Никола Григоров
Зелена икономика (3)

1. Планиране на развитието

В началото на ХХ век връзката между минало и настояще с бъдещето се е схващала като едно просто повторение и пренасяне на минали събития в бъдещето. Това време според автора В. Манов (29) е известно като епоха със закономерности в смисъл че е налице повторяемост на събития и процеси.

В средата на ХХ век тази свързаност търпи промяна, в резултат на което бъдещето престава вече да е едно просто повторение на миналото. Причината за тази промяна се свързва със зараждането на една нова епоха, епоха без закономерности при условия на нарастваща сложност на икономическите системи, в която сме принудени да намираме нови решения за новите проблеми и ситуации, при което планирането се явява като средство за изследване и управление на тези икономически системи.

Доказателство за обективната необходимост от планиране е, че в съвременната пазарна икономика планът не е алтернатива на пазара, а негова предпоставка. И в случая пазарът и планирането не се намират в отношение от типа на „или — или“, а че те се намират в отношение от типа „и — и“, т.е. и пазар, и планиране.

Абсолютно необходимо за успешното управление на икономиката не е достатъчно само да се познава повърхността на икономическия живот, а дълбочината на структурата на икономическата система, както и логиката и тенденциите за нейното развитие, средство за изследване, на които се явява планирането. Но то може да бъде носител на прогрес само тогава, когато се основава на познание, което е инструмент за преобразуване, а не на волята и диктата на властимащите. То е процес на възбуждане на интереси и инициативи за творчество и тяхната координация, което води и до създаване на конкурентни предимства на съответната икономическа система.

Както пише Васил Манов (29, стр. 27), системата не се изразява само чрез необходимото условие от наличието на елементи и достатъчното условие — отношенията и взаимната обвързаност между тези елементи. Тя е продуктът, резултантата от взаимодействието на изграждащите я елементи. Друга характеристика на системата е, че не е възможно нейното разлагане на независими елементи (части) и че всеки елемент губи свойствата си в случаите, ако той бъде изваден от системата.

Системата също не е аритметичен сбор от свойства и функции на елементите, които я изграждат, а е резултанта от взаимодействието между елементите. Тази разлика между свойствата на системата и свойствата на изграждащите я елементи се нарича емержентност (emerge — излизам, показвам се на повърхността, става известен — за факт). Резултантната от хармонизираното взаимодействие между елементите на системата е носител на по-висока продуктивност или потенциал на системата, което свойство се нарича синергизъм, т.е. резултатът от взаимодействието между елементите на системата е по-голям отколкото аритметичната сума от частните потенциали на отделните елементи, които я изграждат.

Съвременните системи имат и едно друго основно свойство, а именно тяхната сложност, тъй като те не функционират според простите правила на причина и следствие, а в условията на сложни нееднопосочни причинно-следствени връзки. За разлика от простата система, при която въздействието на факторите е поединично и е възможно да се определи степените им на въздействие за всеки един от тях, то при сложната система факторите въздействат върху нея чрез резултантната от взаимодействието между тях.

… „Ако се има предвид глобалния процес на преструктуриране на икономиката от икономика, базирана върху индустриалните технологии, към икономика, базирана върху информационните технологии. Ако се има предвид прехода към икономика на знанието, то планирането се явява онзи процес, който обслужва и гарантира целесъобразния от икономическа, социална и екологична гледна точна преход. Ако планирането на всички нива (макро, регионално, фирмено) не обезпечава този преход, то няма основание да претендира за истинско планиране.“ [В. Манов (29), стр. 51]

През 60-те години на ХХ век в икономическата терминология започва да се използва понятието „планиране на развитието“ и чрез него се изразяват общите функции, характерни за планово-икономическата дейност на държавите в развитите капиталистически, бившите социалистически и развиващите се страни. Настъпилите впоследствие политически промени в света и най-вече в Европа, безалтернативно потвърдиха възможностите, предимствата на пазарната икономика, и пазарните принципи на управление на стопанствата. Именно наличието на развити, постоянно усъвършенстващи се пазарни отношения, стават най-важна предпоставка за ефективно планиране на развитието, което се извършва чрез институционални промени плюс ръст в икономиката. [Е. М. Симунин и др. (44)]

Планиране на развитието става осъзнато, когато правителството на дадена държава провежда постоянна политика и полага необходимите усилия, насочени към повишаване темповете на икономическия и социалния прогрес и извършва институционални промени в тези организационно-правни структури, които пречат за постигането на тези цели.

Постоянните усилия на правителството по осъществяване планиране на развитието като правило се основава в известна степен на синтеза между държавно регулиране на икономиката, индикативно планиране и икономическото прогнозиране.

Важен компонент на държавното регулиране се явява финансовата система, ограничена в рамките на държавния бюджет, чрез който се определят и възможностите на страната за даден период от време при съответните икономически условия. При формирането на бюджета, правителствените институции разработват, а впоследствие и реализират координиращи мероприятия на икономическата политика на макро-, мезо- и микроравнище, при която координация се отчитат взаимните интереси както на държавата, така и на компаниите (фирмите).

И докато ролята на държавната регулация се изразява най-вече в поддържане в равновесно състояние на икономиката в рамките на нейните текущи възможности, то целта на индикативното държавно планиране е да се създадат условия и предпоставки за осигуряване на високи и устойчиви темпове на нейното развитие. Като методологическа основа на индикативното планиране, се явява държавното инвестиционно програмиране и регулиране в средносрочни периоди от време.

Ориентиране на развитието към потребителите в условията на постоянно усъвършенстване на обществените и производствените отношения е важна особеност на планиране на развитието. Пазарната икономика в този случай се разглежда като един от важните инструменти за решаване на стоящите пред „планиране на развитието“ комплекс от социални задачи.

Тези обществени и производствени отношения се изразяват посредством „съвкупното търсене“ и „съвкупното предлагане“. В най-общия случаи търсенето се лимитира от паричните доходи за обществено потребление, а предлагането от материално вещественото им обезпечаване. На основата на взаимодействието между тях е изградена и системата на пазарния механизъм за саморегулиране към даден момент и в процес на динамични промени. В макроикономически мащаб съвкупното търсене и предлагане условно се отъждествяват с националния доход и крайния продукт и от степента на тяхното обвързване и съответствие зависи нивото на инфлацията и безработицата.

Механизмът на макрорегулиране „планирана на развитието“ в условията на пазарна икономика, използващ съвкупното търсене, е в основата на теорията на неокейнсианския модел, а този на съвкупното предлагане — на неокласическия модел. [Е. М. Симунин и др. (44)]

Съвкупното търсене при неокейнсианският модел се формира от разходите за потребление, държавните и частни (вътрешни и външни за страната) инвестиции, държавни поръчки и др., които са условие и предпоставка за въздействие върху повишаване и на съвкупното предлагане (изразено най-вече чрез производството). Целта при планиране на развитието, използвайки този подход, е да се осигури неговото стабилизиране и устойчивост при приемливи за дадената ситуация нива на инфлация и заетост. Този модел е бил разработен на основата на идеите на Дж. М. Кейнс (1883–1946 г.), който смята, че ако държавата се намеси и въздейства върху нивото на търсенето, то в резултат на пазарните сили ще бъде възможно да се отрегулира и предлагането.

През 70-80-те години на ХХ век, доразвивайки концепцията на Кейнс, се извършва промяна в подхода към „планиране на развитието“ чрез възприемане на монетаризма като концепция. Чрез нея се предлага регулирането на съвкупното търсене да става по пътя на промяна на паричното предлагане, използвайки кредитно-финансовите лостове и механизми.

След 80-те години в икономиките на държавите и най-вече в тези с висока степен на развитие на пазара на капитала и на работната сила и при наличието на съвършена конкуренция, се възприема една друга държавна икономическа политика, основаваща се на прилагането на принципите на неокласическия модел или т.нар. теория за икономика на предлагането. Същността на тази теория се състои в увеличаване на съвкупното предлагане по пътя на съкращаване на производствените разходи, придружено и от снижаване на данъчните ставки и намаляване на държавното регулиране в сферата на частния бизнес.

Наред с индикативното планиране, все по-голямо значение се отдава и на използването на икономическото прогнозиране особено в съвременното общество, което се характеризира с отваряне на националните икономики и на отделните компании и корпорации, отличаващи се с ново съдържание по същност и функциониране, към външния свят. Утвърждаването на прогнозирането е в отговор на извършващите се динамични промени в глобалната среда, в конкурентната среда, в появата на нови продукти и технологии, на нови организационни форми и мениджмънт и т.н.

В последно време все по-често приложение намира т.нар. форсайт (forsight), прогнозирането най-вече с широкия обхват от дейности, които могат да бъдат предмет на проучване и от друга страна, с новите подходи, които го различават от традиционните изследвания на бъдещето и методите за дългосрочното планиране.

При форсайт прогнозирането се извършва организиране на възможния максимален брой от участници (представители на заинтересованите страни и др.) за работа в мрежа при събирането, систематизирането и анализирането на информация от различни източници и гледни точки, с цел вземане на решения за конфигурирането на дългосрочни визии за бъдещето и произтичащите от това съгласувани действия за тяхното реализиране.

Характерно за форсайт проучването е също, че се обхващат по-дълги времеви периоди за бъдещето (от 5 до 20 години), събира се и се обработва значителен обем от наукоемка информация и се анализира влиянието на множество фактори. Използват се различни формални методи и техники. Всичко това дава възможност екипите да се ориентират към областите, носители на повече знания и иновативност, към по-интерактивни форсайт процеси. За разлика от дейностите по планиране, форсайт прогнозирането се извършва, както вече се посочи, от голям брой участници (броят им може да варира от десетки до хиляди) и то работещи в мрежа, което го прави особено подходящо за прогнозиране на регионално равнище, където форсайт процесът до голяма степен зависи от специфичните регионални характеристики като автономност, инфраструктура, бизнеспрофил, социален климат и др. Форсайт има допирни точки с процеса по планиране, с процеса на разработване на политики, с изграждане на мрежи, с конкретните видове изследване на бъдещето и предлага широко обществено участие. Именно това го различава от повечето използвани подходи при планирането, които не са подходящи за дългосрочни прогнози и не вземат под внимание становището на различните заинтересовани групи и имащи отношение към процесите.

За да стане възможно привличането в дейностите по форсайт на качествени участници и заинтересовани страни, много важен елемент от процеса са аргументите, с които се изтъкват потенциалните ползи, които те могат да получат, от участието си в него. Така например, аргументите могат да бъдат за:

• разработване на програми с цел финансиране на национално или европейско ниво или на проекти на регионално равнище, с които да се привлекат ресурси в съответния регион чрез обединяване усилията на представителите на различни държави и обществени институции, на бизнеса, на научните среди;

• повишаване на регионалната и секторната конкурентоспособност, за широко внедряване на нови и усъвършенствани технологии в производствените и социални системи и др.;

• ефектът от работата в мрежа, свързани с изграждането на ползотворно и ефективно взаимодействие и сътрудничество, за обща визия на регионално или секторно развитие.

Тези са и причините през 2002 г. в България със съдействието и на Европейската комисия, да стартира разработването на два пилотни проекта за форсайт прогнозиране в областта на биотехнологиите и електронното правителство. Основните цели, които са били поставени пред тях, се свеждат до поощряване на дългосрочното стратегическо виждане и политика от всички заинтересовани лица и постигане на обществен консенсус за бъдещите насоки на развитие при разработването на секторни и иновационни стратегии, а също така на изграждане и укрепване на мрежите за сътрудничество между участниците във форсайт прогнозирането и мобилизиране на техните съзидателни сили. Важно е също да се посочи, че докато между индивидуалните участници борбата за повишаване на конкурентоспособността се води като между реални противници, та при разработването на форсайт инициативите и участието им в мрежи на взаимодействие, повишаването на конкурентоспособността се превръща във фактор на сътрудничество между тях.

От друга страна, анализирайки съществуващото състояние на системата и нейните слаби и силни страни, се установява и наличният потенциал, а чрез заплахите и възможностите на външната среда, както в настоящото, така и във времевия форсайт обхват — съответно развитието в перспектива.

Изводите, които могат да се направят в полза на форсайт метода, като съвременна форма на дългосрочно прогнозиране в обобщен вид се свеждат до:

• Създава възможности за използване на знанието и информационните технологии, с помощта на които се отчита влиянието на множество фактори върху прогнозните разработки.

• Отчита факта, че в съвременното общество решаването на всеки един сектор, регионален или национален проблем не може да се разглежда изолиран или сам за себе си, тъй като той зависи от много други проблеми и решения на организации и институции от външната за него среда.

• Утвърждава подхода, че прогнозните разработки и предвиждания, използващи метода форсайт, са много по-ефективни, защото се приемат в обстановка на участие и съгласуваност от заинтересованите страни и отчитат влиянието на множество фактори и събития, а не както в много от случаите при традиционното дългосрочно планиране разработените прогнози се съгласуват с други организации и институции в процеса и по време на тяхната реализация.

• Особено актуално е неговото приложение в съвременната интернационална и глобализираща се световна икономика, в която болшинството от малките и средни фирми и предприятия са включени в мрежови организационни структури — клъстери, транснационални компании (ТНК), финансово-промишлени групи (ФПГ) и други. Тяхното ефективно и устойчиво развитие безспорно е свързано с използването на метода форсайт, както за разработване на съгласувани дългосрочни политики на самите участници в мрежата, така също и с партньори, конкуренти и институции от външната за мрежата среда.

• Отчита се и все по-голяма роля и участие, която имат не само потребителите на стоки и услуги, но и обществените организации, които се явяват коректив и балансьор на обществените интереси в социално-икономическото развитие на населеното място, региона, държавата.

В заключение следва да се посочи, че за планиране развитието на икономиката в съвременната глобализираща се среда и на формиращото се общество на знанието и информационните технологии, приложението на интеграционния подход, отразяващ взаимодействието между държавното регулиране, индикативното планиране и икономическото прогнозиране, е важно условие за обхващане на целия икономически процес, отчитайки интересите на всички участници в него — държава, общество, производители и потребители.