантски камион.

Марго я прегърна на вратата с пламнало от препускане по задачи лице.

— Мадам, толкова се радвам да ви видя.

— И аз теб, Марго — каза Емили, отвръщайки на прегръдката и.

— Отговорих на които въпроси можах, но не съм запозната с всичките ви изисквания. — Марго изглеждаше грохнала. — Започнаха да прибират книгите.

— Моля?! Изрично им наредих да не започват без мен — възмути се Емили.

— Вината е моя, мадам. Пристигнаха преди три часа и не ми се искаше да стоят със скръстени ръце.

— Няма значение — побърза да я успокои Емили, потискайки раздразнението си, — нали вече съм тук.

— Може ли да ви предложа нещо ободряващо след дългото пътуване?

— Да, ще те помоля за един чай. Би ли ми го донесла в библиотеката?

— Разбира се, мадам.

Емили завари рафтовете в библиотеката полуопразнени. Във въздуха се носеха облаци вековен прахоляк.

— Добър ден! — поздрави тя няколкото работници, които пъргаво подреждаха книгите във водонепромокаеми сандъци. — Аз съм Емили дьо ла Мартиниер.

— Приятно ни е, мадам — протегна й загрубяла ръка за поздрав широкоплещест мъж. — Както сама виждате, напредваме. Имате изумителна колекция. Някои книги са много стари.

Джайлс — така се представи работникът — й обясни, че надписват всеки сандък със същия номер, който е залепен върху съответната полица, откъдето са свалили книгите.

— Идеята е след ремонта да върнем книгите на първоначалното им място — обобщи той.

— Чудесно — одобри Емили, отдъхвайки си, когато видя, че книгите минават през ръцете на добре организирана и компетентна бригада. Огледа целия безпорядък и за малко да подскочи от изненада, когато видя на пода Антон — сина на Марго, който се бе зачел в някаква книга и сякаш се намираше на светлинни години от цялата гюрултия наоколо.

— Здрасти, Антон! — приближи се Емили до него.

Момчето се стресна и вдигна поглед. В очите му се четеше дори страх.

— Мадам Дьо ла Мартиниер, извинявайте, мама ме изпрати да помагам, ама си харесах тая книжка и…

Емили прочете заглавието на старото издание — „Клетниците“ от Виктор Юго, роман, който и тя самата беше чела в същата тази библиотека като дете. Антон стана от земята и така й заприлича на Гаврош — дрипавото парижанче от книгата, че тя не можа да сдържи усмивката си.

— Стой си, не ми пречиш. — Тя сложи ръка на рамото му и нежно го побутна да седне пак. — Обичаш ли да четеш?

— Да, много. И тук много ми харесва. Когато мама ме взима с нея на работа, идвам и разглеждам книгите. Но никога досега не съм ги пипал, мадам, заклевам се — побърза да добави момчето.

— А защо не вземеш тази, за да я дочетеш вкъщи? — предложи Емили. — Сигурна съм, че добре ще се грижиш за нея.

— Наистина ли, мадам? — подскочи от радост Антон. — Много ще се радвам. Благодаря ви, мадам.

— Моля те, викай ми Емили.

— Антон! Само да разбера, че си правил бели тук!

Марго носеше чая на Емили, а очите й преливаха от тревога.

— Не, разбира се, че не е. — Емили взе чая си. — И той е като мен и баща ми; книжен плъх. Пък и ми се струва много умен — добави с лъчезарна усмивка. — Избрал си е „Клетниците“ — предизвикателство за възрастен човек, да не говорим за дете.

— Така е! — заяви Марго с гордост. — Пълен отличник е и мечтае един ден да изучава литература в някой престижен университет. Колко време ще останете, мадам? Не сме изнасяли мебелите единствено от стаята, в която обикновено спите. Жан и Жак казаха, че са ви предложили да отседнете във вилата им, докато сте тук.

— Да, но тази нощ мисля да спя тук. Леглото и гардеробът в стаята ми не са нищо особено, така че просто ще отидат на сметището, когато дойде моментът. А утре вечер ще гостувам на Жан и Жак. Справила си се похвално, Марго, благодаря ти — каза Емили на излизане от библиотеката.

— Оставила съм ви чинии, ножове, вилици и чайник, разбира се — обясни Марго, като влязоха в почти опразнената кухня. — Още не са изнесли хладилника, но така и така е доста стар и вероятно ще решите да го подмените с нов.

Лека-полека започна да проумява с какъв мащабен проект се е захванала. Досега все беше гледала на начинанието зад покровителския щит на Себастиан и навярно затова й се бе струвало постижимо.

— Определено ще го подменим — съгласи се Емили. — Утре сутрин имам среща с архитекта и с бригадира, който ще следи строителните работи.

— Имате ли представа колко време ще отнеме ремонтът, мадам?

На Емили й направи впечатление отпадналият вид на икономката.

— Не зная. Година, година и половина може би.

— Ясно. Просто… съжалявам, мадам, но да разбирам ли, че трябва да си търся друга работа? Все пак тук няма да има за какво да се грижа.

— Марго — подхвана Емили, осъзнавайки с чувство за вина, че трябваше да са изяснили въпроса още преди седмици, — работиш за семейството ни повече от петнайсет години и задължително ще получаваш редовна заплата за периода на ремонта. Помощта ти ще ми е нужна, докато съм в Англия: все някой трябва да държи под око строителите и да ме сигнализира, ако изникне проблем.

— Мадам, много мило от ваша страна. Разбира се, че ще ви помагам — отвърна Марго, видимо облекчена. — И без пари бих ви се отзовала, но сама знаете, че не съм някоя богаташка. Спестявам всеки франк за бъдещото обучение на Антон. — На лицето й внезапно изплува загрижено изражение. — Понякога се чудя какво ли щяхме да правим, ако не бях тук.

— Важното е, че си тук, Марго — утеши я Емили с искрена усмивка. — Не се смущавай, моля те. Убедена съм, че ще се реваншираш повече от достатъчно за дните на бездействие, когато ремонтът приключи и дойде моментът за чистене.

— Е, както и да е, смятам, че сте се заели с много благородно дело, и родителите ви биха се гордели с вас — каза Марго, ненадейно просълзявайки се. — Ще съхраните къщата като паметник на френска история и прекрасен дом за децата ви. И така, оставила съм ви вечеря, а ние с Антон трябва да се прибираме вече.

— Разбира се. Ще се видим, преди да замина, за да ти платя за труда. Отново ти благодаря за всичко.

Марго тръгна, а Емили постоя известно време сама в просторната еклива кухня и после отиде в библиотеката, за да помогне с каквото може.

 

 

Привечер книгите вече бяха натоварени в камиона и готови да потеглят към склада.

— Мадам Дьо ла Мартиниер, ще ви помоля да подпишете тези формуляри. С тях заявявате, че сте прегледала сандъците и сте се уверили, че книгите в действителност са 24 307 на брой. Миналата седмица разговарях със съпруга ви по телефона и според него на колекцията трябва да се направи застраховка на стойност двайсет и един милиона франка — каза Джайлс.

— Сериозно ли? — Емили вдигна вежда учудено. — Не е ли малко прекалено?

— Колекцията ви е доста ценна, мадам. На ваше място бих извикал специалист, за да й направи експертна оценка. В наши дни старите книги могат да струват цяло състояние.

— Прав сте — съгласи се Емили. И Себастиан я беше посъветвал същото, но досега не беше гледала на книгите от финансова гледна точка, а само от емоционална. — Благодаря ви за помощта и препоръките.

Емили изпрати с поглед камиона и се върна в кухнята да хапне от задушената говежда опашка, която й бе оставила Марго. На масата пред нея стояха нещата от бюрото на баща й, които набързо бе прехвърлила в две черни боклукчийски торби при опразването на къщата преди няколко седмици. Дъвчейки, Емили бръкна в едната от тях и на сляпо извади част от съдържанието й. Имаше много писма — лична и бизнес кореспонденция от шейсетте. Намери и купчина снимки на родителите си в Париж и в градината на имението, обградени от високопоставени гости.

Сред тях имаше и много нейни снимки — като бебе, като хлапачка, а после и като занемарена тийнейджърка с гъст бретон и нашишкавяло от хормоните тяло. С разпален интерес Емили изсипа и двете торби върху масата и заровичка унесено из съкровените спомени, които баща й бе оставил след себе си. Почувства го някак близо и като се зачете в любовните писма от майка й, даде воля на сълзите си.

Тези писмени следи доказваха без всякакво съмнение, че Валери бе обичала баща й, и поне за това Емили й беше благодарна. Избърса си носа, едновременно и нажалена, но и по някаква ирония развеселена от чувството, че болката бавно-бавно си отиваше с разбора на миналото.

Освен това, отправяйки поглед назад, стигна до прозрението, че умишленото й отцепване от семейството и фамилната история бе послужило единствено да спъва настоящето и бъдещето й. Разбира се, някои постъпки бяха непростими… но успееше ли да проникне в мотивите зад тях, може би най-накрая щеше да се освободи от капана на миналото.

Емили погледна ръчния си часовник и с изненада установи, че минава полунощ. Провери гласовата си поща за вести от Себастиан, понеже му беше оставила съобщение, че е пристигнала във Франция. Електронният глас я уведоми, че няма нови съобщения. Емили въздъхна, с нежелание се отлепи от топлината край кухненската печка и тръгна към хладовитата си спалня, доволна, че поне се бе сетила да вземе любимия си термофор.

Пъхвайки се под завивките, за пореден път изпита наплива на адреналин, до който водеше споменът за студенината и некомуникативността на Себастиан през уикенда, но тя отказа да му се поддаде. Ако поради кой знае каква причина Себастиан е престанал да я обича, щеше да се справи някак. Все пак още като дете беше свикнала със самотата.