Лусинда Райли
Лавандуловата градина (34)

34

След два дни й се обади Жан:

— Боя се, че имам неприятни новини. Марго е починала рано сутринта. Не знам как да го съобщя на Антон. Много мъжки се държи, но…

— Идвам незабавно — каза Емили.

 

 

— Антон отиде да се разходи из лозята — съобщи й Жан, когато Емили пристигна във вилата.

— Съобщи ли му новината?

— Да, и я прие спокойно. Обадих се на леля му в Грас и тя се съгласи да го приеме в дома си, но Антон не е особено щастлив.

— Предполагам. Трябва да се погрижим за клетото момче — въздъхна тя.

— Най-силно привързан е към теб, Емили — каза Жан тихо.

— Аз също го обичам. Бих могла да го взема при мен за известно време, но…

— Разбирам — кимна Жан.

Емили се почувства неудобно и се изправи.

— Отивам да го намеря — каза.

Докато вървеше към лозята, Емили се замисли за разговора им с Жан и си зададе въпроса, какво точно идваше след думичката „но“. Беше заможна необвързана жена с огромна къща и поне за момента с достатъчно свободно време, че да обърне внимание на едно осиротяло хлапе. И то хлапе, към което се бе привързала неимоверно много през изминалите няколко седмици. Не й се вярваше да се омъжи повторно. Освен това никога нямаше да има собствени деца.

Така че думичката „но“ предшестваше едно-единствено нещо — страх я бе, боеше се да поеме отговорност за друго човешко същество, чиито нужди трябваше да са с предимство пред нейните. Макар че примерът на майка й беше коренно различен.

Дали и тя щеше да гледа на майчинството като нея? Настръхваше при тази мисъл.

— Това момче се нуждае от мен, нуждае се от мен…

Дали е способна да го вземе под крилото си?

Разбира се, че е способна. Все пак прилича на баща си — всички така разправяха. А Едуар често я уверяваше, че ако откликнеш на нечии нужди, ще се почувстваш много по-удовлетворен, отколкото да задоволиш своите.

Внезапно я споходи прозрението, че ако Антон пожелаеше да остане при нея, то това щеше да бъде чест за нея, а не за него.

Тръгна между редовете, оглеждайки се за момчето. След малко го забеляза — неутешимият му поглед се рееше към имението в далечината, а гърчавото му телце сякаш щеше да рухне всеки момент от скръб. Внезапно я обля вълна на майчинска обич и като че ли всичко си дойде на мястото. Емили се спусна към него с протегнати ръце.

Като чу стъпките й, момчето се обърна, мъчейки се да заличи следите от сълзи по бузите си.

— Антон, толкова много съжалявам. — Прегърна го силно, а след малко и той й отвърна. Постояха така с обливани от горещи сълзи лица.

Когато раменете му се поотпуснаха, Емили избърса сълзите и на двамата с крайчеца на жилетката си.

— Не ми идва на ум какво да ти кажа, Антон. Знам колко я обичаше.

— Тази сутрин Жак ми каза, че смъртта била неразделна част от живота. Ясно ми е, че трябва да я приема, но май още не съм в състояние.

— Жак е мъдър човек — съгласи се Емили. — Антон, едва ли сега е най-подходящо да подхващам тази тема, но ако желаеш, може поне за известно време да ми гостуваш в новия ми дом. Тъкмо ще ми правиш компания. Понякога ми е доста самотно в празната къща. Добре ще ми се отрази присъствието на мъж.

Той вдигна удивен поглед към нея.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Обещаваш ли да си помислиш?

— Емили, няма нужда да си мисля! Ще се постарая да не ти преча и да ти помагам с… това-онова — обяви прочувствено Антон.

— Ще ми бъде изключително приятно. Май и двамата сме сирачета, а?

— Да, но… боя се, да не би да ми хареса твърде много и после да не ми се тръгва…

— Ами хубавото в случая е, че… — Емили му се усмихна и го прегърна, милвайки косата му — … може и да не ти се наложи.

До: [email protected]

От: [email protected]

 

Скъпа Ем,

Изпитах голямо облекчение, когато прочетох писмото ти — не че очаквах знаеш кой да хукне към Франция, въоръжен до зъби и решен на всяка цена да изкопчи от теб моята книга, — все пак може да е всякакъв, но смелчага определено не е. Бързам да те успокоя, че и тук още не се е вясвал, така че си живея в Крепостта „Мона Лиза“ непрестанно ослушвайки се за раздрънканата му таратайка. Мен ако питаш, вероятно се е усетил, че от два стола накрая ще остане на земята, и е решил да се закълне в безсмъртна любов на Бела. (Съжалявам.) Едва ли има смисъл да ти обяснявам колко самотен се чувствам тук — ако щеш ми вярвай, но започвам да се затъжавам дори за ругатните на брат ми. А по този повод мога да ти кажа, че заради напрегнатото очакване прегърнах още по-силно плана, за който ти загатнах в предишното си писмо. Споменах ти, че „дечицата“ ми много слушкат напоследък — даже мога да се похваля, че ги продадох на възможно най-изгодната цена на пазара. (ЕСТЕСТВЕНО, ТЕ ПРИКАНВАМ ДА НЕ МЕ ИЗДАВАШ НА БЪДЕЩИЯ СИ БИВШ СЪПРУГ!) Във всеки случай сумата си я бива и като гледам, ще мога да си живуркам царски цял живот. Освен това възнамерявам да си купя някое не толкова откъснато от света жилище, за да имам възможност за контакти с други човешки същества. В момента разглеждам приземни апартаменти в центъра на Йорк — прекрасен град с удивително красива катедрала.

Навярно си изненадана от това, че внезапно промених мнението си, при положение че някога бях твърдо решен да остана тук. Е, за жалост идеята за съсобственичеството на къщата се оказа несполучлива. Двамата със Себ не успяхме да изпълним предсмъртното желание на баба да се сдобрим. Това едва ли някога ще стане. Затова реших да отстъпя и да се съглася да продадем Блекмур Хол. Не съм ти го споменавал досега, но Себ е ипотекирал своя дял от къщата и вече значително е превишил кредита. Предполагам, че банката му оказва натиск и че това е една от причините да настоява за продажбата. Не се и съмнявам, че ще подскочи до тавана от радост, като му съобщя новината, пък и май е време да оставя миналото зад гърба си и да продължа напред.

Освен това, Ем, държа да те уверя (макар и да се опасявам, че тази част няма да ти хареса, поради което я премълчавах досега), че съм платил от собствения си джоб за обновяването на моя дял от къщата, както и за всичките ми нужди. Получих солидно обезщетение от застрахователната компания на шофьора, който ми отне краченцата (ХА-ХА!). Просто държа да знаеш, че не съм живял на гърба на брат си. И че още в началото предложих да използваме парите от обезщетението за реставрацията на Блекмур Хол. Когато научих обаче за ипотеката, веднага оттеглих офертата си. Много странно, но оттогава Себ не се държи особено приятелски.

Е, какво ще кажеш за скромния ми замисъл? Все още съм навит едва на осемдесет процента, но имам добро предчувствие.

Да си призная, Ем, откакто ти си тръгна, ме измъчва жестока самота. Отгоре на всичко си продадох и „децата“ така че съм и лентяй от класа. Разбира се, не е изключено да си осиновя още някое и друго…

Ако намериш време, ще се радвам на коментари и критики — голямо удоволствие ми достави с предишното си писмо.

Липсваш ми.

Алекс XX

Емили не намери време да му отговори веднага, понеже двамата с Антон тъкмо тръгваха за погребението на Марго. Но дори докато седеше в изящната средновековна църква „Сен Лоран“ в Гасен, здраво стискайки ръката на Антон, мислите й се връщаха към имейла на Алекс.

Липсваш ми.

След службата голяма част от местните бяха поканени във вилата, където с очевидна наслада дегустираха новата реколта на винарната.

Когато и последният гост си тръгна, Емили забеляза колко уморен изглежда Антон.

— Защо не се качиш горе и не започнеш да стягаш багажа си? След малко потегляме към къщи — подкани го с нежен глас Емили.

Лицето на Антон просветна, доколкото това бе възможно.

— Добре.

Докато го гледаше как се катери по стълбището със скръбно оклюмала глава, Емили се благославяше, че взе решение да го заведе в новия му дом веднага след погребението. Поне така трепетът от новото начало щеше да притъпи болката от печалния край на изминалия ден.

В кухнята влезе Жан.

— Емили, татко ме изпрати, да те повикам в градината, докато Антон го няма.

— Разбира се — съгласи се тя и го последва навън.

Жак още седеше в стола, от който не бе станал през целия ден. Беше изпълнявал ролята на домакин и Емили за пръв път виждаше какво уважение питаеше към стареца местната общност.

— Ела да седнеш, Емили — покани я той с мрачен тон. — Искам да поговорим. Жан, остани и ти.

В гласа му отекваше нотка на тържественост, което я наведе на мисълта, че Жак има да казва нещо важно.

Жан им наля по чаша вино, а после седна до Емили.

— Реших, че е настъпил моментът да ви разкрия коя е дъщерята на София. А надявам се, като научите, да проумеете защо го пазех в тайна толкова дълго време. — Жак се прокашля, прегракнал от многото разговори през изминалия ден.

— След като двамата с Констанс закарахме Виктория в манастирското сиропиталище и Констанс тръгна за Англия, пак опитах да склоня Едуар — започна разказа си Жак. — Той обаче не щеше и да чуе и след няколко дни тръгна за Париж. А мен ме раздираше горчиво чувство за вина. Знаех, че дъщеричката на София дьо ла Мартиниер лежи самотна и нежелана едва на няколко километра оттук. — Жак сви кокалестите си рамене. — Колкото и да се мъчех да си втълпявам, че войната винаги оставя след себе си цели пепелища от загубени души и че не нося отговорност за Виктория, не преставах да мисля за нея. Бях я обикнал. След две седмици на вътрешна борба взех решение да се върна в сиропиталището и да видя дали Виктория е била осиновена. Ако си беше намерила семейство, значи такава е била Божията воля и нямаше да я търся повече. Само че детето още си седеше там. — Жак поклати глава. — Вече бе навършило четири месеца. Още щом влязох в стаята, малката ме позна и очичките й светнаха. Усмихна ми се… Емили, тя ми се усмихна. — Жак отпусна глава в дланите си. — Тогава вече се убедих, че няма да мога да я изоставя пак.

От силните емоции гласът на стареца секна, а Жан обгърна утешително крехките му рамене.

— И така — Жак вдигна внезапно глава, — върнах се вкъщи и заумувах как да постъпя. Можех и сам да я осиновя, но нямаше да е справедливо спрямо клетото детенце. По онова време мъжете нямаха ни най-малка представа, как се отглежда бебе. Виктория се нуждаеше от любеща майчина грижа. Мислех и премислях коя ли местна жена би я приела, та поне да можех да я гледам как расте. Най-накрая се сетих за една. Жената си имаше вече една рожба — познавах я отпреди войната, понеже често наемах съпруга й да работи в лозята по беритба. Навестих я и разбрах, че мъжът й още не се е върнал от фронта и от него нямало ни вест, ни кост. Тя и детенцето бяха на ръба на силите си… и те като сума други несретни души умираха от глад — поясни мрачно Жак. — Но женицата имаше добро сърце и си личеше, че е грижовна майка. Попитах я дали би се съгласила да отглежда още едно дете. Разбира се, както и очаквах, първо ми отказа. Едвам изхранваше едно гърло. Тогава й предложих пари. Като чу сумата — Жак кимна, — прие.

— Татко, откъде си имал толкова пари? — учуди се Жан. — Знам, че едвам си свързвал двата края след войната.

— Така си беше. Но… — Жак млъкна и внезапно обърна поглед към Емили, която съвсем ясно разбра двоумението му. — Баща ти, Емили, ми даде нещо, преди да замине за Париж, след като Констанс замина за Англия. Бутна го в ръцете ми, без да каже и думичка. Кой знае, сигурно по тоя начин ми искаше прошка, задето не припозна детето на София. Свързах се тогава с един познат търговец на черния пазар, който процъфтяваше в следвоенните години. Помолих го да ми даде веща оценка на подаръка от баща ти, колкото да имам някой и друг франк за жената, която, както се надявах, щеше да осинови Виктория.

— Какво представляваше подаръкът, Жак? — попита с плах гласец Емили.

— Книга — една, дето знаеше, че много харесвах. Истинска антика с илюстрации шедьоври. Имаше и втори том — нали си спомняш, Емили, че ти разказвах как го изпрати от Париж по куриера Арман, за да ни успокои, че се е измъкнал невредим? И че накрая го дал на Констанс за спомен?

— Да — отвърна Емили, усмихвайки се. — Знам за коя книга става дума. Казва се „История на френските плодове“.

— Точно така — потвърди Жак, — аз пък открих, че моят екземпляр — том първи, е изключително стар и ценен. Съумях да го продам за достатъчно пари, че да убедя жената да приеме бебето на София в дома си. Надявам се да ми простиш, Емили. Не беше редно да продавам подарък от баща ти. Но пък така я осигурих и за в бъдеще.

Сълзи премрежваха очите на Емили и думите едвам се изтръгнаха от гърлото й:

— Жак, повярвай ми, за по-добро приложение на книгата не се сещам.

— За колко успя да я продадеш? — поинтересува се Жан.

— За десет хиляди франка — отговори му Жак. — А по онова време, когато толкова хора умираха по улиците от глад, това си беше цяло състояние. Платих на жената хиляда франка и я уверих, че ще получава по петстотин франка годишно, докато детето навърши шестнайсет. Не смеех да рискувам и да й дам цялата сума наведнъж; исках да си заработва парите, като се грижи за бебето. Нищо не й разказах за миналото на Виктория. Нито дума. Тя ме попита дали може да я прекръсти — искала да носи името на майка й.

— И ти си се съгласил, предполагам? — попита Жан.

— Да. И, слава богу, изборът ми се оказа сполучлив — въздъхна Жак. — Когато момиченцето навърши пет, жената отказа да взима повече пари за отглеждането й. Съпругът й се беше върнал от фронта и семейното им положение се беше подобрило. Каза ми, че обикнала детето като свое и нямала очи да взема възнаграждение за грижите си. Радвам се, че попаднах на такава жена. Емили, дъщерята на леля ти имаше късмета да израсне в безкрайно щастлив и слънчев дом.

— Благодаря ти от все сърце и от името на леля ми и баща ми. Жак… — Въпросът вече прогаряше езика й. — … кое е детето? Как се казва?

— Казва се… — Жак преглътна тежко и започна отново: — Казва се… Марго.