Лусинда Райли
Лавандуловата градина (35)

35

Тримата седяха мълчаливо, докато осмисляха разкритието на Жак.

— Разбираш ли сега, Емили — обади се Жак по някое време, — защо не смеех да изкарам наяве самоличността на осиротялото бебе? Сторех ли го, животът на Марго щеше да се обърне с главата надолу. Цели петнайсет години ви служеше като икономка. След смъртта на баща ти предшественичката й, която навярно си спомняш, напусна имението. Дотогава с майката на Марго вече се бяхме сприятелили и аз препоръчах дъщеря й на Валери.

— Ясно ми е вече защо си държеше езика зад зъбите, татко — каза тихо Жан. — Кой знае как щеше да реагира Марго на това, че е слугувала на семейство Дьо ла Мартиниер, когато всъщност е била една от тях.

— Именно — потвърди Жак. — Но Марго вече не е сред нас, а Антон кацна на прага ни досущ като завърнал се у дома пощенски гълъб. И между двама ви се зароди силна връзка — кимна Жак към Емили. — Затова трябваше да разкрия тайната си. Момчето, което в момента стяга багажа си, за да заживее под един покрив с теб, всъщност е твоя кръв.

Емили заслуша безучастно как Жан разпитва баща си надълго и нашироко. Вече разбираше… разбираше защо всяка дума, всеки жест на Антон й се струваха познати… във вените и на двама им течеше кръвта на Дьо ла Мартиниер. Нищо чудно, че онзи далечен ден, когато бе видяла Антон да чете книга на пода на библиотеката, с фино изваяното му личице и тъмни коси, по гръбнака й бяха пробягали тръпки. По някаква ирония на съдбата беше наследил чертите не на баба си, а на Едуар.

— Емили — продължи Жак, — сметнах, че е най-справедливо да оставя решението на теб. От теб зависи дали ще кажеш на Антон какъв е произходът му. Много хора биха твърдели, че вече е късно за подобно разкритие, че само ще го натовари. Но Антон Дювал е единственият жив представител на рода Дьо ла Мартиниер, освен теб.

Настъпи тишина и Емили се заслуша във вечерната песен на птиците.

— Няма значение дали Антон е син на икономката ми, или мой родственик — така или иначе, щях да му предложа дом — пророни Емили след дълго мълчание, протягайки се да потупа стареца по коляното. — Жак, държа да ти кажа две неща. Първото е, че си постъпил по най-благороден начин с подаръка от баща ми. А второто — толкова се радвам, че ми имаш достатъчно доверие, за да споделиш с мен истината. Но искам да те уверя, че в моите очи родството ми с Антон е просто една подробност, макар и хубава. Още от момента, в който го видях, изпитах естествено привличане към него. — Тя се усмихна с умиление. — Наистина, Жак, не можеш да си представиш ти колко ме ощастливи тази вечер. Дано някой ден мога да ти се отблагодаря.

— Емили, Емили… — Жак протегна ръце към нея и тя ги пое. — Явно съдбата е решила да се намеси, защото смъртта на Марго се оказа отговорът, макар и тъжен, на дилемата ми. Антон си има дом, а ти несъмнено ще си милосърдна майка. Войната отне милосърдието на Едуар, както и на мнозина от сънародниците ни. Но, моля те, не губи своето.

— Няма, обещавам. Кълна се — увери го тържествено Емили.

— Животът е твърде кратък, за да го прекарваме в ненавист и тесногръдие. Попаднеш ли на нещо добро, стисни го и с двете ръце. — Жак й се усмихна уморено.

— Много си прав, Жак — съгласи се Емили.

— Готови ли сме да тръгваме?

Тримата се обърнаха към Антон, застанал до портата с куфарче в ръка. Наситената с емоции атмосфера като че ли го беше поозадачила.

— Май ще е най-добре да се приберем по светло, Емили — рече момчето с несигурен гласец.

— Да, прав си. — Емили стана и му подаде ръка. — Да вървим, преди да се е стъмнило.

Антон вече беше в леглото в новата си стая, а Емили, вместо да се чувства изтощена от дългия ден, се радваше на приповдигнато настроение. По-нататък щеше да реши дали и кога да му разкрие тайната за миналото. Най-важното на този етап беше Антон да се чувства обичан и желан. Опасяваше се, че каже ли му веднага за роднинската им връзка, умно момче като него можеше да си втълпи, че това е била единствената причина да го приеме в дома си. Искаше й се първо да спечели доверието и обичта му и чак тогава да предприеме решаващата стъпка.

Емили включи компютъра си и пак отвори имейла от Алекс. В следващия момент изпита такъв прилив на енергия, че скочи от стола, неспособна да се задържи на едно място.

— И ти ми липсваш — каза на лаптопа, обхождайки нервно всекидневната. — И то много — добави искрено. — Всъщност повече от много.

Внезапно спря; нелепо ли се държеше, или така й се струваше?

Във всеки случай отношенията й с Алекс бяха изковани при, меко казано, тежки обстоятелства. Но странният гъдел в стомаха й, когато се сетеше за него — онова чувство, което съществуваше от толкова време, че вече дори не си спомняше откога, — като че ли не отмираше с дните.

Продължи да крачи… естествено, можеше да се стигне до пълна катастрофа, но защо пък да не опиташе? Нищо на този свят не беше вечно, както се убеждаваше все повече и повече през изминалите месеци. Животът беше игра на ези-тура. И да правеше грешна стъпка — какво от това? Ако миналото и настоящето й я бяха научили на едно, то беше, че животът не дава втори шанс. Приканва те, умолява те дори да грабнеш каквото ти се предлага, да отсееш доброто от лошото. Точно както Жак я бе умолявал по-рано…

Емили се прозя и се пльосна като парцалена кукла на дивана. Щеше да умува на другия ден и ако мъдрото утро не я накараше да размисли, щеше да напише съдбовния имейл. Надигна се тромаво от дивана и се отправи към леглото.

До: [email protected]

От: [email protected]

Четвъртък

 

Скъпи Алекс,

Благодаря ти за писмото. Искам да знаеш, че местонахождението на първия том вече не представлява мистерия. Няма да се задълбочавам, но вече не е собственост на Дьо ла Мартиниер. Историята е дълга и ми се ще да ти я разкажа на живо. Мога да кажа единствено, че книгата е послужила като разменна монета за бъдещето на член от семейството ми, за което съм неимоверно благодарна. Освен това съм доволна, че подмолната мисия на Себастиан е била обречена кауза още от самото начало и че парите от продажбата на ценния том са задоволили нужда, много по-висша от алчността на бившия ми съпруг.

Какво друго интересно ли? А, да, май си осинових дете. Антон е на дванайсет години и тази история също е тема за разговор на живо. И още нещо — тъй като ти предстои да вземеш важно решение за бъдещето си, питах се дали няма да ти е от полза, ако ти подсигуря място и време за размисъл? Ваканционната ми къщичка е скромна, едноетажна, но пък разполага със спалня. И макар да сме обградени главно от лозя, а не от други човешки същества, струва ми се, че двамата с Антон можем да сме добра компания.

Дай знак, ако идеята ти харесва. Представи си само: три сирачета под един покрив — голяма веселба ще пада!

И ти ми липсваш.

Е. ХХХ

До: [email protected]

От: [email protected]

 

Скъпа ми Ем,

Искрени благодарности за поканата. Идният понеделник в 13:40 часа ще кацна на летището в Ница. Ако не ти е удобно да ме вземеш (в комплект с инвалидната ми количка!), пиши, за да измисля нещо. Нямам търпение да се видим и, разбира се, да се запозная с Антон.

А. XXX

П. П. Слава богу, че вече няма да ми се налага да тъгуват по теб, а само да тръпна в очакване до срещата ни.

Животът в мен

Със сляпа всеотдайност мъча се да те опазя —

Животът, скътан вътре в мен.

От любов изваяна си, затова си съвършена

и с гордо вдигната глава ще срещнеш утрешния ден.

 

Тялото си ти отдавам цяло —

расти и трупай сили в моя храм.

Някой ден и ние ще познаем свободата

и ще дишаме спокойно, знам.

 

Любов нетленна те създаде

и жаркото й слънце още свети и пламти.

Иде ден — ще ти разкажа приказката отначало,

затова не бой се, чедо мое ти.

 

Не видях стихията природна, що живот ти подари,

не виждам и сърцето, което в ритъма на мойто бие.

Но чувствам те, а чувствата ми са очи

и виждам те сега във мен, и мило ми е.

София дьо ла Мартиниер, май 1944 г.