Виктор Суворов
Изборът (8)

1

В испанската група има новачка. Тя влезе някак неусетно и отначало не й обърнаха внимание. А после се сепнаха: новачка, новачка!

Такива сме си: появи ли се сред нас нов човек, отделяме му сума учтиво приятелско внимание, помагаме му, обясняваме му онова, което не разбира. Зад всичко това стои едно доста просто психологическо обстоятелство: гледай, казваме ние на новака, ти нищо не знаеш, нищо не разбираш, а ние всичко знаем, всичко разбираме.

2

— Я погледнете кого ви водя!

Черният тунел отвърна с възторжен рев.

И целият подземен свят на Берлин се втурна към магьосника. Всички са налице. Дори онези, които само допреди два часа играеха на карти по затворническите нарове, които драскаха с непозволеното гвоздейче чертички по стените, които магьосникът по своя приумица освободи и пусна от пандиза. Те, освободените, са особено възторжени. Не са имали време да се преоблекат и ликуват раирани, същински витязи с тигрови кожи. Сграбчват магьосника, стискат му ръката, тупат го по рамото, прегръщат го. И стотици ръце го затеглят към най-почетното място. И тапите литват към бетонния свод, към мрака. И шампанското потича като река, като водопад, като каскада с прагове.

Хубаво е в подземието. Топло. Просторно. От тавана току капне някоя капка. Но капките на никого не пречат. Най-важното е, че външни лица тук не могат да влязат. Дълбоко е. Или е изоставена галерия от метрото, или бункер от времето на Голямата война. А изходите оттук водят към вентилационните системи на метрото, към магистралните тунели на водопровода и канализацията и още дявол знае накъде. Мирише на ръжда, на плесен. Освен туй мирише на бира, на шнапс, на шпеков салам. И на шампанско. Веселбата е като на маскен бал у Николай Иванович Ежов. Само дето в берлинското подземие не мигат разноцветни светлинки. Има и още една разлика: тук, в подземието, няма ограничение за женския пол. Няма сегрегация по половия признак. Не се забранява да присъстват на най-добрите екземпляри от прекрасната половина на човешкия род. Затова за разлика от Ежовите маскени балове тук не се налага на сульо и пульо да се издокарват като графини и цветарки.

3

Ликува Москва. Ликува Страната на Съветите. Ликува цялото прогресивно човечество. На 10 март 1939 година пред XVIII конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) другарят Сталин заяви, че новата империалистическа война вече е започнала! Ура! Тя продължава вече втора година на огромна територия от Шанхай до Гибралтар и е обхванала над 500 милиона население.

Недобитите скептици шепнат на народа, че другарят Сталин послъгва, че още няма никаква Втора световна война. Но скептиците ги бият. Щом другарят Сталин е казал, че Втората световна война вече е започнала, значи така си е. Или така ще бъде! Скоро капиталистите ще се захапят за гръцмулите и тогава… И тогава!

Съветският народ вярва на другаря Сталин! И ако Втората световна война още не се е развихрила в цялото си страшно великолепие, другарят Сталин и неговите доблестни разузнавачи ще направят всичко, само и само да може тя да се разрази, да пламне, да лумне! И то час по-скоро! Още през тази година! През 1939-а! Другарят Сталин ще направи всичко, само и само великата война да обхване всички вражески страни, та враговете да се избиват взаимно и да изтриват от лицето на земята граници, градове и държави!

Нека се развихри буря!

4

Ежовската веселба е в разгара си. Неистова веселба. Вече не нервна веселба, а истерична.

Кикотът на монахините прилича на животинско скимтене. Те пият. Целуват се. Псуват. Плачат. И пак пият.

Кръгът им се топи. Затова всяка вечер си приказват за едно и също: кого са арестували днес? Кого ще арестуват днес? За утрешния ден не им се говори. И не им се мисли. Трябва първо да доживеят до утре. Защо се събират ежовци тук? Защото са свикнали. Когато Николай Иванович беше нарком на вътрешните работи, когато разстрелите бяха заприличали на конвейер, най-видните ежовци, любители на мъжката компания, се събираха тук, за да се поотпуснат. Честно казано, работата им беше нервна. Без морфин не вървеше. А тук, у Николай Иванович, на маскените му балове морфинът се сервираше като питиетата — като коняка, като шампанското.

Дойде краят на ежовската власт. Едни от ежовците се отдръпнаха. Това не им помогна — излавят ги и ги разстрелват на тумби. А други продължават да го спохождат всяка вечер. Също като овцете — когато са на стадо, не ги е страх. Вкъщи е по-страшно. По-храбрите ежовци отдавна се хвърлиха през лубянските прозорци. Останалите се събират тук.

— Кой е следващият?

— Завенягин, то се знае. Натам отиват работите.

— Не, братле, Завенягин скочи от нашето трамвайче и се писа бериевец.

— Голяма длъжност все едно няма да му дадат. Ще го изпратят в Сибир да командва някое позакъсало лагерче.

— Майната й на длъжността. Готов съм ако ще началник на лагпункт да ме направят, само и само партията да не ме заподозре във вредителство. А за Завенягин грешиш. Завенягин е измежду първите бериевци и стана началник на ГУЛАГ и заместник на Лаврентий Павлович Берия. Сега Завенягин безмилостно изтребва бившите си другари. Заприличал е на бясно куче. Докарва се пред новия си стопанин.

5

Не бе предполагал магьосникът, че жените в подземието ще са толкова много.

Първата му мисъл беше: защо са толкова много?

Втората: ще издеяним.

6

В спецгрупите няма имена. Тук всички са с агентурни псевдоними. В испанската група има шест момичета: Кобрата, Проклетията, Запетайката, Шушулката, Скоросмъртницата и Щипалката.

И една резервна.

Испанската група е специално подбирана. Кобрата има орден „Червено знаме“. Проклетията и Запетайката — по орден „Червена звезда“. Шушулката и Скоросмъртницата — медали „За храброст“. Щипалката — „За бойни заслуги“. Момичетата с гордост носят ордените и медалите си. Другарят Сталин не ги раздава току-тъй. Жалко, че тук никой не ги вижда. С ордените. Освен ордените и медалите всички имат и значки „ГТО“, „Ворошиловски стрелец“, парашутчета с тризначни релефни златисти цифри.

Знаят момичетата: чака ги дълбока нелегалност. Затова ще трябва да свалят ордените, медалите и значките. Може би завинаги.

А новачката няма нито ордени, нито медали. И значката й е само една — парашутче без цифрата, показваща броя на скоковете. Начинаещите постъпват така: откъсват висулката, на която е означен броят на скоковете, уж че висулката сама се е откачила, откъснала, затрила, та никой да не знае два скока ли си имат или само един. Вярно, с такива значки ходят и най-големите майстори: просто парашутче с откъсната висулка. Майсторите вече са излезли от възрастта, когато е важно да помниш и да показваш на всеки срещнат, разгърдвайки се, 600 скока ли имаш или 700. Майсторите се смятат просто за парашутисти, знаят, че няма кой да се мери с тях. Но за новачката това явно не важи. Не прилича на парашутен майстор. Просто не хваща око. Веднага се вижда, че е резервна. И на ръст е по-дребничка от всички, и на фигура не го докарва. И й липсва онзи радостно-триумфален вид, който е присъщ на основния състав.

Вярно, в испанската група не е прието човек да демонстрира чувство за тържествуващо превъзходство, никой няма да каже: ние сме парашутистки със стотици скокове, а ти си начинаеща; ние имаме ордени и медали, а ти нямаш. Момичетата разбират, че щом новачката е попаднала в спецгрупа, значи ще има и медали и може би ордени. Наистина тя не е в основния състав. Тя е само резерва. Пропуснала е основната част от програмата. Все едно няма да настигне основния състав. Затова трябва да й се помогне.

— Чуй, новобранке, нас вече ни водиха в огледалната зала и скоро пак ще ни водят. Ще ти разкажем за огледалната зала. А освен туй, без да ни заповядват, решихме през свободното си време да говорим само на испански. Как гледаш на това? Одобряваш ли го?

Новачката се смути, сведе очи:

— Si, esta bien.

7

Берлинските мацки се втурнаха към Рудолф Месер на ята, на хергелета. И се струпаха около него.

— Очарователен магьоснико, не ни омагьосвай, ние вече сме омагьосани…

8

Не е вярно, че никой освен чистачките не е броил Ежовите стаи. Казах глупост. Изтърсих я, без да му мисля.

Бях се заплеснал.

Не си напрягах ума.

А работата е съвсем друга. Всичко е тъкмо наопаки. Имало кой да брои тези стаи и освен чистачките… Щом назначили през есента на 1936 година Николай Иванович Ежов за нов нарком на вътрешните работи, той се заел да разширява и усъвършенства основното си жилище на „Киселни“. Работата била отговорна, затова лично подбирал всички архитекти, инженери и работници. И те се постарали: не жалели розовия и белия мрамор, паркетът — дъбов, лампериите — от полиран орехов корен, мебелите — от скъпоценен махагон, а от музеите надомъкнали голи лелки. Лелките — на платна, от бронз, от мрамор. Точно така фигурират в описа: фигура № 4139, от Ермитажа, каменна, пол — женски, цвят — бял, от гръцки произход, старинна, в/у — втора употреба, бракувана (ръцете й са откъснати чак до раменете).

С тия фигури нагиздили цялото жилище на Ежов. На кого са му изтребвали в музеите безръки?

А освен туй архитектите, инженерите и работниците старателно измерили всички стаи на Ежов, съставили подробни планове на всяко килерче, на всяка нишичка. А плановете занесли където трябва. Пояснявам: където трябва е Институтът за световна революция. На другаря Холованов.

И докато подобрявали жилищните условия на другаря Ежов, докато благоустроявали и украсявали с каменни фигури Ежовото жилище, съвсем наблизо, на съседната улица отворила кантора на „Мосградселпласмент“, а самата улица Метрострой разкопал и заградил с тараби.

Защо я разкопал?

Не е ваша работа! Трябва. И недейте задава глупави въпроси. А и изобщо никой пет пари не дава за канавките и изкопите. Цяла Москва е разкопана.

В случая обаче трябва да отдадем дължимото на Метрострой: не се тутаха, разковаха тарабите, засипаха изкопа, асфалтираха улицата.

Та да ви обясня: улицата не била разкопана току-тъй. Под тази улица Спецстрой на Метрострой изградил бункер. Най-добрата маскировка е да вършиш всичко пред очите на хората: да правиш изкоп, още преди съмнало да бучиш със самосвали, да разнасян кал по улиците, а на всичко отгоре да заковеш над входа лозунг „Да предадем обекта предсрочно, в чест на славния юбилей на ВЧК-НКВД!“

В бункера влизат през кантората на „Мосградселпласмент“.

Който трябва. А те не са малко.

9

Магьосникът се изключи.

Очите му още виждаха буйната веселба, ушите му още чуваха воплите на раираните и на разноцветните им приятелки, нечии топли ръце още обгръщаха врата му, но пред него вече се мержелееше огромният свиркащ, ръмжащ, ревящ цирк… Магьосникът величаво сваля ръка и едновременно с нея пада тишина, която обгръща всичко и покорява всички… Последният въпрос от програмата. Хиляди ръце. Магьосникът е докарал публиката до границата на безумието… Между него и нея сякаш прехвърчат, провисвайки, чудовищни светкавици, както между земята и небето, озарявайки и съкрушавайки всичко, което им се изпречи наоколо… И тъй, последният номер от програмата, последният въпрос от последния номер… Въпросът вече е зададен и отговорът ще хвърли цирка в неистов, кипящ и клокочещ възторг…

Но…

10

В метростроевския бункер има планове на Ежовото жилище. На всяка стена. А насред главната бетонна зала има макет на жилището. Лошото е, че помещенията в контролираното жилище са много и всяка вечер гостите на Ежов прииждат на стада, на хергелета.

Хубавото е, че всичките са тук. И почти всяка вечер. Информацията се сваля от сто двайсет и четири микрофона едновременно. Сваля се от деня, в който другарят Ежов зае поста ръководител на НКВД. Сега другарят Ежов е свален от поста, но работата продължава. И ще продължава, докато и последният ежовец не бъде пресрещнат в нощния мрак от изненадващо бодри юначаги и те не му изрекат ритуалната фраза: „Тръгвай, куче!“… А последен, както се досещат всички в работните смени, ще е самият Николай Иванович Ежов, за по-близки хора — Никол.

11

Центърът за обучение на испанската група е за шестима кандидати: всяка си има отделна стая. За новачката, за резервата, стая не остана. Затова сложиха допълнителен креват в коридора. Няма нищо страшно. Тук всички са си свои. Външни лица няма. Затова в отделна стая ли си или в общия коридор — не е от значение. До кревата — нощно шкафче. В стената — гвоздей. Четката за зъби — в нощното шкафче. Шинелът — на гвоздея. Войнишката торба — под кревата. А на стената до кревата тя забоде с кабарчета портрета на другаря Сталин.

12

Операторите в бункера не са какви да е, а най-добрите флотски акустици. Всеки от тях е способен да чуе шума на витло от много мили, незабавно да определи типа на кораба, приблизителната му водоизместимост, посоката и скоростта на движението му. А най-печените по недоловими за нашето ухо особености на шума ще познаят и името на кораба. Остава да си включиш паметта и да си спомниш колко оръдия и от кои калибри има на този кораб, да се сетиш как се казва капитанът му…

Такива момчета, най-добрите от онези, които са си изкарали службата във флота, вземат тук. Работата не е лека: Ежовите гости препускат в галоп както ги е майка родила по коридорите и салоните, подгонени от мерак, а познай кой в коя стая е. Фоиограми от речите на отговорните другари от НКВД отдавна са записани на партийни конференции и конгреси и са подложени на многопланов анализ, тъй че акустиците различават гласовете… Но само докато гостите не се изпонапият. А те се напиват. Хем бързо. Затова често се налага на другаря Сталин да бъдат докладвани откъслеци от фрази: от преливането гласовете на Ежовите гости избледняват, съскат и скърцат непредсказуемо и всеки път по различен начин. Другарят Сталин проявява разбиране и настоява за достоверност: по-добре е да не се определя говорещият, отколкото да се определи неправилно.

Но и това не е всичко. Важно е да се знае кой е казал, какво е казал, но още по-важно е — на кого. Затова е измислена система: поръчани са гумени кукли с номера. Кукла № 1 на личице и снага прилича на Николай Иванович Ежов. За по-голяма прилика на кукленската яка са нарисувани маршалски звезди. Другите кукли са цяло стадо. Номерата са като в американския футбол: колкото по-малък е номерът, толкова по-важен е гостът. А след това куклите се разпределят по стаите и коридорите на макета на необгледното жилище. Оттам нататък е лесно — другарят Трилисер преди малко се е чувал в помещение № 41, сега гласът му звучи в помещение № 24. Съответно кукла № 9, която доста прилича на другаря Трилисер, се премества на макета от едното помещение в другото. Всяка вечер гостите надхвърлят стотина. Всяка минута те се местят по стаите, салоните и коридорите като стъкълца в калейдоскоп. Съответно разместват и куклите на макета. Всяка минута автоматичен фотоапарат от тавана фиксира положението на куклите. После с определена степен на точност може да се установи какво именно е казал другарят Трилисер в помещение № 24 в 23 часа и 51 минути и кой се е намирал там. А другарят Трилисер каза следното:

— А бе какви ги върши тая кавказка Вакса?! Какви ги върши?! Коли професионалистите. Добре, всички ни ще изколи. Ами после? Кажете ми какво ще стане после! Ще се оправи ли той без нас, професионалистите?!

— Тия дни прибрали Яшка Серебрянски. Това е 24-каратов чекист.

— Стига бе! Знам го Серебрянски. Плъх. Дано Ваксата го претрепе час по-скоро. Ако Ваксата имаше пипе в главата, би трябвало не да гърми Яша Серебрянски в сталинските мазета, а да го насъска срещу нас. За да си спаси кожата, Яшка Серебрянски на всички ни ще прегризе гърлата, всички ни ще издуши.

13

Отчетите се трупат на Сталиновото бюро: „Знам го Серебрянски. Плъх… Ако Ваксата имаше пипе… Яшка Серебрянски на всички ни ще прегризе гърлата, всички ни ще издуши…“

— Другарю Холованов, враговете се съмняват има ли пипе Ваксата. Налага ми се да разочаровам враговете: Ваксата има пипе. Къде е Серебрянски?

— Другарю Сталин, Серебрянски е в килия за осъдени на смърт. Чака за изпълнение.

— Да бъде пуснат. И да бъде насъскан срещу своите, срещу ежовци.

— Слушам — да бъде пуснат! Слушам — да бъде насъскан!

— Ще се вслушам в съвета на другаря Трилисер, ще насъскам Серебрянски срещу довчерашните му приятели. А на самия Трилисер му дойде време да бъде арестуван.

— Слушам, ще арестуваме Трилисер. А Ежов?

— Нека си се разхожда. Ежов — последен. Неопределеността е най-лошото нещо. Нека си се разхожда в неопределеност. И подгответе за Ежов нови унижения.

— Аз, другарю Сталин, съм подготвил за Ежов цяла гама от унижения.

— Действайте тогава. И не губете перспективата. Как започвате да схващате сега главната си цел?

— Главната ми цел е новият шеф на НКВД другарят Берия.

— Правилно. Какво сте свършили?

— Бункерът край къщата на Берия се изгражда предсрочно…

— Добре.

— Завербувахме началника на Бериевия спецвлак Кабалава, заместника му, един от шифровачите, огняря на локомотива и съдържателя на Бериевия походен харем, евнух.

— От чие име ги вербувахте?

— Началникът на Бериевия спецвлак Кабалава е завербуван от името на полското разузнаване. Ако стане гаф, ако Берия заподозре нещо, дори и да изтезават Кабалава, той ще си признава, че е работил за поляците, а за нашето съществуване Кабалава не подозира. И още нещо: при необходимост можем да арестуваме Кабалава и да го разстреляме като полски шпионин. Разполагаме с доказателства. Останалите вербувахме от името на германското и британското разузнаване. Ако се наложи, можем и на другаря Берия да предявим обвинение: как така не си усетил полските, английските и германските шпиони около себе си?

— Добре. Но освен вербовките трябва да сложим около другаря Берия хора, които го мразят. Ама така да ги сложим, че Берия да е сигурен: той лично е избрал всеки човек. Трябва да го обградим с кръг от тайни завистливци и омразници.

— Ще го обградим, другарю Сталин.

— И Завенягин също.

14

Лесно се убива човек.

Заповядат ти — убиваш го.

Само че трябва да внимаваш, за да не стане грешка. Когато въпросът се постави ребром: да убиеш ли, да не убиеш ли, редно е да се увериш — той ли е?

Холованов погледна снимката в личното досие: красавец майор от Държавна сигурност с орден на гърдите, с отличителни знаци на армейски полковник. После повдигна зеници към оригинала. Няма прилика. Човекът е прибран само преди тринайсет дена. Само две седмици не са го хранили, и то непълни две седмици, а той вече изобщо не прилича на снимката си. По мяза на скелет. Нямало е защо да го хранят, все едно разстрел го чакал. Резултатът е, че лицето не прилича на онова, което се смее от снимката. На всичко отгоре са му направили и „черни очички“ — насинили са му лицето. От бяло то е станало черно. А косата му, наопаки, от гарванова е станала бяла, старческа.

И по униформата не можеш да го познаеш: когато са му изскубвали ордена, не са жалили гимнастьорката, а полковнишките му петлици са ги отпрали заедно с яката. Налагали са го с картечен шомпол, без да му събличат дрехите, затова той е в дрипи от дрехите и от кожата си. Всичко това кръвта го е спекла в единен монолит. Офицерските ботуши надзирателите още първия ден са му ги изули и са ги продали на битпазар. Вместо ботушите — скапани войнишки чепици: кални, скъсани, смърдящи. Както му е редът — без връзки. Причините са две: да не избяга и да не се обеси. Не ти дават нито да избягаш, нито да се обесиш. Ако ти е отреден работническо-селски куршум, излапай го, но сам не смей да се разпореждаш с живота си. Той не ти принадлежи.

— Трите ви имена?

— Яков Арнолдович Серебрянски.

— Звание?

— Бивш майор от Държавна сигурност.

— Награди?

— Орден „Ленин“ от 31 декември 1936 година.

— За какво?

— За разобличаване на бившия нарком на вътрешните работи врага на народа Генрих Ягода.

— Кой ви предложи за награждаване?

— Ежов и Трилисер.

— Всичко съвпада. Наистина сте гражданинът Серебрянски. Чуйте сега: ето ви пистолет… — Холованов извади от чекмеджето на бюрото си и сложи пред бившия майор от Държавна сигурност новеничък, излъскан, но още миришещ на прясна заводска смазка „ТТ“. — … Ето ви патрони — изсипа му една шепа. — Не бързайте да се застреляте, преди да си изясните защо ви се дава пистолетът. Ето ви нова гимнастьорка с нови отличителни знаци и портупей. Фуражката, панталона и ботушите ще получите по-късно. Сега нямаме време. Смъртната ви присъда не е отменена… Нека видим как ще потръгне работата. А званието ви е възстановено, нещо повече, предсрочно ви е дадено ново звание — старши майор от Държавна сигурност, в армията — комбриг, американците на това му казват бригаден генерал. Времето тече. Ето ви заповед за арестуване на вашия бивш началник, врага на народа Трилисер. От подчинени на Трилисер формирайте група за залавяне и го хванете.

— Слушам, ще го хвана.

— За формиране на групата за залавяне ви давам десет минути. Викнал съм двайсет и седем души бивши подчинени на Трилисер. Те чакат. Изберете за групата за залавяне толкова, колкото трябват, и такива, които ви допадат. Избора предоставям на вас. Останалите ще ги разстреляме.

— Разбрах.

— Още нещо: и през ум да не ви е минало да пиете и да ядете. Изтощен сте и всяка храна може да ви убие. Трудно ще устискате, но на вашата охрана съм наредил да изскубва от ръцете ви всякаква храна. Сега ви се препоръчва само бульон.

Холованов звънна със звънчето, вратата се отвори, лъхна наситена апетитна миризма…

Новоизпеченият генерал от НКВД врътна заприличалата си на череп глава към миризмата. Насинените му очи се вторачиха в сребърната тенджерка и освен нея не виждаха нищо друго, ноздрите му трепнаха, той сякаш… Мръсните му ръце с премазани подпухнали черно-виолетови пръсти трескаво се вкопчиха в масата… и меко се отпуснаха. Младият генерал от НКВД потъна в дълбок, продължителен гладен припадък.

15

Макар — новият Сталинов палач кинематографист — приключи работния си ден. На разсъмване.

Зрителят стана, благодари на Макар за работата му, сбогува се с него и си тръгна доволен.

Макар остана сам. Изключи апаратурата, пренави лентите, прибра ги в кутиите, разви дюшека. (Макар на всяко работно място за всеки случай си държи дюшек.) Жалко, че няма одеяло и възглавница. Нищо, той е свикнал и така. Къде ще ходи по никое време? Метрото е затворено, трамваите не дрънчат… Макар спеше добре и дълго винаги и навсякъде, във всякаква поза, във всяко положение, в което го настигнеше сънят. След дълго безсъние можеше да се унесе за една минута. Можеше и за половин минута. Можеше да спи както върви, както тича, както лети, както пада.

Зави се с полушубката, изпъна крака.

Присъни му се разстрелът на момичето с големи като на водно конче очи.

Разстрелът е работа. Разстрелите никога не вълнуваха Макар. И касапинът не се вълнува, когато разсича закланите свине. Тогава от къде на къде смъртният изпълнител трябва да се вълнува? Затуй Макар винаги е спокоен. Докато не спи. А насън кой знае защо винаги се вълнуваше: стреля — вълнува се, избутва разстреляния в трапа — вълнува се, следващия приема — пак се вълнува. В неговите сънища разстрелите му навяваха някаква сладка мъка. А понякога дори се стряскаше и викаше. И този път в съня си Макар се гърчеше и извикваше от време на време. Днес му се присъни как красавецът Холованов убива момичето. Тази екзекуция Макар бе виждал само на кино, а сега — насън. Така се бе случило, че тази екзекуция я засне не той, а чичо Вася. Самия Макар този път го нямаше на спецучастъка: за високи трудови показатели той получи карта за санаториум и почиваше заедно със знатни миньори, разхождаше се из гората, гледаше филми за веселите момчета и за Чапаев. Сега, насън, кой знае защо. Макар, присъстваше на тази екзекуция. Стреляше Холованов, а Макар го отпъждаше, не му даваше да стреля…

Макар спа дълбоко цял ден в задушната прожекционна кабина. Той шепнеше нещо, псуваше, викаше, въртеше се, искайки да се събуди, пак млъкваше, успокояваше се и тогава пак се появяваше тя. Макар бе чувал, че при капиталистите вече са се появили разноцветни филми, където освен черния, белия и сивия цвят понякога се мяркат и червен, и зелен. На тези приказки за разноцветните филми Макар много-много не вярваше… Но само не и насън. Насън вярваше на всичко. Насън той отново въртеше веселия филм на единствения зрител и този филм беше разноцветен като при капиталистите. После се озоваваше в самия филм и се разхождаше из онази пролетна гора — наоколо му стреляха ли, стреляха, а той береше кокичета. За нея. Кой знае защо му беше известно, че тя ще е последната. И се раздвояваше: искаше му се хем да набере повече, хем да не закъснее. Тича Макар из гората, къса цветенца, иска да набере повечко и по-бързо, и да са най-хубавите. И сам се подканва: по-бързо бе, по-бързо! Дано да успея! Трябва да й ги подаря, преди Холованов да е гръмнал… На Макар му се иска да откъсне ей онова цветенце и това. И още едно. А цветята са неописуемо красиви и целият му сън е синьо-виолетов. И очите на момичето са едни сини, сини.

Той дотичва до трапа, а Холованов стреля… Макар се хвърля съм пистолета… Почакай, Драконче! Нека й подаря цветята, пък тогаз стреляй. Бива ли без цветя?!

16

Ако не знаете как се работи с голяма аудитория, ще ви науча. Нека запомним най-важното: това не е трудно. Поискате ли, ще успеете.

Да започнем от най-елементарното. А кое е най-простото? Ами да отговаряш на въпроси на публиката.

Просто е да се отговаря на въпроси, защото човек трябва да изразходва магичната си сила не за всички едновременно, а само за един.

Най-важното е да сортирате въпросите. Градусът на публиката трябва да се вдига с най-лесните въпроси. А за края оставяйте ефектните, сложните, сериозните. А последният въпрос трябва да е такъв, че отговорът ви да хвърли публиката във възторг. И толкоз.

Както всичко в живота това е толкова просто.

И тъй, излизаме на арената. Докато ехтят ръкоплясканията, докато публиката ни дава аванс, нека преценим кой какъв въпрос ще задава. Тук няма проблеми. Ясно ви е кой какъв въпрос иска да зададе. Въпросите са изписани върху лицата. Онзи с най-ефектния въпрос ще го отбележим, ще го запомним, ще го засечем и ще го оставим за после, за десерт.

Сега нека си изберем от тълпата четирима-петима души, които искат да зададат сложни въпроси. Тези въпроси ще предхождат най-важния. Тях нека ги зададат към края. Може още да не сте прочели въпроса върху лицето, но че въпросът на човека е интересен и ефектен, ви е ясно.

Оттам нататък всичко е просто: най-лесните въпроси нека бъдат първи, а по-сложните, ефектните да останат за после. Да почнем от дреболиите, ще преминем към по-сложните, ще се изкачим до най-добрите, а ще завършим с триумфалния!

Ей там един чичко на петия ред вдига ръка. Съвсем ясно е, че неговият въпрос е най-елементарен. Затуй нека му дадем думата.

Тълпата не се досеща, че изборът принадлежи на нас! Ние по наше желание избираме въпросите, които са ни изгодни, и в последователността, която ни харесва:

— Вие, моля!

— Кажи, магьоснико, как се вика жена ми.

Може ли да има нещо по-просто от това?!

Докато чичкото задава въпроса си, да прехвърлим мостче към неговата глава. Някои наричат това лъч. Можем да го наречем както си искаме. Ако ви харесва лъч, нека бъде лъч. Да хвърлим невидим лъч между очите му и да го попитаме гальовно: „Та как се казваше жена ти?“ И той ще отговори: „Клара.“ Може да успеете да го попитате и за неговото име: „А ти как се казваш?“ Ще отговори: „Карл.“

За тези тайни преговори ни е нужно време. Време ще спечелим, като разсейваме тълпата. Пример: „Че ти, приятел, не й ли помниш името?“

Докато те се смеят, ние ще привършим тайния си разговор и ще обявим:

— Приятелю Карл! Жена ти се казва Клара! Ето я, седи до теб!

За последната фраза изобщо не се иска да си магьосник. На всеки му е ясно: въпрос как се казва жена му един мъж може да зададе само ако тя е до него. Такива са си мъжете и трябва да ви е ясно: ако съпругата не е до него, той такъв въпрос няма да зададе.

Може да се окаже, че от едната страна на питащия е жена му, а от другата — непозната. В цирка всички са нагъчкани. Но и тоя път няма проблеми. Щом кажем името на съпругата: „Клара“, тя ще грейне.

А ако все пак не ни е ясно коя е съпругата, а коя — непознатата, нека плъзнем поглед и по двете и зададем въпроса:

— Не ти ли стискат, Клара, кафявите обувки, които вчера сутринта си купи от магазина на Франс Мауер?

Салонът ще прихне да се смее и ще заръкопляска до писване на ушите. Не е зле като начало. Трябва още в самото начало, още от най-простичките въпроси да вдъхнем пълно доверие към себе си. Никой няма да поиска паспорта на Карл за проверка, никой няма да попита Клара наистина ли се казва така и вярно ли е, че тя е обула новите кафяви обувки, купени вчера заранта от Франс Мауер. Всички си знаят, че магьосникът не е сгрешил. Само съседите виждат реакцията на смаяните Карл и Клара, а всички останали просто вярват на уверения тон на магьосника.

Но ако ще се занимаваме с магьосничество, как да разберем, че Клара си е купила обувки, какви, дога и къде?

Това е най-простото: достатъчно е да я погледнем.

Сега отново даваме думата и пак на такъв, чийто въпрос е лесен:

— Кажи ми, магьоснико, колко пари имам в десния си джоб.

Добре, че въпросът е дълъг. Докато той си задава въпроса, ние ще прехвърлим мостчето, ще зададем насрещните въпроси, ще получим отговорите им…

— Приятелю Герхард, в десния си джоб нямаш пари. Там имаш дупка.

На такъв отговор хората непременно ще се смеят. А ние, без да губим време, нека пресметнем какво може да има Герхард в левия си джоб… Впрочем това може да се прави дори и на глас:

— Нека смятаме заедно, Герхард. Вчера си получил заплата. Така ли е? 27 марки и 40 пфенига. Първата ти работа е била да се отбиеш в кръчмата и да изпиеш три шнапса и три бири. В това няма нищо лошо, Герхард. На работник човек веднъж седмично, в събота, когато дават парите, му е разрешено. И аз, право да ти кажа, си падам по пилзенската бира. А днес си довел цялото семейство: и жена си Марта, и малката Ана, и Хайнц, и Мартин. Та какво е останало в джоба ти? Нека извадим от седмичната ти заплата трите бири и трите шнапса. Нека извадим двата билета за възрастни и трите детски на седемнайсетия ред, я ги сметни! В левия ти джоб, приятелю, има три марки и десет пфенигченца. А десет марки твоята Марта е скрила зад гардероба. Провървяло ти е, Герхард, Марта е добра домакиня, грижовна и пестелива. Вчера тя те е поизръсила, но за седмицата ще ви стигнат. Добре си направил, Герхард, че си довел цялото си семейство при мен в цирка. Времената са тежки, парите на никого не му стигат, но днес аз няма да разочаровам децата ти. Цялата вечер ще работя само за тях. Обещавам ти, Герхард, че те ще се смеят.

17

Новачката забоде с кабарчета портрета на другаря Сталин. Усмихна се на нещо, което й мина през ум. Зави се презглава. И заспа.

Присъни й се бяло рунтаво куче с небесносини очи.