Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (9)

9

Юел вече бе разбрал, че в някои дни не всички неща вървят по най-добрия начин, но за пръв път му се случваше абсолютно всичко да се обърка.

Още сутринта тръгна на зле. Не успя да си намери единия гумен ботуш. Къде ли не го търси. Никъде го нямаше. „Не може цял ботуш да изчезне току-така — разсъждаваше Юел. — И защо само единият?“ Провери навсякъде, дори в килера. Напразно. Ако не тръгне след минута, ще закъснее за училище.

Но как да тръгне без ботуш?

Реши да си обуе обувките. С лявата не възникнаха затруднения, но затова пък връзката на дясната се беше разнищила. Сигурно някоя мишка се е опитала да я прегризе. Юел започна да ругае, докато се мъчеше да промуши върха на връзката в дупката. Отряза разнищената част, но пак не успя. Стрелките на часовника в кухнята сякаш започнаха да се движат по-бързо. Направо препускаха по циферблата.

И, разбира се, закъсня за час. Ото го огледа подигравателно, а госпожа Недерщрьом го повика до катедрата да обясни защо пак е закъснял.

— Разнищи ми се връзката на обувката — оправда се Юел.

Класът избухна в дружен смях. Юел си даде сметка колко нелепо прозвуча обяснението му и също се засмя. Само учителката остана сериозна. Най-много я ядосваше смехът на учениците. На последната страница от дневника си, където Юел записваше какви странности е забелязал у възрастните, беше отбелязал и склонността на госпожа Недерщрьом да се гневи на смеещи се хора…

Помъчи се да спаси положението, като допълни, че не е успял да си намери единия ботуш, ала това само засили гнева на учителката.

— Седни си, Юел Гюстафсон — сопна се тя. — Ако продължаваш в същия дух, ще се наложи да говоря с баща ти.

„Забравила е какво чудо ми се случи. Ако се бях оправдал с него, сигурно нямаше да се ядоса така…“

Денят започна зле, но най-лошото предстоеше. Беше забравил да се подготви за часа по география — любимия му предмет. По география нямаше равен. Никой не знаеше повече от него за далечни страни и морета. За съжаление домашната им задача беше свързана не с далечни страни, а с Швеция — неговата родина — и трябваше да си прочете урока и да разгледа внимателно атласа. Но забрави. Помъчи се да не издава притеснението си и да изглежда невъзмутим, все едно въпросите на госпожа Недерщрьом изобщо не го затрудняват. Дори кимаше в знак на съгласие с отговорите на съучениците си. Надяваше се учителката да си помисли, че той е най-подготвен както винаги, и да не го изпита. Неочаквано обаче тя се нахвърли върху него с въпрос като ястреб върху гълъб.

— Не чух въпроса — излъга Юел. Чу много добре: „С какво е известен градът Йоребру?“. Нямаше представа и му трябваше време да помисли.

Госпожа Недерщрьом повтори въпроса. Съучениците му го гледаха любопитно. Юел усещаше злорадия поглед на Ото в тила си.

Мислеше напрегнато. Йоребру? Дори не си спомняше къде се намира този град. Йоребру, Йоребру…

Сети се, че на една от картинките в кутийките с дражета му се падна борец, роден в Йоребру.

— Е? — подкани го госпожа Недерщрьом. — Ще отговориш ли, или не?

— В Йоребру се намира един от най-добрите бойни клубове в света.

Класът избухна в смях. Учителката се разгневи ужасно.

— Проявяваш нечувана наглост, Юел Гюстафсон. Отлично знаеш, че Йоребру е известен с производството на обувки. Сигурно дори сутринта си прочел името на града върху обувките си, докато си се мъчил да ги вържеш. Нарочно се правиш на глупак, Юел. Искаш да ме ядосаш.

— Ни най-малко — промърмори момчето.

Госпожа Недерщрьом се приближи до чина му и го дръпна силно за ухото. Пръстите й стискаха като нокти на хищник. От болка в очите му избиха сълзи.

— Това ще ти е за урок — заяви тя и се върна зад катедрата.

Юел заби поглед в чина. Няма нищо по-ужасно от това, да ти дръпнат ухото. Предпочиташе да сънува, че гори. Ядоса се на учителката, но изпитваше и срам. Заболя го.

Ото сигурно продължаваше да злорадства отзад. Юел не искаше изобщо да отлепи поглед от чина. Ще се взира в него, докато остарее, ще се строполи на пода и ще издъхне…

Вътрешно знаеше, че и това ще мине, че ще забрави за случилото се. С времето всичко се забравя. И все пак се чувстваше обиден и седеше като принца от онази приказка, дето го превърнали в камък и той не помръднал хиляда години…

Звънецът извести края на часа. Юел излезе от класната стая последен. Съучениците му го чакаха пред вратата. Всички се хилеха, а най-доволен изглеждаше Ото. Юел се насили да гледа през всички тях. Вече не беше Юел. Представи си, че върви към собствената си екзекуция. Генерал Къстър не може да го спаси. Юел е застрелял пияния лейтенант Хикок при самоотбрана, но без свидетели, които да го потвърдят. Затова ще го екзекутират. Бесилката вече е издигната върху насипа пред колонадата. Отекват удари на барабани. Юел обаче запазва спокойствие. Гледа през телата на хората, вторачени в него. Ще умре достойно. Не се страхува. Боят се онези, които го гледат. С решителни крачки се качва на бесилката. Палачът иска да му завърже кърпа пред очите. Юел поклаща отрицателно глава. Усмихва се съвсем спокойно. Ще запази достойнството си пред смъртта. За хладнокръвието и смелостта му ще пишат песни. Някой ден всички ще разберат, че е бил невинен. Генерал Къстър ще събере целия полк и ще разкрие истината. А после ще преименуват укреплението „Джеймсън“ в „Юел“ в чест на загиналия. Палачът надява въжето на врата му и Юел плъзва спокойно поглед над събралата се тълпа. После пада мъртъв. Ала продължава да вижда крещящите хора под тялото си, което се люлее безжизнено на примката…

Звънецът сложи край на междучасието. Юел продължаваше да гледа през съучениците си. Нямаше никакво намерение да спира…

Учебният ден най-сетне свърши. Юел мина по заобиколен път, за да си спести разговорите с децата, с които обикновено се прибираше към къщи. Докато вървеше по протежение на църковния зид, забеляза, че една от високите врати на храма стои открехната. Без да знае какво го прихваща, отиде до вратата и надникна през процепа. Вътре цареше мрак. Предпазливо прекрачи прага и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук. Пое на пръсти по пътеката между редиците с пейки и застана пред високия иконостас. Разглеждал го бе неведнъж по време на коледното тържество. Главната икона никак не му се нравеше. Като по-малък Юел дори се боеше от нея. Изобразяваше Исус тъкмо преди да се възнесе на небето. Нозете му висяха на метър от земята. Пред него бе коленичил римски войник с шлем на главата, но изпуснал меча си. За разлика от светлия Исус римският войник беше мургав. Зад двете фигури се носеха черни облаци, предвестници на буря.

Юел се приближи до олтара. Досега не се бе осмелявал да застане толкова близо до иконостаса. Фигурите на двамата мъже се уголемиха, а черните облаци надвиснаха още по-заплашително над главите им.

Бурята се разрази със страховит бумтеж. Юел се сепна, сякаш поразен от гръм. Грохотът отекна в тъмния кораб на църквата.

После разбра, че всъщност някой е засвирил на органа на балкона в западната част на храма. Музикантът явно репетираше, защото често-често спираше, повтаряше същото или започваше отначало. Най-вероятно свиреше Нисе — гърбавият органист с тройно удебелени стъкла на очилата.

Юел седна на крайчеца на една пейка и се заслуша в музиката. Нисе спираше и подхващаше отначало. Органът звучеше мощно, красиво и плашещо. Забил поглед в пода, Юел си припомняше пътешествието си из подземията на градчето. Бе носил цялата тази църква на плещите си, бе слязъл толкова надълбоко, че дори грохотът на органа не бе проникнал до него…

Мислите му скачаха от едно на друго: проклинаше Йоребру и Човека-хайвер, който огорчи Йертрюд, като не се показа.

„Трябва да измисля още нещо. Не мога да се откажа точно сега.“

Искаше да накара Човека-хайвер да осъзнае, че за него не съществува по-подходяща жена от Йертрюд. Кой казва, че всички хора непременно трябва да имат носове? И без нос можеш да дишаш. Нисе, например, също има недостатък: гърбицата. Това обаче не му пречи да свири виртуозно на орган. Нужно е Човека-хайвер да се убеди, че именно липсата на нос прави Йертрюд толкова специална…

Юел се заслуша в музиката. Нисе изпълни цяла пиеса, без да спира.

„Ами да! — сети се Юел. — Музика! Оркестърът на Крингстрьом свири всяка вечер в читалището, където хората ходят на танци. Човека-хайвер и Йертрюд ще се запознаят точно там. Ще напиша нови писма. Този път Йертрюд ще му «изпрати» подарък. Не биваше изобщо да им уреждам среща до водоскока в градината на Ундер…“ Докато мислеше как да уреди запознанството между Йертрюд и Човека-хайвер, забрави как госпожа Недерщрьом му издърпа ухото.

Сети се обаче, че си забрави колелото в училище, и се върна да си го вземе.

Да си забравиш колелото, му се струваше също толкова странно, колкото и да си изгубиш единия ботуш вкъщи.

Прибра се и веднага го намери под наръч клонки, които Самюел бе донесъл предната вечер. Юел вдигна ботуша и го запрати в стената, като си представяше, че стената е дупето на госпожа Недерщрьом.

Зарече се следващия път, когато го хване за ухото, той да не й остава длъжен.

„Ще основа тайно общество за ликвидиране на всички, които дърпат уши, под надслов «Долу Ушедърпащите!».“

Взе хартия за писма от стаята на Самюел. Мушна се в леглото и се приготви да пише, но се оказа, че е забравил чие писмо бе написал с лявата ръка. От Йертрюд или от Човека-хайвер? След дълго и упорито мислене най-после си спомни.

Този път реши да не си помага със стихосбирките от библиотеката. Съчини следното писмо от Човека-хайвер до Йертрюд:

Ела да танцуваме в събота в читалището.

След известно колебание добави:

Миналия път бях възпрепятстван и затова не дойдох.

А как да подпише писмото? Спря се на „Твой любим“.

Запечата плика и го надписа: „За Йертрюд“. Сметна, че малкото й име е достатъчно.

Преди да пристъпи към писмото от Йертрюд за Човека-хайвер, изпита нужда да се подкрепи с нещо. Изпи чаша мляко и си намаза две големи филии с масло. Понеже сладкото в килера бе намаляло значително през последните дни, изяде филиите със салам.

После влезе в стаята на баща си и се зае да търси в гардероба подарък от Йертрюд за Човека-хайвер. Все щеше да открие нещо, което Самюел не използва и чиято липса няма да забележи. Докато ровеше, пак попадна на роклята на мама Йени. „Върни се — примоли й се наум Юел. — Върни се да си вземеш роклята и да ни кажеш защо двамата със Самюел сме те разочаровали…“

Остави роклята. Днес допирът до нея го разстрои и събуди тъга.

Продължи да рови из гардероба. Накрая намери зелена вратовръзка, която Самюел не беше слагал от години. Стори му се подходящ подарък за Човека-хайвер. А и беше сигурен, че баща му няма да забележи изчезването й. Седна до кухненската маса и се зае да прави плик, достатъчно голям да побере писмото и вратовръзката. Разлепи един малък плик, за да разбере как точно да прегъне листа. После ряза, лепи и накрая наистина се получи голям плик от кафява опаковъчна хартия. Е, понамачка се по ръбовете заради силното лепило, но все пак стана сносен плик, а и Юел не разполагаше с повече хартия.

Ето какво писмо измисли от името на Йертрюд:

В събота ще дойда в читалището. Дано вратовръзката ти хареса. Купих я от Хъл.

Твоя…

Юел реши да провери на картата как точно се изписва името на град Хъл. Знаеше със сигурност, че веднъж Самюел си бе купил шапка оттам. Значи би могло да се намери и вратовръзка. Едва ли има градове, където се продават само шапки, и такива само за вратовръзки. А и Човека-хайвер няма откъде да знае дали Йертрюд наистина е ходила в Хъл. Ако пък това им донесе неприятности след сватбата, ще се наложи да се оправят сами.

— Не мога да свърша всичко! — извика Юел в пустата кухня. — Все нещо ще остане да направят и те!

Пъхна вратовръзката и писмото в плика. Докато го надписваше, замалко да допусне грешката от миналия път и да напише Човека-хайвер вместо Давид.

„Господин Давид Лундберг“ — написа Юел в крайна сметка.

Готово. Остана само да пусне двете писма в пощенските им кутии…

Обели картофи, наля вода в тенджерата и седна до кухненската маса да гледа да не би водата да заври и да изкипи. Намираше се пред сериозно затруднение: за да разбере дали Йертрюд и Човека-хайвер ще се срещнат, трябваше да влезе в читалището и да се скрие вътре. Но как да стане?

 

 

На следващия ден всичко в училище си беше постарому. Госпожа Недерщрьом се намираше в добро настроение и май всички бяха забравили как дръпна ухото на Юел. Освен това липсваше ухилената физиономия на Ото, защото бил болен.

След края на часовете Юел пое с велосипеда към читалището. Обиколи сградата пет пъти, мъчейки се да намери разрешение на затруднението си.

„Как би постъпил Джеронимо? Какво би направил, за да проникне в крепостта?“ В случая Юел се мъчеше да се вмъкне в главата на Джеронимо. Ако обаче му се наложеше да защитава крепостта, щеше да се постави на мястото на генерал Къстър. Индианците умеят да превземат укрепления, а белите войници — да ги бранят.

Как би постъпил Джеронимо?

Юел се смъкна от колелото и огледа укреплението Читалище. На стъклената витрина имаше киноафиши. Тази седмица прожектираха любовен филм с Вивиан Лий и Гари Купър. Ако Вивиан Лий нямаше нос, а Гари Купър беше рус, героите от филма щяха да приличат досущ на Йертрюд и Човека-хайвер. На витрината висеше и съобщение, че оркестърът на Крингстрьом свири танцова музика всяка събота. В главата на Юел тутакси се появи идея. Именно Крингстрьом ще му помогне да се вмъкне в читалището!

Юел знаеше, че музикантът живее в къщата на Хрътката — Ева-Лиса. По думите й ако Крингстрьом не бил на участие с оркестъра си, непрекъснато слушал грамофонни плочи. Всички съседи се оплаквали от шума и той се принудил да направи малка стая с изолирани стени, та звукът да не прониква извън нея.

По принцип Крингстрьом свиреше на кларинет и на саксофон, но разболееше ли се някой от оркестъра, той веднага го заместваше, независимо за какъв инструмент става дума.

Изведнъж Юел почувства прилив на идеи. Дори Джеронимо не би измисли по-добър план!

Юел пое с велосипеда към дома на Крингстрьом. Понеже се опасяваше да не го види Хрътката и да започне да разпитва, мина от задната страна на къщата и се шмугна бързо през входната врата. Крингстрьом обитаваше долния етаж. Юел позвъни на вратата. Притесни се да не би да е в звукоизолираната си стаичка. Щом оттам не излиза звук, значи и не влиза. Надали тогава ще чуе звънеца. Юел пак натисна копчето. Чудеше се да почука ли на вратата. Тогава обаче рискуваше да привлече вниманието на съседите от етажа. Позвъни за трети път. Вратата най-сетне се отвори и Крингстрьом се появи на прага по халат и пантофи въпреки късния следобед.

— Добър ден — поздрави Юел. — Може ли да говоря с господин Крингстрьом?

Мъжът свали очилата от челото си и го погледна през тях.

— Нищо няма да купувам — отсече.

— Аз не съм дошъл да продавам — увери го Юел. — Искам да ме научите да свиря на саксофон.

— Сериозно? На саксофон? Не на китара като повечето ти връстници?

— Точно така. На саксофон.

— Виж ти! Влез да те поогледам!

Отстъпи настрани и пропусна Юел. Момчето знаеше, че Крингстрьом живее сам. Беше се женил и развеждал няколко пъти. Макар прехвърлил петдесетте и плешив, се славеше като голям женкар. Дори се носеше слух, че е имал връзка със страшилището Еулалия Мьоркер.

Така или иначе Крингстрьом си живееше сам. Юел изпита чувството, че е влязъл в музикален магазин. Рафтовете по стените преливаха от грамофонни плочи: повечето на 78 оборота, в кафяви обложки; но имаше и на 33 оборота, и на 45 оборота. В малкото празно пространство по рафтовете Крингстрьом бе натъпкал инструменти в калъфи. Заведе Юел до звукоизолираната стаичка. Намираше се насред всекидневната и приличаше на будка за билети. Нямаше прозорци, само врата. Крингстрьом отмести купчина плочи от един стол и покани Юел да седне. Юел се представи, като се опитваше да се държи много възпитано.

— Саксофон значи. — Крингстрьом се почеса по носа. — Защо не искаш да се научиш да свириш на китара като всички други?

— Саксофонът звучи по-хубаво, почти като органа в църквата.

— И искаш аз да те науча?

— Да.

— В момента нямам време — въздъхна Крингстрьом. — Но в това забутано градче единствен аз мога да свиря на саксофон.

— Не е нужно да започваме веднага — успокои го Юел. — И без това още не съм събрал пари за саксофон.

— Ще ти дам моя — размаха нетърпеливо ръце Крингстрьом. — Мога да свиря, но не съм сигурен, че ще успея да те науча.

Крингстрьом се наведе и вдигна от пода златист саксофон. Подаде го на Юел.

— Духай — рече. — Да видим дали ще изкараш звук от това нещо!

Юел лапна мундщука и започна да духа. Чу се само слабо съскане. Пак си пое въздух и духна с всички сили. Този път саксофонът изписука като настъпена котка.

Крингстрьом поклати глава.

— Дай ми го.

И засвири. В стаята се разнесе оглушителен звук. Прозорците се раздрънчаха. Тоновете ту се вдигаха, ту се понижаваха, все едно мелодията се качваше и слизаше бясно по стълби.

Неочаквано някой от съседния апартамент почука силно по стената. Крингстрьом веднага остави саксофона.

— Нищо не разбират от музика — мрачно констатира той.

— Може да репетираме вкъщи — предложи Юел. — Под нас живее една глуха старица.

— Ще си помисля, но засега не обещавам нищо.

Дойде удобният момент Юел да зададе тъй живо интересуващия го въпрос:

— А ще ми разрешите ли да слушам, докато оркестърът ви свири?

— Да, разбира се, но ще свирим чак в събота.

— В читалището, нали? Може ли да седна отзад и да слушам?

— Да, ако ни помогнеш при пренасянето на инструментите — усмихна се Крингстрьом.

— Кога да дойда? — попита Юел и лицето му пламна от нетърпение. Планът му беше на път да успее!

— В седем и половина ела зад читалището. Сега обаче си върви. Време е пак да се пренеса в Рая.

В Рая ли? Крингстрьом посочи звукоизолираната стаичка и Юел чак тогава разбра.

— Това е моят рай — уточни мъжът. — Там оставам насаме с музиката.

Юел се прибра с велосипеда. Джеронимо Гюстафсон осъществи първата стъпка от големия си план. Оставаше да превземе укреплението в събота. Докато мислеше за Крингстрьом и неговия Рай, си представи как той, Юел, лепи афиши пред читалището: „Оркестърът на Юел Гюстафсон ще свири танцова музика“.

Вече не носи раздърпаното си яке, а е облечен в сребристо сако. На краката му блестят бели обувки. Задава темпо на оркестъра с крак. На големия барабан с красиво изписани букви стоят инициалите „ОЮГ“ — Оркестърът на Юел Гюстафсон…

Цяла вечер не престана да мисли за предстоящото събитие в събота. По едно време влезе при баща си. Самюел четеше вестник, а радиото шумеше, за да му напомня за морето.

— Можеш ли да танцуваш? — попита Юел.

— Мога, разбира се — изненада се от въпроса баща му. — Че кой не може да танцува?

— Аз, например.

— След няколко години ще си се научил. Онази твоя съученичка… как й беше името… Ева-Лиса не може ли да ти покаже някои стъпки?

— Ти никога не танцуваш.

— И къде да танцувам? В кухнята ли? — разсмя се татко Самюел.

Следващият въпрос се изплъзна от устата на Юел, без да го е обмислил:

— А с мама Йени танцувахте ли?

— Да — кимна Самюел.

По лицето му премина безпокойство. Юел съжали, задето го попита. Откъде му хрумна? Въпросът сам изскочи, сякаш се бе спотайвал дълго и само бе чакал Юел да си отвори устата.

Самюел се успокои. Тревогата отмина.

— А може би трябва да отида на танци някой път, да взема Сара и заедно да се повеселим. Много хвалят оркестъра на Крингстрьом.

Юел се вцепени. Така и не се научи да не дрънка толкова много! Ами ако на Самюел му хрумне да заведе Сара в читалището точно в събота?

— Никак не ги бива — отсече Юел.

— Чувал ли си как свирят? — изненада се баща му.

— Не, но са известни като най-лошият оркестър в Швеция.

— Аз пък съм чувал точно обратното. Май трябва да отида и да се уверя със собствените си уши.

— Ще съжаляваш — предупреди го Юел.

Самюел остави вестника и го изгледа изпитателно.

— Направо не е за вярване колко си осведомен за оркестъра на Крингстрьом! Не ти ли е още рано да мислиш за танци?

После разроши косата му и продължи да си чете вестника.

Юел се прибра в стаята си и си отдъхна.

„Размина се на косъм. Още малко и планът на Джеронимо Гюстафсон щеше да се провали заради внезапното хрумване на Самюел да заведе Сара в читалището.“

Отдъхна си. Вече нищо не можеше да му попречи.

Оказа се обаче, че Юел Гюстафсон греши. В събота Самюел свари каша и двамата закусиха заедно. Неочаквано баща му остави лъжицата, погледна го и заяви:

— Като поразмислих, предложението ти ми се стори доста добро.

Юел не разбра за какво става дума. Нищо не беше предлагал.

— Довечера със Сара ще се отбием в читалището — продължи Самюел.

Юел не повярва на ушите си. Вярваше или не, всичко си беше истина. Самият той бе подхвърлил идеята.

Заби поглед в кашата както преди няколко дни в чина.

Какво ще прави сега?

Никога ли няма да довърши доброто си дело? Нима цял живот ще мъкне този товар на плещите си?

Изяде си кашата и се прибра в стаята си. В кухнята Самюел си тананикаше, докато миеше чиниите.

Как да преодолее тази трудност?

Как да постъпи?

Джеронимо Гюстафсон нямаше никакви идеи.