Виктор Суворов
Изборът (22)

1

Гадно е в Париж на разсъмване. Нощес е превалял дъжд. Сега дъжда го няма. Студът е изсушил улиците. Чувстваш се отвратително. Отвратително ти е не толкова заради студа, колкото защото нямаш пари. В Париж да си без пари е жива мъка. Каквото и да погледнеш, всичко те ядосва. И на французите не им е лесно. Без пари. Портиерите метат тротоарите. Псуват. На френски. Дрънчат железни рулетки — витрините на зарзаватчийниците и хлебарниците се разтварят съвсем като пиянски очи, не по желание, а защото няма накъде. Делови боклукчии пъплят по улиците като мравчици, мъкнат към количките си вчерашните боклуци на великия град.

Да се изпреварят боклукчиите! Нощес е трябвало да спите, господа офицери. А сега, милички, бачкайте! Я профучете като сиви вълци по парижките улици и набавете всичко, което ми трябва. А ми трябват: позлатена рамка, платно, бои и четки. И побързайте — търгът започва в девет, трябва преди това да стигнем до там, трябва да се разберем с уредниците да изкарат шедьовъра за продан още днес. А освен това трябва и да нарисувам шедьовъра.

2

От спалнята — към тих коридор. В същия червен мрак, виненочервените и златисти отблясъци по голите тела на бронзовите жени. Руди изброи в коридора трийсет и две врати.

Фрау Бертина тръгна по коридора и отвори вратата на голям салон.

Руди ахна.

3

Есаулът от Лейбгвардейския казашки полковник Клим Лаврентиев домъкна рамката. Ако се разтърчиш рано сутрин по парижките улици, непременно ще намериш край боклукчийските кофи всичко, за което ти копнее душата. Хубавото е, че рамката е голяма. Разкошна. Вярно, поолющена е. Но това нали не пречи? Нали е по-добре такава, отколкото никаква? Прав ли съм? Разбира се, прав сте. Съвсем малко е олющена, само на две места! И ъгълчетата й са откъртени. И четирите. Рамката не е дърворезба по благородно дърво, а гипсова имитация. Дълги години са я вземали за истинска. Докато не й се откъртили ъгълчетата. Сега по ъгълчетата изпод охлузената почерняла позлата се сипят бели прашинки. Освен това хиляди поколения мухи са оцвъкали позлатената рамка гъсто, точка до точка.

Настя въздъхна. Лекичко въздъхна, за да не засегне с въздишката си есаул Лаврентиев. Всеки знае, че рамката е наивното нещо в живописта. Тя е като подвързията на книга: ако книгата е с лъскава подвързия, ако на корицата има призива картинка, всеки ще я купи. А смотана сива книжка с У червено по нея… Кой ще я погледне? Настя си беше представяла сияеща рамка… Както и да е. Нека остане тази.

4

Сталин изгледа новия си нарком на вътрешните работи, генералния Комисар на Държавна сигурност Лаврентий Павлович Берия:

— Чуй какви слухове се разпространяват из Москва, Лаврентий. Хората разправят, че в твоето НКВД имало заговор. Разправят, че край езерото Хасан се събрали някакви подлеци и се наговаряли да ме убият. Казват, че на всички до един им се пръснали главите. Проучи въпроса, Лаврентий, и ми докладвай на кого в НКВД му се е пръснала главата и защо. Допускам, че някой може да е избягал оттам невредим. Трябва да се издирят всички, на които не са им се пръснали главите.

5

Салонът е в същия червен мрак като целия този фантастичен лабиринт. Тук се виждат същите ламета и златни пискюли, и турски дивани. И много хора. Мъже и жени. Жените го смаяха най-много. Руди се зашемети от изобилието и разнообразието. Какви тоалети! Какви деколтета! Какви голи гърбове! Каква смелост!

А мъжете? Мъже като мъже. Черни фракове, бели нагръдници. Като в театъра. Само че в театъра не играят на карти. А тук се играе на всички маси едновременно. Тук губят огромни суми и изобщо не се огорчават. Тук пушат пури с небивала дължина, с неописуем аромат, тук сред пръските от шампанското кипи веселие, което не може да бъде помрачено от никаква загуба на карти. Тук не си броят парите. Тук се усмихват. Тук се смеят. Тук се кикотят.

6

Къде е платното? Ето го платното. Ротмистърът от Лейбгвардейския конно-гренадирски полк Володя Сиделников го свил на Монмартър от един художник. Край Сакре Кьор има сума художници. Сутрин си опъват платната, прозяват се, псуват, защото са махмурлии, съвсем като парижките портиери. Но редно е да признаем, че дори и псувните им звучал някак изискано и учтиво: бихте ли искали, мосю, да идете на еди-коя си майна? Сутрин се псуват без особена злоба. През прозявки. Но не бива, господа художници, да допускате продължителни прозявки, защото храбрият ротмистър тутакси ще ви задигне платното.

А боите къде са? А четките?

Боя бяха набавили предостатъчно. Но имаше проблем с цветовата гама. Само два цвята. Черен и червен. От черната боя — половин десетлитрова кутия. Един омърлян френски чичко се покачил на стълба да си боядиса водосточната тръба. Докато се обърне, боята вече я няма. Тук беше. Току-що беше… А червената я набавиха от съседната уличка. Там има пожарна команда. Там, на съседната уличка непрекъснато боядисват пожарникарските коли, подновяват им блясъка. Тъкмо там случаен минувач вдигна една кофичка и си тръгна най-спокойно, без да се стрелка, без да се оглежда бъзливо. А в кофата намериха и четка. За създаването на шедьовър не стига ли цяла кофа? Стига. В Настината стаичка изведнъж се размириса на основен ремонт. Какво още се иска за създаването на шедьовър освен талант и вдъхновение?

— С трийсет секунди разполагаме ли? Разполагаме. Но с повече — не. Колата чака, двигателят е включен, хаби бензин, а за дозареждане пари няма.

— Аз вече съм готова. Носете я.

— Внимавайте. Боята не е изсъхнала, да не я размажете.

7

На фрау Бертина не й обърнаха внимание. Тя просто се разцелува с прекрасната дама. И с още една. Седна до картоиграчите. Поднесоха й висока чаша и я напълниха с нещо кристалномехурчесто-пенливо.

Така е прието тук: да не се обръща внимание, когато се появи жена. Жените се появяват от червената светлина и в нея изчезват. И пак се появяват.

Трябва да кажем, че и на появяването на мъжете тук не е прието да се обръща внимание. Никой не крещи от възторг, когато влиза главният държавен обвинител. Далеч не. И при появата на началника на виенската криминална полиция никой не вика приветствени слова. Хората идват, поздравяват приятелите си с лека усмивка, с кратък жест… тук не произнасят имена, не споменават длъжности…

Тук просто играят хазартни игри, почиват си от тежкия работен ден, радват се на живота.

Руди Месер бе първият, на когото обърнаха внимание.

Една дама с царствен античен профил и огромни като на фрау Бертина зеници изквича, когато зърна момчето с шлифер.

Прието е тук да се идва с черен фрак. Кой е пуснал момчето? Още му е рано да се появява тук. И има ли пари в джобовете му?

Приглушеният шум на салона заглъхва на вълни. Откъм Руди като от хвърлено в блато камъче тръгна лека вълна на шепот и веднага след това — вълна на мълчание. Вълната стигна до стените, отрази се от тях и угасна. Салонът онемя. На всички маси престанаха да играят. Смехът стихна. И главите ту тук, ту там като оръдейни кули се насочват към врага.

Тук всички са свои хора. Тук всеки познава всички останали. Тук не може да се появи външен човек. Който не е с нас, е против нас! Чужд е равносилно на враг!

Руди Месер се притисна до кадифената стена. Разбра, че е допуснал грешка. Че се е заврял, където не му е мястото.

Тук има твърде много тайни. Затова не ще му позволят да излезе от това място. Защото към него са вторачени стотици очи като оръдия от главния калибър. Руди вижда пред себе си мъже в черно облекло. Всичките са еднакви като пингвини. Но без да му е ясно как, Руди знае, че сред тези хора има адвокати и прокурори, фалшификатори на пари и убийци, правителствени съветници и коментатори на столични вестници, изнудвачи и рушветчии, видни виенски издатели и народни избраници, ментърджии и шперцаджии, изнасилвачи на малолетни и проповедници на всеобщото равенство.

И всички женски очи са насочени към него. В женските очи има повече ярост. В тях гори всесъкрушаващата злоба, която преизпълва благородната дама в момента, когато я заварят в чужд креват, когато внезапно и решително вдигнат юргана от нея. На разобличителя лошо му се пише! Руди гледа женските очи, гледа придворните дами на императорския двор, балерините и певиците от виенската опера, актрисите от императорските театри, наставничките на юношеството, поборничките за женското равноправие, пламенните революционерки и обикновените великосветски курви.

8

Не е чак толкова лесно да изкараш шедьовър на търг. Длъгнестият чичко с чукчето си затисна устата с длан и през дланта смехът му се промуши с неприличния кенефски звук: прр-у-у-у.

— Хубавице, разкарай се оттук с твоя шедьовър!

— Ама това е руски суперавангард.

А в отговор тя чува същите неприлични звуци на затиснат с длани смях. Само че в множествено число. В стаичката, където държат шедьоврите, преди да ги изнесат в залата, се струпват да видят руското чудо служители и пазачи. Всеки се превива от смях. Всеки вика приятелите си.

— Мосю дългуч, а защо да не я изложите за майтап? Нека се посмее и парижката тълпа. Ще си направите реклама. Защо преди финала да не развеселите публиката с една шега?

— Не, мадмоазел, разкарай се оттук с твоите шеги. Ние сме сериозно заведение. От нас най-големите богаташи купуват платна на Рафаел.

И тогава Настя се престраши.

Във всяка работа, във всяко начинание трябва да има резерв. По време на война — резерв от снаряди. На околосветски кораб — резерв от вода за пиене. Банкерът също трябва да има някъде скътан резерв от пари. Знае ли човек какво може да стане?

Настя беше заложила всички ордени. А „Св. Георги“ на княза бе оставила у себе си.

Резерв. Свърши работа.

— Добре — каза тя на дългуча. — Ако не продадеш картината ми на добра цена, това нека остане за теб.

И му подаде златното кръстче. Знаеше дългучът уредник колко струва един офицерски „Св. Георги“. Премери го на дланта си. Тежи. Златото е качествено. Най-важното е белият емайл на кръста да не е повреден. А той лъщи, бляска, все едно че тая заран е излязъл от работилницата на Фаберже. По средата в червеното кръгче трябва да е свети Георги, сразяващ дракона. Само че свети Георги го няма. Вместо него има черно двуглаво орле. На златен фон. Това е „Св. Георги“ не за християни, а за друговерци. Тъй да се каже, Георги без Георги. Георги с орле. Дългучът знае колко струва офицерският „Св. Георги“. Знае колко струва Георгиевският кръст за друговерци. Рядък екземпляр. Десет пъти по-скъп от нормалното. Подхвърли го на дланта си. Хвана го. И кръстът изчезна в дланта му, сякаш той беше фокусник. Дългучът се ухили:

— Добре, ще развеселим публиката. Ще изложим твоята цапаница.

9

— Трябват ни компромати срещу Берия. Срещу Завенягин. Срещу Серебрянски. Срещу Холованов.

Николай Иванович Ежов кима: за всички имам.

— Имам и срещу Месер.

Златозъбата Катерина се озадачи: за тоя не са й казвали да пита.

10

Залата е претъпкана. Мъже с шапки. Жени с шапки. Коприни. Кожи. Смешни лисичи муцунки с кехлибарени очи върху разкошните рамене на високопоставените дами.

— Карета миниатюрна, злато, сапфири, рубини и брилянти, Фаберже. 1909 година. Подарък за престолонаследника Алексей…

— Сто хиляди!

— Сто и десет!

— Сто и двайсет!

Ароматът на скъпите парфюми опиянява. През богаташката тълпа се промушват като смокове дребните търгаши. Намигат си.

— Табакерка златна. Общо тегло на брилянтите — три цяло и шест десети карата. Фаберже. 1906-а. Принадлежала е на великия княз…

— Седемдесет хиляди!

— Осемдесет!

Стюардът безшумно пристъпва по пътеката. Ръкавиците му са бели, копринени. В сребърна кофичка е сложена скъпоценна бутилка. На щастливия купувач — от дирекцията с най-добри пожелания.

— Шишкин. „Дъбова горичка“.

На балкона са зяпачите. На балкона са бившите. Бившите руски аристократи. Бившите помешчици. Бившите предводители на дворянството. Преди месец един продаде Шишкин за хиляда франка. Днес някой продава същия Шишкин за сто и осемдесет хиляди.

— Орден „Андрей Первозвани“. Последната четвъртина на осемнайсети век. Изработен от неизвестен майстор. Предполага се, че е дело на Осипов. Общо тегло на брилянтите…

Край вратите стои мълчаливата охрана. Край хранилищата на съкровищата — също.

— Репин! Маковски! Серов!

— Четирийсет и пет хиляди първи път… Четирийсет и пет хиляди втори път…

Чукчето траква. Служител с бели ръкавици с поклон връчва картината на елегантен господин: Айвазовски. Елегантният я гледа два мига с монокъла си. Кимва. Служителят се оттегля с поклон. Още едно кимване. Възрастна дама желае да прецени за последен път картината.

— Заповядайте, мадам.

Цените се качват, чукчето трака.

— Руски суперавангард. Картина на Анастасия Стрелецкая „Втората световна война“!…

11

И още един слух се разнася из Москва: Месер ходи невидим между нас. Щом някой намисли да убие другаря Сталин, главата му се пръска.

12

Покритата със син копринен плат картина се изнася от депото и се качва на подиума. Разговорите угасват. Тишина. Двамата служители сякаш без да се наговарят, по някакъв известен само на тях знак едновременно смъкнаха коприната. И залата се вцепени.

Такова нещо Париж не е виждал.

През сивото платно минават две червени черти. Една над друга. А напреко, пресичайки ги — две черни.

Залата пощуря, обезумя. Такова нещо не се е случвало.

И изведнъж отбраната публика се взриви. Изведнъж затропаха с крака, засвиркаха. Изведнъж се закикотиха, заохкаха, заквичаха. Ах, колко умен и находчив е френският народ! Преди завършека на търга стопаните на фирмата са решили да развеселят гостите си с шега. Шегата е сполучлива. Отбраната публика се свлича от креслата. Смехът е заразителен. Индукцията на смеха понякога поразява всички. Тъкмо това се бе случило. Хората падат под меките плюшени кресла, задушават се от бликналите заедно със смеха сълзи, смеят се до хълцане, до нервни гърчове. Смехът може да е убийствен. Смехът може да причини смърт. Това е опасно! Човек може да се задави от смях като от водата на Ниагарския водопад. И в тази ситуация служителите с бели ръкавици би трябвало да разнасят вода с лед, която единствена може да успокои смеещите се. Но не могат служителите да спасяват отбраната публика от смеха — самите те се търкалят по пода от смях. И един елегантен се провикна:

— За такава картина и един франк няма да дам, цената й е десет су!

— Моля ви се — му възрази, изскубвайки се от задавящия смях, дългучът с чукчето, — десет су трябва да се платят за рамката, трийсет за платното и щом давате десет су за картината, отиват към половин франк.

И нова вълна на смях заля хората в залата, оставяйки ги без глас.

— И тъй, предложена е цена. Мадам, мадмоазел, мосю! Половин франк първи път, половин франк втори път…

— Давам цял франк! Ще закача тази картина в клозета си!

В отговор — смях до хълцане.

— Два франка! Ще питам гостите си кое в тази картина не е наред. Просто ще я закача нагоре с краката, да видим ще се сети ли някой.

— Три франка!

— Четири.

— Пет франка!

Смехът стихва. Наемели са се. Една и съща шега, повторена десет пъти, вече не разсмива.

— Седем!

— Осем.

Когато от най-задния ред за майтап извикаха десет франка, на никого не му беше до смях. Това звучеше вече неприлично.

Затова никой не се засмя.

Но цената е казана и дългучът с чукчето трябва да доизкара представлението до края — такива са правилата на търга:

— И тъй, мадам, мадмоазел, мосю, предложена е цена десет франка. Нечувана за нашия търг цена. Е? Десет франка първи път…

И изведнъж в отсрещния десен ъгъл се вдигна ръка.

13

Във виненочервената тъма едрият човек до входа се надигна, напипа зад великолепната завеса противопожарното табло, делово свали от двете куки червената брадва. С палеца на лявата си ръка опита острието. Не одобри остротата на брадвата. То се знае, пожарникарската брадва никога не е била използвана. Стои тук, защото такъв е редът. Време е да влезе в работа. Едрият човек погледна момченцето Руди, претегли брадвата на големите си длани, усмихна се. Лицето му е прерязано от стар белег през челото, лявата буза, ноздрата и устните. Устните му са дебели и там, където са били разсечени, са извърнати навън. Той се усмихва със странна усмивка, която раздърпва обезобразените му устни в страшна гримаса.

Вниманието на дамите е приковано към едрия човек.

Някой път, когато вървиш край блато, виждаш как змия поглъща жаба. Дострашава те. Но ти е интересно.

Затова нека се постараем да разберем възторга в широките котешки зеници: сега всеобщият женски любимец биячът Хайнц направо на разкошния килим ще съсече момчето. Това е толкова ужасно. И толкова необикновено. Смразяващо. Но интересно. Биячът Хайнц ще го съсече направо тук, сред бронзовите статуи, сред будещите остро желание картини, сред среброто и кристала. И веднага след това край масичките ще нарежат момчето на части и ще ги увият в килима…

14

Дългучът с чукчето не разбра:

— Май искате да кажете нещо?

— Нищо не искам да кажа. Просто искам да купя картината.

— Желаете да платите повече от десет франка за тази цапаница?

— Желая да платя повече от десет франка за този шедьовър.

— Добре. Моля. Единайсет франка!

Веднага се вдигна ръка в другия ъгъл.

— Дванайсет.

Но и първата ръка не се смъкваше.

— Тринайсет. Четиринайсет. Петнайсет.

И двамата господа не сваляха ръцете си. И тогава дългучът с чукчето обяви:

— Двайсет франка!

Тази висока цена не смути двамата.

— Двайсет и пет, трийсет, трийсет и пет, четирийсет…

Из залата се разнесе шепот.

15

Биячът Хайнц върви между масите и възторжените женски очи не се откъсват от мускулестия му гръб, от огромните му ръце, от червената, приличаща на играчка в тези ръце брадва, гледат как той се приближава към неизвестно как озовалото се тук момченце с шлифер.

Руди Месер се сви. За пръв път усети над себе си крилете на смъртта. Но не изпитваше страх. В такива моменти не е страшно. Когато всичко е загубено, човек няма от какво да се плаши.

— Петдесет! Шейсет франка!

В тишината някой се закашля нервно.

— Осемдесет и пет! Деветдесет!

Когато дългучът обяви сто, залата замря. Но търгът продължава:

— Сто и десет франка! Сто и двайсет! Сто и трийсет!

В такива случаи стенографите биха си записали: „Раздвижване в залата.“

— Двеста! Двеста и двайсет! Двеста и четирийсет! Съществуват такива ситуации: всички наоколо буквално от нищо правят щастие и пари, а на теб, глупака, не ти е ясно как става тази работа. И тогава ти се разтупква сърцето. Залата се развълнува. Господинът отдясно явно е руснак. По мутрата му личи. И в левия ъгъл също е руснак. Цената вече надскочи петстотин франка, а те не си отстъпват един на друг.

— Седемстотин и петдесет! Осемстотин!

Но тия руснаци разбират от изкуство. Не е ли така?

— Хиляда франка! Хиляда и сто!

16

Тук няма къде да избягаш. И далеч няма да стигнеш. Руди разбира това. И не се кани да бяга. Мисли за спасение в главата му няма. Той изобщо няма никакви мисли. Вижда, чува и усеща. Усеща с цялото си тяло, с лицето и гърдите си как нараства възбудата в салона.

17

Маншетите на господина отдясно са оръфани. Господинът отляво е с мръсна омазнена вратовръзка. Всичко е ясно: някакви богаташи са изпратили подставени лица, за да не привличат с присъствието си излишно внимание към шедьовъра, който искат да купят, за да не му вдигат цената.

— Три хиляди! Три хиляди и триста!

18

В римския Колизеум десетки хиляди жени едновременно изпадали в състояние на дълбока полова възбуда в моментите на дивашки убийства на арената. Гладиатори си режели взаимно гръкляните, убивали слонове, жирафи, тигри и лъвове, но и самите те попадали в ноктите и зъбите на обезумелите от ужас зверове. Там, на арената, изкарвали деца и възрастни, пленници и престъпници и цял Рим ревял в общ вопъл. Зверовете разкъсвали хора на парчета, зверовете се разкъсвали взаимно. Хора убивали зверове и хора. И в момента на убийствата жените на Рим се отдавали на най-простите и най-силни наслади на половата любов. Тук, около Колизеума, по време на игрите се събирали мъжете проститути от цялата империя. И изкарвали добри пари. Заможните римлянки идвали на представленията с по десетина от най-яките си роби… Великият град, столицата на света по време на гладиаторските боеве полудявал и се превръщал в единно световно блудилище без разлика на ранговете.

Нека не осъждаме римляните за зверството им. Просто по онова време те не са имали кинематографа. Поради техническата си изостаналост са били принудени да се наслаждават на зверството в натура, а не на широк екран.

От онези отдавнашни години човешката природа никак не се е променила. Просто ние сме се научили да прикриваме зверството си. Понякога. Тук в червената тъма възможността да видят убийство не на екрана възбуди жените. И Руди Месер усещаше тази възбуда, виждаше бурно повдигащите се гърди, чувственото озъбване и трепета на ноздрите, чуваше туптенето на женските сърца в общ ритъм.

19

Борбата продължава:

— Пет! Пет и петстотин!

Един експерт с лупа се покачи на подиума, погледна отблизо картината и закима на някого в залата: няма съмнение, нейната ръка е пипала. Безспорно това е картина от същата онази Стрелецкая.

— Десет хиляди! Единайсет! Дванайсет!

В залата се разнася шепот.

— Досега чували ли сте за тази, как й беше името… Стрелецкая като че ли.

— Ами да! Как може нищо да не знаете за нея?!

— Двайсет хиляди франка!

Ръцете в двата края не се свалят и тогава дългучът с чукчето за по-кратко започва да прескача цифрите по на едро:

— Петдесет! Шейсет! Седемдесет!

20

Едрият мускулест човек се озъби и се обърна към почитателките си. Те му отвърнаха с обща въздишка, смесена със стон. И тогава едрият човек замахна с брадвата.

21

Стигна до голяма и много кръгла цифра, пое си дъх и отново заговори припряно:

— Сто хиляди! Сто и десет! Сто и двайсет!

Напрежението расте. Как няма да расте?! Всеки в залата загрява: абе я да се включа в борбата, докато не е станало късно, и да грабна шедьовъра. Ту тук, ту там се вдигат ръце, демонстрирайки желание да платят повече. Но борбата продължава да се води предимно между двамата дрипави руски инати. А те може би просто са се издокарали така. Сега някой от тях ще хване сполуката за крилцата, сега някой ще купи шедьовъра. Сега борбата ще се прекрати. Единият трябва да отстъпи, цената не може да се вдига повече. Все пак това не е Гоя. Нито Пикасо.

22

Руди Месер неизвестно защо си помисли, че сега ще убият не кого да е, а…

23

— Петстотин хиляди!

При тези думи, трошейки тишината с токовете си, в залата влезе полицейски патрул. Шедьоврите на търга се охраняват от уредниците, но властите на славния град Париж, научили по някакъв начин за това, което става тук, са взели допълнителни мерки за сигурност.

А цените растат.

— Деветстотин и деветдесет хиляди.

Двама полицаи с каменни мутри застанаха от двете страни на изложеното за продан съкровище. Останалите бяха в ъгъла до резервния изход, готови да отблъснат опита на някои злосторници, които и да са те, да откраднат шедьовъра.

Дългучът с чукчето се задави. Произнесе несигурно:

— Един милион франка. — Нерешително огледа ъглите на потресената зала и повтори, сякаш молеше за извинение: — Един милион.