Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (6)

6

Стана точно както очакваше. Ото не изневери на подлата си природа. През второто междучасие Юел събра смелост и се приближи до него на двора. Ото тъкмо разменяше ръждясал нож за чифт стари ръкавици за мотоциклет. Юел изчака търпеливо двете момчета да приключат сделката. Ото пъхна доволно ръкавиците в джоба на якето си.

— Искам да говоря с теб — осмели се да действа Юел.

— Ама ти можеш ли изобщо да говориш? — изгледа го недоверчиво Ото. — Мислех, че ревльовци като теб само циврят.

Юел едва се сдържа да не му се нахвърли. Не биваше. Ото целеше точно това: някой по-слаб и дребен от него да го удари, а той да го набие и после да се оправдае, че другият е започнал.

— Ще те питам нещо и ако ми отговориш, ще ти дам две картинки за колекцията ти.

Ото се интересуваше от футбол и Юел реши да пожертва снимките от кутийките с дражета, които му подари Сара.

Ото продължаваше да го гледа мнително.

— Не те лъжа — увери го Юел.

— Ако ме будалкаш, ще ядеш голям бой — заплаши го Ото и тръгна към кофите за смет зад училището.

Тези кофи играеха ролята на своеобразен съвет. Там се събираха само момчета от горните класове. На момичетата не бе позволено дори да припарват, а малките момчета можеха да идват само в компанията на големите.

— Дай да видя картинките — поиска Ото.

Юел осъзнаваше каква опасност го грози. Ако не внимава, Ото ще дръпне картинките от ръцете му и ще духне, без да отговори на въпросите му. Затова Юел извади само едната снимка и отстъпи малко назад.

— Къде е другата? — сопна се Ото.

— В мен. Но първо ще ми отговориш на въпросите.

— Какви въпроси?

Юел поклати глава, мина зад ъгъла, подпря се на една кофа и се насили да погледне Ото право в очите.

— Става дума за двама мъже: Ролф и Давид. Често ходят в бирарията. Единият прилича на момчето от тубичките с хайвер. Какви са фамилните им имена? Къде живеят? Какво работят?

— Това са цели три въпроса — ухили се ехидно Ото. — Ще трябва да ми дадеш три картинки.

Юел се чудеше как да реагира.

— За три въпроса ми се полага един безплатен — колебливо рече той.

— И кой го казва?

— Така е устроен светът, но ти сигурно нямаш понятие.

Опасен отговор. Рискуваше да разгневи Ото и да получи някое кроше. Юел предвидливо извади ръце от джобовете си и се приготви за отбрана. Ото обаче не посегна да го удари. Продължаваше да гледа подигравателно.

— Много добре знам как е устроен светът. Не си въобразявай, че можеш да ми даваш акъл.

„Измамих го! — помисли си победоносно Юел. — Малцина биха успели!“

— Защо те интересуват тези двамата? — попита Ото.

— Не е твоя работа.

— Тогава няма да ти отговоря.

— И няма да получиш картинки.

Ото сви рамене.

— Ролф Першон живее в дома на майка си до Агенцията за поддръжка на пътищата. Работи каквото му падне.

— Не разбирам.

— Каквото му падне! Кое му е сложното?

Ото явно също не знаеше значението на израза.

— А другият? — попита Юел.

— Казва се Давид Лундберг. Чистач към общинската служба. Гони плъхове.

Юел се усъмни в думите на Ото. За пръв път чуваше някой да получава заплата, задето гони плъхове.

— Сигурен ли си, че работи точно това?

— Да! За лъжец ли ме смяташ?

Ото пристъпи заплашително към Юел.

— Не — побърза да го увери Юел, а гласът му неволно потрепери.

— Чисти клоаките. Живее в барака в двора на Ласе Таксиджията. Ти изобщо знаеш ли къде е къщата на Ласе?

— То е ясно, че знам!

Ото протегна голямата си длан:

— Давай картинките.

Юел се подчини. Ото ги прибра във вътрешния си джоб. После неочаквано сграбчи Юел за яката:

— А сега ще изядеш обещания пердах!

Звънецът удари. Междучасието приключи. Ото го пусна.

— Друг път. Така ще те натупам, че повече няма да питаш толкова много.

До края на часовете Юел трябваше да внимава какво говори учителката, а не да мисли за заканата на Ото. Госпожа Недерщрьом беше в ужасно настроение и Юел се съмняваше, че чудото, което му се случи, ще го опази от гнева й.

След края на учебния ден отиде заедно с неколцина съученици да гледат нов автомобил, изложен в магазина на Краге. Дълго не можаха да откъснат очи от лъскавия „Понтиак“. Чудеха се кой ли богаташ ще го купи.

Юел закъсня с вечерята. Прибра се и тутакси взе да бели картофи, но се сети, че бе забравил да си вземе велосипеда от поправка.

Къде му беше умът?

Погледна часовника в кухнята. Ако пробяга разстоянието до магазина за велосипеди, ще стигне, преди да затворят. Но сутринта бе забравил да поиска пари от Самюел, а продавачът в магазина не се съгласяваше да се плаща по-късно.

Е, какво да се прави, велосипедът щеше да почака до утре.

Юел седна на дивана в кухнята и се размисли над думите на Ото. С кого от двамата да започне: с Ролф или с Давид? Най-добре да ги проучи тайно, преди да реши кой е по-подходящ за Йертрюд.

Скочи от дивана, излезе в преддверието и прерови джобовете на Самюел. В единия откри монета от пет йоре. Реши да хвърли ези-тура. Ези — Ролф, тура — Давид. Хвърли монетата върху кухненската маса.

Падна се ези. Значи ще започне с Ролф…

— Напоследък все скитосваш вечер — отбеляза баща му след вечеря.

Юел тъкмо си обуваше гумените ботуши.

— Няма да се бавя — обеща момчето.

— Къде отиваш?

— При Ева-Лиса — веднага отвърна Юел. Не му хрумна нищо по-добро.

Самюел пусна вестника в скута си и го погледна над ръба на очилата си за четене:

— Та ти ходиш при нея почти всяка вечер! Да не си започнал да се вълнуваш от момичета?

Юел се изчерви. Обърна гръб на Самюел и си облече якето.

— Да — кимна момчето. — А след няколко години може и да се оженя за нея.

Докато излизаше, с крайчеца на окото си мерна изумената физиономия на Самюел: челюстта му бе увиснала почти до ключицата.

„Така му се пада, като задава толкова въпроси“ — помисли си доволно Юел.

Навън беше хладно. Звезди блестяха по ясното небе. Юел не знаеше как точно да провери дали от Ролф би излязъл добър мъж за Йертрюд. Дали да позвъни на вратата му, да се представи и да обясни, че е дошъл, за да направи добро на Йертрюд и така да се отърве от чудото, което го преследва?

Не, що за глупава идея!

Ролф щеше да го помисли за откачен.

Юел се промуши през дупката в плета около аптеката — някога сам я изряза с градинарска ножица — и пое покрай храстите френско грозде към мебелния магазин. Там имаше малка барака. Ако се покатери върху нея, ще може да наблюдава къщата на Ролф зад Агенцията за поддръжка на пътищата. Юел се прокрадваше много предпазливо покрай храстите. Собственикът на мебелния магазин беше избухлив и с него трябваше да се внимава. Спря и се ослуша. После се покатери върху покрива на бараката. Знаеше, че на горния етаж живее възрастна учителка, значи Ролф и майка му обитаваха долния. Къщата имаше само два етажа.

Зае позиция да наблюдава долния апартамент. Ставаше все по-вълнуващо…

Бавно повдигна глава и погледна огньовете в далечината. Генерал Къстър лично му бе поверил тази отговорна задача и му беше забранил да се връща, преди да е разузнал в подробности разположението на индианския лагер. Знаеше, че хванат ли го, няма измъкване. Чака го сигурна смърт…

От покрива на бараката се откриваше изглед право в стаята на Ролф. Пердетата не бяха дръпнати пред прозорците. Жена, седнала на стол — явно майка му — плетеше, а коте подмяташе кълбото прежда в краката й. Понеже се намираше съвсем близо до тях, Юел дори успя да види какво плете старицата: червена ръкавица.

Къде обаче е Ролф? Юел плъзна поглед към съседния прозорец.

Ето го!

Миеше чинии в кухнята. На кръста си бе вързал престилка.

Лицето на Юел се сгърчи от неудоволствие. Някак не си представяше бъдещия съпруг на Йертрюд с гъба и престилка. Ако ще я сгодява за такъв, то по-добре…

„Врагът е слаб — отсъди Юел. — В индианския лагер са останали само старици. Ще се върна при Генерала и ще му предложа да нападнем веднага, преди мъжете да са се върнали от далечната прерия, където са заминали на лов…“

Юел постоя още малко на пост. В апартамента не се случваше нищо. Жената на стола продължаваше да плете, котето — да си играе с преждата, а Ролф — да мие чинии. След като приключи, поднесе чаша кафе на майка си и се излегна на дивана да чете вестник — същия четеше и татко Самюел. Вътре нямаше нищо интересно: нито за мотори, нито за спорт. Страниците бяха пълни със снимки на хора, които махат или се ръкуват.

Юел усети, че започва да измръзва, и слезе от покрива на бараката. Не одобри Ролф. Дори му се прииска да му изпрати тайно послание „не ставаш за нищо“ и да го подпише с кръв…

Бавно излезе на улицата и пое неохотно към къщи.

Какво ще прави, ако и Давид, Човека-хайвер, се окаже също толкова скучен като Ролф? Как ще намери мъж на Йертрюд? Нямаше представа…

На следващата сутрин земята бе побеляла от скреж. Юел погледна недоволно през прозореца. Да, наистина, не беше валял сняг, но пак му се струваше, че зимата пристига твърде рано.

Обикновено очакваше първия сняг с голямо вълнение, а утрото, когато вдигне щората и види снежинки, винаги беше специално, ала още не бе минал септември. Юел не беше готов да посрещне зимата толкова рано.

Самюел — също.

— Май скоро пак ще газим из снега — въздъхна той.

На Юел му се прииска да му каже какво мисли: „Ако не се беше отказал толкова глупаво от моряшката служба, нямаше да газиш из снега, а да усещаш как се люлее палубата под краката ти под палещите лъчи на Карибското слънце. А и аз можех да бъда с теб“.

Предпочете да си замълчи, нали се канеше да поиска пари за поправката на велосипеда.

Самюел извади портфейла си и му подаде петкронова банкнота.

— Няма да стигнат — поклати глава Юел. — Ще струва около десет.

Баща му въздъхна, прибра банкнотата и му подаде друга, от десет крони. Юел си бе обещал никога да не посреща с въздишка молбите на децата си да им даде пари…

Самюел излезе, а Юел продължи да мисли за преживяванията си, надвесен над чашата с какао. Ролф отново изникна пред очите му с престилка на кръста.

Само дано Човека-хайвер не е същият!

Погледна часовника и скочи от стола. Пак се бе унесъл. Грабна якето, докато се ругаеше. Така и не се научи да следи времето! Тича до училище, но пак закъсня. Вратата на класната стая беше затворена и отвътре се чуваше хармониумът. Юел си закачи якето и се качи върху перваза на прозореца в коридора. Ако влезе в стаята по време на сутрешния псалм, госпожа Недерщрьом със сигурност ще го дръпне здраво за ухото.

Загледа се в заскрежения двор на училището. Какво оправдание да измисли за закъснението си?

Дали да не каже, че чудото му тежи ужасно и краката му се движат съвсем бавно под цялото това бреме?

Поклати глава в отговор на собствената си идея. Госпожа Недерщрьом не беше глупава. Щеше да се ядоса не на шега и да го накара да обиколи класната стая, та всички да видят колко изморени са краката му, а Ото щеше да се хили злорадо…

Музиката спря. Юел скочи от перваза и вдигна ръка да почука на вратата. Вътре го очакваха хищници, готови да му се нахвърлят.

Свали ръката си. „Болен съм. Доброто дело, което трябва да извърша, ме разболя.“

Неочаквано взе решение днес да не ходи на училище.

Грабна якето си от закачалката и внимателно се измъкна. Навън мина приведен под прозорците, за да не го види никой, и излезе от училищния двор.

На улицата изпита неизразимо облекчение. Взел бе най-доброто решение. Какво толкова, че ще пропусне един ден? Ще каже, че го е заболял коремът — случва се много често. Например, след като баща му е тръгнал на работа. Нищо сериозно, но не е могъл да отиде на училище.

Разполагаше с цял свободен ден. Първо ще си вземе велосипеда. После ще прави каквото си иска до два. Тогава трябва да се прибере, защото след часовете има опасност госпожа Недерщрьом да го засече по улиците.

Опипа банкнотата от десет крони в джоба си. Хрумна му идея. Поколеба се дали ще се получи, но си струваше да опита…

Старият Юхансон тъкмо отваряше лавката. Юел се загледа как продавачът вдига капаците пред витрината. На тротоара лежеше купчина вестници.

Юхансон забеляза момчето и посочи вестниците:

— Ще ги подредиш ли?

Юел приклекна и взе да развързва връвта около вестниците. Беше много здраво стегната. Между два камъка забеляза ръждив пирон, довлече купчината до него и развърза възела, като си помогна с пирона. Докато подреждаше вестниците, прочете едно от заглавията. С големи черни букви пишеше, че са се споразумели.

Кой и за какво?

За да разбере, трябваше да разгърне вестника.

Вместо това би могло да пише: „Чудото на Юел Гюстафсон“, „Борбата на Юел Гюстафсон с досадното добро дело“, „Ролф не става, заключи Юел Гюстафсон“, „Как ли ще се представи Човека-хайвер?“, „Кой ще се ожени за Йертрюд? Не пропускайте вълнуващата развръзка!“.

Юел вдигна останалите вестници и ги пъхна през процепа. Старият Юхансон ги пое и го почерпи с кока-кола за помощта.

— Ще ми развалиш ли десет крони? — попита Юел. — На една банкнота от пет крони и пет монети по една крона.

Старият Юхансон отвори касата и отброи парите.

— Защо не си на училище?

— Учителката е болна — излъга Юел.

Добро хрумване. Хем звучеше достоверно, хем нямаше как да се провери.

Старият Юхансон така или иначе ще забрави, че го е питал, защото го чакаха много вестници за сортиране.

Юел тръгна към магазина за велосипеди. Очакваше го следващото предизвикателство. Дано успее!

Звънче над вратата извести влизането му. Собственикът се появи от склада.

— Идвам да си взема колелото. Червеното, със скъсаната верига.

Мъжът го донесе от работилницата. На седлото беше залепена бележка.

— Дължиш ми десет крони.

— Имам само осем — смотолеви с тънко гласче Юел и си придаде умолителен вид.

— Ремонтът струва десет — заяви мъжът. — Написал съм го и на бележката.

Юел се престори, че ще се разплаче. Явно доста сполучливо.

— Добре, дай ми осем — съгласи се мъжът. — Но струва десет, да знаеш.

Юел остави парите и изведе велосипеда от магазина.

Успя да спаси цели две крони. Не беше никак зле.

Денят започна чудесно. Сключи изгодна сделка и изобщо не се разкайваше, задето избяга от училище.

Качи се на велосипеда и пое по наклона, покрит с чакъл. На няколко пъти нарочно сви рязко встрани, за да изпробва веригата. Дойде моментът да се отправи по следите на Човека-хайвер. Удари спирачки до кръгъл капак на улична шахта. Навярно той се намира долу, в подземията, и скита сред плъхове? Дали да не повдигне капака и да му извика?

Юел се въодушеви. Кой да предположи, че и в това забутано градче има подземен свят, където огромни плъхове с дълги мустачки цвърчат в тунели с водопроводни тръби?

Ако се мушне в шахтата, всичките къщи, улици и хора щяха да се озоват над него. Дали под училищната сграда, под краката на госпожа Недерщрьом също има тунел?

Огледа се. Не посмя да отвори капака и да се спусне надолу, защото щяха да го видят много хора, а посещенията в подземния свят трябва да останат тайна.

Юел пое по стръмния склон към червената сграда на общината срещу дома на свещеника. Остави велосипеда на стойка с надпис „За посетители на общината“ и влезе в сградата.

Озова се в просторна зала с каменен под. Към горния етаж водеше широко стълбище. На стената висяха портрети на строги мъже и го гледаха намръщено. Цареше тишина. В малка стая със стъклена стена Юел видя ръчна телефонна централа. Слушалката от апарата се люлееше наляво-надясно, увиснала на шнура.

Почувства се като на кораб, обитаван от призраци. Все едно някой бе пуснал панически слушалката и се бе хвърлил зад борда.

Ослуша се. Още беше тихо. Чуваше се само скърцането на ботушите му по каменния под. Стигна до коридора. Една от вратите — с надпис „Зали“ — стоеше открехната. Юел надникна. Нямаше никого. Продължи нататък. Следващата врата беше затворена. По-следващата — също. Затова пък след няколко крачки се натъкна на широко отворена врата с табела „Общински инженер“. Юел влезе. По стените имаше рафтове с книги и стойки за карти. Върху писалището лежеше разгъната голяма карта — приличаше на морските карти на Самюел. Юел се приближи да я разгледа. Оказа се чертеж на къща. Момчето се обърна да излезе от стаята, ала на прага вече стоеше бос мъж в тъмносин работен гащеризон.

Юел се стресна.

— Инженера няма ли го? — попита непознатият.

— Само аз съм — отвърна Юел. — Влязох тук по погрешка.

Мъжът се плесна неочаквано по челото. Юел пак се сепна.

— Съвсем забравих! Цялото ръководство е на съвещание. — Огледа Юел, но без следа от враждебност. — А кого търсиш?

— Давид.

— Аха — кимна Босия. — Определено си се объркал. Ела, ще те заведа при него. Впрочем, как ти е името?

Какво да отговори? Без да се усети, непознатият го хвана натясно. Юел не можеше да избяга, защото мъжът стоеше на вратата. Неочаквано лицето на Босия грейна. В устата му липсваха няколко зъба.

— Сетих се кой си! Малкото братче на Давид.

— Не, не…

Босия обаче не го чу.

— Точно така! Ела с мен.

Хвана Юел за ръката и го повлече със себе си. Не го стискаше и не го дърпаше грубо, ала Юел се притесняваше, защото не можеше да се отскубне. Човека-хайвер надали ще се зарадва, че някой се представя за малкия му брат…

— Май е тук — рече Босия.

Двамата слязоха в тъмно мазе и спряха пред голяма, метална врата. Оттам се чуваше бумтене. Босия завъртя дръжката с форма на колело и вратата бавно се отвори.

Бумтенето се усили.

Юел се изплаши не на шега. Идеше му да побегне начаса, но не помръдна, сякаш прикован от собствения си страх.

Босия бутна вратата, за да се разтвори широко. Бумтежът премина в оглушителен грохот.

— Брат ти трябва да е тук — извика той.

Лъхна ги вълна от нагорещен въздух.

— Ела — подкани го Босия и го избута пред себе си.

Юел се поколеба на прага. Озова се в стая, обвита в пламъци. Те пукаха и пращяха. Босия го побутна още веднъж напред, право към огъня.

Изведнъж в съзнанието на Юел изплува сънят, в който целият гори.

Пламъците пред него започнаха да се издигат от високо по-високо.

Още малко и подземната стихия ще го погълне…