Метаданни
Данни
- Серия
- Юел Гюстафсон (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skuggorna växer i skymningen, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Ева Кънева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хенинг Манкел
Заглавие: Сенките растат със здрача
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман (не е указано)
Националност: шведска
Излязла от печат: 06.12.2013
ISBN: 978-954-357-244-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19505
История
- — Добавяне
5
Случваше се Юел да счупи някоя чаша или чиния, докато миеше съдовете вкъщи, ала това беше нищо в сравнение с купчините посуда, които изпотрошаваше дребният дебеланко Луде, съдържателят на бирарията. Вместо да си пие бирата в заведението, през цялото време той стоеше наведен над легените с мръсна вода, а ръцете му постоянно бяха подпухнали и зачервени от миене.
На вратата към кухнята от задната страна на бирарията пишеше, че входът е забранен за външни лица, но това не важеше за Юел, защото Сара работеше в бирарията. Той обаче не обичаше да влиза в разхвърляната кухня, където непрекъснато тракаха чаши и чинии. А и се дразнеше, когато Сара и останалите сервитьорки го потупваха майчински по главата, все едно е неин син. Юел не искаше да го мислят за нейно дете. Сара наистина се държеше мило и татко Самюел се чувстваше добре с нея, но въпреки това Юел нямаше никакво намерение да се преструва, че тя му е майка. Той си имаше майка на име Йени. Ако ще и никога да не я види през живота си, не би позволил на друга жена да заеме нейното място.
Този път в бирарията го водеше важна работа: да намери мъж на Йертрюд.
Вътре го посрещна още по-оглушителен шум от обикновено. Луде, надвесен над легените с вода за миене, търкаше съдовете като побъркан. Изпод дебелия слой пяна се разнасяше бясно тракане на чаши, чинии и прибори, но най-вече на халби, защото в заведението предлагаха предимно бира. Случваше се клиентите и да огладнеят. Докато миеше съдовете, Луде се грижеше и за яденето върху печката. В бирарията поднасяха едно-единствено ястие — „Яхнията на Луде“. Веднъж Сара разказа на Юел, че Луде, който държал бирарията повече от двайсет години, сервирал на посетителите все една и съща яхния. Оттогава всеки път, когато погледнеше голямата тенджера върху печката, Юел си представяше как яденето къкри от цели двайсет години, а Луде само добавя някое и друго парче месо и от време на време разбърква гъстия кафяв сос. Веднъж пристигна гладен в бирарията и Сара му сипа от яхнията. Юел хапна, сигурен, че яде яхния, сложена на печката още преди раждането му.
— Юел! — извика Луде, докато миеше съдовете. — Да знаеш само колко се зарадвахме, задето не си пострадал!
— Оцелях като по чудо — отвърна разсеяно Юел.
Сара влезе през летящата врата с поднос, отрупан с празни бутилки и чаши, мръсни пепелници и лепкави чинии.
Юел неволно се запита дали ще може да повдигне подноса.
Сара определено беше много силна. Веднъж Юел се изуми, като я видя да мята на гръб цял чувал с въглища. И баща му беше як, ала понякога Юел се питаше дали Сара не е по-силна от него.
Всъщност всички сервитьорки в бирарията изглеждаха мускулести и здрави. Приличаха си. Едри, дебели и потни. Освен това носеха и еднакви дрехи: черни поли и бели блузи. Веднъж, докато Юел седеше в кухнята, те влязоха една след друга и той си помисли, че от бирената джунгла се задават тромави черно-бели слоници…
Сара тресна подноса върху плота и Луде веднага се зае да слага мръсните съдове в легена за миене. Една дълбока чиния и една стъклена чаша се изхлузиха от подноса и се счупиха върху пода. Юел не смееше да погледне натам от страх да не прихне. Около краката на Луде винаги имаше купчини строшени съдове. За да не се пореже, той намъкваше галоши върху домашните си пантофи. Юел си помисли, че Луде едва ли обича да му се присмиват, и затова присви очи, та да не се разсмее.
По думите на Сара всички пари, които Луде печелел от клиентите на бирарията, отивали за покупка на нови съдове. В края на месеца, когато Сара, другите сервитьорки и охранителят Нюберг си получели заплатите, пари оставали само колкото да купи нова посуда. И така — година след година. А тенджерата с яхния продължавала да къкри върху печката.
— Юел! — зарадва се Сара и избърса потта от челото си.
„Само дано не се нахвърли да ме прегръща!“ — притесни се Юел.
— Колко хубаво, че си дошъл да ни видиш! — продължи Сара и го притисна към гърдите си.
Юел се опита да се възпротиви, ала тя имаше ръце на щангист. Спокойно би могла да обикаля по панаирите и да показва мускули. Насам, насам, елате да видите Силната Сара!
— Гладен ли си? — попита тя. — Искаш ли да ти сипя ядене?
Юел нямаше представа как да намери мъж на Йертрюд и се чудеше дали Сара ще иска да му помогне, затова отвърна:
— Не. Дойдох само да те видя.
Докато тичаше надолу по склона от къщата на Симон Вихрушка, се опита да си припомни какво е чувал за начините двама възрастни да се запознаят. Всъщност всичко, свързано с любовта, му беше тъмна Индия. Е, знаеше горе-долу кое как става. Зад училищната сграда, където се намираха кофите за смет, веднъж Ото се смили и обясни на Юел и няколко други момчета как се правят деца. Тогава Юел се превърна целият в слух, за да не пропусне нищо. Думите на Ото първо му се сториха абсурдни. Нима е възможно децата да стават така? И какво всъщност се случва?
Тогава Юел съвсем благоразумно не зададе никакви въпроси. После дълго време се съмняваше дали Ото е казал истината, ала след като чу същото от други, съмненията му се изпариха, макар всичко това да му се струваше прекалено странно и трудно. И въпреки цялата мъчнотия, на света се раждаха толкова много деца!
И така, Юел не беше съвсем неук в тази област. Знаеше дори как да се целува, макар досега да се бе упражнявал сам с огледалото, а не с момиче.
Оставаше големият въпрос къде се запознават възрастните.
Сещаше се например, че хората ходят в читалището събота вечер да танцуват под звуците на Крингстрьомовия оркестър. В книгите бе чел и за други начини. В приказките принцовете се катерят по косите на принцеси, затворени във високи кули. Но в градчето на Юел нямаше други кули освен камбанарията и червената кула на пожарната, където огнеборците провесваха маркучите за гасене. На Юел обаче никак не му се вярваше Йертрюд да иска да лъсне без нос от пожарникарската кула.
Имаше, разбира се, и други начини хората да се запознаят. В повечето книги се описваше как героите са се срещнали, преди да се оженят, но не и онова, което обсъждаха момчетата до кофите за смет. „Явно е прекалено скучно, за да пишат за него по книгите“ — заключи Юел.
Двама възрастни могат да се срещнат дори в останките от паднал в клисура влак. А какво пречи на мъж да си извади жена от дупка в леда и да се ожени за нея или да си сложи черна маска и да я отвлече?
Имаше толкова много начини, но когато слезе запъхтян по склона и отвори задната врата на бирарията, Юел реши, че ще е най-добре Йертрюд да срещне мъжа, който още не я бе открил, в градското читалище.
Юел седна в единия ъгъл, за да не пречи. Сара пак изчезна през летящата врата с поднос, натежал от бутилки с бира. Той се чудеше как да я накара да му помогне, без тя да се усети. Например, да я разпита кои клиенти на бирарията са ергени и са приятни, та да избере най-подходящия за Йертрюд. Така възникваше следващият въпрос: какъв мъж би й се харесал? В кухнята, където Луде вдигаше невъобразим шум, а Сара и другите сервитьорки непрекъснато влизаха и излизаха с подноси, оставяха празните чаши и подреждаха пълни, се оказа невъзможно да мисли.
— След минутка сядам — обеща Сара.
Другите две сервитьорки — Карин и Хилда — повториха същото. Юел мълчеше. Съжали, задето първо не се постара да обмисли какъв точно мъж ще подхожда на Йертрюд, а избърза с посещението в бирарията. Още не бе решил и как да разпита Сара, без да й обяснява подробности.
Юел доста често действаше, преди да е помислил. И този път стана така.
Луде изпусна поредната чаша върху плочите на пода.
— Време е за почивка! — извика Сара, захвърли настрани подноса и се отпусна върху един стол.
Наля си кафе, лапна бучка захар и започна да отпива. Погледна Юел и се усмихна.
— Толкова се радвам, че не пострада. Всички клиенти говорят за злополуката. Поне имат какво да обсъждат. Станал си известен в целия град, Юел Гюстафсон.
Той не успя да прецени дали това е хубаво, или лошо. Ами ако хората започнат да се обръщат след него по улицата: това е Юел Гюстафсон, който се отърва без драскотина под колелата на автобуса за Юсдал.
Вероятно дори щяха да му измислят прозвище. Търговецът на коне Ундер, например, беше известен главно с името Цвилещия Хари.
А малцина знаеха, че Шамара — електротехник и най-добрият хокеист в градчето — всъщност се казва Хюго.
„Светът е пълен с прозвища — заключи Юел. — Шамара, Франс Въшката, Карлсон Драскача, всъщност художник…“ На коминочистача Андерш му казваха Уле, а на хлебаря — Мухата, защото докато говореше, издаваше бръмчащ звук, понеже единият му преден зъб липсваше. Един зидар пък се бе сдобил с прякора Мамка му — най-честите му думи. Пасторът Никодемус пък беше известен сред познатите си като Нике, а останалите го наричаха просто Пастора. Юел се сети и за още примери: скиорът Нисе Щеката, разносвачът на бира Халбата и — най-странното прозвище — Юхансон Оксижениста, който всъщност беше дърводелец.
Какво прозвище би подхождало на Юел?
Юел Юсдал Гюстафсон?
Юел Късметлията?
Гюстафсон Чудото?
Неволно се намръщи, недоволен, задето човек не може сам да си избере прякор. Измислят му го другите.
— Защо се мръщиш? — засмя се Сара.
— А, случайно.
— Много мило, че се отби да ме видиш.
— Исках да те питам нещо — подхвана Юел, без да има представа какъв точно въпрос ще й зададе.
Сара кимна. В същия миг в кухнята влетя Карин, почервеняла от гняв.
— Не мога повече да се разправям с тези проклети пияници! Двама пак се сбиха.
Луде престана да мие.
— А какво прави Нюберг? Защо не ги изхвърли?
— Опита се — отвърна Карин. — Но се озова под тях.
Всички се втурнаха към летящата врата. Юел — също.
— Ти оставаш тук — категорично отсече Сара.
Юел се ядоса, задето не му позволяват и той да види какво става в кръчмата, ала не можеше да отрече, че се страхува. Надникна в процепа на вратата.
Върху пода се търкаляха прекатурени маси и столове. Охранителят Нюберг изпълзя изпод размахваща се купчина от ръце и крака. Държеше се за носа и изглеждаше много ядосан. Сара сграбчи някакъв пиян мъж и го разтърси като дете. Луде размахваше ръце и крещеше нещо неразбрано. Юел не виждаше и кои точно се бият.
На една маса седяха двама мъже, напълно незаинтересовани от случващото се. Пиеха си невъзмутимо бирата и разговаряха, почти прилепили глави. Единият беше рус и приличаше на светлокосото момче върху сините тубички с хайвер, макар да бе три пъти по-възрастен. Събеседникът му си бе сресал тъмната коса като Елвис Пресли.
„Един от тях може да се омъжи за Йертрюд!“ — зарадва се Юел.
Искаше да ги погледа още от скривалището си, ала Луде и Сара се върнаха в кухнята. Нюберг изхвърли двамина пияници през главния вход. Карин и Хилда се заеха да разтребват бъркотията.
Юел бързо се върна на стола.
Луде застана до легена и изпусна още една чиния. Сара се просна върху стола, извади носна кърпичка, натъпкана между двете й големи гърди, и си избърса лицето.
— Как стана? — поинтересува се Юел и се престори, че не е мърдал от мястото си.
— Видях те, че надничаш през процепа — прошепна Сара.
Юел се изчерви до корените на косата си. Първо мислеше да отрече, но после реши да не лъже. Щеше да се изчерви още повече.
— Няма нищо опасно: след като се поохладят страстите, стават кротки като агънца.
— Защо се сбиха? — попита Юел, още смутен, задето Сара го бе разкрила.
— Нямам представа — сви рамене тя. — Карин, ти разбра ли?
— Какво?
— Защо се сбиха.
Карин изпразни лопатката със смет в кофата между печката и легена с мръсната вода, където Луде продължаваше да трака с чинии и чаши.
— За момиче, разбира се. Мъжете се бият само когато е замесена жена — отсече Карин.
Юел слушаше озадачен.
— Май и двамата си падат по една и съща — продължи Карин. — По Анели, която работи в магазина за обувки.
— Че то струва ли си човек да се бие заради нея? — обади се Хилда, току-що влязла в кухнята. После погледна Юел. — Ти какво ще кажеш? Заслужава ли си двама мъже да се бият заради продавачка на обувки?
Сервитьорките избухнаха в смях, а Луде изпусна още една чаша върху пода. Юел пак се изчерви. Реши да покаже, че е разбрал за какво се смеят:
— Никога не бих се сбил заради продавачка на обувки. Никога.
Те пак се разсмяха, а Хилда го потупа по главата. Юел се опита да се отдръпне, но тя не го пусна и дори му разроши косата.
— Същата душица е като Ролф и Давид. Жените им ще са големи късметлийки.
После Хилда седна до Сара и Карин. Юел не изпускаше нито една тяхна дума. Беше се убедил, че понякога е важно да се вслушваш в разговорите на възрастните. Така научаваш важни неща. Сега например трите жени говореха за мъжете, които не обърнаха никакво внимание на мелето около тях.
— Ех, да бях по-млада! — размечта се Хилда и разтърка изморените си крака.
— Ех, да имах синове като тях! — въздъхна Карин.
Сара мълчеше, но кимаше в знак на съгласие. Луде продължаваше да трака.
Юел стана с намерението да се измъкне незабелязано от кухнята, но не видя кофата до стола, спъна се в нея и се просна по очи пред сервитьорките.
— Я вижте! Приземи се летящо момче! — пошегува се Хилда и избухна в смях.
Юел пак се изчерви. Какво му ставаше днес?
Карин стана, взе подноса и излезе.
Хилда отиде в склада за бира.
— Какво искаше да ме питаш? — попита Сара.
— Единият не прилича ли на онзи от тубичките с хайвер?
— Какво? — изгледа го изумена тя. — Какви тубички с хайвер? За кого точно ме питаш?
— Давид или Ролф. Единият прилича на момчето от тубичките.
Чак сега Сара разбра, разсмя се и се тупна по коленете.
— Явно говориш за Давид — отвърна тя. — Той наистина прилича на русичкото хлапе върху тубичките.
— Само това исках да те питам. Чао!
И Юел побърза да се махне, преди Сара да му зададе друг въпрос.
Навън вече се спускаше мрак. Юел вдигна яката на якето си и изтича зад ъгъла да види какво показва часовникът на камбанарията.
Пет!
Трябваше веднага да се прибере и да свари картофи. Татко Самюел се прибираше най-късно в шест, и то гладен.
Давид и Ролф щяха да почакат. Сега Юел имаше по-спешна работа…
Свечери се съвсем. От другата стая се чуваше радиото. Юел си седеше в леглото и пишеше в дневника си. Всъщност вече бе приключил:
Днес в бирарията няколко души се сбиха…
Само толкова измисли. Изведнъж му се стори глупаво да пише в дневника си или в бордовия дневник, както понякога наричаше тетрадката с черни корици. Затова започна да чете. Беше залепил пет-шест страници по ръба и бе нарисувал червен печат — знак, че са засекретени за една година. Вече смяташе такива неща за много наивни и недопустими за момче, почти навършило дванайсет години.
„ПСНККСБЗКДЗ“ — пишеше на корицата.
„По следите на кучето, което се бе запътило към далечна звезда“.
Неговото тайно общество.
Попрочете тук-там в дневника и установи, че описаните събития сякаш се бяха случили преди цяла вечност, макар оттогава да бе изминала едва половин година. Всъщност дори по-малко.
Времето летеше и това никак, ама никак не му харесваше. Всичко се променяше много бързо. Дори самият той. Искаше му се нещата да си останат същите. Защо не може човек просто да си избере един хубав ден и да каже: „Ето така трябва да бъде винаги!“?
Юел въздъхна и захвърли дневника.
Навярно така се става възрастен. Малко по малко започваш да осъзнаваш, че промяната е неизбежна.
Сигурно затова повечето възрастни постоянно изглеждат сърдити и изморени.
Юел стана от леглото, легна върху пода и взе да мисли как да съчетае в игра нарязаните на парчета карти, но идеята изведнъж му се стори скучна и предпочете да се взира в тавана и да разглежда какви форми имат петната от влага по мазилката.
Неочаквано го връхлетя усещането, че пак се е озовал под автобуса.
Ами ако бе умрял! Тогава никога повече нямаше да усети неприятната миризма в дома на Симон Вихрушка, нито да седне до татко Самюел пред кухненската маса и двамата да кръстосват задно моретата.
Никога повече нямаше да заспи и да се събуди.
Тези мисли го натъжиха. Кръжаха като досадни комари из главата му. Надигна се от пода. Май беше по-добре да си легне.
Всъщност му се прииска да зареже всички мисли за доброто дело. Ако на Йертрюд й трябва мъж, сама да си го намери. Да се затвори в камбанарията и да чака някой да се изкачи до нея…
Проклетото чудо! Не е ли редно не Юел, а Еклунд да извърши добро дело?
Нали именно шофьорът беше виновен за злополуката и извади късмет, задето не уби човек?
Дълбоко в себе си обаче Юел чувстваше, че трябва да направи добро. Не биваше да го отлага повече.
Сви се в леглото и започна да пише в дневника: „Днес аз, Юел Гюстафсон, който още не се е сдобил с прякор, реших да намеря мъж на Йертрюд. Така ще се отблагодаря за чудото. За съпруг на Йертрюд съм избрал Давид или Ролф. Сега ще се заема да проуча кой е по-подходящ…“.
Юел прочете написаното. Одобри го.
— Няма ли да си лягаш? — извика татко Самюел от стаята си.
Юел чуваше как радиото бръмчи, без да е нагласено на определена станция. Баща му правеше така, когато искаше да чуе бученето на морето.
— Ей сега — отвърна Юел.
Градчето беше малко, но за пръв път виждаше Давид и Ролф. Не знаеше какви фамилни имена имат, къде живеят и какво работят. Какво ще прави, ако се окаже, че не са оттук?
Юел реши още утре да попита Ото. Той знаеше имената на всички жители.
Влезе в кухнята да остави дневника си във витрината на „Селестине“, съблече се, изми си зъбите и се мушна в леглото. Мускулите му се стегнаха, защото му беше много студено. Постепенно се стопли.
— Легнах си! — извика той на баща си.
Татко Самюел дойде по пантофи.
— Тате, ти имал ли си прякор?
— Защо питаш?
— Просто така.
— Когато бях моряк, някои ми казваха Сам, но това едва ли може да се сметне за прякор — поклати глава Самюел.
— А мама? Тя има ли прякор?
Въпросът просто му се изплъзна. Изобщо не възнамеряваше да пита такова нещо. Самюел се намръщи.
— Не. Наричаха я само Йени.
Юел се надигна рязко в леглото и възрази:
— Не е правилно!
— Кое? — изненада се Самюел.
— Още я наричат Йени, нали е жива. Защо говориш в минало време?
— Така е — съгласи се Самюел. — Още я наричат Йени. Прав си. Хайде, заспивай.
Погали го по бузата и излезе. Остави вратата открехната. Тесен лъч светлина пропълзя до леглото на Юел. Всяка вечер, преди да заспи, момчето гледаше този лъч.
Чу как баща му излива водата от прането в мивката.
Случваше се всяка вечер, откакто Юел се помнеше.
Клепачите му натежаха. Преди сънят да го обори, реши да не пита Ото за фамилията и адреса на Давид и Ролф. Заядливият му съученик не беше никак приятен събеседник и Юел предпочиташе да стои далеч от него.
Но кого да попита?
Обърна се към стената и се сви под завивката.
На следващия ден ще тръгне по следите на Човека-хайвер и на неговия приятел…