Лусинда Райли
Лавандуловата градина (21)

21
Париж, 1943 година

Едуар се върна от Южна Франция след два дни. Изглеждаше омаломощен и направо тръгна към стаята си, но спря по средата на стълбището, за да уведоми Кони, че същата вечер очакват гости. Искаше я в гостната в шест и половина.

Чудно й стана кои ли щяха да са посетителите тази вечер, но за всеки случай силно се надяваше да не са Фалк и Фредерик. Нервите й лека-полека бяха започнали да се поотпускат след премеждията от преди две нощи, когато Фредерик се появи най-неочаквано в къщата, докато Вениша изпращаше съобщение до лондонската щабквартира от мазето.

Сутринта, докато чакаше Сара да тръгне на пазар, Кони слезе да провери мазето и да го заключи. Само че ключа го нямаше. Претърси всяко кътче от мазето и антренцето пред него, но без резултат. За нейно успокоение Вениша не бе оставила никакви следи — не се усещаше никакъв застоял цигарен дим в затвореното помещение, всичко си бе на място и не липсваше нищо. А и до този момент нямаше никакви наказателни акции, които обикновено бяха скоропостижни, както знаеше от опит. Ако швабите бяха засекли радиосигнал в околността, незабавно щяха да обискират къща по къща, понеже знаеха, че радистите са обучени да събират оборудването си и да се изнасят от района в рамките на часове.

В шест и половина същата вечер Кони изпълни заръката на домакина и се яви в гостната. Сара доведе София, видимо замечтана и съкрушително красива в новата си рокля.

Докато настаняваха София на мястото й, Кони се възползва от възможността да огледа приятелката си внимателно и мигновено осъзна, че е придобила нова аура — вече го нямаше стария момичешки копнеж, а на негово място изникваха първите стръкове на познанието. Тя сияеше цялата — млада жена в разцвета на живота си.

Едуар се появи в гостната с отпочинал, освежен вид, привидно възвърнал обичайния си несмутим облик. Целуна сестра си, отбеляза колко неотразима е тази вечер и ги запозна със списъка с гостите — обичайната съвкупност от френски буржоа, изтъкнати представители на правителството във Виши и германци.

До седем и половина бяха дошли всички гости, с изключение на Фалк. Фредерик поднесе извиненията на брат си, който щял да закъснее.

— Снощи хора от Съпротивата са проникнали с взлом в централата на Службата за принудителен труд на „Рю де Фро-Буржоа“ — обясни Фредерик. — Откраднали са шейсет и пет хиляди досиета и са се измъкнали невредими. Разбираемо е, че брат ми не е особено щастлив.

Бяха запознали Кони с програмата на СПТ по време на агентурното й обучение. Въпросната система поддържаше регистър на млади французи — около 150 000 имена. Службата непрекъснато свикваше многочислени групи от списъците и ги изпращаше в Германия, където младежите се трудеха във фабрики за бойни припаси и на поточни линии. Депортирането на хиляди французи беше довело до нарастващо недоволство сред френското общество и до всеобхватен бунт срещу правителството във Виши. Заради програмата на СПТ множество инак миролюбиви френски граждани започнаха да подкрепят каузата на Съпротивата. Угриженото изражение на Кони, докато слушаше историята на Фредерик, не издаваше и капка от вътрешното й задоволство от успешната мисия на Съпротивата. И добре свършената работа на Вениша, разбира се.

— Естествено, очакват се репресии — обади се един от високопоставените функционери на Виши. — С още по-свирепа бдителност ще издирваме и ще смачкваме метежниците, плъзнали из страната ни.

 

 

Докато в гостната сервираха кафе и бренди, на вратата се позвъни. След няколко секунди Фалк влезе в стаята.

— Прощавай, Едуар, но заради активистите, които целят да свалят режима ни, отсъствах от трапезата ти тази вечер.

Едуар му наля бренди, а през това време Кони забеляза колко решително е изражението му и колко пламнал погледът.

— Фройлайн Констанс, как се чувствате тази вечер?

— Добре, благодаря, Фалк. А вие?

— Както вероятно чухте, Съпротивата ни създава известни грижи, но бъдете сигурна, че ще изловим виновниците и няма да им се размине за стореното. Но дотук със служебните въпроси. Нуждая се от развлечение. — Полковникът я погали по бузата й.

Допирът му беше като ледена струя вода, стекла се по лицето й.

— Фройлайн, дали не бихме могли да…

— Имал си сериозна работа значи — притече се на помощ Едуар.

— Да, но извършителите ще си получат заслуженото. Постоянно получаваме сведения от френските граждани, които не одобряват действията на Съпротивата и не пропускат да сигнализират за изменници. Смятаме, че гнездото им се намира в този район. Преди две нощи един от подслушвателните ни постове засече силен сигнал от тази улица. Веднага се проведе обиск на съседните къщи, но не излезе нищо. Естествено, предупредих служителите ми да не ви безпокоят — отбеляза Фалк.

При вида на искрено изненадания Едуар кръвта на Кони замръзна във вените й.

— Откъде може да е бил излъчен сигналът? — учуди се той на глас. — Съседите ми са предани, добросъвестни хора.

— Братко — намеси се неочаквано в разговора им Фредерик, — ако говорим за преди две нощи, ще кажа, че посетих за кратко София. Дослуша й се музика, но грамофонът беше повреден и госпожицата се сети, че в къщата има радио. Разбира се, тя съзнава, че е незаконно да го използва — побърза да добави Фредерик, — но понеже много исках да й доставя това удоволствие, включих радиото и потърсих станция с класическа музика. Така че, Фалк — въздъхна разкаян Фредерик, — предполагам, вината е моя. Извинявам се, че съм ви създал допълнително работа. Но мога да ви уверя, че СС присъстваше с цялата си мощ в тази къща и вратата се отвори единствено за котката.

Макар и спокоен, Едуар като че ли се смути от това неочаквано самопризнание на Фредерик. Фалк също го гледаше подозрително.

— Е, май няма как да арестувам човек с по-горен ранг, пренебрегнал закона в стремежа си да ощастливи една дама — каза полковникът, осезаемо подразнен. — Ще забравим за случая, то се знае, но, Едуар, съветвам те незабавно да предадеш радиото си на властите, за да няма повече подобни случаи.

— Разбира се, Фалк — каза Едуар. — Не си бях вкъщи въпросната нощ. София, не е бивало да подстрекаваш към подобно нарушение.

— Слушахме прекрасна музика — усмихна се София от стола си зад тях. — Не смятате ли, че моцартовият „Реквием“ си струва провинението? — Невинният й чар моментално разсея напрежението.

На Кони й направи впечатление, че Фредерик не откъсва поглед от София, а очите му преливаха от нежност. Макар че братята имаха абсолютно еднакви очи, при Фалк те излъчваха студенина и безсърдечност, като обуславяха ясния контраст помежду им. Ако очите наистина бяха прозорец към душата, то Фредерик и Фалк, колкото и еднакви да изглеждаха, имаха коренно различен душевен мир.

 

 

Едуар намери Кони в библиотеката на следващата сутрин.

— Значи Фредерик е идвал в къщата, докато ме е нямало? — попита я той.

— Да. Но не аз го поканих, а сестра ти. Дори не подозирах за уговорката им.

— Разбирам. — Едуар скръсти ръце и въздъхна. — Снощи ми се стори, че взаимоотношенията им са напреднали. Влюбени са до уши. Споделяла ли ти е нещо София?

— Да — призна си Кони. — Опитах да я предупредя, че връзката с Фредерик е невъзможна. Но тя не ще и да чуе.

— Можем единствено да се надяваме Фредерик да се върне в Германия час по-скоро. За нейно добро. — Едуар се обърна към Кони. — Стоя ли с тях онази вечер?

— Не, вече бях в леглото, когато Фредерик пристигна.

— Господи! — Едуар се хвана за главата ужасен. — София е загубила ума си! Да остава насаме с мъж, е неприемливо, но да го прави скришом, и то късно нощем, е направо недопустимо!

— Едуар, прости ми, но наистина не знаех как да постъпя — обясни Кони. — Как да настоявам, че е неуместно да кани Фредерик по такова време, при положение че и аз самата съм гостенка тук? Нямам право да й чета морал. Особено докато е в компанията на високопоставен немец — добави тя. — Искрено съжалявам.

Едуар се стовари в най-близкия стол, внезапно съкрушен.

— Не им ли стига, че похищават и съсипват красивата ни страна, че грабят богатствата й? И сестра ми ли трябва да отвлекат? Понякога просто…

— Едуар, какво има?

Той впери умислен поглед в стената и след малко каза:

— Извини ме, Констанс, просто силите ми са на изчерпване, а сега и това. Имам чувството, че водя тази война столетия наред. Е, остава ни да чакаме Фредерик да отпътува за Германия. В противен случай ще се наложи да прибегнем до по-драстични мерки.

— Поне можем да се порадваме на новината за откраднатите досиета от централата на СПТ, нали така? — каза Кони.

— Да. — Обърна се той към нея с неразгадаемо изражение на лицето. — А, вярвай ми, ще имаме още победи, още много.

Едуар излезе от библиотеката, а Кони остана с книга в скута, точно в онзи момент повече от убедена, че Едуар дьо ла Мартиниер е имал пръст в действията на Съпротивата от миналата нощ. Мисълта й подейства успокояващо. Но дори това не променяше факта, че някак се бе оплела в чужда мрежа; че бездействаше точно когато трябваше да е най-активна…

Не й даваше мира и въпросът, защо Фредерик се беше намесил, споменавайки радиото. Дали пък София не беше права като твърдеше, че Фредерик не вярва в нацистката кауза? А може би някак бе надушил, че от къщата се осъществява радиовръзка, и бе дошъл сам да проучи случая?

Кони отпусна глава в дланите си и зарида. Светлата идея, на която се беше посветила, сега се губеше в мараня от пълен смут. Струваше й се, че всички, с изключение на нея, знаеха какво се случва на сцената, и играеха отредената им роля. Чувстваше се като най-обикновен плавей, развяван насам-натам от приумиците и тайните цели на останалите.

— О, Лоурънс — прошепна тя в празната библиотека, — помогни ми.

Огледа се наоколо, а книгите си стояха равнодушно по полиците — твърди, студени и безжизнени, подвързани в почти еднакъв цвят, — сякаш нарочно криеха съдържанието си. Идеалната метафора за живота, който бе принудена да води.

 

 

На обяд София, с която Кони почти не се бе виждала през последните няколко дни, имаше блед, изнурен вид. Порови с вилица из храната си, после стана от масата и помоли да я извинят.

Минаха два часа, а София все още не бе излязла от стаята си, затова Кони почука на вратата й. Приятелката й лежеше в леглото с болнаво лице и студен компрес върху челото.

— Божичко, добре ли си? — Кони седна на леглото и взе ръката на София в своята. — Може ли да ти помогна с нещо?

— Не, не съм болна. Поне физически… — София въздъхна и се усмихна вяло. — Благодаря ти, че дойде, Констанс. Имам чувството, че напоследък не прекарваме много време заедно. Липсваше ми.

— Е, важното е, че сега съм тук — утеши я тя.

— О, Констанс — прехапа устни София, — Фредерик ми каза, че до няколко седмици трябва да замине за Германия. Как ще го понеса? — Незрящите й очи плувнаха в сълзи.

— Ще ти се наложи. — Кони стисна ръката й. — Също както и на мен ми се налага да понасям живота без Лоурънс.

— Да — съгласи се София. — Знам, че ме мислиш за наивна и невежа по въпросите на любовта. Убедена си, че ще преживея загубата на Фредерик, понеже нямаме бъдеще заедно. Но аз съм зряла жена и познавам собственото си сърце.

— Опитвам се единствено да те предпазя, София — увери я Кони. — Разбирам колко ти е тежко.

— Констанс, познавам Фредерик и двамата ще бъдем заедно. Вярвам го с цялото си сърце. Фредерик ми обеща да намери начин и му имам пълно доверие.

Кони въздъхна. На фона на бедите от изминалите четири години, на милионите хора, загубили живота си във войната, любовните терзания на София изглеждаха съвсем тривиални. Но тя самата ги преживяваше с цялото си същество просто защото си бяха лично нейни.

— Е, щом Фредерик твърди, че ще намери начин, значи ще намери — подкрепи я Кони, съзнавайки, че няма как другояче да постъпи. Ако Фредерик заминаваше скоро, то й оставаше единствено да се надява, че ситуацията сама ще се разреши.

 

 

През следващите няколко седмици сирени за въздушна тревога раздираха иначе тихите парижки нощи, принуждавайки парижани да търсят укритие в бомбоубежищата. До Кони достигнаха новини за атаки на Кралските военновъздушни сили над заводите на „Пежо“ и „Мишлен“ в индустриалните райони на парижките предградия. Ако се намираше в родината си и научаваше за случилото се от „Таймс“, несъмнено щеше да посрещне вестта с радост, но тукашните вестници изнесоха трагичните данни за стотиците невинни жертви — цивилни работници в заводите.

Докато правеше обичайната си разходка до градините на Тюйлери, тя долавяше изтощението на града и на жителите му, чиято надежда за края на войната бавно започваше да чезне. Обещаното настъпление на съюзниците все още се бавеше и тя вече се чудеше дали ще го доживее.

Въздухът тегнеше от булото на влажна мъгла, сякаш и той самият се мъчеше да прикрие грозотата на настъпилия ден. Кони седна на любимата си пейка и не след дълго видя Вениша да крачи към нея.

Минаха през редовните инсценирани поздрави и Вениша седна до нея. Макар че се беше пременила в униформата си на заможна дама, днес не си беше направила труда да сложи маската си от грим. Опънатата по скулите й кожа имаше нездрав, восъчен цвят.

— Благодаря ти за достъпа до мазето онази вечер. Много ми помогна. — Вениша извади цигара от пакета „Голоаз“. — Ще запалиш ли?

— Не, благодаря.

— Добре че са тези гадории, та да притъпяват глада ми — добави Вениша, преди да запали.

— Трябват ли ти пари за храна? — предложи Кони единствената услуга, с която можеше да допринесе.

— Не, благодаря ти. Всъщност проблемът е, че постоянно търча насам-натам, понеже не бива да се застоявам на едно място. Иначе има опасност швабите да засекат сигнала ми. Вечно въртя педали и не намирам време да ям като хората.

— Как вървят нещата?

— Знаеш как е, Кон — каза Вениша, дълбоко вдишвайки цигарен дим, — една стъпка напред, две назад. Поне мога да се похваля, че групичката ни е доста по-организирана. И все пак още един чифт ръце биха ни се отразили добре. Та, струва ми се, не е толкова фатално, че официално не се водиш агент. Не виждам причина да не ни дадеш едно рамо в ролята си на обикновен френски гражданин. А и като се запознаеш с колегите ми, може да ти помогнат да напуснеш Франция.

— Наистина ли? — Както бе посърнала, сега Кони моментално се оживи. — О, Вениша, съзнавам, че животът ми е същински пикник в сравнение с твоя, но съм готова на всичко, на абсолютно всичко, само и само да се измъкна от онази къща.

— Е, вече разказах на хората от мрежата ми за помощта ти и сигурно ще успеят да те изведат от Франция. Предлагам да дойдеш на следващата ни среща. Нищо не мога да ти обещая и трябва да ти напомня, че никога не е изключено в редиците ни да се е промъкнал швабски информатор, но на услуга се отговаря с услуга. Освен това си ми приятелка. Дожалява ми за теб, като се сетя как трябва да се усмихваш на долните свине, дето все се навъртат край оная къща.

Топла усмивка озари лицето на Вениша и през воала на изтощението Кони видя мимолетен проблясък на някогашната й красота.

— Между другото май господинът, в чийто дом гостуваш, заема високо стъпало в съпротивата. Подочух, че в Париж живеел доста заможен мъж, който отстъпвал по роля единствено на Жан Мулен — дълбоко почитаният ни, вече покоен лидер на съпротивата. Ако става дума за него, скъпа моя, разбираемо е защо от Лондон са решили да жертват блестящата ти агентурна кариера, след като си цъфнала на прага му пред погледите на половин Гестапо. Както и да е, трябва да бягам. — Вениша се изправи. — Ще ти дам точно място и час на срещата, когато се видим в четвъртък. Така че дерзай и дотогава.